Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
АвторСергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаНощен патрул
СледващаСумрачен патрул
ISBNISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица – разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица – разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса – млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел – битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат „Нокътят на Фафнер“ – артефакт с огромна сила, който е в пиковия си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са „Братството на Фафнер“ – секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон – Фафнер – Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака – Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: „Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана – различни да нападат различни.“ Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза – слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало – рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия – В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт „Нокътя на Фафнер“. Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца – убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел – ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер – Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за „разменна монета“ е именно той – Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки – главният герой и разказвач – светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) – ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана – висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите – най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга – висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, възстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон – светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче – Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок – тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат – Плейбоят на нощния патрул – много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик – срамежлив светъл маг
  • Игор – светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората – дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон – ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса – вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар – тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим – инквизитор.
  • Виталий – огледалото, чиято цел е да възстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин – инквизитор, висш Вампир и най-силният „жив“ (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

ГЛАВА 3

Онова, което не може да се отнеме на Тъмните, е вкусът им към живота. Антон изобщо не се съмняваше в този факт. Достатъчно му беше да види с какъв апетит Едгар се справи с много вкусния свински бут, който едва ли би получил одобрението на някой диетолог. Към печеното Тъмният добави щедро горчица — сладка, разбира се, както я обичат руснаците, но все пак с остър вкус, с хрян. Изпи и обилно количество бира.

Това винаги беше изумявало Антон. Дори съседите му вампири, с които навремето бе в съвсем приятелски отношения, понякога изглеждаха по-живи и жизнерадостни от Светлите магове. Разбира се, от висшите магове — онези, които бяха равни по сила на Антон, още не се бяха „наиграли на хора“.

Неприятното беше, че любовта на Тъмните към живота обикновено се разпростираше само върху тях самите.

Антон вдигна тежката халба светла „Будвайзер“ и промърмори:

— Прозит.

Добре, че чукането с чаши не влизаше в чешките обичаи. На Антон не му се искаше да чукне халбата си с тази на Тъмния.

— Прозит — кимна Едгар. С удоволствие отпи две глътки, като опразни половината халба. Изтри пяната от устните си. — Хубава е.

— Хубава е — съгласи се Антон, макар напрежението да не го напускаше. Разбира се, в това съвместно пиене на бира нямаше нищо осъдително. Правилата на Нощния патрул не забраняваха контактите с Тъмните, даже напротив — ако сътрудникът беше сигурен в своята безопасност, това се поощряваше. Кой знае, така можеше дори да повлияе на Тъмния, какви ли работи не се случват… Не да го спечели на страната на Светлината, разбира се… но поне да го предпази от поредната пакост.

Неочаквано за самия себе си Антон изрече:

— Радвам се, че има поне едно нещо, по което можем да постигнем взаимно съгласие.

— Да. — Едгар се стараеше да говори миролюбиво и коректно, за да не засегне Светлия с поредната измислена обида или поредното необосновано подозрение. — Има голяма разлика между чешката бира, която се продава в Москва и в Прага.

Городецки кимна.

— Да. Особено ако се има предвид бутилираната бира. Бутилирането на чешка бира е погребване на истинската бира в стъклен ковчег.

Едгар се усмихна, съгласявайки се със сравнението. Отбеляза:

— Кой знае защо в останалата част на Източна Европа не се срещат талантливи пивовари.

— Дори в Естония?

Едгар сви рамене. Тези Светли никога няма да изпуснат случая да се изгаврят…

— Ние имаме хубава бира. Но не изключителна. Между другото, и в Русия е същото.

Антон се намръщи, сякаш спомняйки си вкуса на родната бира. Но каза нещо съвсем друго:

— Това лято бях в Унгария. Пих унгарска бира. „Дрехер“… едва ли не единствената им марка.

— И?

— Предпочитам прокиснала „Балтика“.

Едгар се усмихна. Дори след като леко напрегна паметта си, не можа да се сети за нито една марка унгарска бира. Впрочем след като Антон се изказваше така за нея, по-добре беше хич да не се сеща. Събеседникът му разбираше от бира и то доста. Изобщо, Светлите обичаха плътските удоволствия — трябваше да им се признае.

— А тези… доблестни войни… пият родните си помии — кимна Антон към американците. — Миротворци… Асове на Гьоринг…

Печеният свински бут отдавна беше изяден — и порцията на Едгар, и тази на Антон. Двамата бяха изпили и достатъчно количество бира, за да блеснат очите им, а гласовете им да станат по-високи и непринудени.

— Защо на Гьоринг? — учуди се Едгар. — Това не са шваби, американци са.

Антон обясни търпеливо, като на дете:

— „Асовете на ВВС на САЩ“ звучи много тромаво. Знаеш ли някое кратко и звучно наименование на американските ВВС?

— Не.

— Е, добре. Нека са асовете на Клинтън. Немците поне са знаели, че воюват със същите като тях летци, а тези сипят бомби върху държава, цялата отбрана на която са зенитки от времето на Втората световна… И получават награди за това. Има ли изобщо нещо свято в техния живот? И досега мислят, че са освободили Прага през четирийсет и пета година.

— Свято? — усмихна се Едгар. — А за какво им е нещо свято? Те са войници.

— Знаеш ли, Различен, струва ми се, че дори войниците трябва преди всичко да си остават хора. А хората трябва да имат нещо свято в душите.

— Като начало трябва да имат душа. А чак след това — нещо свято. О! Сега ще ги попитаме!

Край масичката им тъкмо се промъкваше румен отвъдокеански летец с блестящи нашивки. Червенобузест здравеняк, гордост на Тексас или Оклахома. Най-вероятно се връщаше от тоалетната.

— Прощавайте, господин офицер! Мога ли да ви попитам нещо? — обърна се към него Едгар на добър английски. — Има ли във вашия живот нещо свято? Нещо заветно?

Американецът спря толкова рязко, сякаш се беше спънал. Инстинктът му подсказваше, че военният на най-най-великата държава на света е длъжен да бъде на висота и да даде достоен отговор. На лицето му се отрази мъчителна мисловна дейност, изведнъж последвана от озарение. Американецът разбра, че все пак има нещо свято за него. Той се усмихна гордо.

— Свято? Разбира се, че има! „Чикаго булз“…

Дори маговете не разбраха дали се шегуваше, или говореше сериозно…

 

 

— Това е като шахматна партия, разбираш ли? — обясняваше Едгар. — Началството просто движи по дъската лишените от индивидуалност фигури — нас.

Лицето на сервитьора се удължаваше пропорционално на количеството изпита от Антон и Едгар бира. Той вече беше донесъл на тази маса толкова много обемисти стъклени халби, че биха стигнали за целия полк американски летци плюс отбора на „Чикаго булз“.

А двамата руснаци продължаваха да седят, макар и да се виждаше, че езиците им се заплитаха все повече и повече.

— Да вземем например нас двамата — продължаваше Едгар. — На този процес ти ще бъдеш защитник, а аз — обвинител. Но въпреки това ние не сме кой знае колко значими величини. Оставаме си фигури на дъската. Ако е необходимо — ще ни хвърлят в самия пъкъл. Ако решат — ще ни разменят. Та каква е същността на този процес? Танци около една тривиална размяна. Вашият Игор срещу нашата Алиса. И това е всичко. Просто са ги сблъскали двамата, като паяци в буркан, и са ги отстранили от дъската. В името на висши и непонятни за нас цели.

— Не си прав. — Антон му се закани строго с пръст. — Хесер не е предполагал, че Игор ще се натресе на Алиса. Това е интрига на Завулон!

— И откъде си толкова сигурен? — попита с насмешка Едгар. — Ти си толкова велик, че четеш в душата на Хесер като в отворена книга? Доколкото знам, ръководството на Светлите също не обича да посвещава сътрудниците си в дълбоките планове. Висша политика на висшите сили! — изрече той много високо и с поучителен тон.

На Антон страшно му се прииска да възрази. Но за съжаление нямаше никакви убедителни доводи.

— Или да вземем последния сблъсък в МГУ. Завулон те използва — извинявай, навярно ти е неприятно да го чуеш, но щом сме започнали… Та така, Завулон те използва. Завулон! Твоят заклет враг!

— Не ме е използвал. — Антон се поколеба, но все пак продължи: — Опита се да ме използва. А аз се опитах да използвам ситуацията в наш интерес. Сам разбираш — това е война.

— Да допуснем, че само се е опитал — пренебрежително се съгласи Едгар. — Да допуснем… А Хесер нищичко — нищичко — не направи, за да те защити! Защо му е да застрахова пешки? Това е неикономично и безсмислено.

— А вие чудесно се отнасяте с пешките си — отбеляза навъсено Антон. — Дори не смятате за равни низшите Различни, вампирите и върколаците. Пушечно месо.

— Те наистина са си пушечно месо. По-евтино и не толкова ценно, колкото сме ние, маговете. И изобщо — нашите напъни и речи са безсмислени. Ние сме марионетки. Само марионетки. А да си проправяме път към длъжността кукловод е абсолютно безнадеждна работа, тъй като за това са нужни способностите на Хесер или Завулон, а тези способности се срещат изключително рядко. Пък и местата на игралната маса вече са заети. Никой от шахматистите няма да отстъпи мястото си на една фигура, та дори на царица или цар.

Антон мрачно пресуши халбата си и безшумно я сложи на таблата с емблемата на ресторанта. Той вече отдавна не беше онзи млад маг, за пръв път в живота си излязъл на полева работа и проследяващ вампирката-бракониерка. Отдавна не беше същият, макар и оттогава да не бе минало чак толкова време. Оттогава бе имал достатъчно възможности да се увери колко Мрак има в Светлината. И мрачната позиция на Тъмния маг Едгар — ние сме песъчинки във водениците на Големите Чичковци, затова си пий бирата и не се оплаквай — дори му импонираше донякъде. И Антон отново си помисли, за кой ли път, че Тъмните, при цялото си привидно бездушие, са по-човечни от борците за високи идеали, Светлите.

— И все пак не си прав, Едгар — каза той най-накрая. — Между нас има коренна разлика. Ние живеем заради другите. Ние служим, а не управляваме.

— Така са говорили всички човешки вождове. — Едгар с готовност влезе в капана. — Партията е слуга на народа. Помниш ли?

— Но ние имаме едно различие от човешките вождове. — Антон погледна Едгар в очите. — Развъплътяването. Разбираш ли? Светлият не може да тръгне по пътя на злото. Ако разбере, че е допринесъл за нарастването на злото в света, той отива в Сумрака. Изчезва. И това се е случвало неведнъж, достатъчно е само Светлият да допусне грешка или поне мъничко да се поддаде на влиянието на Мрака.

Едгар пискливо се засмя.

— Антоне, та ти самият даде отговора… „Ако разбере“… Ами ако не разбере? Помниш ли случая с лечителя-маниак? Преди дванайсет години, струва ми се…

Антон го помнеше. Тогава още не беше иницииран, но по-късно бе обсъждал този нечуван случай с всеки сътрудник на Патрулите, с всеки Светъл.

Редови Светъл лечител, със силни ясновидски способности. Живеел в Подмосковието, не работел активно в Ноидния патрул, но бил зачислен в активния резерв. Работел като лекар, използвайки в практиката си Светла магия. Пациентите му го обожавали — той буквално правел чудеса…

А също така убивал пациентките си, млади момичета. Не по някакъв магически начин, а просто ги отравял. Понякога ги убивал чрез акупунктура — познавал до съвършенство всички енергийни точки на човешкото тяло…

Нощният патрул попаднал на него почти случайно. Някой от аналитиците се заинтересувал от рязкото увеличаване на смъртността сред младите жени в малък град на Подмосковието. Особено подозрително било, че повечето жени били бременни. Забелязали и голямото количество помятания, аборти, мъртвородени деца. Заподозрели Тъмните, вампирите и върколаците, сатанистите, вещиците… Кого ли не проверили.

После самият Хесер се заел със случая и убиецът бил хванат. Светлият маг-убиец…

Той просто прекалено добре виждал бъдещето, този обаятелен, импозантен лечител. И понякога, приемайки пациентката си, виждал бъдещето на нероденото й дете, което почти със сигурност щяло да израсне като убиец, маниак, престъпник. Понякога виждал, че самата пациентка ще извърши някое чудовищно престъпление или че случайно ще причини смъртта на много хора. И ето, че решил да се бори — както може.

Лечителят с плам обяснявал на съда, че светлото магическо въздействие не би довело до нищо — нали при това Тъмните щели да получат право на ответни действия и количеството на злото в света нямало да намалее. А така той просто „изгарял плевелите“. И твърдата му увереност, че е донесъл повече добро на света, отколкото е породил зло, го спасяваше от пропадане в Сумрака.

Наложи се лично Хесер да го развъплъти.

— Той е бил психопат — обясни Антон. — Просто психопат. С характерно разстройство на мисленето… уви, случват се такива неща.

— Както и онзи оръженосец на Жана д’Арк, Жюл дьо Рей — с готовност подсказа Едгар. — Той също е бил Светъл, нали[1]? А после се заел да избива жени и деца, за да извлече от телата им еликсир на младостта, да победи смъртта и да направи щастливо цялото човечество.

— Едгар, никой не е застрахован от лудост. Дори Различните. Но ако вземем една съвсем обикновена вещица… — започна Антон, избухвайки.

— Не споря. — Едгар примирително разпери ръце. — Но нали не говорим за крайните случаи? А просто за това, че е възможно и вашият прехвален защитен механизъм, развъплътяването… да го наречем просто съвест… и той може да откаже да действа. А сега си помисли — ако Хесер реши, че в бъдеще твоята смърт ще донесе огромна полза на делото на Светлината? Ако на едната везна е Антон Городецки, а на другата — животът на милиони хора?

— Няма да му се наложи да ме лъже — твърдо каза Антон. — Няма за какво. Ако възникне такава ситуация, готов съм да се пожертвам. И всеки от нас е готов!

— Ами ако не бива да ти съобщава нищо? — доволно се ухили Едгар. — За да не узнае врагът, за да се държиш по-естествено, за да не се вълнуваш напразно… нали запазването на душевния ти мир е също едно от задълженията на Хесер?

Той вдигна доволно поредната халба и отпи шумно от пяната.

— Ти си Тъмен — каза Антон. — Ти виждаш във всичко само зло, предателство, подлост.

— Аз само не си затварям очите пред тях — парира удара Едгар. — И затова не се доверявам на Завулон. Почти така, както не се доверявам и на Хесер. Дори на теб мога да ти се доверя повече — ти си същата злощастна фигура като мен, по случайност боядисана в друг цвят. Нима черната пешка мрази бялата? Не. Не. Още повече, ако пешките са застанали лице в лице и приятелски си пийват бира.

— Знаеш ли с леко учудване каза Антон, — направо недоумявам: как живеете изобщо с тези възгледи? На ваше място незабавно бих се обесил.

— Така значи, нямаш довод, с който да възразиш?

Антон също отпи от бирата. Чешката бира имаше удивителната способност да не оставя тежест нито в тялото, нито в главата, дори при големи количества… Или само така изглеждаше?

— Нямам — призна си Антон. — Точно в момента — нямам. Но съм сигурен, че не си прав. Просто е трудно да спориш за цвета на дъгата със слепец. Ти нямаш… не знам какво точно нямаш. Но е нещо много важно, без което си по-безпомощен и от един слепец.

— Защо пък да съм безпомощен? — леко се обиди Едгар. — По-скоро вие, Светлите, сте безпомощни. Сковани от своите етични догми. А тези като Хесер, които са се издигнали на по-висока степен на развитие, ви управляват.

— Ще се опитам да ти отговоря — каза Антон. — Но не сега. Ние тепърва ще се срещаме отново.

— Измъкваш се от отговора? — усмихна се Едгар.

— Не. Просто бяхме решили да не говорим за работа. Нали?

Едгар замълча. Наистина, Светлият го беше надиграл, макар и едва-едва, но го беше надиграл! И защо се беше впуснал в безполезния спор? Бий магарето, да стане още по-магаре, както казваха в Дневния патрул.

— Да — каза той. — Вината е моя, признавам си. Само че…

— Само че е много трудно да не се говори за това, което ни разделя — кимна Антон. — Разбирам. Това не е вина… това е съдба.

Той се порови из джобовете си и извади пакет цигари. Едгар машинално отбеляза, че цигарите са евтини, „21-ви век“, руско производство. Виж ти. Тъмен маг на неговото равнище можеше да си позволи всякакви житейски радости. А Антон пушеше руски цигари. А и случайно ли беше попаднал в този малък, уютен, но доста евтин ресторант?

— Няма ли да ми подскажеш къде си се настанил? — попита той.

— В хотел „Кафка“ — отвърна Антон. — Това е в Жижков, улица „Кржеменцов“.

Точно така, евтин и непрестижен хотел. Едгар кимна, наблюдавайки как Светлият пали цигарата си. Някак неловко, сякаш пуши отскоро или съвсем рядко.

— А ти си в „Хилтън“ — каза изведнъж Антон. — Нали? Или в най-лошия случай в „Радисън“.

— Следите ли ме? — неволно настръхна Едгар.

— А, не. Само че всички Тъмни ги влече към гръмките имена и скъпите заведения. Вие също сте предсказуеми.

— Е, и? — попита предизвикателно Едгар. — Ти привърженик на аскетизма и просешкия живот ли си?

Антон огледа с ирония ресторанта, почти унищожените остатъци от свински бут върху набраздената от ножове дъска, огромния брой празни халби… Като че ли отговорът беше излишен, но той все пак каза:

— Не, не споря. Но нали количеството стаи и персонал в хотела не е най-важното. Както и цената на ястията в менюто. Аз също бих могъл да отседна в „Хилтън“ и да отида да пия бира в най-скъпата бирария в Прага. Само че защо да го правя? Ето например ти — защо дойде именно тук? Та нали мястото не е от най-изисканите?

— Тук е уютно — призна си Едгар. — И готвят вкусно.

— Точно за това говоря.

В някакъв внезапен порив на пиянско великодушие Едгар възкликна:

— Да! Май разбрах! Ето къде е разликата между нас. Вие се стараете да ограничите естествените си потребности. Дали от скромност, дали по някаква друга причина… А ние сме по-разточителни, да… По отношение на парите, материалните и човешките ресурси…

— Хората не са ресурси! — Погледът на Антон стана пронизващ и ядосан. — Разбираш ли? Не са ресурси!

Ето, винаги става така… достатъчно е само да се намери допирна точка… Едгар въздъхна. Заблудени са тези Светли. Леле, колко са заблудени…

— Добре. Няма смисъл да обсъждаме повече, и без това всичко е ясно. — Той отпи от бирата и не се сдържа да не отбележи: — А тук одеве седеше един американски летец… при това Светъл маг… Между другото, абсолютен некадърник, мен дори не ме забеляза. Да се обзаложим ли, че се отнася към хората като към ресурси? Или като към низша раса, глупава и неразбрана, на която може и да се помага, но която може да бъде и наказвана. Тоест, той е същият като нас.

— Бедата ни е там, че сме продукт на човешкото общество — отвърна намръщено Антон. — С всичките му недостатъци. И дори Светлите, освен ако не са преживели стотици години, носят в себе си стереотипите и митовете на своята държава, без значение дали е Русия, Америка или Буркина Фасо. Странна работа, защо постоянно в главата ми се върти Буркина Фасо?

— Единият от онези глупчовци, Братята на Регин, е от Буркина Фасо — предположи Едгар. — Ама че смешно име.

— Братята на Регин… — Антон кимна. — А с тях какво сте намислили? Нали ги е извикал някой от московския Дневен патрул! Обещал им е помощ, активизиране на Нокътя на Фафнер… защо?

— Нямам такава информация, за която съм длъжен да заявя официално! — отвърна бързо Едгар. Дай им на тези Светли да се хванат за някое формално нарушение…

— Изобщо не признавай, няма нужда! — махна с ръка Антон. — Та аз не съм дете. Но на нас определено не ни трябва появата на Тъмен маг с огромна сила.

— И на нас не ни е нужно — заяви Едгар. — Смятай, че това ще означава война. По пълната програма. Тоест Апокалипсис.

— Значи Братята на Фафнер са ги излъгали — съгласи се Антон. — Убедили са ги да атакуват бернското бюро, да откраднат Нокътя, да долетят в Москва… но защо? За да захранят Огледалото?

„Бързо съобразява“ — отбеляза мислено Едгар. Но поклати глава, намирайки великолепно възражение:

— Каква безсмислица! Ние узнахме кой е Виталий Рогоза едва когато Нокътя вече беше похитен, а четиримата оцелели вече бяха на път за Москва!

— Това е вярно! — възкликна внезапно Антон. — Ти си прав, Тъмни! Появата на Огледалото е невъзможно да се предскаже, то е стихийна рожба на Сумрака. А официалното комюнике на Инквизицията твърди, че сектата е започнала подготовката за щурма на хранилището с артефакти две седмици преди произшествието. Тогава Рогоза още не е съществувал в природата… по-точно, съществувал е, но е бил обикновен човек, по-късно видоизменен от Сумрака…

Едгар прехапа устни. Излизаше, че е подсказал нещо на Светлия… Беше споделил информация или просто му бе подсказал верния път. Лоша работа… Всъщност, защо да е лоша? Едгар също нямаше нищо против да разбере ситуацията напълно. За него това също беше жизненоважно. Той изрече на глас:

— Може би някой е искал да прогони Бюрото на Инквизицията от Берн?

— Или е решил да го премести в Прага…

Те се спогледаха замислено — Светлият и Тъмен маг, еднакво заинтересовани да си изяснят ситуацията. Сервитьорът се приближи, но видя, че бирата още не е допита и се зае с обслужването на американците.

— Има и такъв вариант… — съгласи се Едгар. — Но самата операция с Нокътя не ни е била необходима! Не си и помисляйте да ни припишете подобна глупост!

— Но може би — изрече изведнъж Антон — ви е било необходимо да провалите нечия операция? Наша операция? И Нокътя на Фафнер е послужил за това?

Едгар се прокле за бъбривостта си. Разбира се, образно казано. Нито един Тъмен не би си докарал на главата фуния на инферното.

— Глупости, за каква операция говориш… — започна той. И веднага съобрази, че започвайки неочаквано да защитава Нощния патрул, той всъщност беше потвърдил догадката на Антон.

— Благодаря, Различен — изрече въодушевено Светлият.

Без да спира да се укорява мислено, Едгар се изправи. Правилно казват Тъмните: преди да седнеш на масата със Светъл, си отрежи езика и си заший устата!

— Време е да тръгвам — отбеляза той. — Беше ми изключително приятно… да си поговорим.

— И на мен — съгласи се Антон. И дори подаде ръка.

Глупаво беше да отказва ръкостискането, така че Едгар стисна протегнатата длан, хвърли на масата банкнота от петстотин крони и бързо излезе.

Антон усмихнато го изпрати с поглед. Все пак беше приятно да стреснеш Тъмен маг, при това от първата десетка на Дневния патрул. Този дебел патрулен явно беше решил, че му е разкрил някаква страшна тайна… макар и да не беше разкрил нищо, а версията, предложена от Антон, беше глупава и дори и случайно да беше правилна, Антон не научи нищо ново…

Той погледна накриво сервитьора и направи жест с ръка, сякаш пише с пръст по разтворената си длан. След минута му подадоха сметката.

Хиляда и двеста крони, заедно с полагаемия бакшиш.

Ех, тези Тъмни…

Едгар беше спестил някаква сума, макар и дребна. След всичките тези подигравки по адрес на бедния Нощен патрул и незабележимото извиване на пръсти…

След като плати сметката, Антон се изправи (бирата все пак напомни за себе си — тялото му придоби приятна, но същевременно тревожна отпуснатост) и излезе от „Черния орел“. Едва успя да стигне навреме до Староместкия площад, където беше срещата му със сътрудника на Европейското бюро на Инквизицията.

 

 

Тук по всяко време имаше много туристи.

Особено в началото на всеки час, когато на кулата започваше да звъни старинният астрономически часовник. Прозорчетата се отваряха и отвътре се появяваха фигурите на апостолите, придвижваха се напред, сякаш оглеждайки площада, и се прибираха обратно, в недрата на механизма. Неуморната стража на Староместкия площад…

Антон стоеше сред туристите, пъхнал ръце в джобовете — все пак пръстите му мръзнеха, а той кой знае защо никога не беше обичал ръкавиците. Наоколо тихо бръмчаха видеокамерите, разноезичната тълпа обменяше впечатления от посещението на поредната задължителна атракция. На Антон дори му се струваше, че чува скърцането на мозъците, поставящи отметка върху туристическата карта на Прага. „Да видя часовника — изпълнено.“

Защо и той неволно се движеше сред тази безлична тълпа, изпълнявайки мислено по абсолютно същия начин точките от програмата?

Инертност на мисленето? Мързел? Или непобедимото стадно чувство? Ето, Тъмните например, навярно не се придвижваха в тълпа…

— Не, не те разбрах — прозвуча някъде на две-три крачки от него. — Аз съм на почивка, разбра ли? Не можеш ли да го решиш сам?

Антон погледна с крайчеца на окото сънародника си. Това не го зарадва особено. Землякът му беше със здраво тяло, широки рамене и много злато по себе си. Вече се бе научил да носи скъпи костюми, но не и да връзва луксозни вратовръзки. Разбира се, вратовръзката беше вързана, но с такъв „колхозен“ възел, че Антон чак го досрамя. Под разкопчаното палто от тъмночервен кашмир се подаваше измачкан шал.

Новобогаташът пресрещна погледа му, намръщи се, прибра мобилния си телефон и отново се втренчи в часовника. Антон извърна поглед.

Третото поколение, както обещаваха аналитиците. Трябваше да дочакат третото поколение. Внукът на този забогатял и успял да оцелее бандит щеше да бъде съвсем приличен човек. Трябваше само да се изчака. За разлика от хората, Различните можеха да чакат цели поколения. Тяхната работа продължаваше с векове… поне работата на Светлите.

Тъмните бяха тези, които можеха да внесат с лекота съответните изменения в съзнанието на хората. Пътят на Мрака винаги е по-кратък от този на Светлината. По-кратък, по-лек, по-приятен.

— Антон Городецки — каза някой зад гърба му. Явно руският език не беше майчин на говорещия, който обаче го владееше до съвършенство.

А интонацията не можеше да се сбърка с нищо. Отчуждената, почти равнодушна интонация на Инквизиторите.

Антон се обърна, кимна, протегна ръка.

Инквизиторът, изглежда, беше чех. Висок мъж на неопределена възраст, с топло сиво палто и кожена барета със закачена на нея забавна значка, на която бяха изобразени ловджийски рогове, пушки и еленова глава. Кой знае защо, на Антон му беше лесно да си го представи във вечерен есенен парк — как крачи бавно по дебелия килим от нападали листа, замислено, тъжно, като потънал в размисли шпионин.

— Витезслав — каза Инквизиторът. — Витезслав Грубин. Да вървим.

Излязоха лесно от тълпата — хората неясно защо правеха път на Инквизитора, въпреки че той не използваше способностите си на Различен. Тръгнаха по тясна уличка, постепенно отдалечавайки се от безделничещите туристи.

— Как мина пътуването, Антоне? — поинтересува се Витезслав. — Отпочинахте ли си, похапнахте ли?

— Благодаря, всичко е наред.

Проявата на учтивост от страна на Инквизицията, макар и формална, беше неочаквана и приятна.

— Имате ли нужда от помощ от страна на Бюрото?

Антон поклати глава, без да се съмнява, че крачещият отпред Витезслав ще усети движението.

— Това е добре — отвърна все така равнодушно, но искрено Инквизиторът. — Имаме толкова работа… Преместването на Европейското бюро в Прага е голямо събитие за нас. Но сме твърде горди… много се гордеем. Обаче отделът ни е съвсем малък. А работата е доста.

— Доколкото разбирам, на Инквизицията не й се е налагало често да се намесва в Прага? — попита Антон.

— Да. Нашите Патрули спазват законите. Не нарушават Договора много активно.

„Точно така“ — помисли си Антон. Работата на Инквизицията се състоеше в изглаждане на разногласията между Патрулите, а с престъпленията на отделните Различни се занимаваха самите патрули. Едва ли атмосферата на нормална европейска столица действаше умиротборяващо на пражките Тъмни. Но те се бяха научили да уважават законите в рамките на организацията.

Или поне да ги нарушават незабележимо.

— Заседанието на Трибунала по делото на Игор Теплов, маг второ равнище, щатен сътрудник на московския Нощен патрул, ще започне утре вечерта — каза Витезслав. Антон оцени, че Игор е назован с пълното му име и с подобаващия ранг, както и, че заседанието „ще започне“, а няма „да се състои“. Значи Инквизицията още не бе стигнала до никакъв извод. И е готова за дълъг процес… — Искате ли да се срещнете с него?

— Да, разбира се — кимна Антон. — Имам за него няколко писма от момчетата, подаръци…

Той замълча — някак много тъжно прозвучаха думите му за писмата и подаръците. Сякаш наистина беше на свиждане в затвора. Или при тежко болен…

— С кола съм — каза Инквизиторът. — Можем да отскочим до хотела ви за подаръците и после да отидем при задържания.

— Игор… Той някъде в Инквизицията ли е?

— Не, защо? — отвърна с въпрос Витезслав. Спря до някаква шкода фелиция, паркирана до тротоара. — Ако задържаният е Тъмен, вероятно бихме го поставили под наблюдение. А вашият сътрудник е в обикновен хотел. Задължил се е, че няма да излиза.

Антон кимна, съзнавайки колко нелеп е въпросът му. Наистина, защо да прибират в килия Светъл маг?

— Моля да ме извините, Витезслав… — каза той. — Разбирам, че това няма никаква връзка с настоящата ви работа, но бих искал да узная… просто ей така, без да имам нищо предвид… навярно бих могъл да ви сканирам, но така не е прието…

— Какъв съм бил ли? — попита Витезслав.

— Да.

Инквизиторът извади ключа си и натисна бутона на ключодържателя, за да изключи алармата. Отвори вратата.

— Аз съм вампир. По-точно бях вампир.

— Висш? — уточни Антон, кой знае защо.

— Да.

Антон се настани на предната седалка и си сложи колана. Витезслав запали мотора, но не бързаше да потегля, давайки възможност на двигателя да загрее.

— Извинявайте, въпросът наистина беше идиотски — призна си Антон.

— Разбира се, че беше идиотски. — Инквизиторът не страдаше от излишна деликатност. — Доколкото знам, Антоне, вие все още сте твърде млад…

Той изкара внимателно и плавно колата на улицата. Разбира се, не попита в кой хотел е отседнал Антон — нямаше нужда. Каза само:

— Вие, вероятно, имате някои илюзии по отношение на това какво представлява Инквизицията и какви са Различните, работещи в нея. Така че… нека ви дам необходимите разяснения. Инквизицията не е трета сила, както смятат много редови сътрудници на Патрулите. Ние също така не се превръщаме в някакъв особен вид Различни, които не са част нито от Светлината, нито от Мрака… Ние сме просто Инквизитори. Избрани сред тези Тъмни и Светли, които поради различни причини са проумели голямата необходимост от Договора и примирието между Патрулите. Да, ние притежаваме определена информация, с която не разполагате вие, патрулните… може би освен най-великите магове. И, повярвайте ми, Антон Городецки, нашите знания не ни носят радост. Ние сме принудени да пазим Договора. Разбирате ли?

— Опитвам се да разбера — каза Антон.

— Аз съм вампир — повтори тихо Витезслав. — Истински висш вампир, неведнъж убивал млади момичета… Това е най-правилното в енергийно отношение…

— Няма нужда от лекции по физиология на вампирите — каза Антон. — Не са ми приятни, повярвайте ми.

Витезслав кимна, гледайки внимателно пътя. Антон изведнъж си помисли, че колата е още нова и вампирът я пази, полага големи грижи и много се гордее с нея…

— Така че аз не притежавам душа или дори живот, поне не в този смисъл, който влагат в понятието Светлите — каза Витезслав. — Смятам делото на Светлината за наивна и опасна, а често и за престъпна доктрина. Делото на Мрака, обратно, ми е доста симпатично. Но…

Той замълча за миг, сякаш изграждайки някакви сложни мисловни конструкции.

— Но аз си представям добре алтернативата на сегашната ситуация. И затова съм в Инквизицията. Затова наказвам онези, които са нарушили Договора. Забележете, Антоне — не онези, които не са прави. Та нали истините винаги са минимум две. Не онези, които се откъсват напред — имало е времена, когато Светлите са били по-силни, имало е и времена, в които е побеждавал Мракът. Инквизицията е само страж на Договора.

— Разбирам — каза Антон. — Естествено. Но мен винаги ме е интересувало дали е възможно да възникне ситуация, в която Инквизицията би подкрепила едната или другата страна? Опирайки се не на Договора, а на истината…

— Истините са минимум две — повтори Инквизиторът. — Такава ситуация…

Той се замисли.

— Не ми се е случвало да се сблъсквам с Инквизитор-Светъл, който би подкрепил своя Патрул — уточни Антон. — Но дали ситуацията с Инквизиторите-Тъмни е аналогична? Каквото и да си приказваме, вие имате свои сили, свои тайни знания. Не говоря за конфискуваните артефакти в хранилищата.

— Всичко е възможно — реши неочаквано вампирът. — Да… Допускам го. Ако започне открита война между Светлината и Мрака, не просто схватка между Патрулите, а открита война. Ако всеки Различен застане от своята страна на фронта… Каква ще бъде тогава нуждата от Инквизицията? Тогава и ние ще станем просто Различни…

Той кимна и добави:

— Но по това време Инквизицията вероятно вече ще е загинала. Опитвайки се да предотврати тази ситуация. Нали не сме чак толкова многобройни. И постъпките на неколцината оцелели Инквизитори, носили някога тогите на Инквизицията, няма да променят нищо.

— Разбирам какво кара Нощния патрул да спазва договора — каза Антон. — Ние се боим за хората. Знам какво движи и Дневния патрул — те се боят за себе си. Но какво кара вас, Инквизиторите, да вървите против собствената си същност?

Витезслав се обърна към Антон и изрече тихо:

— Вас ви ръководи единствено страхът, Антон Городецки. Без значение дали за себе си, или за хората. А нас ни движи ужасът. И затова ние спазваме Договора. Бъди спокоен за изхода на процеса — няма да има никакво изопачаване на фактите. Ако колегата ти не е нарушавал Договора, той ще напусне Прага жив и здрав.

 

 

До вечерта Едгар донякъде се поуспокои. Може би благодарение на вкусната вечеря в скъпия ресторант и бутилката марково чешко вино (е, не беше френско, нито пък испанско, но съвсем не беше лошо). А може би самата предколедна пражка атмосфера му действаше умиротворяващо. Разбира се, Едгар не вярваше в Бога — малко Различни, особено пък Тъмни, се поддадаваха на подобен предразсъдък. Но той смяташе коледните празници за изключително мили и приятни и винаги се стараеше да ги отбележи достойно.

Дали роля за това не играеха спомените му от детството? Когато той беше обикновено селско момче на име Едгар, което помагаше на баща си в чифлика, ходеше на църква и очакваше с трепет в сърцето всеки празник? Или му идваха на ум неканени спомени от двайсетте и трийсетте години, когато той вече беше Различен, но не работеше активно в Патрула, живееше в Талин, имаше прилична адвокатска практика, прекрасна жена и четири деца… Родителите му бяха починали отдавна, погребал бе и жена си, а двамата останали живи синове, единият от които живееше в Канада, а другият — в Пярну, не бе виждал от че-тирийсет години. Двамата старци трудно биха повярвали, че младоликият здрав мъж е баща им, родил се още в края на деветнайсети век…

„Да, навярно е заради спомените“ — мислеше си Едгар, палейки цигара. Все пак в обикновения му човешки живот се бяха случили толкова хубави неща. Запита се дали да не си поиграе отново на човек? Да се ожени, да създаде семейство… Да вземе отпуска от Патрула за трийсет години…

Разсмя се приглушено. Всичко това бяха глупости. Не беше възможно да влезе два пъти в една и съща река. Поживял бе като човек, после и като редови Различен, сега мястото му беше в Дневния патрул. Добре му беше на младока Антон, с неговия неизразходван плам и с живите емоции, но на Едгар вече не му отиваше да нервничи…

Срещна погледа на някаква девойка, скучаеща самотно на съседната маса, и й се усмихна. Докосна лекичко съзнанието й.

Не беше проститутка, а просто млада търсачка на приключения. Е, добре. Той и без това не обичаше професионалистките — не можеха да го учудят с нищо.

Повика сервитьора и поръча бутилка шампанско.

Бележки

[1] Авторова грешка? В „Сумрачен патрул“ се казва, че Жюл дьо Рей е бил човек. Бел.Mandor