Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (15)

ГЛАВА 1

Хесер извика Антон привечер, когато аналитиците и техническите сътрудници вече си тръгваха, а оперативните работници, на които им предстоеше дежурство тази нощ, тъкмо бяха започнали да пристигат в щаба. В коридора на втория етаж ухаеше на току-що сварено кафе, топли кифлички с канела, лек, ароматен тютюн — през тази година сред почти целия състав на Нощния патрул беше станало модерно да се пуши лула. Дори жените никога не се разделяха с лулите си. Антон вече от година не работеше в информационния център, вместо него началник на компютрите и момичетата-операторки стана Толик. Един маг второ равнище — а Антон през пролетта беше достигнал именно второ равнище — има прекалено голяма сила, за да си седи в креслото, да трака по клавиатурата и да изглажда програмите.

— Ще пиеш ли кафе? — попита Семьон. Антон кимна и в този момент телефонът звънна. В стаичката, където седяха четиримата оперативни работници — Антон, Семьон, Гарик и Мечката — веднага настана тишина. Всеки умееше да усеща обажданията на шефа.

Както и за кого са предназначени.

Съпроводен от внимателните погледи на приятелите си, Антон вдигна слушалката.

— Ела при мен, като се освободиш — произнесе Хесер, без да поздрави. — Допий си кафето и идвай.

— Добре — отвърна спокойно Антон. — Ще бъде изпълнено, Борис Игнатиевич.

Той се замисли за кратко и разпали лулата си. Щом Хесер не е предупредил, че е спешно, значи не е задължително да бърза особено.

— Очаква се мъмрене? — предположи Гарик. Антон само сви рамене. Можеше да се очаква всичко. Като се започне от обвинение в измяна на делото на Нощния патрул и се стигне до повишаване в длъжност. Като се започне от нареждане да си седи в офиса и да не излиза по никакъв повод и се стигне до заповед за щурм срещу щаба на Тъмните. Когато маг от високо равнище замисля нещо, е безполезно да се опитваш да разгадаеш плановете му. Още повече, ако този маг е в такова отвратително състояние на духа като Хесер през последните месеци.

Общо взето, всички те се чувстваха отвратително. Тази година беше пълна с неуспехи. Всичко започна през лятото, когато баналният арест на незаконно практикуваща вещица прерасна в схватка с Тъмните. После изчерпалият силите си в тази схватка Игор, добрият и славен Игор Теплов, получил отпуска в „Артек“ за възстановяване на силите, се натъкна на провокация на Тъмните. Успя да го очарова и да го влюби в себе си Алиса Доникова, същата Тъмна мръсница, приятелката на Завулон, която вече неведнъж се бе намесвала в най-сложните интриги на Нощния патрул. Този път Алиса не остана ненаказана — Игор все пак успя да я унищожи. Но при това надхвърли рамките на допустимата самоотбрана и съдбата му сега висеше на косъм.

Преди месец се появи Виталий Рогоза и това вече се превърна в наистина голям проблем. Отначало го взеха за най-обикновен Тъмен, после започнаха да подозират, че украинецът е емисар, притекъл се на помощ на Дневния патрул. А Рогоза се оказа Огледало — много рядък случай. За цялата история на Патрулите бяха регистрирани по-малко от десет такива, фактически той беше пряка рожба на Сумрака, създал от съвсем обикновен човек, може би дори не Различен, чудовищна бойна машина. Ако бяха усетили веднага това… Но те не го усетиха. И в схватката с Огледалото загина Тигърчето, изгуби силите си Светлана, повече или по-малко пострадаха още няколко магове.

Много, много лошо…

Антон неведнъж и дваж се проклинаше, че не се е досетил да направи подробен анализ на обстоятелствата, свързани с появата на Огледалата. Та нали в секретните архиви имаше подобни случаи — поява на маг, който не може да се класифицира, стремително нарастване на силата му, решаваща схватка — и изчезването му. Всичко съвпадаше. Чак до последния миг, когато Виталий Рогоза се разтопи във въздуха, развъплъти се, изчезна в дълбините на породилия го Сумрак.

Както и да е, разбираемо беше, че Антон, Гарик или Семьон не се досетиха. За тях Огледалото не беше нищо повече от един от многобройните екзотични случаи, известни само от лекциите и архивите. Но защо Хесер или Олга с техния опит в работата веднага не разбраха цялата истина? Та те вече се бяха сблъсквали с Огледала…

Нещата се развиваха зле. Нищо не беше наред. Сякаш Мракът, озлобен от неотдавнашните успехи на Нощния патрул, се бе заел да им нанася удар след удар. И не можеше да не се признае, че се справяше много успешно…

Антон поклати глава, отказвайки втората чаша кафе, предложена от Семьон. Почисти грижливо лулата, поглеждайки неволно с крайчеца на окото си Мечката.

Той също чистеше лулата си. Малката продълговата и тънка лула, която преди принадлежеше на Тигърчето. Девойката пушеше с нея от време на време, главно когато бе в компания с приятели. Сега, когато Тигърчето вече я нямаше, Мечката редуваше лулите и пушеше ту със своята, ту с нейната. Може би това беше единственият му израз на емоции след смъртта й. Нежното докосване на лулата… а още и онзи замръзнал поглед, когато Виталий Рогоза започна да се развъплътява. Поглед, пълен с тъга и съжаление. Че няма как да се разправи с него и да утоли жаждата си за мъст…

Както и Алишер, Светлият от Узбекистан, чийто баща беше убит преди година от Алиса.

А и Антон си имаше своите сметки с Дневния патрул и неговия шеф. Сметки, които, разбира се, нямаше да бъдат платени. Договорът ограничаваше действията и на двата Патрула, Инквизицията контролираше спазването му и единственият изход беше да се хвърлиш безразсъдно напред, предизвиквайки врага на дуел… Както беше постъпил например Игор. И какъв беше резултатът? Вещицата бе мъртва, но пък и самият маг беше на крачка от развъплътяването, очаквайки решението на Европейското бюро на Инквизицията. И не беше трудно да се отгатне какво ще бъде то…

Антон се изправи, кимна на приятелите си и тръгна към третия етаж, при шефа си.

Беше му тежко на душата, не го радваха наближаващите празници, които се очакваха на цялата планета така, сякаш числото 2000 можеше да промени нещо. А, честно казано, каква беше разликата?

Едва пред самата врата на кабинета Антон се почувства леко заинтригуван.

Много мощна магическа защита. Сградата на Нощния патрул и без това беше закрита за наблюдения, кабинетите на сътрудниците и залите за съвещания бяха екранирани допълнително. Но днес, изглежда, Хесер беше положил доста допълнителни усилия за осигуряване на конфиденциалност: въздухът в коридора беше тежък, неподвижен, наситен с енергия. И тази невидима стена отиваше някъде в Сумрака, значително по-далече, отколкото първите два слоя, достъпни на Антон.

Той влезе в кабинета и затвори добре вратата след себе си. Усети леко движение зад гърба си, където Силата се събираше, заздравявайки разкъсаната за миг защита.

— Сядай, Антоне — каза Хесер. И попита съвсем приятелски: — Чай, кафе?

— Благодаря, Борис Игнатиевич — отвърна Антон, назовавайки отново Хесер със светското му име. — Току-що пих.

— Халба бира? — предложи неочаквано Хесер.

Антон с усилие потисна желанието да разтърка очи или — което беше още по-подходящо за случая — да се ощипе по ръката. Хесер никога не се лишаваше от удоволствията в живота. Ходеше с младежта на дискотеки, флиртуваше с глуповати девойчета, а се случваше и да се усамоти с някоя за цялата нощ. Обичаше и да поседи на маса в ресторанта, отрупана с екзотични ястия, разкарвайки назад-напред сервитьорите и докарвайки до отчаяние готвачите с високите си кулинарни изисквания. Дори ходеше да се повесели със сътрудниците си на бира с пушена риба, водка с кисели краставички или винце с плодове.

Едно нещо обаче, съвсем не беше присъщо на Хесер — да устройва развлечения на работното място. Заради бутилката коняк, изпита от десетината сътрудници на аналитичния отдел по повод рождения ден на Юлечка, най-младата и любимата на всички вълшебница от Патрула, провинилите се бяха наказани с наистина гениална изобретателност. Не ги спаси дори застъпничеството на Олга, която беше взела участие в празненството заедно с останалите. За всеки беше измислено индивидуално наказание, и то такова, че да е максимално обидно. Юлечка, например, беше принудена цяла седмица вместо да стои в офиса на Патрула, да ходи на училище с връстниците си, да яде сладолед в сладкарницата заедно със съученичките си, и да ходи на кино и дискотека със съучениците си. Когато се върна обратно в офиса на Патрула, тя кипеше от възмущение и дълго време повтаряше: „Господи, ако знаехте колко са тъпи всички! Мразя ги!“.

За това „мразя“, между другото, тя получи още един ден наказание. И беше принудена да води дълъг разговор с Хесер на тема: „Може ли Светла вълшебница да изпитва негативни чувства към хората“…

Така че сега Антон стоеше пред Хесер, вече наведен над креслото, но втрещен и забравил за сядането.

— Седни, седни — не пропусна да му напомни Хесер. — Какво стърчиш? Та ще пиеш ли бира?

— Май не е подходящият сезон — отвърна Антон, кимайки към прозореца. Навън валеше сняг на едри парцали. Същинска коледна виелица. — Не е подходящият сезон… а и не е подходящото място?

Неочаквано за него последното изречение се получи по-скоро въпросително.

Хесер се замисли за миг:

— Да, можехме да отидем на някое по-забавно място — изрече той с нотка на интерес в гласа. — Например, в едно кафе на северозапад, където се събират стоматолозите. Представяш ли си? Любимото място на московските зъбари. А има и една пицария на Белоруска, но там е гадно…

— Борис Игнатиевич — не се стърпя Антон, — откъде ги изравяте постоянно тези заведения? Ресторант на скиорите, бар на лесбийките, закусвалня на санитарите, пелменна на филателистите…

Хесер разпери ръце:

— Драги ми Антоне, нека пак ти напомня с кого работим ние. Ние работим…

— С Тъмните — изсумтя Городецки и се настани в креслото.

— Не, момче. Не си прав. Работим с хората. А хората не са стадо клонирани овце, които заедно дъвчат трева и попръцкват в синхрон. Не. Всеки човек е индивидуалност. Там е късметът ни, защото това затруднява работата на Тъмните. И нашето нещастие, защото това затруднява и нашата работа. И за да разберем поне донякъде хората, за чиито души, в края на краищата, се води безкрайната битка между Патрулите, трябва да познаваме всички хора. И не само аз, разбираш ли? Ние! И трябва да разбираме всеки — от пъпчивия хлапак, който дъвче екстази в дискотеката, до престарелия професор с изродена синя кръв, който посвещава цялото си свободно време на отглеждане на кактуси… Между другото барът, в който се събират любителите на кактуси, има доста интересна кухня и твърде интересно обзавеждане. Но ние с теб не можем да отидем никъде в момента. Усети ли защитата?

Антон кимна.

— Повярвай ми, не съм я сложил напразно. И ще ми бъде много по-трудно да осигурявам безопасност на оживено място. Май в момента не мога да си позволя такова разточителство на силите… — Хесер потърка лицето си с длан и въздъхна. Той наистина изглеждаше уморен. — Между другото… заповядай. Малък подарък.

Антон с учудване взе от ръцете му малък предмет. Нещо като глобус — кълбо, направено от тънки кокалени… да, именно кокалени игли, извити в дъги и забити на полюсите в два малки дървени диска. Отвътре кълбото беше празно… всъщност не. Не беше празно. Беше пълно със Сила. Дремеща, скована…

— Какво е това? — попита Антон, леко паникъосан.

— Не се бой. Не е втечнена благодат.

— А… какво означава „втечнена благодат“?

Хесер въздъхна:

— Откъде да знам? Пошегувах се. Изразно средство някакво. Метафора. Изобщо не съм сигурен дали съществува такова нещо „благодат“, нито пък че може да се втечни. Това, което държиш в ръце, е нещо като магически генератор на бял шум. Ако ти се наложи да проведеш абсолютно — подчертавам, абсолютно — таен разговор, който да не може да бъде подслушан от никого, просто счупи кълбото в дланта си. Вероятно ще нараниш ръката си, но това е неизбежната цена, която ще трябва да платиш. Затова пък в продължение на дванайсет часа сферата в радиус десет метра около теб няма да бъде подвластна на никакъв контрол. Нито технически, нито магически. Ще се регистрират… ъъъ… някакви напълно обикновени и спокойни образи, разговори, събития. Самият амулет, между другото, също не може да се открие с магически средства.

— Благодаря — каза мрачно Антон. — Твоят подарък нещо не ме вдъхновява.

— Тепърва ще ми благодариш за него. Та не разбрах — ще пиеш бира или не?

— Ще пия. Само че защо точно бира?

— За да не нарушавам прекалено сериозно своите собствени правила — доволно се усмихна Хесер. — Все пак сме на работа.

Той натисна бутона на селектора и каза тихо:

— Оля, донеси ни бира.

Антон вече на нищо не се учудваше. Но Хесер, след като прекъсна връзката, все пак поясни:

— Галя е великолепна секретарка. Но тя е вълшебница четвърто равнище. Може да издаде информация на врага, без сама да го усети. Така че смених секретарката за днес.

След минута влезе Олга. С табла, на която имаше две огромни халби светла бира, внушителна двулитрова гарафа със същата течност и блюдо с различни видове нарязан кашкавал.

— Здрасти, Антошка — каза доста приятелски Олга. — Нали обичаш „Будвайзер“?

— Та кой Светъл не обича светлата чешка бира? — направи опит да се пошегува Антон. Шегата не излезе особено сполучлива, но самата готовност да се шегува беше нещо учудващо. Отдавна не му се беше искало подобно нещо…

— Как е Светлана? — попита Олга със същия тон.

Антон стисна зъби. Отишлата си за миг от душата му тежест се върна отново.

— Все така…

— Нула?

Антон кимна.

— Ще намина при нея довечера — съобщи Олга. — Струва ми се, че вече е готова да я посетя. Ще успея да я успокоя донякъде… повярвай ми.

Вярно беше. Кой би успял да утеши Велика вълшебница, изгубила за дълго време магическите си способности, ако не друга Велика, която е била лишена цели десетилетия от Силата си, като наказание за грешна постъпка?

— Ела, Оля — помоли я Антон. — Светлана много ще се радва.

Хесер леко се изкашля.

— Ще успеете — студено го сряза Олга. — Антоне, знаеш ли… пожелавам ти късмет. Пожелавам ти го напълно искрено.

— Какъв късмет? — попита неразбиращо Антон.

Вместо отговор, Олга се наведе над него и нежно го целуна по устните.

— Хайде сега! — беше единственото, което изрече Хесер.

— След като двамата с Антон сме си разменяли телата — отбеляза небрежно Олга, — едва ли имаш основания да ме ревнуваш от него. Още повече за такава дреболия. Добре, момчета! Не лудувайте, не пийте прекалено много и ако имате нужда от мен — извикайте ме.

— Ако имаме нужда от теб? — намръщи се Хесер. Но Олга вече излизаше. Великият маг я изпрати с поглед, а когато вратата се затвори, въздъхна и каза: — Да живееш с Велика е изпитание. Дори за мен. Ти как успяваш, Антоне?

— Светлана не успя да стане истинска Велика Вълшебница — отбеляза Антон. Взе халбата си, отпи. Бирата беше забележителна. Такава, каквато би трябвало да бъде истинската бира.

— Но теб това те радва, нали? — поинтересува се Хесер.

— Не. — Антон си взе парче кашкавал от козе мляко с остър вкус. — Не се радвам.

— Защо? — с леко любопитство попита Хесер. — Нали сега ви предстоят няколко десетилетия щастлив, равноправен живот. В идеалния случай — половин век.

— Хесер, как мога да бъда щастлив, след като жената, която обичам, се чувства непълноценна и осакатена? — рязко попита Антон. — И след като вината за това, макар и отчасти, е моя?

— Отчасти ли?

Антон кимна:

— Да, именно отчасти.

Хесер помълча известно време. А после зададе въпроса, който Антон беше очаквал преди три седмици и който вече беше престанал да чака:

— Кажи ми, какво се случи между теб и Завулон.

— Той дойде вкъщи. Отново, като първия път.

— Пак ли се възползва от помощта на твоя приятел вампира? — поинтересува се Хесер.

— Не. След първия случай затворих дома си за него. Нямам абсолютно никаква представа как е успял да влезе Завулон.

Хесер кимна и отпи от бирата.

— После Завулон ми предложи… предателство. Каза ми, че Виталий Рогоза е маг-Огледало, създаден от Сумрака в отговор на засилването на Нощния патрул. Че основната му цел е да унищожи Светлана или да я лиши от силите й. И ако закъснея за заседанието на Инквизицията, Рогоза ще лиши Светлана от силите й и ще се развъплъти.

— И ти се съгласи?

Антон се замисли, преди да формулира отговора си. Вече много пъти беше водил този разговор с Хесер — мислено, разбира се. Но така и не беше успял да намери правилните думи…

— Хесер, единствената алтернатива би било продължаване на противопоставянето. Очевидно, смъртта на Светлана или…

— Или? — Хесер явно се заинтригува.

— Или смъртта на много… редови сътрудници на Патрула. Така че като резултат да отслабнем в същата степен.

Хесер кимна доволно:

— Сам ли го разбра?

— Не, не съвсем. Порових се в архивите, намерих няколко аналогични случая, единият от които е завършил с разгромяването на целия киевски отдел на Нощния патрул с изключение на ръководителя му, Александър фон Кисел. Тогава целта на Огледалото, изглежда, е бил самият барон фон Кисел, но той успял да се защити. В резултат загинали обикновени оперативни работници и магове.

— Но защо не се свърза с мен? — поинтересува се Хесер. — Защо не ме предупреди за посещението на Завулон?

— Откъде да знам какво очакваше той? Може би именно това — да се втурна да се съвещавам с вас. Завулон явно се опитваше да ме надхитри, но аз не успях да открия уловката. Можеше да се окаже, че бъркам и ако се опитам да се свържа с вас, и ако си премълча. Затова избрах трети вариант. Опитах се да не допусна Огледалото до Светлана. По най-примитивния начин — като се блъсна в колата му.

— Браво — изрече Хесер с непознат, скърцащ глас. — Чудесно, Антоне. Не успя, но опитът беше добър. Но все пак, защо не съобщи на никого какъв е Рогоза?

— А защо вие не казахте на никого, Борис Игнатиевич? — попита Антон, вдигайки поглед. — Или искате да кажете, че не вие сте ръководели разследването на киевските събития през хиляда деветстотин и шеста година? Или сте забравили събития, станали само преди един жалък век? Та ситуацията е била абсолютно аналогична! Някой си Владимир Соболев е пристигнал в Киев от Полтава, регистрирал се е в Нощния патрул, по-късно е бил намерен на мястото на убийството на скитаща се девойка, с явни признаци на вампиризъм, после са го хванали заедно с разгонена вещица…

— За какво те повиках? — възмути се гръмогласно Хесер. — Да те разпитам по повод съмнителните обстоятелства около взаимоотношенията ти с Тъмните или да слушам обвинения по свой адрес?

— Извикахте ме, Борис Игнатиевич, за да изпием по бира заедно. И да ме помолите за нещо.

Хесер задиша тежко. После поклати глава:

— Не, не възнамерявам да те моля за нищо. Защото имам право да ти давам нареждания.

— Опитайте — изрече с удоволствие Антон. — Няма да споря, ще изпълня нареждането. От начало до край. Само че нали на вас това не ви е необходимо? Не ви трябва послушен изпълнител без никаква собствена инициатива?

Хесер разпери ръце:

— Добре. Убеди ме. Искам да те попитам нещо, Антоне…

— Първо ми отговорете… за Огледалото.

— Слушай тогава. Огледала са се появявали девет пъти — ако броим документално регистрираните и доказани случаи. От тези девет случая само два пъти Огледалото е било на наша страна. Последните три появи на Огледала са на страната на Тъмните, всеки път, когато се е забелязвало значително предимство на силите на Светлината и се е планирала… планирала се е една или друга мащабна операция. Борбата с Огледалото е невъзможна, то отблъсква всяка магическа атака, издигайки се до равнището на противника си, а от обикновените нападения се отбранява с магически средства. Може само да се избере кой да бъде пожертван — десетина-двайсет редови магове или някой от Великите.

— И вие решихте да му дадете Тигърчето и Светлана.

— Нищо не съм решавал! Първо, докато не загина Тигърчето, не бях сигурен, че наистина си имаме работа с Огледало! — Хесер тропна с юмрук по масата, разливайки бирата. — А и никой не трябваше да загива, всичко трябваше да завърши или с пленяването на Рогоза, което би означавало, че той не е никакво Огледало, а обикновен емисар, минаващ през Москва, или с нашето отстъпление. Изобщо не очаквах, че нервите на Тигърчето няма да издържат!

— Тя беше доста импулсивна девойка.

— Не, Антоне. Не си прав. Тя беше енергична и импулсивна, но прекрасно владееща се Различна. И това нейно избухване… — Хесер замълча за момент. — Изглежда бях подценил симпатията й към Андрей Тюнников…

— Те се срещаха често напоследък — призна Антон. — Той даже ходеше при нея на вилата й, а всички знаем, че Тигърчето ценеше много уединението си. И когато Андрей… а той пък защо се напъха в стаята на този Рогоза?

— За да се направи на герой пред Тигърчето… — въздъхна Хесер. — Ех, момчета и момичета, млади-зелени, перчите се едни пред други, хвалите се с магия, бойни белези, талисмани и как сте успели да се опазите… Защо у вас има толкова много от хорската глупост?

— Защото сме хора. Различни хора, но хора. И не ставаме веднага истински Различни.

Хесер кимна:

— Отново си прав, Антоне. Трябва да преживееш един пълноценен човешки живот, осемдесет или сто години, да изгубиш близките си и роднините си сред хората, да видиш колко смешни са политиците, строящи хилядолетни империи, и философите, творящи вечни истини за едно-две поколения… едва тогава ставаш Различен. А докато живееш първия си, обикновен човешки живот, си оставаш човек. Дори да умееш да влизаш в Сумрака, да правиш заклинания и да проследяваш линиите на реалността… Ти все още си човек, Антоне. И Светлана е човек. И Тигърчето… и Андрейка… бяха хора. И Мракът ви хваща заради човешкото у вас. Заради слабостите, емоциите…

— Нима любовта е слабост?

— Ако любовта е в теб — тогава е сила. Ако ти си в любовта — тогава е слабост.

— Засега не умеем да се държим по друг начин.

— Умеете, Антоне. С усилие, но умеете… — Хесер го погледна в очите. — Е? Продължаваш ли да ми се сърдиш?

— Не. Вярвам, че сте се опитали… да постъпите по най-добрия начин.

— Да, опитах се. И най-чудното е, че се справих.

— Гибелта на Тигърчето и Андрей, безсилието на Светлана — това означава, че сте се справили? — възкликна възмутено Антон.

— Да. Защото другите възможности бяха значително по-лоши. И колкото и странно да звучи, случилото се е в полза не само на Завулон и неговите кученца.

И Хесер се усмихна. Студено, иронично. Недобра усмивка, многообещаваща.

— Така или иначе това няма да помогне на Светлана… — започна Антон. И млъкна, защото Хесер поклати глава:

— Всичко тепърва предстои, Антоне. Всичко едва сега започва.

Шефът на Нощния патрул наля по още една халба бира, отпи и се облегна назад в креслото.

— Борис Игнатиевич…

— Антоне, всичко ми е ясно. Ти си уморен. И аз съм уморен, всички ние сме уморени и изпълнени с горчивина, болка, тъга. Но ние сме на война, която съвсем не е свършила. Ако искаш да излезеш от нея — излизай. Живей като обикновен Светъл. Но докато си в Патрула… В Патрула ли си, Антоне?

— Да!

— Чудесно. Харесва ли ти бирата?

— Харесва ми — измънка Антон.

— И това е чудесно. Защото отиваш в родината на тази божествена напитка. В Прага.

— Кога? — попита объркано Антон.

— Утре сутрин. По-точно — през деня, сутрешният полет ще бъде отложен за шест часа и ще се наложи да хванеш транзитен полет.

— Защо?

— В течение ли си, че Европейското бюро на Инквизицията се премести от Берн в Прага?

— Да, разбира се. Заради Нокътя на Фафнер, който откраднаха онези чудаци…

— Именно. В Инквизицията и без това има традиция веднъж на петдесет-сто години да се променя седалището, освен това бернските Патрули се издъниха… Както и да е, общо взето те се преместиха и се заеха с разглеждане на нашето дело.

— Ето защо беше този подарък… Игор?

— Да. Той вече е там. Подадохме официална жалба, в която твърдим, че Тъмните са организирали съзнателна провокация и Алиса Доникова е омаяла Игор, с което е предизвикала нервния му срив, прекалено интензивното събиране на Сила от хората… и… този досаден инцидент с момчето удавник. Тъмните, разбира се, заявиха, че Игор е омаял Алиса, опитвайки се да я вербува на наша страна…

Антон изсумтя, оценявайки безумните обвинения — да я вербува! Сякаш Тъмният може да престане да бъде Тъмен. Да я сплаши, да я принуди да сътрудничи, да я подкупи или шантажира — това както и да е. Но да я вербува…

— Общо взето, Трибуналът ще решава кой е виновен и доколко е отговорен Игор за случилото се. Той е предизвикал Алиса на официално регистриран дуел, така че Патрулът няма вина. Но ако Инквизицията го обвини в превишаване на неизбежната самоотбрана или в съзнателна провокация — пътят за него е един-единствен. В Сумрака. Той и без това едва-едва живее… и изглежда дори не иска да се бори. А Игор ни трябва, Антоне. Ти дори не подозираш колко ни е необходим той!

— Борис Игнатиевич, а какво се е случило там в действителност? — попита Антон.

— В действителност? Не знам. Ние не сме замисляли провокация, можеш да ми вярваш. Пратих Игор да си отпочине, защото беше изчерпал силите си докрай. Знаеш ли колко забележително възстановява силите работата в пионерски лагер? Радостни детски лица, весел смях, глъчка… — Гласът на Хесер трепна. На Антон му се стори, че само още миг — и винаги сериозният шеф на Нощния патрул ще оближе устните си и ще замърка. Но Хесер млъкна и се върна на основната тема: — Или обвинението ни е справедливо и тогава имаме шанс да спасим Игор, или всичко случило се е трагична случайност… Тогава Инквизицията няма да има основание да ни предяви обвинение, но Игор няма да преживее случилото се. Ще се накаже сам за гибелта на онова дете… и на Алиса.

— Какво общо има Алиса?

— Той наистина се е влюбил в нея… още един недодялан Различен… — Хесер изгледа променящото се изражение на Антон и кимна: — Влюбил се е, не се съмнявай. Така че отиваш в Прага. Като наш представител на Трибунала. Адвокат и обвинител едновременно. Сега ще ти дам всички необходими материали.

— А… обаче… — Антон се обърка. — Но аз нямам опит!

— Никой няма опит. Ето, че ще го придобиеш. Усещам, че тепърва ще има все повече и повече такива… юридически сблъсъци. Вместо честна борба и открита схватка. И не се притеснявай толкова, най-вероятно ще дойда в Прага за началото на заседанието. Може би заедно с Олга и Светлана.

— Защо и със Светлана?

— Може би ще успеем да докажем, че Светлана е лишена от Сила в резултат на провокация на Тъмните и ще получим разрешение за лечението й?

— К-как?

— Така, както при Игор. Та нали проблемът не е там, че Светлана не може да се възстанови в ускорени темпове за няколко месеца. Може! Проблемът е там, че дори да имам някакви възможности да измъкна разрешение за лечението на изгубил силите си маг втора-трета степен, възстановяването на силите на Велика Вълшебница е извънредно явление. И тук ще ни помогне само директно разрешение на Инквизицията. При това не на московската, а поне на европейското бюро.

Хесер вдигна халбата си и се усмихна:

— Прозит^[1], Антоне. Да пием за успеха.

— Борис Игнатиевич, вие дори и сега не ми казвате всичко, нали? — попита Антон.

— Да, не ти казвам всичко. Но вече ти казах повече от необходимото. А ако искаш да страдаш от безсъние… — Хесер се замисли. — Тогава събери накуп всичко, което се случи през последната година. Тебеширът на Съдбата^[2], гибелта на Алиса Доникова, появата на Огледалото, онези карикатурни Братя на Регин с Нокътя на Фафнер… и масовата повсеместна истерия по повод края на второто хилядолетие.

— Но между всички тези неща няма нищо общо! — възкликна Антон.

— Тогава спи спокойно — усмихна се Хесер.

 

 

Краят на декември е объркано и явно несериозно време. Време на предпразнична суета, време на подаръци и шампанско със сътрудниците, независимо, че работният ден не е свършил. Време на особено ярки илюминации, време на коледни базари. Преди Коледа и Нова година стихваше дори вечното противопоставяне между Различните, когато и Светлите, и Тъмните изведнъж изпадат за кратко в мечтателно настроение и понякога дори са склонни да прощават на съперниците някогашните оскърбления. От най-леките и несериозните.

Едгар, Тъмен маг и сътрудник на Дневния патрул, закъсня за всекидневната оперативка, за пръв път от момента, в който пристигна от Естония в столицата на Русия. Причината беше тривиална, но всеки уважаващ себе си маг би се притеснил да я изрече на глас.

Едгар нахрани патиците на булевард „Чистые пруды“. Потопи се в неочаквано нахлулите спомени и съвсем забрави, че бърза. Замечта се като тийнейджър след чаша бира. А когато се опомни, осъзна, че оперативката вече е започнала.

Ако възрастта учи на нещо, умението да не бързаш, ако и без това си закъснял, явно е една от тези мъдрости. Затова Едгар не хукна да хваща такси, не спринтира към метрото, а спокойно доразчупи купената питка и даде парченцата на чевръстите патета, сновящи в края на незамръзналата част на езерото, а някои и направо върху леда, и едва тогава се насочи към станция „Чистые пруды“. Коледният снежец бодро скърцаше под обувките му.

След двайсет минути той влезе в офиса на Дневния патрул, все така без да губи достойнство и без да бърза. Екипът възрастни вампири в дежурната стая редеше елхата. Те поздравиха Едгар подобаващо — с почит и ненатрапчиво.

— Шефът вече пита за вас — съобщи единият от вампирите. — Нареди, когато се появите, да се отбиете при него.

— Благодаря, Филипич — отвърна Едгар. — Шефът в кабинета си ли е?

— Вече да.

— Аха. Весели празници!

— И на вас. Едгар.

Едгар се издигна към горните етажи и изпрати на Завулон през Сумрака знака „Ходжа“.

„Влизай“ — отвърна Завулон.

Шефът на Дневния патрул изискваше от подчинените си строго спазване на йерархията и дисциплината. Но при това успяваше да уважи личната свобода дори на най-изпадналия върколак от стражата и се доверяваше на маговете от върхушката на Дневния патрул. Той не би почнал да разпитва директно Едгар зашо е пропуснал оперативката. Щом я е пропуснал, значи е имал причина.

Но Едгар нямаше основателна причина, затова реши просто да разкаже какво е станало. Оше повече за днешния ден не бяха планирани никакви важни операции, а при извънредни обстоятелства просто щяха да го издирят чрез Сумрака или в краен случай поне да звъннат по мобилния телефон, така че Едгар не се чувстваше кой знае колко виновен.

— Добър вечер, шефе.

— Добър вечер, Едгар. Как е времето?

— Вали снежец. Хубаво е, не духа. Извинете, шефе, пропуснах оперативката. Имаше ли нещо спешно?

— Не. Но сега иде има.

Както обикновено. Завулон носеше любимия си сив костюм и сива риза. Едгар си помисли, че нито веднъж не беше виждал шефа си с други дрехи. Само с костюм и сива риза, ако е в обикновения свят. И без никакви дрехи в сумрачния му облик.

— Представяте ли си, шефе, замечтах се. Бродих из „Чистые пруды“, спомних си за Самара през дванайсета година.

Завулон се усмихна едва забележимо и тихо изпя:

— „Фотоателието… На тези двете отново е Самара през дванайсета година…“

Оказа се, че шефът на Дневния патрул има звучен, добре школуван баритон. Независимо, че Тъмните магове се познаваха от много години, Едгар за пръв път чуваше как пее Завулон.

— Нахрани ли патетата? — поинтересува се Завулон.

— Да.

Завулон въздъхна и за кратко се отдаде на спомените си. Съвсем за кратко. Буквално за половин минута.

— Добре, Едгар. А сега да се хващаме за работа. Утре отлиташ за Прага.

— На заседанието на Трибунала?

— Да. Ще се гледат няколко дела, включително и делото за убийството на Алиса и делото за акцията на Братята на Регин.

— Нали възнамеряваха да ги пуснат утре? — учуди се Едгар. — Или Светлите са размислили?

— Не са размислили. Прехвърлили са случая на европейския отдел на Трибунала. И ми се струва, че Хесер ще се опита да ни припише отговорността за тяхната акция. Сякаш ние сме я планирали. Или провокирали.

— Но те нямат доказателства! Никакви!

— Именно затова те изпращам в Прага. Да видиш как стоят нещата. И никаква милост за никого, стига вече, достатъчно им отстъпвахме през последните две-три години, време е да надигнем глави.

— Такива бяха обстоятелствата, затова им отстъпвахме — каза Едгар. Перспективата да посрещне Коледа, а после и новата двехилядна година в старата готическа Прага го зарадва много. Едгар обичаше този мрачен град, олицетворение на европейския дух, град, където Тъмните се чувстваха волни и свободни.

— Между другото, най-вероятно ще летиш в един и същ самолет с въпросните Братя. Избери удобен момент и им намекни, че московският Дневен патрул не зарязва на произвола на съдбата Тъмните, пострадали на негова територия. Нека не се отчайват и не губят кураж.

— А наистина ли ще ги защитаваме?

— Наистина. Виждаш ли, Едгар, имам някои планове, свързани с тази нелепа тройка. Тази интернационална група засега ми е необходима… Така че между другото се погрижи и за тях. Най-вероятно Светлите ще изпратят някой да ги наглежда. И за него се погрижи. Да не пречи. Не влизай в конфликт без повод, просто го дръж на разстояние и това е.

— Разбрах, шефе.

— Вземи. — Завулон отвори сейфа си и даде на Едгар два амулета и зареден жезъл. — Надявам се, че няма да ти се наложи да използваш „Маранята“. Но за всеки случай… А жезъла знаеш къде да го захраниш.

— В Костницата? В онзи параклис с костите? — реагира мигновено Едгар.

Завулон кимна.

— Мрак! — изрече Едгар с лека завист към самия себе си. — Не съм се появявал там от седемдесет години!

— Същевременно и ти самият се позареди — посъветва го Завулон. — Умееш ли да го правиш?

Едгар се намръщи. Приятелството си е приятелство, но все пак Завулон беше маг извън категория, а Едгар досега не беше стигнал дори до първа степен, въпреки явния си талант. Засега му се налагаше да използва обикновено човешко име, но, от друга страна, фамилията му беше отдавна забравена.

— Усвоил съм техниката. В общи линии. — Очевидно на Едгар не му беше приятно да произнесе тези думи.

— Ето че иде я изтренираш — приключи темата Завулон. — Това е всичко, върви си приготви багажа. Имаш ли изостанала работа? Ако да — прехвърли я на някого. На Шагрон или Белашевич.

— Разбрах, шефе. Ще я прехвърля.

— Успех.

Едгар излезе, отби се за малко в кабинета си, написа бележка до Шагрон, окачи я в Сумрака и си тръгна към къщи.

На долния етаж попадна на Алита.

— Здравей, красавице!

— Здравей, Едгар. Не искаш ли да дойдеш на пързалката?

— Нямам време.

— Не ми обяснявай! — каза вещицата. — Нова година наближава, стига с тази работа! Светлите сега се интересуват повече от качеството на шампанското, което купуват, отколкото от обичайните си пакости. По празниците човек трябва да се весели, а не да работи.

— Въпросът е спорен — въздъхна Едгар. — Както и да е, наистина нямам време. Заминавам.

— Къде?

— Отивам в Прага.

— О! — завидя му Алита. — За дълго ли?

— Не знам. За седмица…

— Нова година в Прага! — въздъхна Алита. — И то не коя да е Нова година, а двехилядната… Дали да не дойда с теб?

— Ела — не се опита да я разубеждава Едгар, — но не с мен. Не отивам да се размотавам…

Той също леко й завиждаше: ако вещицата отидеше в Прага, щеше да си почива там с чиста съвест. А Едгар прекалено често беше ходил на подобни командировки, за да подхранва безпочвени илюзии, че работата няма да е прекалено много.

Работата винаги беше много. И особено по празниците — сякаш напук. А по време на големите празници (кой би се осмелил да твърди, че промяната на първата цифра на годината не е голям празник?) количеството работа надминава и най-мрачните прогнози.

По пътя към къщи Едгар прегледа вероятностите и установи, че утринният полет за Прага ще се отложи за вечерта и ще се наложи да вземе дневен транзитен полет. Естествено, на касата нямаше билети, не се надяваше особено да намери и резервирани, но непродадени. Обаче това не го безпокоеше особено — имаше ли нещо по-просто от стария изпитан номер с имитацията на двоен билет? И, разбира се, „правилният“ билет щеше да е закупеният от Различния. Дори това да е станало само минута преди регистрацията.

Събирането на багажа не беше нещо, което отнема сума ти време на един Различен. Защо да мъкне със себе си куп вещи, щом може да ги купи по пътя? Всичко, което трябваше да вземе, бяха амулетите, жезъла, дипломатическото куфарче със списанието вътре и няколко пачки зелена отвъдокеанска валута.

Разбира се, един Различен можеше да получи и просто така всичко, което се купува с пари. Но, първо, не си струваше да се хаби сила напразно. Пък и не всяко въздействие беше разрешено. Измамиш ли човек-продавач с някоя пирожка, Нощният патрул веднага ще ти лепне несанкционирано въздействие. Тия не си поплюваха.

Освен това, на Едгар просто би му дожаляло за продавача. Не заради някоя пирожка, разбира се. Но ако се наложеше да изкара джип от магазина? Хората бяха основата. Хранителната база, суровината. За тях трябваше да се полагат грижи… И нямаше нищо страшно в това, че подобна идеология прекалено напомняше за идеологията на Светлите.

Тъмните усещаха разликата между това да се грижиш за някого и да трепериш над него.

Прекрасно я усещаха.

Едгар използва нощта, за да се наспи както трябва, въпреки че му беше по-трудно от очакваното да заспи в необичайния час. Когато вече се унасяше в дрямка, си помисли, че напразно не е отишъл с Алита на пързалката.

На сутринта той установи, че някой здравата се е потрудил над естествената му магическа черупка. Бяха я подсилили, в нея бяха вплетени неподатливи и здрави защитни нишки. Завулон, естествено, кой друг? Нямаше кой. „Хм — помисли си Едгар, — нима се очертава задачата да бъде опасна и сложна? Или Завулон просто се застрахова?“

След зачестилите сблъсъци със Светлите Завулон беше сложил лична защита на доста от сътрудниците на Дневния патрул. И откъде черпеше енергия за поддържането на тези многобройни щитове?

Навярно отговорът на този въпрос беше известен само на двама души в Москва — на самия Завулон и на вечния му опонент Хесер. Може би и на Инквизицията. На ръководителите й.

Шагрон откара до летището Едгар по своя собствена инициатива. Изглежда, на наскоро ремонтирания маг му харесваше да кара наскоро ремонтираното си BMW из предпразничната Москва. Той изтъкна рядко прост и убедителен претекст: поемането на текущите дела от Едгар. А те бяха съвсем малко. Истерията на тринайсетгодишна девойка, открила, че има способността да влиза в Сумрака, и случайно погледнала се в огледалото там… Да бъде вразумена, да й се помогне да свикне, да й се оказва подкрепа… задачи за дилетант. Освен това, наглеждането на един превъртял сукуб-геронтофил, на когото се подиграваше половината Бирюлево.

Това дори не бяха задачи. А дребни недоразумения. Кирливи ризи.

Едгар вече беше почти на входа на летището, когато му звънна друг маг от върхушката на Дневния патрул — магът, познат на колегите и приятелите като Юрий, макар че той вече отдавна можеше да носи открито сумрачното си име. Нали Шагрон носеше своето заради особените си заслуги пред Патрула. А Юрий беше доста по-силен от Шагрон и значително по-старши.

— Здрасти, Едгар. В Прага ли отиваш?

— Защо? — отвърна в одески маниер Едгар.

— Слушай и не ме прекъсвай. Знам нещичко за плановете на шефа. И за това защо изпращат именно теб. Нещата не са толкова прости и безобидни, колкото изглеждат на пръв поглед. Утре-вдругиден в Прага се събират няколко Светли и не бих се учудил, ако тези дни и Хесер отлети за там. По разни дребни признаци може да се съди, че Светлите замислят широкомащабна операция. Ясно е, че Завулон замисля достоен отговор. Така че… внимавай. Особено по пътя.

Юрий млъкна, сякаш очаквайки какво ще каже Едгар, но оня мълчеше, помнейки за молбата да не го прекъсват. Само се пресегна към Сумрака в опит да усети Завулон — и не успя да открие ни най-малки следи от шефа си. Къде ли блуждаеше той, в какви ли потайни ъгълчета и дълбини на Сумрака — не беше ясно. Могъшите магове си имат свои пътища и мотиви, трудно разбираеми за подчинените им.

— Помниш ли как шефът изпрати Алиса Доникова да си почине? — продължи Юрий. — Спомни си за съдбата й. Ти, естествено, искаш да ме попиташ: а защо ти казвам всичко това? Отговарям ти предварително: защото съм Тъмен. И защото известно време работихме заедно. Възприемай го както искаш, но бих предпочел да те видя по-скоро сред живите и здрави Различни, отколкото сред сенките в Сумрака. Доскоро, Едгар.

И Юрий прекъсна връзката.

Известно време Едгар стоя, замислено стиснал телефона в дланите си. После прибра апарата, вдигна дипломатическото куфарче и тръгна към касите.

„Мрак! — мислеше си магът. — Какво беше това? Предупреждение? Опит да бъда предпазен? При това явно без знанието на Завулон. Напомни ми за Алиса…“

Завулон просто беше пожертвал вещицата Алиса. Хладнокръвно и без излишна жал. Като пешка в шахматна партия. В игрите на Патрулите бе смешно да изпитваш симпатия към безличните фигури на дъската… Но нали Различните също могат да изпитват чувства и да обичат? На Едгар чисто човешки му беше жал за Алиса, но той не би помръднал и пръста си, за да я спаси, дори да знаеше предварително какво ще се случи. Нали всяка игра си има твърди, веднъж завинаги зададени правила. И всеки, който веднъж е започнал да я играе, вече не може да се откаже от нея, нито пък да нарушава правилата й. Отиде си вещицата Алиса, дойде вещицата Алита. Законът за запазване на енергията в действие. Май Алита е дори по-симпатична…

Едгар обработи касиерката напълно механично, потънал в размисъл. Дадоха му син талон и анулираха билета на някакъв злочест пътник. Уви, на този карък щеше да му се наложи да лети по-късно. Защото в света на хората и Различните законите се определят от последните. „Защо му е притрябвало на Юрий да ме предупреждава? — размишляваше Едгар, вече на барплота, пред чаша бира — скъпа, но безвкусна. — Нали не от алтруизъм? Никой не нарушава просто така правилата на играта.“

Едгар си спомни между другото, че когато изчезна от Москва, Завулон не остави за свой заместник Юрий или Николай — най-силните Тъмни магове на Дневния патрул след самия шеф — а него, Едгар, който видимо отстъпваше и на двамата. Юрий беше признат за маг извън категория още през миналия век, Николай — не чак толкова отдавна, едва след войната. Едгар засега не беше достигнал дори първо равнище на Силата, а честно казано, още не бе усвоил напълно и второто. Разбира се, Едгар си оставаше силен маг. Разбира се, той беше по-силен от повечето Различни в Москва — както Тъмни, така и Светли. Но така или иначе отстъпваше на Юрий и Николай.

Защо Завулон беше постъпил така? И не се ли опитваше Юрий да си отмъсти по този начин? От най-обикновена завист? Да го сплаши или (какво ли не се случва!) просто да си направи майтап с прекалено издигналия се колега?

А и Едгар го бяха взели от Естония някак много набързо и по някак нелогичен начин. Живееше си той В малката прибалтийска държава, ръководеше малочислен, потънал в летаргия Патрул и изведнъж — бум! Бам! Спешно повикване в Москва. Спешно обучаване на заместник — класически „буен естонски момък“, маг едва четвърто равнище… между другото, трябваше да му телефонира в Талин… А в Москва какво стана? Още с пристигането му беше хвърлен във водовъртежа на заплетена двуседмична операция, а малко по-късно му се наложи да участва в смел кавалерийски набег за измъкване от ръцете на Светлите на практикуваща без лиценз вещица. И край. Последва тримесечна рутинна работа и едва в средата на ноември — неочаквано назначаване на поста изпълняваш длъжността началник на Дневния патрул по време на отсъствието на Завулон, посещението на Огледалото и Трибунала в МГУ.

След кратък размисъл реши, че е напълно възможно старите магове на Дневния патрул да направят опит да дадат урок на прекалено бързо издигащия се в службата пришълец от Прибалтика (защото изразът „да му направят клопка“ не беше особено уместен в случая). Та нали Завулон рядко напускаше Москва. А в присъствието на Завулон Едгар не беше нищо повече от един от многото оперативни работници. Силен, разбира се, можеше да се каже, че е част от елита. Но имащ равни права с останалите.

До момента, в който опразни халбата, Едгар вече беше решил, че няма смисъл да продължава да гадае какви са причините. По-добре щеше да е да си изработи линия на поведение, вземайки предвид… вземайки предвид всичко. Дори най-налудничавите варианти.

И така. Защо беше изгоряла Алиса? Не бе успяла да събере Сила. Не беше разпознала Различен-Светъл в най-близкото си обкръжение. Не беше успяла да се измъкне от участие в очевидно загубена схватка. И най-важното — беше се поддала на емоциите си. Беше се опитала да предизвика чувства у Светъл.

Е, при Едгар със Силата всичко беше наред, освен това и Завулон му беше дал от своите запаси. И двата му амулета бяха просто извор на Сила. Особено зареденият с „Маранята на Трансилвания“. Ако Едгар се възползваше от този амулет, всички Различни в Европа щяха да усетят чудовищното освобождаване на магическа енергия. Плюс бойния жезъл, който трябваше да се насочи точно, но действаше бързо и безотказно. Бичът на Шааб не беше шега работа!

Значи на Едгар му предстоеше да следи колкото се може по-внимателно Светлите. Впрочем, що се отнасяше до Светлите — в Шереметиево в момента се намираха трима едновременно. Първо, познатият му от предишната операция Антон Городецки, наричан от низшите Тъмни „любимецът на Завулон“. В случая с Огледалото той, кой знае защо, се беше подвел по акъла на шефа и така беше помогнал на Тъмните… Или бе накарал всички да повярват, че помага на Тъмните? По-скоро последното, защото как би успял иначе да се задържи в своя Нощен патрул?

Второ, в безмитния магазин внимателно проверяваше аромата на парфюмите някаква лечителка на средна възраст, която нямаше никаква връзка с Нощния патрул. Най-вероятно случайно озовала се тук пътничка.

И накрая, на регистрационния пункт дежуреше Различен-милиционер. Както се полага на всяко летище.

На Шереметиево-2, освен самия Едгар, се намираха общо четирима Тъмни. Поверената му тройка. Братята на Регин, хвърлящи напрегнати погледи ту към Антон, който се бе настанил на бара, ту към Едгар. Освен тях имаше един слабичък маг при игралните автомати, който не обръщаше внимание на никого. Изглежда се опитваше да припечели, карайки механизма да му предостави максималната печалба. Такива като него прекрасно се характеризираха с думата „измет“.

По най-прости сметки.

Бързо се регистрира и премина паспортния контрол — засега не беше необходима виза за Чехия. Впрочем, у Едгар за всеки случай имаше приготвени по един естонски и аржентински паспорт. Абсолютно законни — Аржентина е чудесна страна, тя търгува абсолютно открито със своето гражданство.

Едгар прекара остатъка от времето до качването в самолета в единия от баровете. Естествено не в онзи, където се бе настанил любимецът на Завулон, Светлият маг Городецки. Едгар срещна погледа му един-единствен път. Знам, че си тук, ти също знаеш, че аз съм тук, и двамата знаем, че всеки от нас знае за опонента си… И задачите ни са сходни. Да защитаваме своите по време на съда и да затрудняваме противниците…

За чест на Городецки, той веднага даде да се разбере: започне ли съдът — тогава ще влезем в схватка. А дотогава — летим дотам и не си пречим един на друг.

Странно, но думата „друг“ тук беше доста неуместна^[3]. Обаче не можеше да намери по-подходяща.

Може би беше отзвук от онези древни времена, когато Различните все още не са се делели на Тъмни и Светли, когато просто са се противопоставяли заедно на съдбата и превратностите на живота? Тогава, разбира се, всеки лечител е бил по-близо до някой вампир, отколкото до простичкия злочест човек сред безличната тълпа от себеподобни. Сумракът умее да сближава.

Но Сумракът умее и да разделя. И се справя доста успешно — в настоящия момент на Земята просто нямаше по-непримирими врагове от Тъмните и Светлите. Пред тяхната вражда хилавото противопоставяне между САЩ и ислямския свят начело с Иран и Ирак не беше нищо… Дори утихналата в миналото „студена война“ между САЩ и СССР не можеше да се сравни с войната между Патрулите. Това бяха игри. Детски игри на неразумни хора.

Едгар пиеше не особено вкусно шварц кафе и размишляваше за всичко едновременно и за нищо конкретно. Чудеше се например, защо във всички барове по летищата, скъпи и сякаш не предлагащи ментета, се сервира толкова безвкусно кафе и бира, и сандвичи, които изобщо не стават за ядене. Много от неприятностите на хората можеха да се припишат на борбата между Патрулите, но специално с тези те нямаха нищо общо!

Питомците в чакалнята, които бяха под негово наблюдение — цялата шарена тройка, — го гледаха оттам с неодобрение. Ясно, Братята на Регин го смятаха за обикновено ченге. Нека. Те бяха тъпанари. Неразумни и лекомислени тъпанари. А в такъв случай си струваше да бъдат използвани за делото на Мрака. И Завулон съвсем справедливо беше решил да ги използва. Трябваше да се признае, че историята с Нокътя на Фафнер доста бе объркала Светлите по време на посещението на Рогоза-Огледалото. Братята на Регин, без самите те да го осъзнават, бяха поели един от ударите, предназначени за Дневния патрул, а освен това бяха позволили на укрепналото Огледало да се зареди със Сила преди самата развръзка. И това в крайна сметка се беше оказало решаващо за успеха на Завулон и неговата гвардия при поредния им сблъсък със Светлите.

Напълно заслужен успех.

Едгар наблюдаваше без никакво съчувствие как любезните митничари отвеждат встрани разярен господин с изискан костюм и скъпо палто — той щеше да лети до Прага именно на неговото място.

Вече след излитането Едгар издебна момента, в който един от Братята на Регин стана от креслото си, и седна до наглед най-здравомислещия от тримата — белия.

— Моите почитания, братко — изрече прочувствено Едгар.

„Финландецът“ го изгледа ококорено. Напрегнато.

— Ние сме Тъмни — продължи тихо Едгар. — Ние не изоставяме своите в беда. Изпратен съм, за да ви браня, ако се наложи. И ние ще успеем да ви защитим на Трибунала — повярвайте. Така че горе главата, служители на Мрака! Часът ни ще настъпи съвсем скоро.

След като каза това, Едгар се изправи и без да се обръща нито веднъж, се върна на мястото си.

Готово. Нека сега си поблъскат главите…

Но колко патетичен беше! Едгар бе положил доста усилия, за да остане с каменно-тържествено лице и да се удържи да не се засмее. А опулените очи на „финландеца“ говореха за съвсем друго — той наистина беше уплашен и разтревожен.

— Напразно се държах така — промърмори Едгар под носа си. — Та те са като деца… А аз им се подигравам.

Той въздъхна съкрушено и разлисти списанието. Добре, че пътят до Прага беше по-кратък, отколкото, да речем, до Южно-Сахалинск. Докато се усетиш — и вече си там. Без никакви междинни кацания и кошмарен сън в креслото. Макар че, ако трябваше да се избира, най-удобният начин за пътешествия си бяха Тъмните портали. Само че отварянето на портал от Москва до Прага си беше недопустимо разточителство. Следователно се налагаше да се постъпи както правеха обикновените хора.

Впрочем не, не като обикновените хора. Различните поне нямаха проблеми с билетите.