Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (12)

ГЛАВА 4

Семьон влезе в кабинета на Хесер, застина за миг при вратата и едва забележимо поклати глава.

— Няма го в Москва. Със сигурност.

— Глупаво е някак си — изсумтя от креслото си Игнат. — Нали той трябва да направи нещо с Нокътя в Москва? Какъв смисъл е имало да отваря портал, водещ извън града?

Хесер изгледа Игнат накриво. В погледа му имаше нещо загадъчно, нещо такова, което обикновено се нарича „висше знание“.

— Не бих казал — възрази тихо той. — Тъмният нямаше избор. Трябваше или да остане в Москва и да загуби Нокътя, или да избяга по-надалеч заедно с него и после да се опита да се промъкне още веднъж тук. Друго е лошото, че Братята все пак успяха да предадат Нокътя на този Тъмен от Украйна. А той успя да измами нас.

Хесер въздъхна, закри за миг очите си с ръка и се поправи:

— Какви ги говоря, нас… Мен успя да ме измами. Мен.

Светлана, седнала в ъгъла на дивана при прозореца, отново изхлипа:

— Извинявайте, Борис Игнатиевич…

Антон, който до момента седеше изпънат, сякаш глътнал лост, се премести по-близо до нея и мълчаливо я прегърна през рамото.

— Не плачи, Светлана. Ти за нищо не си виновна. Щом аз не успях да предвидя действията на Тъмния, какво остава за теб?

Гласът на Хесер беше сухичък, но общо взето неутрален. Шефът на Нощния патрул наистина нямаше в какво да упрекне Светлана — случилото се просто излизаше извън рамките на настоящите й познания и навици.

— Само едно не разбирам — рязко каза Олга. Тя седеше на табуретка между бюрото на Хесер и прозореца и пушеше нервно. — Ако действията на Тъмния са били непредвидими, значи той е действал интуитивно? Без да планира и обмисля нищо?

— Така се получава — съгласи се Хесер. — Той предпочита да твори вероятности пред възможността да избира една от съществуващите. Общо взето това е разумен подход, но не е безопасен. Интуицията може да те подведе. И точно така ще го спипаме.

За кратко време настана тишина. Семьон прекоси безшумно кабинета и седна на дивана, малко встрани от Антон и Светлана.

— Всъщност мен ме озадачи друго нещо. — Хесер мрачно извади от джоба си пакет „Pall Mall“. Погледна го учудено, мушна го обратно и измъкна кубинска пура в тенекиена капсула, ножица за срязване на краищата и огромна запалка. Но не отвори капсулата с пурата. — Съвсем друго.

— Това, че Тъмният с лекота се възползва от енергията на портала и отчасти — на Светлана? — веднага се досети Семьон. — Но това можеше да се очаква.

— И защо можеше да се очаква? — настръхна Хесер.

Семьон сви рамене:

— Според мен той е още по-силен, отколкото мислим. Просто се прикрива. По принцип и аз, и Иля, и дори Гарик сме в състояние да се възползваме от Силата на Тъмните. При определени обстоятелства. И с определени последствия за нас.

— Но не толкова нагло и толкова бързо — поклати глава Хесер. — Спомни си Испания. Тогава Авакум се опита да се захрани от Тъмния портал. Помниш ли как приключи всичко?

— Помня — изобщо не се смути Семьон. — Но това показва само, че нашият Тъмен е значително по-силен от Авакум. И нищо повече.

Хесер гледа няколко секунди Семьон, поклати глава със съмнение, а после премести погледа си върху Светлана.

— Света — изрече той, видимо по-меко, — опитай още веднъж да си спомниш всичко, което почувства тогава. Само не бързай. И, моля те, не се вълнувай. Ти направи всичко както трябва, но бедата е там, че това просто се оказа недостатъчно.

Семьон погледна смаяно Светлана с вида на човек, пропуснал най-интересното.

— Как така опитай? Просто предай образа — и готово — посъветва я той.

— Образът не иска да се създава — изръмжа Хесер. — Там е целият проблем. Не се формира образ, а някаква безсмислица.

— А опита ли да създадеш друг образ? — заинтересува се живо Семьон. — Абстрактен, а не свързан с Тъмните?

— Опита — отговори Хесер вместо Светлана. — Другият се получава. А този — не.

— Да… — промърмори Семьон. — Може би прекалено ярки и потискащи впечатления? Помня, че двайсет години се опитвах да пресъздам образа на фунията на инферното над Райхстага в момента на реч на Хитлер. И не успях да постигна нищо правдоподобно…

— Не става въпрос за правдоподобност — каза Хесер. — Изобщо няма образ. Сива мъгла, сякаш Светлана се опитва да си спомни Сумрачния свят.

Антон, който все така не казваше нито дума, погледна с надежда Светлана.

— Значи така… — започна тя. — Първо не забелязвах абсолютно нищо. Когато вие, Борис Игнатиевич, хукнахте подир избягалия Брат, стоях до портала. После забелязах, че Тъмните на пода се размърдаха и подсилих мрежата ви. Тя ги притисна отново към пода. После се върнахте вие. И почти веднага сякаш изгубих съзнание — тъмнина пред очите, слабост… След това всичко ми се губи. Когато се свестих, лежах на пода и Антон плискаше вода в лицето ми. Колкото и да се мъча, не мога да си спомня нищо друго.

Вълшебницата прехапа устните си, сякаш беше готова да се разплаче. Антон я погледна така, като че ли се надяваше да я успокои само с един поглед.

— Аз нямам разумно обяснение — обади се Иля. — Просто нямам на какво да се опра — данните са малко.

— Данните са предостатъчно — изсумтя Хесер. — Но аз също нямам обяснение… В смисъл — сто процента сигурно обяснение. Догадки имам, но ще трябва да ги проверя. Олга?

Олга сви рамене:

— Ако ти нямаш какво да кажеш, аз дори не ще се опитвам. Или този маг е от високо равнище, кой знае защо нерегистриран от никого и никъде, или ни разиграват. Аз например, и досега не мога да разбера защо Завулон не се намеси. Би трябвало пренасянето на Нокътя да е операция от изключителна важност. А той не си мръдна и пръста, за да помогне на своята сбирщина.

— Точно така — промълви замислено Хесер и все пак измъкна пурата от капсулата, огледа я внимателно, с наслада вдъхна аромата на тютюна и я прибра обратно. — Дневният патрул на Москва може да няма никаква връзка с операцията по пренасянето на Нокътя на Фафнер. Напълно възможно е Братята на Регин да са действали на своя глава и на свой риск. В този случай не можем да имаме никакви претенции към Завулон. А неговата сбирщина, изглежда, е действала самостоятелно. При това не по най-добрия начин, иначе нямаше да ни позволят да ги хванем.

— Какво общо имат Братята, шефе? — Игнат се изправи недоволно. — Ако Тъмният от Украйна наистина е предназначен за Нокътя, то Тъмните са победителите в схватката на летището!

— Ако Тъмният от Украйна е бил предназначен за Нокътя — каза тихо Хесер, — сега ние щяхме да се подготвяме за вечен престой в Сумрака. Дори аз нямаше да успея да спася никого от вас. Ни-ко-го! Ясно ли е, Игнат?

— Нима? — попита спокойно Семьон. — Чак толкова сериозно ли е?

— Именно, Семьоне. Надявам се само на едно: самият Тъмен все още да не разбира каква е ролята му. И затова да се лута насам-натам. Единственият ни шанс е да го изпреварим и да му отнемем Нокътя. Тогава шансовете ни по принцип ще се изравнят.

— Но как да го изпреварим? — не мирясваше Игнат. — Може би да се опитаме да поговорим с него, да го убедим? Аз мога да съм много убедителен в такива случаи. Само да го намерим…

— Той не може да стои без работа — Нокътя изгаря дланта му. Тъмният непременно ще се появи в Москва. — Хесер се изправи, огледа подчинените си и уморено прокара ръка през бузата си. — Това е всичко. Почивайте си. Всички да си починат.

И се обърна към Антон:

— Антоне… Не се отделяй от Светлана. Дори на крачка. И не си струва да се прибирате вкъщи — нито у вас, нито у тях. Останете тук.

— Добре, Борис Игнатиевич — обади се за първи път Антон. Той продължаваше да прегръща Светлана през рамото.

След десет минути в стаята за почивка на дежурните, където в момента нямаше никой друг, Антон подаде на съсипаната вълшебница плеъра си и слушалките.

— Знаеш ли — каза той, — аз имам нещо като игра. Там, на диска, има страшно много музика. Най-различна. Настройвам плеъра на случаен избор, но кой знае защо, винаги се падат подходящите песни. Опитай и ти, а?

Светлана се усмихна съвсем леко и взе слушалите.

— Натисни ето тук.

Тя натисна. Плеърът намигна със зеленото си око, задвижвайки диска. Лазерът се плъзна върху песните спря на една от тях.

Сънувам кучета, сънувам зверове,

сънувам, че твари с очи като лампи,

се вкопчват в крилете ми под самото небе

и аз нелепо рухвам, като паднал ангел…

— „Наутилус“ — каза Светлана, леко отдръпвайки слушалките. — „Паднал ангел“. Наистина е подходяща…

— Знаеш ли — подчертано сериозно съобщи Антон, — ако искаш ме смятай за суеверен, но не се съмнявах, че ще се падне „Наутилус“. Много обичам тази песен.

— Нека да слушаме заедно — помоли го тя, сядайки на дивана.

— Добре — съгласи се Антон и мислено благодари на човека, създал този вид слушалки, без наушниии.

Не помня падането, помня само

глухия удар в студения камък.

Нима успях да излетя тъй високо

и да рухна жестоко, като паднал ангел?

Право надолу, натам, откъдето

тръгнахме с надеждата за нов живот.

Право надолу, натам, откъдето

към висините сини гледахме с копнеж.

Право надолу…

Те седяха дълго време рамо до рамо, прегърнати и в ухото на всеки звучеше един мъничък „Наутилус“. Беше им хем тъжно, хем хубаво на тримата — на него, на нея и на падналия ангел.

 

 

— А когато влязох в сградата на летището — разказваше Шагрон, — там вече нямаше никой. Почти на входа, по-точно там, при багажната зала, тъкмо се затваряше порталът. Светлите вече бяха изтеглили щаба си, аз едва ги чувствах в периферията на летището. Или се качваха на колите си, или вече бяха тръгнали.

— А Братята? — попита Едгар.

— А с тях изобщо не разбрах какво стана. Според мен един от тях загина. А Светлите обездвижиха останалите и ги взеха със себе си.

— Защо? — Дениска така се учуди, че дори забрави да отпие от кафето си. — Защо не са им видели сметката още на място?

— Какви ги говориш, та те са Светли! — Юра чак се разстрои от въпроса. — Щом Братята са се предали, просто са ги арестували. Вероятно ще ги предадат на Инквизицията… Садисти. По-добре веднага да ги бяха убили.

— Според мен, той все пак се е изплъзнал — каза Николай, играейки си машинално с разредения жезъл. Силата, която съвсем доскоро беше затворена в жезъла, само за секунди разтопи снега на самолетната писта и я изсуши. — Нали, Юра? Ти как мислиш?

— Не усещам Нокътя. Оня не е в Москва.

— Но как е успял да се изплъзне? — Ана Тихоновна говореше, постоянно свивайки устни и така приличаше на строга учителка. — От лапите на Хесер? Нещо не ми се вярва.

— Не знам — отсече Юра. — Но там се случи нещо.

— А не може ли да е използвал портала? — попита предпазливо Едгар.

— Портала? — изсумтя Юра. — А ти можеш ли да използваш порталите?

— Трудно — призна си Едгар. — Не ми достигат сили.

— О! — многозначително възкликна Юра, неопределено сочейки с пръст тавана. — При това след битката на булеварда нашият герой изглеждаше като изстискан лимон.

— Затова пък след сблъсъка на летището вълшебницата на Светлите изглеждаше по същия начин — невинно отбеляза Николай. — И нека някой се опита да ме убеди, че тя е дала силите си доброволно.

— А всъщност — оживи се Шагрон, — ако се замислим, енергийната картина на събитията във Внуково доста прилича на вулгарен вампиризъм. Всичко беше толкова лилаво…

Юра скептично поклати глава:

— Украинецът не ми направи чак такова впечатление — признавам си. За да отнемеш Сила от една Светла пред очите на Хесер, трябва да си поне Завулон. И да имаш право на въздействие първа степен…

— Какво право? — избухна Ана Тихоновна. — За изминалото денонощие са регистрирани три груби нарушения на Договора от страна на Светлите, включително едно нападение с употреба на Сила! Светлите забравиха какво означава правото!

— Ана Тихоновна — изрече въодушевено Едгар, — Инквизицията даде на Светлите поредната индулгенция. Засега техните действия са насочени към връщането на откраднатия артефакт — действието на Договора е преустановено. До момента, в който Нокътя на Фафнер бъде предаден на Инквизицията, Нощният патрул има право да върши каквото си пожелае. Всъщност ние сме в състояние на война. Като през четирийсет и девета — трябва да го помните.

В стаята стана тихо като в космоса.

— И ти си мълча досега? — попита неодобрително Ана Тихоновна.

— А защо трябваше да нервирам младежта? Извинявай, Дениска. Ние и така сме в губеща позиция. Първо — шефът го няма, второ — приписват на нас кражбата на Нокътя, и като прибавим не особено успешните последни две години… Колко пъти бяхме принудени да отстъпваме пред Светлите за тези две години? Пет, десет?

— Значи избягваме пораженческите настроения? — осведоми се ехидно Юра. — Мълчим си? Предпазваме младежта от пагубни влияния? Хайде, хайде…

— Какво хайде, хайде? — озъби се Едгар. — По-добре дай съвет какво да правим по-нататък.

— Шефът остави теб за старши — каза Юра равнодушно. — Ти решавай.

— Вие с Коля се отказахте, затова ме назначи. — Едгар стана мрачен и враждебен. — И това ми било бойци…

— Хей, момчета, я се успокойте! — Ана Тихоновна чак се зачерви от възмущение. — Сега не е моментът! Дори моите вещици работят по-задружно.

— Добре, да продължаваме! — махна с ръка Юра. — Питате какво да правим? Нищо. Украинецът не може да се е отдалечил много от Москва. Аз смятам, че Нокътя е у него. Ако все още не е предприел нищо, значи не му е дошло времето. Ще чакаме да се върне. Няма начин да не се върне — Нокътя трябва да попадне в Москва в близките две денонощия. Иначе вероятностният пик ще отмине и той ще стане просто силен артефакт, нищо повече.

Николай кимна одобрително.

Едгар внимателно изгледа маговете — първо единия, после другия.

— Тогава ще чакаме — въздъхна той. И добави: — Да, хитър се оказа нашият украинец. По-хитър от Хесер.

— Не викай „хоп“ преди да си скочил — посъветва го Коля. — Така казват в Украйна…

— Ана Тихоновна — каза Шагрон леко угоднически, — кажете на момичетата да сварят кафе. След всичко това не ми се става…

— Мързеливец си ти, Шагрон — поклати галава Ана Тихоновна. — Е, добре, ще уважа молбата ти, след като се отличи. Ще служиш за пример на останалите.

Шагрон се отпусна доволно.

 

 

За мое най-голямо учудване в палатката беше топло през цялата нощ. Разбира се, спахме без да се събличаме — аз свалих само якето и обувките и се мушнах в предложения ми спален чувал. Палатката беше на брадатия Матвей и при желание вътре можеха да се поберат дори трима, че и четирима души. Но ние бяхме само двама. Веднага след като всички си тръгнаха от огъня, в съседната палатка, която беше на двайсет метра от нашата, рожденичката започна да стене сладко в нечии здрави прегръдки — значи не беше топло само при нас. Странно. Аз, южният човек, винаги си бях представял, че през зимата в гората е неприятно и студено.

Грешах. В гората може и да е неприятно и студено, но хората умеят да донасят със себе си топлина и уют. Навсякъде, където отидат. Наистина, за целта се налагаше природата да се отблъсне, но това вече беше съвсем друга тема. Отделна…

Матвей се събуди пръв. Измъкна се от чувала, позабави се малко, докато обуе модерните си алпийски обувки (грубите ми ботуши не можеха да се сравняват с тях), отвърза шнурчетата на входа и излезе навън. Студът веднага ме близна и в същия миг усетих върху гърдите си продълговатия предмет, който ми бяха подхвърлили викингите на летището. Досега не го бях огледал — нямах възможност.

Съобразих, че през нощта неподхранвания с нищо защитен пашкул се е стопил. От това нещо осезаемо лъхаше Сила. Дори не Сила, а СИАА. Ако тук имаше още някой Различен, той непременно би усетил Нокътя.

Измъкнах от пазвата си продълговатия и леко извит… калъф ли беше това? Нещо като ножница за кинжал, само че отваряща се като черупка на морска мида. Разбира се, ако в морето има такива миди: дълги трийсет — трийсет и пет сантиметра и тесни.

Калъфът беше затворен в Сумрака и поради тази причина обикновен човек не би го отворил по никакъв начин. Примижах, преместих се по-близо до изхода и леко отметнах платнището, за да стане по-светло.

Вътре, върху кадифен плат с вишнев цвят наистина лежеше синкавочерен нокът на някакъв огромен звяр. Той изглеждаше остър като черкезки кинжал, с извити страни. По цялата дължина на Нокътя се проточваше дълъг улей, който приличаше на следа от кръв. Широкият край изглеждаше пречупен или отрязан, сякаш бяха изтръгнали Нокътя от нечия лапа много безцеремонно и грубо. Да, вероятно беше станало точно така.

Ала що за звяр можеше да има такъв нокът? Навярно някакъв легендарен дракон. Не можеше да е друго. Но нима драконите са съществували? Порових се в паметта си, надявайки се да намеря някакъв отговор и със съмнение поклатих глава. Вещиците и вампирите са едно… те са само Различни. Но дракони…

Матвей се връщаше от потока и снегът поскърцваше под краката му. Въздъхнах със съжаление и за момент отидох в Сумрака, затворих калъфа и го прибрах в пазвата си.

— Събуди ли се? — попита Матвей, когато се приближи.

— Ъхъ.

— Не измръзна, нали?

— Не. Странна работа, мислех си гора, зима — значи ще е студено. А беше топло…

— Странни хора сте вие, южняците! — изсумтя Матвей. — Да не би тук да е студено? Виж, в Сибир — там си е студено. Знаеш ли какво казват хората? От Сибир е не онзи, който не се страхува от студа, а който е топло облечен.

Засмях се. Много добре казано! Трябва да запомня това.

Брадатият Матвей също се усмихна.

— Потокът е там. Можеш да се измиеш.

— Аха.

Измъкнах се от палатката и направих кратка разходка до замръзналия поток. На мястото, където пътеката достигаше до самия бряг, някой прецизно беше разбил леда. През нощта дупката отново се беше покрила с тънка и почти прозрачна ледена кора, но Матвей я беше пробил отново. Водата беше студена, но не чак толкова, че топлолюбивата ми душа да се побои да си плисне няколко шепи в лицето. Измиването ме ободри, веднага ми се прииска да направя нещо, да отида някъде…

А може би това изобщо не беше заради измиването. Вчера на летището бях изразходвал всичките си сили. И се чувствах по съответния начин. После почерпих Сила от портала, взех си малко и от вълшебницата, но отново изразходвах всичко. А през нощта, изглежда, се бях подхранвал от Нокътя.

Силата му беше правилната — Тъмна. Енергията на Светлите не ми беше доставила особена радост — тя беше непокорна и чужда сила. А тази на Нокътя беше като докосването на майката за малкото дете. Диханието му изглеждаше някак съкровено и до болка познато.

Чувствах, че имам сили да обръщам планини.

— Кога възнамерявате да си тръгвате? — попитах, когато се върнах при палатката. По-точно не при палатката, а при огъня. Матвей цепеше дърва. Наоколо се въртяха двете кучета, мятайки кръвожадни погледи към окачения над огнището котел.

— Когато се събуди народът ще затоплим пилафа, ще ударим по още едно питие за сгряване и ще тръгнем. Защо? Да не бързаш?

— Общо взето, няма да е зле да побързам — отвърнах неопределено.

— Какво пък… Ако бързаш — тръгвай. Вземи якето с теб… Ще ти дам адреса на Стьопка, ще му го отнесеш някой път.

Ако знаеше на кого помагаш, човече…

— Матвей — казах аз тихо, — силно се съмнявам, че ще имам възможност да търся Стьопка. Благодаря, няма да замръзна.

— Не ставай глупак. — Матвей се изправи, без да изпуска брадвата. — Щом не можеш — няма да го връщаш. Здравето е по-скъпо.

Постарах се усмивката ми да е мъдра и тъжна.

— Матвей… Добре е, че няма никой друг тук. Честно казано, аз изобщо не съм човек.

Очите на брадатия веднага станаха безизразни. Вероятно реши, че съм някой от побърканите контактъори или разните там екстрасенси. Какво пък… Ще му докажем.

Двете кучета веднага изгубиха своята жизнерадостност и скимтейки жално, се скриха зад краката на Матвей. Вдигнах от снега едва забележимата си утринна сянка и влязох в Сумрака.

Ококореният Матвей беше смешна гледка. Той объркано изпусна брадвата, която удари нюфаундленда по крака. Горкото животинче изквича гръмогласно.

Матвей не ме виждаше. И не би трябвало да ме вижда.

Съблякох якето. Него също не можеше да го види, докато не го изхвърля от Сумрака. Напипах в джоба на ризата си парите и пъхнах две стодоларови банкноти в джоба на якето. И го запратих към Матвей.

Той потрепна, подхвана неловко якето, което според него се беше появило неочаквано от нищото, и се огледа. Честно казано, изглеждаше донякъде жалък, но аз усещах, че не мога да го убедя в нищо без подобна демонстрация.

Просто не исках да отнеса със себе си нищо чуждо, дори това раздърпано яке. Освен ако не беше наложително, не биваше да вземам нищо от тези хора, които без да задават въпроси, помагат на леко облечен непознат, появил се през нощта при огъня им. Якето беше хубаво и явно не беше евтино. Не искам. Аз съм Тъмен. На мен не ми трябва чуждото.

Излязох от Сумрака зад гърба на Матвей. Той продължаваше да се взира в празното пространство.

— Тук съм — казах аз и Матвей рязко се обърна. Сега погледът му беше съвсем налудничав.

— Ааа… — каза провлечено и млъкна.

— Благодаря. Наистина ще се справя и без якето.

Матвей кимна. Явно целият му мерак да спори се беше изпарил. Според мен той беше сериозно притеснен, че е прекарал нощта в палатка насаме с някакво чудовище, което може да става невидимо. И не се знае на какво друго е способно.

— Та кажи ми, как да си тръгна оттук?

— Нататък. — Матвей махна с ръка към пътечката, по която бях дошъл. — Електричката. Вече минава и оттук.

— А няма ли шосе? По-добре да пътувам на автостоп.

— Има и шосе. Веднага след линията.

— Прекрасно! — зарадвах се аз. — Е, всичко хубаво! Благодаря още веднъж. Поздрави рожденицата от мен и… виж, предай й това…

Удивително е как ми се удаде простото, но непознато заклинание. Скрих ръка зад гърба си, докоснах заледените клони, пречупих ги… и подадох на Матвей жива, току-що откъсната от храста роза. Върху зелените й листа потрепваха капчици роса, червените цветчета пламтяха. Гледката на свежа роза в заснежената гора е много красива!

— Ааа… — ахна Матвей, машинално взимайки розата. Интересно дали щеше да я даде на рожденицата или щеше да я закопае в някоя преспа, за да не се впуска в дълги и странни обяснеиия?

Нямах намерение да си изяснявам този въпрос. Влязох отново в Сумрака. Не исках да вървя в студа. Това, което беше хубаво вчера, когато мислех, че бягам от Хесер, не беше подходящо сега, след като бях отпочинал и пълен със сили.

Имаше още нещо, което бях забравил… А, да. Шапката. Нали тя също не беше моя и все още бе на главата ми. Да я хвърлим върху якето… И на път!

Движех се на скокове от по сто-двеста метра. Отварях мънички порталчета в предела на видимостта ми и пристъпвах като великан, поглъщайки разстоянието.

Денем просеката изглеждаше съвсем обикновено, цялото й магическо очарование беше изчезнало безвъзвратно. Не напразно все пак истинските романтици и почитатели на свободата — Тъмните — бяха избрали Нощта за свое време. Нощта, а не деня, когато боклуците и мръсотията се набиват на очи, когато се вижда колко неугледни и запуснати са градовете ни, когато на улицата е пълно с лекомислени хора, а по пътищата — със замърсяващи въздуха коли. Денят е времето на оковите и веригите, задълженията и правилата, а Нощта е времето на Свободата.

Свободата, която истинският Различен просто няма с какво да замени. Нито с ефимерния Дълг, нито със служенето на евтини размити идеали, измислени от някого много преди теб. Всичко това е мит, фикция, „ucho od sledzia“^[1], както казват братята поляци. Това е само Свобода, за всички и за всеки, и има само едно ограничение: никой няма право да ограничава Свободата на останалите. И нека хитрите и лицемерни Светли да търсят криещите се тук парадокси и противоречия — всеки, който е Свободен, прекрасно се разбира с останалите, свободни по същия начин, и изобщо не си пречат взаимно.

Наложи ми се да спра кола като Различен — кой знае защо никой не искаше да качва човек без връхна дреха. Принуден бях да докосна леко съзнанието на поредния шофьор на луксозна кола с цвят „мокър асфалт“.

Естествено, той спря.

Зад волана седеше късо подстриган момък на двайсет и пет, абсолютно лишен от врат. Просто главата му някак съвсем естествено започваше от тялото. Погледът му беше празен, общо взето страшно приличаше на мутрите от вицовете, но рефлексите му се оказаха фантастични. Имал сериозни подозрения, че щеше да продължи да кара колата, дори и ако изгубеше съзнание.

— А? — каза ми той, когато се настаних отзад, в съседство с необятното му кожено яке.

— Тръгвай. За Москва. Ще ме оставиш на Тверская.

И отново докоснах едва-едва съзнанието му през Сумрака.

— А… — каза момъкът и настъпи газта. Независимо от хлъзгавия път и принудителното вцепенение, караше с над сто. Колата му се подчиняваше прекрасно, дали гумите й не бяха някакъв особен вид?

Влязохме в Москва някъде от северозапад и се включихме в движението по Волоколамско шосе. Поради тази причина прекосихме половината мегаполис много бързо и почти през цялото време се движехме само право напред. До самия офис на Дневния патрул на Тверская.

Добре, че ми се падна толкова добър шофьор и пътят позволяваше да се дава газ. Освен това хванахме много успешно зелената вълна на светофарите.

Когато преминавахме покрай метростанция „Сокол“, разбрах, че са ме засекли.

И мен, и Нокътя.

Но е почти нереално да се догони в утринна Москва такава кола, носеща се право напред, без да преминава в друго платно.

На Тверская слязох и сложих в дланта на безвратия шофьор стотачка. Рубли, не долари.

— А? — пое си дъх той и започна да се оглежда. Естествено, не беше запомнил нищо и сега, с помощта на оскъдния си интелект, се опитваше да разреши почти неразрешима задача: как се е пренесъл от подмосковското шосе в самия център на Москва?

Реших да не му преча и го оставих насаме с неразрешимата задача.

Все пак рефлексите му бяха за завиждане — колата веднага потегли. Но лицето на момъка с увиснала челюст беше обърнато към страничното стъкло. Продължи да седи така. докато се скри от погледа ми. А аз пресякох улицата и се насочих към входа на офиса.

Във фоайето беше силно задимено. От касетофона „Филипс“ тихо звучеше някаква песен. Мелодията беше провлечена и мощна, а гласът — толкова дрезгав и нисък, че не можах да разпозная веднага Бутусов:

Студен е вятърът в прозореца отворен,

дълги сенки падат върху масата.

Аз съм тайнствен гост в сребристо наметало

и ти знаеш защо съм при теб.

За да те даря със сила,

за да те даря със власт.

По шията да те целуна,

да те целуна страстно!

Младият вампир, блажено притворил очи и пеещ само с устни провлачения припев, при вида ми изгуби дар слово. Вторият дежурен, също толкова млад маг-алхимик, вече докладваше в телефонната слушалка.

— Очакват ви — съобиди той. — На деветия етаж.

Макар да бе изгубил дар слово, вампирът все пак извика асансьора.

А аз внезапно осъзнах, че изобщо не ми се иска да влизам в асансьора, а още по-малко — да се качвам на деветия етаж. Не исках — и туйто.

— Предайте, че съм жив и с мен всичко е наред, но бързам — обади се нещо вътре в мен.

Излязох обратно на Тверская. Отново нещо ме „носеше“. Не се поколебах и завих наляво. Към Червения площад.

Още не знаех какво ме води натам и защо. Но можех единствено да се подчиня на тази заключена в мен сила. Усетих и как оживя и задиша Нокътя на Фафнер.

Всяка педя земя, всеки квадратен сантиметър от асфалта тук беше пропит с магия. Стара магия, просмукала се в камъните на сградите и в прахта по пътя.

Червената грамада се извисяваше вдясно от Историческия музей. Дори не знаех дали работи или е превърнат в нещо подобно на казино, след поредната сериозна промяна в историята на многострадална Русия. Впрочем нямах време да си изяснявам това. Отминах музея.

Паважът на Червения площад, който помнеше и бавните стъпки на царете, и ботушите на революционерите, и гъсениците на съветските бронирани чудовища, и редиците на първомайските манифестации, сякаш беше олицетворение на московската непоклатимост. Този град съществуваше и щеше да продължи да съществува, и нищо — нито дрязгите на обикновените хора, нито дори вечната размяна на любезности между Патрулите — не беше в състояние да разколебае спокойното му величие.

Излязох на площада и се огледах. Малко вляво се виждаше оживената сграда на ГУМ. Отдясно се извисяваше назъбената стена на Кремъл, а пред нея се издигаше пирамидата на мавзолея. Нима нещо ме влечеше натам?

Не, не натам. Ами добре. Каквото и да е отношението ми към бившия вожд на Русия, не е хубаво да се нарушава покоят на мъртвите. При това умрели веднъж завинаги — той не е бил Различен… и добре, че не е бил.

Вървях по площада, без да ускорявам крачка. Няколко черни депутатски коли излязоха от територията на Кремъл и се скриха в близката пресечка. Лобното място ме поздрави безмълвно. Гражданинът Минин и княз Пожарски ме съпроводиха с поглед. Усетих полъха откъм изрисуваните куполи на храма на Василий Блажени.

Сила. Сила. Сила…

Тук имаше толкова много от нея, че изразходвалият собствената си Сила Различен би могъл да се възстанови за секунди.

Но никой никога не би направил подобно нещо. Защото това е чужда сила. Ничия. Неопитомена и непокорна. Силата на отминалите столетия. Силата на свалените царе и генерални секретари. Само да я докоснеш — и ще те попилее.

Огледах се за пореден път.

И го забелязах.

Инквизитора.

Не можеш да сбъркаш Инквизитор с никого — нито със Светъл, нито с Тъмен, още по-малко пък с обикновен човек.

Инквизиторът ме гледаше в упор и не можех да разбера защо го виждам едва сега.

Той беше сам, абсолютно сам, извън всички глупави силови обединения, алианси и договори. Той олицетворяваше Справедливостта и Инквизицията. Той пазеше Равновесието. Трябваше ли да питам защо е тук?

Приближих се почти плътно до него.

— Правилно постъпи, че реши да се подчиниш — каза Инквизиторът.

Познавах го отнякъде — казваше се Максим.

Той протегна длан и изрече:

— Нокътя!

В гласа му нямаше нито капка властност, нито намек за натиск. Но аз не се съмнявах, че на този глас би се подчинил всеки, включително и шефовете на Патрулите.

Бавно, без да крия съжалението си, бръкнах в пазвата.

Нокътя бучеше, поемайки от околната Сила. Веднага щом се озова в ръката ми, ме връхлетя някаква могъща вълна; във всяка от клетките ми нахлу дарена от него мощ и ми се стори, че целият свят е готов да падне на колене и да ми се подчини. На мен. Притежателя на Нокътя на Фафнер.

— Нокътя! — повтори Инквизиторът.

Той не добави нищо от рода на предупреждение да се въздържам от глупости. Инквизицията стои над безсмислените съвети.

Все още се колебаех. Нима бе възможно да предам доброволно нещо, в което е съсредоточена такава неизчерпаема сила? Та такъв артефакт е мечта за всеки Различен.

Машинално забелязах преразпределението на енергия — наблизо се отваряше Светъл портал. Разбира се, това беше Хесер, шефът на Нощния патрул.

Инквизиторът не реагира на появата на неочаквания свидетел. По никакъв начин. Сякаш не се откриваше никакъв портал и от Сумрака не излизаше никой.

— Нокътя! — повтори Инквизиторът за трети път. За трети и последен. Нямаше да каже нито дума повече. Знаех това.

Знаех още, че дори и до мен да се появят всички Тъмни в Москва, не си струваше да се съпротивлявам. Те нямаше да ми помогнат. Напротив, щяха да застанат на страната на Инквизитора. Интригите около Нокътя можеха да продължават, докато на сцената не се появяха пазителите на Договора.

Примижах и почерпих толкова Сила, колкото можех да съхраня в себе си. Едва не се задавих от напрежение и с трепереща ръка подадох калъфа с артефакта. Същевременно усетих смътното, с мъка сдържано желание на Хесер да се хвърли напред и да завладее Нокътя. Но естествено, шефът на Нощния патрул дори не се помръдна. Опитът се състои преди всичко в умението да сдържаш мимолетните си пориви.

Инквизиторът ме погледна. Навярно би трябвало да видя в погледа му удовлетворение и одобрение: браво, Тъмни, вместо да се дърпаш, ме послуша, умно постъпи.

Но не видях в очите му нищо подобно. Ни-щич-ко!

Хесер ни гледаше с откровен интерес.

След като прибра небрежно калъфа с Нокътя във вътрешния джоб на сакото си, Инквизиторът, без да се сбогува, потъна в Сумрака. Веднага престанах да го усещам. Моментално. Инквизицията си имаше свои пътища.

— Ха! — възкликна Хесер, гледайки някъде встрани. — Глупак си ти, Тъмни.

После задържа погледа си върху мен, въздъхна и добави:

— Глупак. Но умен. И това е забележително.

И също си отиде, но този път тихомълком, без портал. Усещах го още известно време в дълбоките слоеве на Сумрака.

После останах сам на пронизващия вятър на Червения площад, без Нокътя, с мощта на който бях успял да свикна, облечен все със същите пуловер, панталони и обувки, и косите ми се вееха като на филмов герой в кулминационната сцена. Само дето нямаше зрители, способни да оценят удачния кадър, дори Хесер си беше тръгнал.

— Ти наистина си глупак, Виталий Рогоза — прошепнах. — Умен и послушен глупак. Впрочем, може би само затова все още си жив?

Но този, който беше вътре в мен, неочаквано се раздвижи и ме успокои: всичко върви както трябва. Ти постъпи правилно, отървавайки се от Нокътя на Фафнер. Обзе ме такава блажена и непоколебима увереност в собствената ми правота, че дори вятърът престана да ми изглежда студен и пронизващ.

Всичко беше отлично. Всичко беше както трябва. Децата не биваше да си играят с атомни бомби.

Раменете ми потръпнаха, аз се обърнах и закрачих към Тверская.

Само след няколко крачки попаднах на цялата върхушка на Дневния патрул, почти в пълен състав (нямаше ги само магът Коля и, естествено, шефът) плюс петнайсетина служители от среден ранг. Вещицата Ана Тихоновна, братята вампири и дебелият върколак също бяха тук. Цялата тази компания ме гледаше втренчено, като зяпачи — избягал от клетката си пингвин.

— Здрасти — казах аз неочаквано весело. — Вие пък какво правите тук?

„Отново нещо ме направлява — помислих си тъжно. — Ох, ох…“

— Кажи, Виталий — попита Едгар със странно сподавен глас, — защо го направи?

Той отмести погледа си за секунда и отблъсна някакъв прекалено усърден милиционер, който се готвеше да тръгне към подозрителната според него компания. И отново ме погледна:

— Защо?

— А нима на Тъмните е необходим безсмислен сблъсък? Нима са ни нужни безполезни жертви? — отвърнах аз с въпрос. В колоритния стил на коренен жител на Одеса.

— Според мен той лъже — каза агресивно Ана Тихоновна. — Можеш ли да го сканираш?

Едгар се навъси. Така значи, сканирай го…

В Дневния патрул вече се страхуваха от мен! Виж ти!

— Ана Тихоновна — обърнах се вдъхновено към старата вещица, — Нокътя на Фафнер е невероятно силен дестабилизираш елемент. Той е нарушител на равновесието номер едно. При оставането му в Москва неизбежно щеше да настъпи истинска сеч. Инквизицията взе мерки да предотврати тази сеч. Аз, като почитащ закона Различен, се подчиних на заповедта на Инквизицията и върнах Нокътя. Това е всичко, което мога да кажа.

Премълчах за силата, която се беше вселила в мен след контакта ми с Нокътя. Сега не беше моментът за такива разкрития.

— Нима вие бихте постъпили другояче? — добавих аз, разбирайки прекрасно, че няма да има възражения. Всички те копнееха да се докоснат до артефакта… да почерпят сила от него… И всички се бояха от последствията от такава постъпка.

— Да се върнем в офиса, а? — измърмори магът Юра. — Стърчим като тополи тук, под студения вятър…

В думите му имаше здрав разум — отново започвах да зъзна, а беше глупаво и недопустимо да харча напразно натрупаната сила.

С помощта на Едгар Юра направи икономичен портал и след две-три минути Патрулът вече се качваше на групи с асансьора към офиса. Не можех да не отбележа, че моят портал би работил по-стабилно и по-дълго. Изглежда, при раздялата си с Нокътя на Фафнер бях изкачил поредното стъпало по стълбата, която не водеше наникъде. Като че ли сега бях по-силен от всички присъстващи, взети заедно. Но си оставах все така неопитен и наивен, и най-важното, което тепърва ми предстоеше да науча, беше да използвам силата си грамотно.

Техниците, начело с неуморния Гелемар, продължаваха да работят с щабните ноутбуци. Кога ли, по дяволите, си почиваха тези момчета? Или не можех да различа следващата смяна от предишната?

— Какво става, Гелемар? — осведоми се Едгар.

— Светлите оттеглят постовете си — доложи бодро върколакът. — Един след друг. Не ги сменят, а ги отзовават. Включително и кордоните на гарите и изходите от града.

— Успокоили са се — въздъхна Ана Тихоновна.

— Разбира се, че са се успокоили — промърмори Юра. — Нокътя отпътува. Сигурно вече са го изпратили в Берн. Готов съм да се обзаложа.

Той беше прав: преди няколко минути бях усетил, че източникът на моята сила изведнъж потъна в Сумрака и се премести някъде далече-далече. Интересно, дали ми бе писано да го подържа в ръце поне още веднъж? Не знаех…

— Да пукна, ако разбирам защо беше необходима цялата тази история с Нокътя. Какво искаха да постигнат Братята на Регин? Защо решиха да действат, без да ни уведомят? Пълна каша!

— А защо сте сигурни, че Братята на Регин не са постигнали целта си? — попитах невинно аз.

Изгледаха ме така, сякаш бях дете, задало неудобен въпрос в компанията на възрастни.

— А ти мислиш, че са я постигнали ли? — осведоми се предпазливо Юра и бързо се спогледа с Едгар.

— Да — отвърнах честно аз. — Но само не ме питайте за подробностите — не ги знам. В Москва се очертаваше сериозно нарушаване на баланса в полза на Светлите. Толкова сериозно, че в Европа са се притеснили. И са били взети мерки. Акцията на Братята на Регин е парче от мозайката, от която в края на краищата ще се нареди пъзелът на новото равновесие.

— И твоята поява ли е парче от мозайката? — досети се Едгар.

— Очевидно.

— И отсъствието от Москва на Завулон? На нашия шеф?

— Вероятно.

Тъмните известно време се споглеждаха въпросително.

— Не знам — проточено каза Ана Тихоновна с известно неудоволствие. — Всичко това изглежда странно. Ако Нокътя беше при нас, щяхме набързо да притиснем Светлите.

— А щяхме ли да се справим с тях^[2]? — попита Юра.

Ана Тихоновна въздъхна отново.

— Не знам…

— Във всеки случай — каза Едгар, след като се позамисли — на нас ни остана правото да искаме компенсация от Светлите. Няколко сериозни намеси. Извършеното от тях през последните две денонощия изобщо не може да се сравни с неотдавнашните убийства. Смъртта на Тюнников би трябвало да се класифицира като нещастен случай и нека Хесер се опита да оспори това — Трибуналът ще разбие доводите му на пух и прах. А вампирката-бракониерка и проститутката-върколак — това не е чак толкова тежко престъпление, шесто, най-много пето равнище. Те са действали самостоятелно, Дневният патрул няма нищо общо… Така че сега сме в правото си да настояваме за няколко намеси от минимум второ равнище. Така смятам… Ето защо, в края на краищата, все пак Дневният патрул печели повече от всички събития напоследък. При това, в отсъствието на шефа и без неговата мощна подкрепа.

— Не бързай да надуваш фанфарите — отбеляза скептично Юра. — Почакай.

Едгар разпери ръце с вид на човек, който остава на своето мнение. Той наистина вярваше в нещата, които бе казал преди минута. И си имаше своите основания.

Не се знае как би завършил спорът им, но мобилният телефон на колана на Едгар иззвъня и всички неволно се извърнаха към него.

Позвъняването можеше да е лично или на някой от техническия персонал. Но в офиса се бяха събрали достатъчно силни Различни. Почти всички бяха способни да пресметнат вероятностите и последствията от най-обикновените събития.

Позвъняването носеше в себе си дебела и ясно видима нишка. Нишка към изключително важни събития.

Едгар вдигна телефона към ухото си и слуша известно време.

— Придружи го дотук — нареди той, затвори и върна телефона на мястото му.

— Инквизиторът — уведоми той останалите с каменно лице. — С официално съобщение.

Не мина и половин минута и дежурният вещер вече отваряше вратата към главния офис на Дневния патрул. А след още секунда прага прекрачи същият онзи невъзмутим Инквизитор на име Максим.

— В името на Договора — изрече той с глас, лишен от всякакви емоции. Тонът му беше чисто информативен и беше глупаво Инквизиторът да бъде подозиран в симпатии към едната или другата страна. — Утре на разсъмване ще се състои разширено заседание на местната колегия на Трибунала под патронажа на Инквизицията. Тема: поредица от действия на Различните Светли и поредица от действия на Различните Тъмни, несъвместими с Договора. Присъствието на всички уведомени е задължително. Отсъствието, както и закъснението, ще се смятат за действия, несъвместими с Договора. До началото на заседанието се забраняват всякакви магически въздействия, по-силни от пето равнище на Силата включително. Да възтържествува Равновесието!

След като изрече това, Инквизиторът бавно се обърна, излезе в коридора и пое към асансъора.

Вещерът хвърли бърз поглед към началника си и затвори вратата. Той смяташе за свой дълг да съпроводи Инквизитора до изхода.

В офиса известно време беше тихо, дори техниците застинаха зад ноутбуците си.

— Като през четирийсет и девета — тихо отбеляза Ана Тихоновна. — Едно към едно.

— Ще се надяваме — изрече приглушено магът Юра. — Ще се надяваме, Ана Тихоновна. С всички сили.