Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (11)

ГЛАВА 3

Събудих се, когато осъзнах, че ме викат. Чрез Зова, сякаш бях жертва на вампир. Надигнах се, още сънен, и се пресегнах към дрехите си на стола.

Зовът беше сладък и омайващ, той обгръщаше, милваше, подтикваше и беше невъзможно, абсолютно невъзможно да му се противопоставиш. Звучеше ту като музика, ту като шепот, и винаги беше съвършенство, отражение на моята собствена душа.

И — като удар под коляното — последва тласък към следващото стъпало.

Зовът веднага престана да властва над мен. Изпуснах панталоните си и леко тръснах глава.

Изпитах някаква болка…

Хипнотичният сироп бавно изтичаше от мен. Изтичаше и потъваше някъде под пода. Използвана светла енергия с отслабваща сила.

Изведнъж разбрах ясно защо вампирите подлагат шиите си с усмивка на уста^[1]. Когато Зовът звучи, те са щастливи. През целия си живот са вървели към този сладък миг и в сравнение с него животът е празен и сив, като светът в Сумрака.

Зовът е един вид подарък. Освобождение. Само че на мен засега ми беше рано да се освобождавам.

Не знам защо, но новото ми умение този път се състоеше в невъзприемчивост към магическия Зов. Аз го чувах, разбирах го, но продължавах да се контролирам изцяло. И, разбира се, отделих с преграда съзнанието си от изпращащия Зова, за да не заподозре той, че от сомнамбул жертвата се е превърнала в ловец.

„В ловец? — попитах аз самия себе си. — Хъм…“

Значи ми предстоеше да ловувам? Какво пък, интересно беше.

Зовът продължаваше да звучи.

„Виж ти — помислих си аз. — Това е резиденцията на Дневния патрул. Тук всичко е пропито с магия. Защитата е такава, че ме е страх да си го помисля. И все пак Зовът действа… действаше.“

Светлите здравата се бяха потрудили за този номер. И за да го скрият от очите на странични наблюдатели. Имат късмет, че шефът на Дневния патрул не е в Москва — него не биха успели да измамят по никакъв начин.

Междувременно се облякох спокойно, помислих си с тъга, че мечтата ми да отида в ресторанта и да похапна гореща супа, а после нещо от сорта на патица във вишнев сос, се отлага за неопределено време, направих две-три слаби охранителни заклинания и излязох от ста… А, да, от апартамента. Тук това се нарича апартамент, така че да не нарушаваме традицията. Плоският диск на плеъра, естествено, беше закачен за колана ми. Пъхнах в ушите си малките слушалки и нахлупих шапката си.

„Ще го сложа на случаен избор — помислих си, манипулирайки със сензорите за управление. — Ще си поиграя със съдбата.“

След като направих всичко необходимо, тръгнах към асансьора, очаквайки какво ще ми поднесе съдбата.

Съдбата отново избра за мен песен от албума на Кипелов и Маврин. Но този път друга:

Над мен е тишина.

Пълно с дъжд небе.

Дъждът преминава през мен,

но болка вече няма.

Под студения шепот на звездите

последния мост изгорихме.

И всичко в бездната се срути.

Ще се освободя

от злото и доброто.

Душата ми бе на острието на ножа.

Да… Мрачно пророчество. И кога съм успял да изгоря последния мост? Може би точно затова излязох от стаята? Вместо да се кача на горния етаж и да се поинтересувам от съдбата на някакъв си там могъщ Нокът. Но същото онова нещо, което от неотдавна се криеше в мен, ме тласкаше към Зова.

Свободен съм! Като птица в небето.

Свободен съм! Забравил съм какво е страх.

Свободен съм! С дивия вятър се нося.

Свободен съм! Не насън, а наяве.

Гласът на Кипелов беше не по-малко омайващ от Зова. Звучеше хипнотично, беше убедителен като самата истина. И изведнъж разбрах, че слушам химна на Тъмните. Олицетворението на идеала на техните лутащи се, непризнаващи граници и правила души.

Над мен е тишина.

Небе, изпълнено със огън.

През мен минава светлина

и аз отново съм свободен.

Свободен съм от любовта,

от враждата, от мълвата.

От предсказаната ми съдба,

от злото и доброто.

За тебе вече няма място в моята душа.

Свобода. Единственото, което наистина ни интересуваше. Свобода от всичко. Дори от световното господство. И е невероятно жалко, че Светлите изобщо не могат да го разберат и да повярват, и заради това плетат безкрайните си интриги, а за да останем свободни и занапред, ние просто сме принудени да се изправим на пътя им.

Асансъорът пълзеше надолу, преминавайки през сумрачните и обикновените етажи. Бях свободен…

Ако Кипелов е Различен, той е Тъмен. Никой не би могъл да пее за свободата ТАКА. И никой освен Тъмните не би могъл да чуе в тази песен нейния истински, дълбок смисъл!

Двамата мълчаливи върколаци, дежуряиш на входа, ме пуснаха без проблеми — не напразно Едгар беше наредил да се внесе образа на регистрацията ми в базата данни. Излязох на Тверская — в сгъстяващия се здрач на поредната московска вечер. Тръгнах към Зова, но свободен от него. И от всичко на света.

На кого ли бях притрябвал? Сред Светлите няма вампири — обикновени, имам предвид. Иначе всички Различни са енергийни вампири, всичките са способни да черпят сили от хората. От страховете им, от радостите им, от техните преживявания. Всъщност ние се отличаваме от сумрачния мъх само по това, че умеем да мислим и да се движим. И не използваме натрупаната сила само за храна.

Зовът ме поведе към Тверская, в посоката, противоположна на Кремъл, към Белоруската гара. Крачех сред вечерната тълпа — изолирано, сякаш бях белязан. И наистина бях белязан — от Зова. Не ме виждаха, не ме забелязваха. Не бях нужен никому — нито на топлещите се в колите девойчета, нито на сутеньорите, нито на суровите момчета в скъпите западни коли, паркирани до банкета. Никому…

Надясно. По Страстния булевард.

Зовът се усилваше, усещах го — значи мястото на срещата наближаваше.

През лепливата снежна виелица се носеха стада от коли. Дребните снежинки танцуваха чудато под светлината на фаровете.

Студ и здрач. Зимната Москва.

Снегът се трупаше покрай булеварда на равномерен слой, както и върху пейките, празни в това време на годината, и върху храстите, и върху решетките на мантинелите между тротоарите и булеварда.

Опитаха се да ме хванат, когато бях изминал половината път до Каретния пазар.

Заклинанието за отблъскване се стовари сякаш от небето — всичко, което беше съдено да се случи на булеварда, не интересуваше обикновените хора. Колите продължаваха да се носят закъдето бяха тръгнали, а малцината минувачи залитнаха за миг и бързо се отдалечиха, дори и преди това да крачеха към мен.

Светлите започнаха да изскачат от Сумрака един след друг. Бяха четирима. Двама магове и двама трансформиращи се, вече в бойно състояние. Огромен, бял като сняг мечок и червена тигрица.

Маговете ме удариха едновременно от две посоки и едва не ме смазаха. Но бяха недооценили плячката — ударът беше предвиден за този „аз“, който би се подчинил на Зова.

Обаче аз бях успял да стана друг.

Разперих мислено ръце и спрях двете готови да се сблъскат и да ме сплескат стени. Спрях ги, почерпих сили и ги отблъснах от себе си. Не особено силно.

Никога не бях виждал цунами. Но цунамито беше първото, за което си помислих, когато видях последствията.

Редиците на Светлите магове, които само до преди миг бяха изглеждали непоколебими и монолитни, се смачкаха, сякаш бяха прегради от оризова хартия. Двамата магове, пометени и хвърлени на земята, се изтърколиха на десетина метра и само решетките на мантинелите им попречиха да се озоват под гумите на колите. Във въздуха се вдигнаха облаци снежен прах.

Навярно Светлите разбраха, че няма да се справят с мен с чиста магия. И тогава напред се хвърлиха трансформиращите се. В облика си на зверове.

Бързо почерпих още сила, откъдето можех — над булеварда веднага проехтя приглушено дрънчене, като от счупено стъкло, последва още едно, след което се разнесе див рев на клаксони.

Посрещнах мечока с „вдлъбнат щит“ и го запратих да се търкаля нататък по булеварда. Що се отнася до тигрицата — просто отскочих от нея като за начало.

Всичко това изобщо не ми хареса, още от първия миг.

Не знам откъде трансформиращите се магове вземат маса за трансформацията си. В човешкия си облик девойката тежеше не повече от четирийсет и пет-петдесет килограма. Сега бе поне сто и петдесет килограма мускули, сухожилия, нокти и зъби. Същинска смъртоносна бойна машина.

Светлите обичат тези неща.

— Хей! — извиках аз. — Чакайте. Може би е по-добре да поговорим?

Маговете бяха успели да се изправят и се опитваха да ме нападнат отново, но аз без особени усилия завързах на възел кръвожадно люлеещите се нишки и ги запратих по собствениците им. Те отново паднаха на земята, но този път не се изтърколиха — просто им бях върнал тяхната собствена енергия. Мечокът стоеше встрани, заплашително тъпчейки на място. Беше се прегърбил, сякаш възнамеряваше да се изправи на задните си лапи.

— Не те съветвам — казах аз и ударих атакуващата ме тигрица.

Не много силно. Не исках да я убивам.

— За какво е всичко това, по дяволите? — извиках ядосано. — Или в Москва така е прието?

Глупаво беше да викам Нощния патрул — самите нападатели работеха там. Тогава може би си струваше да повикам Дневния? Още повече, че не бяха далеч, офисът им беше съвсем наблизо. Щяха да дотичат на мига. Само че щеше ли да ми помогне това?

Маговете не възнамеряваха да се предават. В ръцете на единия пламтеше зареден до пръсване жезъл, другият държеше някакъв парализиращ амулет. Също не от най-слабите.

Амулетът ми отне цели две секунди — наложи се да разкъсам хвърлената към мен мрежа с обикновения „троен кинжал“, но вложих в простичкото заклинание толкова сила, че би била достатъчна да изпепели целия център на Москва. Вторият успя да ме засегне с Витлеемския огън, но ударът му само ме ядоса още повече и, изглежда, станах още по-силен.

Замразих жезъла му. Просто го превърнах в продълговато парче лед и приложих върху него Заклинанието на отхвърлянето. Парчетата лед се разхвърчаха от дланта на Светлия като чудат студен фойерверк и в същия момент откъм зенита се чу грохотът от освобождаващата се енергия.

Няма да я стоварвам върху заобикалящите ме, я! Достатъчни са ми и няколко стълкновения на близките кръстовища…

Мечокът не помръдна от мястото си. Изглежда беше осъзнал, че въпреки численото превъзходство, силите далеч не са равностойни. Но виж, тигрицата не мирясваше. Тя се прокрадваше към мен с настървението на обезумяла самка, до чиито деца се е докопал неприятел. Жълти, като огънчета на църковни свещи, очите й пламтяха с безумна омраза.

Тигрицата си отмъщаваше. Отмъщаваше си на мен, Тъмния, за всичките си огорчения и загуби. За убития от мен Андрей. И за какво ли още не… И не възнамеряваше да се спира пред нищо.

Не искам да кажа, че нямаше за какво да ми отмъщава — Патрулите винаги са воювали и аз обикновено наричам нещата с истинските им имена. Но и аз не възнамерявах да умирам.

Аз бях свободен. Свободен да накажа онзи, който е застанал на пътя ми и отказва да разрешим спора по мирен начин. Нима не искаше да ми каже същото и песента?

И аз я ударих. С Маранята на Трансилвания.

Тигрицата се сгърчи, изопна се и дори през бученето на двигателите и свиренето на клаксоните ясно се чу хрущенето на костите й. Заклинанието мачкаше трансформиращия се маг, както малко дете — пластелиново човече. Строшените ребра прободоха кожата и се забиха в снега като окървавени зъби. Главата се сплеска като плоска палачинка. Само след миг красивият звяр се превърна в безформено кълбо от окървавена плът.

С последния си добре премерен удар изпратих душата на тигрицата в Сумрака.

След като веднъж бях започнал, нямах право да спирам.

Светлите застинаха. Дори мечокът престана да пристъпва от крак на крак.

„И сега какво?“ — помислих аз тъжно.

Реших, че вероятно ще ми се наложи да ги убия всичките. Но, слава на небесата или на преизподнята, не се стигна дотам.

— Дневен патрул! — изрече познат глас. — Регистрирано е нападение над Тъмен. Излезте от Сумрака!

Едгар говореше твърдо и без никакъв акцент.

Само дето напразно намеси Сумрака. Живите не се бяха сражавали в Сумрака, а тигрицата нямаше откъде да се върне.

— Дневният патрул настоява за незабавно свикване на трибунала — каза Едгар зловещо. — А засега се постарайте да призовете шефа на Нощния патрул.

— Той ще ви разпръсне като котенца — каза сърдито единият от Светлите магове.

— Няма да ни разпръсне — каза Едгар и ме посочи. — Заедно с него — няма да ни разпръсне. Нима още не си го разбрал?

Едва успях да усетя как някой премести голямо количество Сила в пространството. А после до нас се появи мургав мъж с остри черти на лицето. Той беше облечен в шарен източен халат и изглеждаше страшно нелепо насред заснежения булевард.

— Вече съм тук — измърмори той, гледайки навъсено неотдавнашното полесражение.

— Хесер! — оживи се Едгар. — Здравей. В отсъствието на шефа ще ти се наложи да даваш обяснение пред мен.

— Пред теб? — Хесер погледна накриво естонеца. — Много ти порасна работата.

— Тогава пред него — сви рамене Едгар и настръхна, сякаш беше замръзнал. — Или и той не е достоен?

— На него ще му дам обяснение — каза сухо Хесер и се обърна към мен. Погледът му беше бездънен като вечността. — Махай се от Москва! — изрече той почти без никакви емоции. — На мига. Качвай се на влака, на метлата, на каквото ти падне — и се махай. Вече уби двама.

— Смятам — отбелязах аз колкото се може по-миролюбиво, — че току-що се опитаха да убият мен. А аз само се отбранявах.

Хесер ми обърна гръб — изобщо не искаше да ме слуша. Не желаеше да разговаря с Тъмния, изпратил завинаги в Сумрака един от най-добрите му бойци. По-точно — една от тях.

— Да си вървим — нареди той на своите.

— Хей, хей! — подвикна Едгар. — Това са престъпници! Никъде няма да ходят, в името на Договора!

Хесер отново се обърна към естонеца:

— Ще си тръгнат. И ти нищо не можеш да направиш. Те са под моя защита.

Очаквах не на шега издигането си на следващото стъпало. Защото дори настоящите ми способности бяха достатъчни, за да разбера — засега не можех да се сравнявам с Хесер. Той щеше да ме смаже. Нямаше да е без усилие — все пак бях успял да се изкача доста по призрачната стълба. Имах доста Сила. Но щеше да ме смаже.

Обаче не се случи нищо. Навярно още не беше дошло времето на сблъсъка ми с Хесер.

Едгар ме погледна жално — изглежда той възлагаше на мен големи надежди.

Светлите влязоха в Сумрака, взеха останките на загиналата си съратница и преминаха в по-дълбокия, втори слой. И това беше всичко.

— Наистина не можех да го спра — виновно си признах аз. — Извинявай, Едгар.

— Жалко — каза естонецът със свити устни.

Откараха ме в офиса на Дневния патрул с неизменното BMW. И за пръв път, откакто бях в Москва, се почувствах уморен.

Но бях все така свободен.

Платих си за изразходваната сила — смътно си спомням как ме докараха и довлякоха до асансъора, как ме отведоха в кабинета, сложиха ме в креслото и пъхнаха в ръката ми чаша кафе. Как ме боляха пренатоварените мускули и цялото ми същество, до съвсем неотдавна управлявало силите на Сумрака. Все пак се бях справил грамотно — Светлите дълго време щяха да помнят този сблъсък. Особено като се имаше предвид, че не ме бяха нападнали невръстни дечица — оценявах всичките си съперници на не по-малко от първо равнище на Силата.

— Пришпори аналитиците — нареди Едгар на някой от присъстващите. — Искам най-накрая да разбера какво става.

Погледнах го и Едгар разбра, че идвам на себе си.

— Разказвай! — нареди той.

— Зовът! — казах аз дрезгаво и се закашлях. Пробвах да отпия от кафето, но се изгорих и изсъсках от болка. — Зовът — повторих, когато отново бях в състояние да говоря. — Уловиха ме насън.

— Зовът? — учуди се Шагрон, седнал, както и аз, в креслото при съседното бюро. — Светлите не са го използвали от трийсет години…

— Уловили са те със Зова в сградата на Дневния патрул? — попита недоверчиво Едгар. — Гледай ти! И какво, никой друг ли не забеляза?

— Не. Това беше фино и виртуозно насочен Зов. Изглежда го бяха маскирали да изглежда като естествения фон на жилищните етажи.

— И ти се подчини?

— Не, разбира се. — Отново се опитах да отпия от кафето, този път успешно. — Но реших да проверя какво замислят Светлите.

— И не каза на никого? — Едгар балансираше на границата между смайването и недоволството. — Авантюра…

— Ако бях тръгнал към Зова с подкрепление подире си, щяха да ме разкъсат веднага — поясних аз. — Не, трябваше да отида сам, без никой да ме прикрива. Така и направих. На Страстния се опитаха да ме хванат — наложи се да се отбранявам. Отблъсквах тигрицата три пъти и я убеждавах да престане, и едва тогава я ударих сериозно.

Едгар ме гледаше, без да мига.

— Тъмна личност си ти, Виталий — каза той.

— Тъмна — потвърдих с удоволствие аз. — Няма по-тъмни.

— Маг извън категория ли си? — попита той.

— Уви — разперих ръце аз, внимателно, за да не разлея кафето. — Иначе не бих пуснал Хесер.

Едгар потропа с пръсти по масата, нетърпеливо поглеждайки към вратата.

— Какво се бавят аналитиците… — промърмори той.

Вратата се отвори. На прага се появи спретната жена на средна възраст (вещица) и двама мъже (магове).

— Здравейте, Ана Тихоновна — побърза да я поздрави Шагрон. Той като че ли беше по-силен от вещицата, но при това мъничко го беше страх от нея. И с основание. Силата на вещиците има донякъде по-различна природа от тази на маговете. И вещиците могат лесно да напакостят дори на много силни магове.

Едгар само кимна.

— Това ли е той? — попита единият от маговете, гледайки към мен.

— Той е, Юра.

Юра беше стар и силен маг, веднага го разбрах. Разбрах и че това не е истинското му име. Такива като него пазеха истинските си имена много надълбоко — там, където не е лесно да се добереш.

И правилно постъпваха. Така трябва, ако наистина ти е скъпа свободата.

— Заповядайте, седнете, Ана Тихоновна. — Шагрон отстъпи на вещицата своето кресло, а той самият отиде при маговете, които предпочетоха да се облегнат на перваза на прозореца.

— Едгар — каза вещицата, — Светлите са решили да играят ва-банк. Не са вършили такова безобразие от четирийсет и девета година. Трябва да са имали изключително сериозни причини, за да нарушат Договора!

Едгар сви рамене и поясни лаконично:

— Нокътя на Фафнер.

— Но той не е в нас! — натърти вещицата и изгледа изразително всички присъстващи. — Или не съм права? Шагрон?

Шагрон бързо заклати глава. Изглежда, той някога бе имал сблъсък с вещицата и не беше излязъл от него като победител. Биваше си я лелята.

— Коля?

Вторият от новопоявилите се магове отвърна съвсем спокойно:

— Не. Пък и е под въпрос дали ни е необходим…

— Вас няма да ви питам — измърмори вещицата на Едгар и Юра. И едва тогава погледна към мен

— Ана Тихоновна — казах аз въодушевено, — едва вчера разбрах за съществуването на Нокътя и проспах по-голямата част от времето оттогава насам.

— Защо си в Москва? — попита тя твърдо.

— Не знам. Нещо ме подтикна — „тръгвай“. И аз пристигнах. Едва бях слязъл от влака, и се оказах замесен в историята с вампирката и Нощния патрул. От кораба — на бал, както се казва…

— Ако има нещо, от което разбирам — намеси се магът Юра, — това е предопределението. С него може да се обясни всичко — и нарастващата Сила, и историята с изчезването на Нокътя, и поведението на Светлите. Те просто се опитват да го отстранят или поне да го изолират, докато Нокътя не е попаднал в ръцете му. Защото после просто ще бъде късно.

— Но защо не са задействали вълшебницата си? — попита Едгар, отново едва забележимо провлачвайки гласните. Очевидно акцентът му се появяваше само в моменти на вълнение, когато бе концентриран върху нещо друго, а не върху говора си.

— А и Хесер се намеси едва в критичния момент — добави Шагрон. — И то… само прикри отстъплението!

— Кой знае? — Вещицата отново ме прониза с поглед. — Може би просто нямат късмет с него?

— Казвам се Виталий — подсказах й аз. — Много ми е приятно.

Всъщност на кого би му харесало да слуша по свой адрес „той“ и „него“?

Изглежда събеседниците пропуснаха фразата ми покрай ушите си.

Юра ме погледна в очите и моментално ме сканира. Не се скрих — защо да го правя?

— Добро първо равнище — обяви той. — Наистина, с пропуски. Само преди ден щях да се радвам, ако сред нас се появеше такъв маг.

— А днес какво, огорчаваш ли се? — изсумтя вещицата.

— Днес ще се въздържа от оценки. Светлите се изтръгнаха от юздите, а ние сме останали без Завулон. Хесер плюс онази вълшебница, плюс Олга, макар и не в пълната си сила, а още и Игор, Иля, Гарик, Семьон… Няма да устоим срещу тях.

— А ние си имаме Нокътя и този… Виталий — отвърна вещицата. — Не бързай. Пък и Завулон притежава навика да се появява точно когато има най-голяма нужда от него.

— Все още нямаме Нокътя — отбеляза Юра. — А и къде е гаранцията, че ще се сдобием с него? Между другото, Коля е напълно прав: какво възнамеряваме да правим с него? Да, той е древна и могъща сила, разбирам. Но ако я пробудим необмислено… Ще ни излезе през носа…

— О, виж, за това ще се потрудим — каза замислено вещицата. — Едгар, какво става с аналитиците?

Сякаш по поръчка на вратата се почука. На прага се появи вече познатият ми повелител на ноутбуците, Гелемар.

— Да! — изрече той триумфално. — Внуково! Полет петнайсет нула пет от Одеса. Два пъти са го отлагали заради лошото време, излетял е току-що. Ще се приземи след час и петнайсет минути. Нокътя е на борда.

— Така! — Едгар скочи на крака. — Оперативният щаб — на летището. Да се следи за времето. Да се пресече достъпът на Светлите. И никакви техни наблюдатели в щаба ни, мамка му!

— Шефе — каза Гелемар с кисела физиономия, — във Внуково вече от петнайсет минути е разположен щаб на Светлите. Имайте го предвид.

— Ще го имаме предвид — обеща вещицата. — Е, да тръгваме…

Всички скочиха. Някой хвана телефона си, друг трескаво измъкваше от сейфа заредени амулети, трети на висок глас даваше нареждания на персонала…

И само аз оставих вяло на масата празната чаша от кафе.

— А в щаба ви ще има ли поне нещо за ядене? — попитах неизвестно кого. — Вече от денонощие преглъщам слюнката си…

— Ще потърпиш — срязаха ме. — Хайде, надолу. И не си и помисляй отново да се занимаваш със самодейност…

Колкото и да бе странно, точно в момента изобщо не ми се занимаваше със самодейност.

 

 

Стигнахме до Внуково изумително бързо. Зад волана на добре поддържания микробус седеше отракан младеж, когото околните наричаха Дениска. Той беше маг и шофираше още по-добре от Шагрон. Крайбрежна, Ординска, Ленински проспект, после Югозапад, Околовръстното… Дори не успях да се огледам. Шагрон и Едгар отидоха нанякъде, Юра и Коля също изчезнаха. Аз останах с Ана Тихоновна и три девойки-вещици. Периодично улавях заинтригуваните им погледи. Навярно Ана Тихоновна беше наредила да не ме закачат, защото нито една от тях не се опита да ме заговори. Отзад, в багажника, се возеше дебел върколак, който охкаше при всеки по-остър завой. Гумите скърцаха, окачването стенеше, двигателят бучеше равномерно като трудолюбива пчеличка.

Пристигнахме първи на летището и Дениска зави към служебния вход. Почти веднага се приближиха още две коли — BMW-то на Шагрон и още един микробус, пълен с техници. Патрулните действаха извънредно съгласувано — веднага направиха информационни проклятия, които ни превръщаха в празно място за обикновените хора. Върволицата от техници с ноутбуци в ръце се проточи към входа; някой вече беше избрал мястото за щаба — обширно помещение с табелка „Счетоводство“ на вратата. Работниците-хора бяха прогонени в съседното помещение — нещо средно между кабинет и съвещателна зала, — където потънаха в блажено вцепенение. Аз бих избрал за щаб точно тази зала, но Гелемар каза, че в счетоводството има повече телефонни линии.

Отнякъде се появи Юра. Съвсем не на място се запитах защо в отсъствието на шефа задължението на старши изпълнява Едгар, макар че балансираше на границата на второ равнище на Силата? Юра ми изглеждаше по-силен. Но не ми беше работа да се набърквам в делата на Дневния патрул, затова просто се спотаих в ъгъла и започнах да пресмятам дали ще успея да притичам до ресторанта за десет минути. Момчетата-техници вече плъзгаха пръсти по клавиатурите.

— Самолетът се снижава, предполагаемо време на кацане след двайсет минути, плюс-минус пет.

— Намерихте ли вече Светлите? — попита Ана Тихоновна.

— Намерихме ги. В стаите за отдих до чакалнята. Това е в съседната сграда.

— Какво правят?

— Изглежда омагьосват атмосферните условия — подсказа някой.

— С каква цел? За да попречат на самолета да кацне?

— Е, няма да тръгнат да рискуват живота на пътниците — изсумтя Ана Тихоновна.

Най-лесният изход ми изглеждаше свалянето на самолета — и край. Но Светлите са си Светли. Дори в такава ситуация те се грижат за обикновените хора. А и не беше известно дали аварията на самолета ще повреди артефакта от Берн. Не беше сигурно. Силата си е Сила.

— Кой от нас се е специализирал по атмосферните условия? — уведоми се Ана Тихоновна.

— Аз! — веднага отвърнаха в хор две вещици.

— Я проверете за какво става въпрос…

Вещиците се заеха да сканират околността в търсенето на предмети на заклинания, променящи времето. Усещах плътните ветрила на чувствителните енергийни прехвърляния, неосезаеми и невидими дори за много Различни. Не че Различните не можеха да ги засекат — повечето просто не знаеха как да го направят. Метеомагиите винаги са били работа за вещиците и само за някои вълшебници, и както всяка друга работа и тази си имаше своите тънкости.

— Разпръскват облачността — съобщи една от вещиците. — Нуждаят се от Сила…^[2]

Един от маговете от резервните сили веднага извади амулета си, а с другата си ръка хвана дланта на вещицата. Известно време те се съсредоточаваха, а после и тримата затвориха очи, хванаха се за ръце и изпаднаха в нещо, подобно на лек транс.

— Който е в състояние, да помага! — нареди Ана Тихоновна.

Аз не можех да помогна в момента. По-точно енергията, която бях способен да дам, изобщо не можеше да се сравни със силата на амулета. Все пак доста се бях изтощил на Страстния булевард…

Патрулът си вършеше работата. Щабът кипеше незабележимо — погледнато отстрани, никой не тичаше, никой не се суетеше, но напрежението все пак висеше във въздуха. Стана ми неудобно — аз бях единственият безделник тук. И нещо ми подсказваше, че в близките минути няма да мога да помогна с нищо

Затова се измъкнах. Станах и влязох в Сумрака. А после — още по-надълбоко, във втория слой.

Падането от втория етаж ми отне три минути, при това ускорих движението колкото можах. Странно, мислех си, че Сумракът ще ме изтощи окончателно, но противно на очакванията ми се ободрих, сякаш бях взел душ и бях ударил сто грама. Учудващо.

Между другото, нямаше да е лошо наистина да осъществя второто.

Излязох от Сумрака и се насочих към съседната сграда — продълговат блок от стъкло и бетон, който изобщо не си подхождаше с административната, увенчана с островръх покрив — спомен за петдесетте години, помпозни в архитектурен аспект.

Бях оставил якето си в щаба, затова се наложи да притичам до входа. Вятърът носеше дребни снежинки и се запитах: а как ще се приземи самолетът от Одеса? Сняг, мрак, лошо време — човек дори кучето си не може да изкара навън. А и Светлите ще се постараят с всички сили да влошат още повече нещата. Но ако самолетът не се приземи — къде ще отиде? Ще го насочат ли все пак към друго летище? Към Биково или Домодедово?

Между другото, трябваше да подскажа тази идея на Едгар или Ана Тихоновна. За да пратят за всеки случай патрулни там…

Впрочем, самолетът можеше да кацне някъде В Калуга или Тула. Ако времето там е по-хубаво. А тоба не беше изключено, нали все пак Светлите метеомагове се стараят тук, във Внуково.

В сградата на летището беше топло и уютно. Веднага тръгнах към втория етаж, към бара, където някога двамата с Борянски, очаквайки полета, пиехме бира, хапвахме ядки и слушахме буквално преследващата ни по време на това пътуване песен за това, че „лятото е отлетяло, всичко е останало назад.“

Не можах да съобразя веднага, че това е спомен от онези, които изобщо не бяха останали у мен. Откъде изскочи той, от какви дълбини на съзнанието ми? Не знаех.

Опитах се да се сетя кой е този Борянски, но не успях да си спомня дори лицето му. Да не говорим за това къде отивахме тогава и защо… Кой знае защо се появи само смътно усещане, че в апартамента му, още в отдавна отминалите съветски години, имаше огромно биде. Вярно, развалено… А и за какво му е на съветския човек биде?

Но барът си беше останал точно такъв, какъвто го помнех. Барплот, високи столчета, блестящи кранове за наливна бира. И телевизор в ъгъла. Само че клипът, който даваха, беше съвсем друг. Младеж с подозрително червени очи целуваше под дъжда ръката на девойка в червена рокля. А по-нататък всичко тръгна както се полага в един добър трилър — вълча муцуна и така нататък. Много ми хареса моментът, в който след известно време младежът, кой знае защо облечен в червената рокля на девойката, влезе в балната зала и се разпадна на няколко вълка. Хареса ми и последният кадър — девойката се появи пред гостите със зачервени очи…

Да… Общо взето момчетата нямат никаква представа за Различните-върколаци. Както и модният писател Пелевин — за реалните върколаци-вълци, лакоми, ненаситни и мърляви. Но е красиво заснето — нищо не можеш да кажеш. Със сигурност върколаците-вълци са събрали пари, платили са на продуцента — и са получили красив, романтичен клип за себе си. Наскоро руските вампири постъпиха точно по този начин.

За всеки случай запомних името на групата — „Рамщайн“, за да ги намеря по-късно и да ги чуя внимателно.

След като поръчах бира и два хамбургера, седнах странично на телевизора, с гръб към залата. Червата ми бяха започнали да къркорят и реших да облекча ситуацията поне частично.

Усетих Светлите когато едва бях започнал втория хамбургер. Буквално ги почувствах с гърба си. Веднага се прикрих — умеех да правя това. Знаех с абсолютна сигурност, че още не са ме засекли.

Все пак бях силен Различен, макар и неопитен. А тези двамата в най-добрия случай бяха чираци. Слабичък маг на възраст двайсет-двайсет и две години и начинаещ ясновидец. Струваше ми се, че виждам бъдещето много по-ясно от този ясновидец — цялата бездна от възможни варианти — и бих могъл да предскажа по-точно най-вероятните от тях.

Светлите разговаряха тихичко — и на двамата им беше приложено заклинание за отвличане на вниманието, при това доста екзотична разновидност. Направил им го беше някой много, много силен.

Заслушах се.

— …Вече е тук. Шефът казва, че е възможен сблъсък — съобщи тихо магът.

— Така или иначе ще ни отблъснат — възрази вяло ясновидецът. — Още повече след случаите с Тигърчето и Андрей.

— Олег, ще ни трябва цялата сила, разбираш ли? Цялата. Без остатък. Нокътя не може да попадне при Тъмните — това ще е краят на всичко. Краят на Светлината…

— Е — възрази ясновидецът скептично, — чак пък край…

Магът се поправи:

— Поне краят на нашето преимущество. В близко бъдеще няма да можем да притиснем Тъмните.

— А това възможно ли е изобщо? — В думите на ясновидеца се долавяше неприкрит и много разумен скептицизъм. — Хиляди години Тъмните и Светлите са съществували рамо до рамо. Воюват от хиляди години. От колко години вече си съперничат Патрулите? А освен това съществува и Инквизицията, която не допуска да се наруши равновесието…

Светлите се откъснаха за миг от разговора, приближиха се към началото на опашката от трима души и леко замотаха мозъците на всички, включително и на бармана:

— Двайсет хамбургера и пакет сок — нареди магът и отново се обърна към събеседника си.

Аз също се направих, че не съм видял нищо. Всъщност, Различните са доста лекомислени, особено младите. Усещането за собственото превъзходство над обикновените хора е много главозамайващо и само с течение на годините можеш да разбереш, че понякога е много по-лесно и просто да си човек, отколкото Различен.

— Така или иначе ще има битка. Антон ми каза: „При Тъмните е пристигнал някакъв магьосник-чужденец. На Страстния се справи с лявата ръка с Фарид и Данила. И уби Тигърчето. Мерзавец…“

„Нямаше защо да напада миролюбив Тъмен — помислих си аз раздразнено. — Не аз я нападнах, а тя — мен…“

Що се отнася до „лявата ръка“ — Светлите се лъжеха. Тази битка ми струваше много.

И в този момент усетих, че нещо става. Светлите като по команда обърнаха глави към пистите на летището и моментално влязоха в Сумрака. Секунда по-късно ги последвах и аз.

На летището някой беше застанал пред заснежената писта с протегнат напред жезъл. Дългият език на пламъка облиза студения бетон. Веднъж, дваж. Магът изсушаваше пистата преди кацането на самолета от Одеса. А от сградата на летището към него тичаха Светли, затъвайки в преспите.

След като избълва още няколко езика пламък, магът влезе още по-надълбоко в Сумрака.

Изглежда, това беше Коля.

Моите бъбривци бързо наблъскаха храната в бяло-зелени найлонови торбички и се затичаха нататък, тъпчейки шаващия килим от син мъх.

Добре му беше тук на него. Толкова много хора, толкова емоции… Един закъснял за полета пътник е достатъчен, за да нахрани за денонощие целия този ненаситен гъсталак.

Аз също скочих от столчето, оставяйки на барплота недопитата си бира. През стената на сградата на летището ставащото на пистата на практика не се виждаше — различавах само смътните сенки на Различните с цветните петна на аурите над главите им и концентрираната освобождаваща се Сила. При това продължавах да виждам вътрешността на залата и хората, които търпеливо очакваха полетите си, разположени в пластмасовите кресла.

Басовите тътнежи се сплетоха в Сумрака — говорителката съобщаваше, че „полет петнайсет нула пет от Одеса се приземи“. Хвърлих се надолу по стъпалата, заобикаляйки едва движещите се хора.

Надолу. Напред. Сега надясно.

Прескочих рампата и се озовах на изхода към пистата.

А там се водеше сериозно сражение — буквално с кожата си усещах освобождаването на енергия. Мощта на амулетите и умението на маговете, всичко това, което биха могли да употребят за други цели, а не в сражение помежду си. Колко са закостенели Светлите в своята праведна борба! На тях дори и през ум не им беше минало просто да се споразумеят с нас — те веднага се хвърлиха в атака.

Усещах, че на Тъмните им е трудно. Изглежда, се бе намесил шефът на Нощния патрул, Хесер. И поне още двама много силни магове се намираха в момента там, при приближаващия се към мястото на спиране самолет.

И в този момент през стената на сградата на летището изскочиха четирима типове, разбира се, всичките Различни. Изглеждаха, сякаш са ги избирали с конкурс — високи и широкоплещести, светлокоси и синеоки. Класически викинги на прага между двайсети и двайсет и първи век. В еднакви дрехи и с еднакви сакове. Косите им бяха разрошени и нещо ми подсказваше, че вятърът изобщо не беше виновен за това.

В първия момент не разбрах защо остават в човешкия, а не в сумрачния си облик. Едва когато ги погледнах през човешкия свят и объркано се разсмях, осъзнах: сумрачните облици — подсъзнателната мечта на Различния — могат да бъдат най-разнообразни…

Те вървяха, почти тичаха през залата, покрай мен, към изхода. Там, където, осветена от ярка светлина, се виждаше пиацата за таксита пред сградата.

Покрай мен.

Точно когато се изравнихме, отдясно изведнъж избухна тъмносиня светкавица с размерите на камион „Урал“. Всички, които се намираха в Сумрака, се проснаха на земята.

Легнал по гръб, аз надигнах глава. Във въздуха, поклащайки се, висеше син воал, подобен на исполинска медуза. Но аз чувствах — там, зад призрачната завеса, сега ще се случи нещо.

И познах — в синята мъгла се отвори портал. Съвсем наблизо, зад прозрачната преграда, в багажната зала. Ослепително бялото сияние сряза очите ми и в Сумрака стана ненормално светло, макар че все така нямаше никакви сенки. Гледката беше изключително странна — непоносимо ярка светлина и нито намек за сянка.

Светлите бяха двама. Шефът на Нощния патрул и млада симпатична жена. Вълшебница с доста впечатляваща сила.

— Вие сте в моята власт — произнесе на висок глас Хесер, изпълнявайки кратък пестелив пас. — Станете!

Той се обръщаше към викингите. Светлите не обърнаха внимание на мен, проснатия най-близо до портала.

Единият от викингите рязко изрече нещо на английски с яростен тон. Хесер отвърна. Аз мрачно съжалих, че не разбирам нито дума. После викингите се изправиха. И послушно се насочиха към портала. Аз реших да се изправя и се надигнах на колене.

Когато третият от викингите се изравни с мен, четвъртият внезапно навлезе по-надълбоко в Сумрака.

Хесер реагира мигновено — хвърли върху останалите Мрежа и изчезна. Вълшебницата остана.

Тримата викинги бяха приковани към пода. И аз заедно с тях — както бях застанал на колене, отново се проснах на земята, този път по лице. Като жаба на магистрала. Имах усещането, че върху мен е паднала бетонна плоча от преминаващ самосвал — не можех нито да помръдна, нито да си поема дъх. И, по дяволите, нещо ме притискаше непоносимо в гърдите, нещо продълговато и леко прегънато.

Не беше особено приятно да лежа, притиснал нос в пода. Напънах се и обърнах глава.

И срещнах погледа на лежащия до мен викинг.

Вцепених се така, както не би ме накарал да се почувствам дори студът на московската зима.

„Ти!“

„Аз…“

„Ти си Различен!“

„Да…“

„Ти служиш на Мрака!“

„Вероятно…“

„Запази това!“

„Какво?“

Но викингът вече беше затворил очи. Безмълвният диалог беше продължил само миг.

Какво да запазя? Онова, което ме убива в ребрата?

Вълшебницата за всеки случай стовари върху нас още една плоча — викингите захриптяха сподавено, от моите гърди също се изтръгна нещо подобно на стон.

А после се запитах: „За какъв дявол?“

Затворих очи и се съсредоточих в търсене на Сила… и усетих съвсем наблизо на практика неизчерпаем източник: все още отворения портал.

Ето, всичко бе толкова просто! Отне ми само няколко секунди да възстановя изразходваните на Страстния булевард сили. Изобщо не ме смути фактът, че порталът е Светъл — природата на Силата все пак е сходна.

И аз започнах да изсмуквам мощта на портала. Бавничко, за да не заподозре веднага Светлата какво се случва.

Като начало, леко отхвърлих тежестта от себе си — получи се, при това не мога да кажа, че беше прекалено трудно. После взех онова, което се намираше под мен в пашкул. И го скрих в пазвата си, без да се надигам от пода. Вълшебницата, изглежда, се развълнува.

Вече се готвех да ставам, когато Хесер се върна. Той излъчваше бяло сияние с цялото си тяло, като ангелите в представите на простолюдието. С едната си ръка държеше за рамото безволевия и покорен викинг-беглец. Крачка, още една — и викингът падна безчувствено до другарите си. Но вместо радост, на лицето на Хесер беше изписано нещо друго.

— Къде е Нокътя?

Той хвърли поглед към вълшебницата. Тя обезпокоено сви рамене и аз усетих как ни сканира всичките наведнъж.

Не, момиче. Не можеш да пробиеш пашкула ми!

И Хесер не може да го пробие. Казвам ви го с убеденост, от височината на поредното изкачено стъпало.

Но Хесер, без да губи време, се приближи към мен.

— Отново ти…

Не долових омраза в гласа му. Само безкрайна умора.

Изправих се и кой знае защо, изтупах дрехите си.

— Аз.

— Ти ме учудваш — призна си Хесер, пронизвайки ме с поглед. — Учуди ме още веднъж. Върни ми Нокътя.

— Нокътя? — театрално сбръчих вежди аз. — За какво говориш, колега?

Хесер стисна зъби и видях ясно как мускулите на скулите му заиграха.

— Стига с тази комедия, Тъмни. Нокътя е у теб, няма къде другаде да бъде. Престанах да го усещам, но това не променя нещата. Сега ще ми дадеш Нокътя и — повтарям за втори път — ще напуснеш Москва завинаги. Имай предвид, че ти си вторият, на когото предлагам за втори път да си отиде с мир. Първият такъв случай беше преди много, много години. Разбираемо ли се изразих?

— И още как — промърморих аз, прецених с какви сили разполагам и реших, че си струва да опитам.

Пресегнах се мислено към нищо неподозиращата вълшебница, почерпих от нея колкото можах Сила, докато тя не се усети, и добавих от портала, и то бързо, колкото можех по-бързо.

И отворих свой портал. Право под краката си. Едновременно с това излязох от Сумрака.

Общо взето, ефектът беше същият като да стоя върху люк на канализацията и той внезапно да изчезне. Просто пропаднах — за Хесер и останалите. Пропаднах и изчезнах.

Не рискувах да се подхраня от Хесер — нещо ми подсказа, че не си струва да си меря силите с него. Можеш да създадеш пашкул, през който Хесер да не може да погледне без подготовка. Можеш да изсмукваш енергия от вълшебница, която е напълно вероятно да стане Велика — това е откровена детинщина и ще мине само веднъж. Но да влизаш в открит сблъсък с шефа на Нощния патрул засега ти е раничко, Виталий Рогоза, Различен, Тъмен.

Кажи „благодаря“, че си се измъкнал благополучно.

Казах „благодаря“ и пропаднах в пропаст с дълбочина няколко метра. Наоколо беше тъмно. Почти тъмно. Само луната светеше над главата ми. А наоколо беше гора.

Намирах се на просека, права като Ленинския проспект в Николаев. Широка петнайсет метра. Отляво и отдясно се издигаха стените на гората, а отпред, над сребристата ивица недокоснат сняг, блестеше луната. Почти пълна.

Беше красиво, безумно красиво — лунната просека, нощта, снега… Дори бих се полюбувал на воля.

Но започвах да зъзна.

Някак се измъкнах от пряспата и се огледах. Снегът продължаваше да изглежда недокоснат. Но някъде в далечината дочух характерното потракване на колелата на електричката от предградията.

Да… Маг калпав. Повелител на тъмните портали. Че отвори портала — отвори го. Но изобщо не помисли къде ще отидеш. И ето го резултата — сам, с жалък пуловер (в смисъл — без яке и шапка) в зимната гора.

Ядосвайки се на себе си, напипах в пазвата си продълговатия и твърд предмет. Реших засега да не махам пашкула и тръгнах към луната. По чудната снежна целина на лунната просека.

Много скоро разбрах, че да се върви по преспите е съмнително удоволствие. Наложи се да тръгна към гората — прецених, че снегът под дърветата ще бъде по-малко.

За мое най-голямо учудване се оказах двеста процента прав. Първо, в гората наистина нямаше преспи, и второ — попаднах на пътечка. Умерено отъпкана. По-рано просто не я бях забелязал в сенките.

Някой от древните беше казал, че пътищата винаги водят към онзи, който ги е направил. Пък и не ми оставаше друг изход. И аз тръгнах по пътеката. Тръгнах, а после се затичах, за да се сгрея.

„Ще тичам, докато не се уморя — помислих си аз. — А после ще вляза в Сумрака… да се сгрея.“

Надявах се, че силите ще ми стигнат и за тичането, и за Сумрака.

Тичах петнайсет минути. Нямаше абсолютно никакъв вятър, затова успях дори да се сгрея. Просеката продължаваше ли, продължаваше, сребристият сняг блестеше ли, блестеше. Това място не беше за мен, тук би било по-уместно да бяга някакъв древен храбър войн с топла връхна дреха и с омагьосан меч на кръста. И с верен опитомен вълк на няколко крачки отпред…

Едва си бях помислил за вълка и някъде отляво се разнесе лай. Кучешки. Вълците вият по друг начин. И то не през зимата.

Спрях и се загледах. Сред дърветата проблясваше топла оранжева светлина. Покрай лая се дочуха и гласове. Гласове на хора.

Не умувах дълго. Изминах още няколко крачки, намерих отклоняващата се към огъня пътечка и завих по нея.

Скоро насреща ми изскочиха две кучета — бяла, почти неразличима на фона на снега карелска лайка с подбита опашка и черен като катран рошав нюфаундленд. Лайката джафкаше звънко като камбанка, а нюфаундлендът бухаше приглушено: „Бау! Бау!“

— Петро! Ти ли си? — каза някой при огъня.

— Не — отвърнах аз със съжаление. — Не е Петро. Може ли да се посгрея?

Честно казано, първото нещо, което исках да направя, изобщо не беше да се сгрея. Исках да си изясня къде се намирам. За да не се скитам на сляпо през гората, а да отида направо към електричката.

— Идвай! Не се бой от кучетата, няма да те докоснат!

Кучетата наистина не ме докоснаха. Лайката тичаше настръхнала на разстояние четири метра от мен, а нюфаундлендът просто се доближи, подуши обувките ми, изсумтя и побягна към огъня.

Хората около него бяха повече от десет. На дълга пръчка, закрепена върху дебели хоризонтални клони на най-близките борове, висеше обемист котел, в който нещо многообещаващо бълбукаше. Хората седяха на две греди и повечето държаха в ръцете си железни канчета, а някой тъкмо отваряше поредната бутилка водка.

— О, как така? — възкликна един брадат младеж, приличащ на геолог, когато излязох от тъмнината на осветеното място. — По пуловер!

— Извинявайте — въздъхнах аз. — Имам малки проблеми.

— Сядай — веднага подвикна някой. Настаниха ме едва ли не насила и моментално напъхаха в ръката ми канче с водка.

— Хайде!

Не си и помислих да се ослушвам. Водката изгори гърлото ми, но само след няколко секунди забравих, че е зима.

— Стъопа! Ти май имаше скиорско яке? — продължи да се разпорежда брадатият.

— Имах — потвърдиха от противоположната греда и някой бързо притича встрани, където между дърветата се виждаха черни опънати палатки.

— А аз имам шапка — каза пълничка девойка с плитчини като на ученичка. — Ей сега…

— Отдавна ли мръзнеш? — попита ме брадатият.

— Не от много отдавна. Само от двайсетина минути. Само не ме питайте как съм се озовал тук.

— Няма — обеща брадатият. — Пилафът след малко ще бъде готов. Тук сме до утре. Ще има къде да преспиш, а и спален чувал ще се намери. А утре сме в Москва. Можеш да дойдеш с нас, можеш да си отидеш и без нас.

— Благодаря — казах аз. — С удоволствие.

— Празнуваме рожден ден тук — обясни Стьопа, който се приближаваше със синьо-зелено скиорско яке в ръце. — Ето, заповядай.

— Благодаря, момчета — казах аз искрено. Не толкова за сърдечността и гостоприемството, колкото за липсата на излишни въпроси.

Якето топлеше. Повече, отколкото изглеждаше на външен вид.

— А кой е рожденикът? — поинтересувах се аз.

Едно от момичетата прекъсна за момент целувката си с поредния брадат ухажор.

— Аз — съобщи тя. — Казвам се Тамара.

— Честито — поздравих я. Прозвуча малко вяло. Наистина съжалих, че нямам какво да подаря, а не ми беше удобно да й давам стодоларова банкнота. Щеше да излезе като един от щедрите ми бакшиши в хотела, само че с порядък по-голяма сума, от благоприличие…

— Как се казваш? — попита брадатият номер едно. — Аз съм Матвей.

— Виталий. — Стиснах подадената му ръка. — За пръв път участвам в рожден ден в зимната гора.

— Всичко все някога се случва за първи път — отбеляза философски Матвей.

Кучетата отново се разлаяха и се понесоха към тъмнината.

— Е, този път поне Петро ли е? — попита рожденицата с надежда.

— Петро, ти ли си? — провикна се Стьопа с неочаквано звучен баритон.

— Аз съм! — долетя откъм гората.

— Носиш ли шампанско? — извика Тамара.

— Нося — потвърди радостно Петро.

— Ура-а! — завикаха в хор всички присъстваиди девойки. — Ура за Петро — спасителят!

Тайно напипах калъфката в пазвата си, очевидно криеща в себе си Нокътя на Фафнер. И си помислих, че мога да се отпусна до сутринта и да се потопя във водовъртежа на чуждия празник. Хората около огъня определено не ми обръщаха внимание — пълнеха чашата ми като на един от своите, после ми сипаха и паница с топъл пилаф. Сякаш при техния огън всяка нощ от гората излизаше по един леко облечен пътник.

Много жалко, че сред тях нямаше нито един Различен. Дори неиницииран.