Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (2)

ГЛАВА 1

Сутрин никога не ти стига времето да се приготвиш за излизане. Все едно дали ще станеш в шест или в седем — задължително не ти достигат пет минути.

Интересно, защо ли става така?

Стоях пред огледалото и припряно слагах червило. И както винаги, когато бързах, червилото се нанасяше неравномерно, като че бях ученичка, която за пръв път е свила мазилата на мама. По-добре беше хич нищо да не слагам… да изляза без никакъв грим. В това отношение нямам скрупули, изглеждам така, че мога да си го позволя.

— Аля!

На ти сега.

Няма начин и това да не ми дойде до главата!

— Какво, мамче? — извиках аз, набързо нахлузвайки сандалите.

— Ела тук, малката ми.

— Ама вече съм се обула да излизам, мамо! — извиках, оправяйки изметналата се каишка. — Закъснявам, майче!

— Аля!

Безсмислено е да се спори.

Нарочно тракайки силно с токчетата — макар че, общо взето, изобщо не се сърдех, — отидох в кухнята. Мама, както си му е редът, седеше пред включения телевизор, пиеше поредната чаша чай с поредното кексче. Какво ли намира в тези отвратителни детски кексчета? Голям боклук са! Да не говорим за това колко зле се отразяват на линията.

— Пак ли смяташ да ми закъснееш днес, бебче? — дори без да се извърне към мен, попита мама.

— Не знам.

— Алиса, според мен нямаш право да допускаш това. Има си работно време, така че да те държат до един през нощта…

— За това ми плащат — уж небрежно казах аз.

Сега вече майка ме погледна. Устните й се разтрепериха.

— Упрекваш ме, така ли?

Гласът на майка ми винаги е бил добре школуван. Като на актриса. Направо е за театъра.

— Да, ти ни издържаш с твоята заплата — с горчивина рече мама. — Държавата ни обра и ни захвърли да мрем в канавката. Благодаря ти, дъще, че не ни забравяш. Ние с татко ти сме ти много благодарни. Но няма нужда постоянно да ни го натякваш…

— Имах съвсем друго нещо предвид, мамо. Нали знаеш, че съм на ненормиран работен ден!

— Работен ден! — плесна с ръце мама. Троха от кекса се беше закачила на брадичката й. — По-добре го наречи работна нощ! Пък и кой знае с какво се занимаваш!

— Мамче…

Разбира се, тя нищо такова не мисли. Напротив, винаги с гордост разказва на приятелките си колко примерно и чудесно момиче съм. Просто е настроена да се изпокара с мен от сутринта. Може би е гледала новините или е чула поредната гадост за нашия живот. Може би още със ставането са се сдърпали с татко — той не току-така излезе толкова рано.

— Освен това нямам намерение да ставам баба на четиридесет! — без особена последователност продължи майка. Ама за какво й е да бъде последователна? Тя отдавна се страхува, че ще се омъжа, ще изляза от къщи и те двамата с баща ми ще трябва да живеят сами. А може и да не им се наложи — веднъж погледнах линиите на реалността и се оказа, че е твърде вероятно баща ми да я напусне заради друга жена. По-млад е с три години от мама… и за разлика от нея се грижи за външния си вид.

— През тази година ставаш на петдесет, мамо — казах аз. — Извинявай, ама много бързам.

Когато бях вече в антрето, ме догони изпълненият с обида вик на майка:

— Ти никога не си искала да си поприказваш човешки с майка си!

— Навремето исках — измърморих под носа си и изскочих от апартамента. — Когато бях човек, имах това желание. А къде беше ти тогава…

Ясно е, че сега майка се утешава с мисълта какъв скандал ще ми спретне довечера. И копнее да забърка в него и татко. Когато се сетих за това веднага се почувствах гадно.

Ама че похват — да намесваш любимия си мъж в скандали? Та нали мама го обича! Още го обича, знам, проверявала съм. И не осъзнава, че с този си характер е убила любовта у баща ми.

Никога няма да постъпвам по този начин.

Няма да позволя това и на майка си!

Във входа нямаше никой, пък и да беше така, това не би ме спряло. Извърнах се към вратата и погледнах — с особен поглед, леко присвила очи… за да видя сянката си.

Истинската си сянка. Онази, дето е родена от Сумрака.

Сякаш мракът пред мен се сгъсти. До онази чиста пронизваща тъма, до онзи черен цвят, редом с който беззвездната нощ се превръща в ден.

На фона на тази тъма потрепна сив, завихрящ се силует, нито обемен, нито плосък. Досущ като изрязан от мръсен памук. А може би тъкмо обратното — сякаш са пробили Великия Мрак и са оставили в него врата към Сумрака.

Направих крачка, настъпвайки сянката си, която се плъзна нагоре и прие тялото ми. И светът се промени.

Багрите почти изчезнаха. Всичко застина в сивкава, размазана мъгла — такава се получава, ако намалиш цвета и контраста на картината на телевизора до минимум. Звуците се забавиха и настъпи тишина, остана само едва доловимо бучене… слабо, като шума на далечно море.

Бях в Сумрака.

И видях как в апартамента пламти ядът на мама. Лимоненожълт, киселинен цвят, примесен със самосъжаление и отровнозелена омраза към татко, който толкова ненавреме беше отишъл в гаража да ремонтира колата.

А освен това над нея лека-полека се формираше черен вихър. Прокоба с тясно насочен спектър, засега хилава, на ниво „пуста да опустее скапаната ти работа, неблагодарна глупачко!“, но за сметка на това майчина. Особено прилепчива и мощна.

Е, не, мамче!

Благодарение на твоята загриженост баща ми се сдоби с инфаркт на тридесет и седем годишна възраст, едва го спасих от втори… на такава цена, че не ми се иска да се сещам. Сега и на мен ли ми взе мерника?

Пресегнах се през Сумрака — с всички сили, дори ме заболя гърбът. Сграбчих съзнанието на мама — то конвулсивно потрепера и замря.

Така… ето какво ще направим…

Изпотих се, макар че в Сумрака винаги е хладно. Изразходвах сила, която би ми потрябвала на работата. Обаче след миг мама вече не помнеше, че е разговаряла с мен. Изобщо на нея много й допадаше, че съм такъв работохолик, че колегите ми ме ценят и ме обичат, че изчезвам от къщи в ранни зори и се връщам по нощите.

Ето така.

Най-вероятно това ще даде временен ефект, все пак не исках да бъркам прекалено дълбоко в съзнанието на майка ми. Обаче ми бяха осигурени към два месеца спокоен живот. И на татко също, а аз съм дъщеря на баща си и обичам него много повече. Само на децата им е трудно да отговорят дали обичат повече тате или мама, докато при възрастните нещата са дори съвсем лесни.

Когато приключих, отместих наполовина сформираната черна вихрушка — тя заплува през стените, търсейки обект, за който да се лепне, — след което си поех дъх и огледах критично входа.

Да, отдавна не е чистено тук. Пак е пълно със син мъх, при това до нашата врата е най-много. Ясно… с тези истерии на майка ми винаги има с какво да се подхранва. Когато бях малка, си мислех че Светлите отглеждат този мъх, за да ни създават ядове. После ми обясниха, че синият мъх произхожда от Сумрака и е паразит, хранещ се с човешките емоции.

— Лед! — заповядах аз, рязко вдигайки ръка нагоре. Студът послушно се струпа при пръстите ми и се разходи по стените като твърда четка. Замръзналите иглички на мъха се зарониха на пода, за да се разтопят моментално.

А така!

Това не ти е като да се храниш с дребни човешки мисли!

Това е истинската сила на Различните.

Излязох от Сумрака — в човешкия свят не бяха изминали дори две секунди. Оправих фризурата си. Челото ми бе запотено, наложи ми се да извадя кърпичка и да се избърша. И разбира се, когато се огледах в огледалото, предположението ми, че тушът ми се е размазал, се потвърди.

Вече нямаше никакво време да се занимавам с разкрасяването си. Просто си метнах лека маска на привлекателност, която да не позволи на нито един човек да забележи дефектите в грима ми. Ние наричаме тази маска „фередже“ и, общо взето, никой не пропуска случая да се присмее над Различен с „фередже“. При това обаче, всички се възползват от този похват. Когато нямат време, когато се налага да са сигурни, че ще направят добро впечатление, а понякога и за майтап. Една млада вещица от Псков, дето не умее нищо, освен да си слага „фередже“, вече три години работи като манекенка. И от това се издържа. Само дето има един проблем — номерът не минава, когато става дума за снимки и видеозаписи, така че е принудена да отказва безкрайните оферти за реклама…

Днес всичко беше против мен. И асансьорът се движеше много бавно, а вторият отдавна не работеше, и на излизане от входа налетях на Виталик — хлапето, което живее в апартамента под нас. Когато ме видя с „фереджето“, направо се втрещи и глупашки се усмихна. Той е влюбен в мен от тринайсетгодишен, влюбен е тайно и безнадеждно. Грешката си е моя. Тогава усвоявах любовните магии и реших да тренирам върху момчето на съседите, тъй като то и без това не изпускаше възможността да ме позяпа, когато лежа и се пека на слънце на балкона. И ето… натренирах се. Забравих да приложа ограничителните фактори. Той се влюби веднъж завинаги. Когато не ме вижда дълго време, сякаш му минава, но достатъчна е една случайна среща — и всичко започва отначало. Никога няма да бъде щастлив в любовта.

— Бързам, Виталик — с усмивка казах аз.

Но младежът продължи да стои, като ми препречваше пътя към изхода. После се осмели да ми направи комплимент.

— Колко си красива днес, Алиса…

— Благодаря. — Меко го накарах да се отмести и усетих как младокът потрепера, когато ръката ми докосна рамото му. Сигурно ще си спомня за това докосване цяла седмица…

— Положих последния изпит, Алиса! — бързо изрече той зад гърба ми. — Край, вече съм студент!

Извърнах се и го погледнах по-внимателно.

Нима този потребител на лосион против младежки пъпки си правеше някакви илюзии? Нима се надяваше, че постъпвайки в университета и започвайки „зрелия си живот“, ще може да претендира за нещо?

— Скатаваш се от казармата, а? — попитах аз. — Днешните мъже са станали някак безполови. Мухльовци. Вместо първо да изкарат казармата и да придобият жизнен опит, а чак след това да отидат да учат.

Усмивката му бавно увяхваше. Чудничко!

— Доскоро, Виталка — рекох аз. И изскочих от входа в задуха на лятото. Но настроението ми се пооправи.

Винаги е смешно да гледаш сеира на такива влюбени кутрета. Флиртът с тях е скучен, сексът — противен, обаче да ги наблюдаваш е удоволствие. Трябва някой път да го целуна…

Впрочем, след една минута вече бях забравила за влюбения съсед. Вдигнах ръка, за да спра някоя кола. Първата ме подмина — шофьорът ме изгледа похотливо, обаче до него седеше съпругата му. Следващата кола спря.

— За центъра съм — казах аз, като лекичко се наведох към прозорчето. — На „Манежни“.

— Качете се. — Шофьорът, интелигентен мъж с кестенява коса на около четиридесет години, се пресегна и ми отвори вратата. — Не мога да не закарам една толкова симпатична девойка.

Настаних се светкавично на предната седалка на старата кола и свалих стъклото докрай. Вятърът ме удари в лицето — поне някакво облекчение в жегата.

— Щяхте да стигнете по-бързо с метрото — честно ме предупреди шофьорът.

— Не обичам метрото.

Шофьорът кимна. Хареса ми — не зяпаше много, макар че очевидно бях прекалила с „фереджето“, освен това колата му бе добре поддържана. Пък и ръцете му бяха много красиви. Силни ръце, хванали изящно, но здраво волана.

Жалко, че бързах.

— За работа ли закъснявате? — предположи шофьорът. Той ми говореше на „вие“, но някак много лично, интимно. Дали да не му оставя номера си? Сега съм свободен човек, мога да правя каквото си поискам.

— Да.

— Интересно, какво работят такива красиви девойки? — Това дори не беше опит за запознанство или комплимент, а по-скоро — искрено любопитство.

— Не знам за останалите, но аз работя като вещица.

Той се засмя.

— Работа като всяка друга… — Извадих цигарите и запалката си. Шофьорът ми хвърли бегъл неодобрителен поглед и затова не поисках разрешение. Просто запалих.

— А какви са задълженията на вещиците?

Свихме по улица „Русаковска“ и шофьорът увеличи скоростта. Дали пък нямаше да стигна навреме?

— Зависи — уклончиво отвърнах аз. — В общи линии — да се противопоставят на силите на Светлината.

Шофьорът май прие играта, която не беше никаква игра.

— Значи, ти си на страната на Тъмнината?

— На Мрака…

— Страхотно… Познавам една вещица. Тъщата ми. — Шофьорът се изхили. — Но тя вече се е пенсионирала, слава Богу. А защо не ти харесват силите на Светлината?

Крадешком тествах аурата му. Не, всичко бе наред — той беше човек.

— Те пречат. Я кажете — кое е най-важното за вас в живота?

Шофьорът се замисли за секунда:

— Животът. И да не ми пречат да си го живея.

— Точно така — съгласих се аз. — Всеки иска да е свободен. Нали?

Той кимна.

— И ние, вещиците, се борим за свободата. За правото на всеки да прави каквото си поиска.

— Ами ако човекът иска да причини зло?

— Това е негово право.

— Но ако той при това нарушава правата на другите хора? Ей сега ще засека някой и ще наруша неговите права.

Досмеша ме. Водехме почти класически спор на тема: „Какво е Светлината и какво е Мракът“. И ние, Тъмните, и онези, които наричат себе си Светли — всички ние промиваме мозъците на новаците с тази тема.

— Щом се опитват да нарушат правата ти — попречи им да го сторят. Това е твое право.

— Разбирам. Законът на джунглата. Правото е на страната на по-силния.

— На по-силния, по-умния и по-предвидливия. И това изобщо не е закон на джунглата, а закон на живота. Нима другото е възможно?

Шофьорът помисли и поклати глава.

— Не, не е. Значи аз имам право да свия някъде, да ви се нахвърля и да ви изнасиля, така ли?

— Убеден ли сте, че сте по-силен от мен? — попитах аз.

Тъкмо бяхме спрели на едно кръстовище и шофьорът внимателно ме погледна. Поклати глава:

— Не… не съм убеден. Но нали и причината, поради която не нападам девойки не е, защото могат да ми се опрат!

Той започна леко да се изнервя. Уж разговорът ни беше шеговит, но човекът усещаше, че нещо не е наред.

— Освен това и защото могат да ви тикнат в затвора — казах аз. — И това е всичко.

— Не — твърдо рече той.

— Да — усмихнах се аз. — Именно затова. Та вие сте нормален, здрав мъж и реакциите ви са правилни. Но има закони и затова вие предпочитате да не нападате девойките, а първо да ги ухажвате.

— Вещица… — измърмори шофьорът с крива усмивка. Рязко даде газ.

— Вещица съм — потвърдих аз. — Защото казвам истината и не си кривя душата. Нали всеки иска да живее свободно. Да прави каквото си иска. Чак пък всичко не им се урежда, понеже всички си имат свои желания, но пък стремежите им са именно такива. И тъкмо от тяхната борба се ражда свободата! Едно хармонично общество, в което всеки иска да получи всичко, макар че е принуден да се примирява с чуждите желания.

— Ами къде остана моралът?

— Какъв морал, моля?

— Общочовешкият.

— Кой? — попитах аз.

Няма по-добър начин да притиснеш някого до стената от искането да формулира въпроса си. Хората обикновено не разсъждават над смисъла на изречените от тях думи. Струва им се, че думите предават истината, че при произнасянето на думата „червен“ човек си представя узрели малини, а не пролята кръв, че думата „любов“ ще извика спомена за сонетите на Шекспир, а не еротичните филми на „Плейбой“. Затова, когато изречените от тях думи не постигат нужния отклик, те се озовават в задънена улица.

— Нали има някакви основи — каза шофьорът. — Догми. Табута. Тези… как бяха… божи заповеди.

— Е, и? — окуражих го аз.

— Не кради.

Аз се засмях. Шофьорът също се усмихна.

— Не пожелавай жената на ближния си. — Сега вече се усмихваше широко.

— Успявате ли да я спазите?

— Зависи.

— Дори ви се удава „да не пожелаете“? Толкова добре ли контролирате инстинктите си?

— Вещица! — въодушевено изрече шофьорът. — Добре де, разкайвам се, разкайвам се…

— Не е необходимо! — спрях го аз. — Та това е нормално. Това е свободата! Вашата свобода. И да откраднете… и да пожелаете.

— Не убивай! — изрече шофьорът. — А? Какво ще кажеш. Общочовешка заповед!

— Да бяха казали още: „Не вари козлето в млякото на неговата майка“. Вие телевизия гледате ли, четете ли вестници? — попитах аз.

— Понякога. При това без удоволствие.

— Тогава кое наричате „не убивай“? Не убивай… Сутринта съобщиха, че на юг са взели още трима заложници, искат откуп, отрязали са по един пръст на всеки, за да потвърдят сериозността на исканията си. Между другото, един от заложниците е тригодишно момиченце. Между другото, и на нея са й сторили същото.

Пръстите на шофьора, стиснали волана, се свиха и побеляха.

— Мръсници… — изсъска той. — Изроди. Чух, чух… Но нали това са гадове, те не са хора, само те са способни на такива работи! Със собствените си ръце бих ги удушил…

Аз мълчах. Аурата на шофьора пламтеше в алено-червено. Да не вземе да катастрофира, почти не се контролира в момента. Попадението ми беше прекалено точно — той самият имаше малка дъщеричка…

— Да ги обесят на някой стълб! — продължи да беснее шофьорът. — Да ги изпепелят с напалм!

Траех си. И едва когато шофьорът млъкна, попитах:

— Та какво си говорехме за общочовешките заповеди? Ако сега ви дадат автомат — вие няма да се поколебаете да натиснете спусъка.

— Никакви заповеди не важат за изродите! — изрева шофьорът. Къде се беше дянала цялата му умиротворена интелигентност! Потоците енергия изригваха от него във всички посоки… и аз я попих, бързо компенсирайки изразходваната сутринта Сила.

— Дори терористите не са изроди! — казах аз. — Те са хора. И вие сте човек. За хората няма никакви заповеди. Това е научно доказан факт.

Колкото повече издърпвах енергията, която го преизпълваше, толкова по-спокоен ставаше шофьорът. В действителност, разбира се, това нямаше да трае дълго. Вечерта люлката ще смени посоката си и той отново ще побеснее. Същото е с кладенеца — може бързо да се изпомпи водата от него, но тя ще нахлуе отново вътре.

— Все пак не сте права — по-спокойно каза той. — Разбира се, има логика, да… Но ако се прави сравнение с някакво си там средновековие — моралът, безспорно, е на по-голяма висота.

— Хайде стига! — поклатих глава аз. — Как пък не — на по-голяма висота бил… Дори в тогавашите войни е имало строг кодекс на честта. Като е война — да е война и кралете са се присъединявали към войската си, залагали са и трона си, и главата си. А сега? Когато една голяма държава поиска да притисне една малка държавица, я бомбардира три месеца, като същевременно се отървава от остарелите си боеприпаси. Даже войниците не рискуват живота си! Все едно вие сега да излезете на тротоара и да започнете да бутате пешеходците като кегли.

— Правилата на честта са били приети сред аристокрацията — рязко възрази шофьорът. — Обикновените хора са загивали на тълпи.

— А сега нима е по-различно? — попитах аз. — Когато един олигарх се разправя с друг, се спазва някакъв кодекс на честта! Защото и единият, и другият разполагат с мръсници-изпълнители, с компромати срещу другия, тук-таме са налице роднински връзки. Същата аристокрация като преди! Същите крале, които са се накиснали до уши. А обикновените хора са тълпа. Стадо овце, които е изгодно да се подстригват, но понякога е по-доходно да отидат под ножа. Нищо не се е променило. Нямало е заповеди и сега няма!

Шофьорът си затрая.

И така и не отрони повече нито дума. Свихме от „Камерхерски“ на „Тверски“ булевард и аз му казах къде да спре. Платих, като нарочно дадох повече пари, отколкото трябваше. Едва тогава шофьорът се обади отново.

— Никога повече няма да качвам на стоп вещици — рече той с крива усмивка. — Не е добре за нервите. Не предполагах, че един разговор с красиво момиче може така да ти развали настроението.

— Извинете — усмихнах се мило аз.

— Късмет… в работата. — Той затръшна вратата и потегли рязко.

Виж ти. Още не ме бяха вземали за проститутка, а той май точно за такава ме помисли. Ето какво прави „фереджето“… е, и районът, в който работя.

За сметка на това, не само че бях възстановила изразходваната на сутринта Сила, но и бях натрупала още повече. Той се оказа чудесен донор — този умен, интелигентен, силен мъж. По-добре се справях само… когато използвах за целта призмата на Силата.

При този спомен потреперих.

Колко глупаво… колко чудовищно глупаво се получи всичко тогава.

Целият ми живот се срина. Един кратък миг — и всичко беше изгубено.

„Глупачка! Алчна глупачка!“

Добре че никой от хората не може да зърне истинското ми лице. Сега то сигурно е също толкова жалко като на глупавия ми млад съсед.

Добре, станалото — станало. Миналото не може да се върне. Нито положението ми, нито… нито отношението на Завулон. Разбира се, вината си е моя. И трябва да се радвам, че Завулон не ме предаде в ръцете на Светлите.

Той ме обичаше. И аз го обичах… би било смешно една млада неопитна вещица да не се влюби в шефа на Дневния патрул, който изведнъж е решил да извърне към нея благосклонния си поглед…

Юмруците ми се свиха така, че ноктите се впиха в кожата. След миналогодишния ураган, който избухна в деня на позорното ми пленяване, той повече нито веднъж не ме беше заговарял. И нямаше да го стори в близките сто години.

С шумолене на гумите по асфалта спря бавно движещата се близо до бордюра кола. Хубаво волво, при това не от автогробницата. От прозореца се показа бръсната самодоволна муцуна. Огледа ме от глава до пети, доволно се ухили до ушите. И процеди:

— Колко?

Аз се втрещих.

— Колко — за два часа? — уточни бръснатият идиот.

Погледнах номера на колата — не беше московски. Ясно.

— Проститутките са по-долу, скапаняко — изрекох нежно. — Изчезвай.

— Все едно ти не се чукаш — изсъска разочарованият, но опитващ се да излезе с чест от положението тъпанар. — Помисли си, днес съм щедър.

— Запази си капиталите — посъветвах го аз и щракнах с пръсти. — Ще ти потрябват — за ремонта на таратайката.

Обърнах му гръб и бавно тръгнах към сградата. Дланта леко ме болеше от ответния удар. Заклинанието „гремлин“ е простичко, но го бях направила твърде бързо. Сега под капака на новичкото волво се ровеше безплътно същество, дори не същество, а концентрирана енергия, която бе обзета от луд копнеж да руши техника.

Ако имам късмет — край на двигателя. Ако не — ще отидат на кино фината буржоазна електроника, карбураторите, вентилаторите, различните зъбни колела и ремъчета, с които е натъпкана колата. Никога не съм се интересувала какво има под предния капак на един автомобил, само в най-общи линии. Но прекрасно си представям резултата от използването на „гремлин“.

Разочарованият шофьор, без да губи кой знае колко време за псувни, продължи по пътя си. Интересно дали ще се сети какво му казах, когато му се скапе колата? Сигурно. Ще крещи „Урочаса ме тая вещица!“

И дори няма да разбере колко е прав.

Мисълта за това беше забавна, но все пак денят беше развален. Безнадеждно.

Пет минути закъснение за работа, освен това разправията с майка, а и този скапаняк с волвото…

С тези мисли подминах разкошните бляскави витрини на магазина, вдигнах от земята сянката си — съвсем машинално, дори без да се замислям, и влязох в сградата през съвсем невидимата за обикновените хора врата.

Щабквартирата на Светлите, разположена на „Сокол“, е маскирана като обикновен офис. Докато при нас и мястото е далеч по-прилично, пък и маскировката е много по-приятна. Тази сграда, където има седем етажа с апартаменти, а долу са разположени разкошни дори за стандарта на Москва магазини, има с три етажа повече, отколкото всички предполагат. Така си е била построена, като резиденция за Дневния патрул, и скриващите истинския външен вид на сградата заклинания са вградени в тухлите и камъка на стените. Живущите в самата сграда, повечето от които са най-обикновени хора, сигурно имат някакво странно усещане, когато се изкачват нагоре с асансьора. Сякаш пътят от първия до втория етаж продължава прекалено дълго…

Асансьорът наистина изминава пътя си за повече от полагаемото време. Защото вторият етаж в действителност е трети, истинският втори етаж е невидим, там са разположени помещенията на дежурните, стаята за оръжия, техническите служби. Още два наши етажа увенчават сградата… и пак никой от хората не знае за тях. Виж, един Различен, който притежава достатъчно сила, може да погледне през Сумрака и да види строгия черен гранит на стените и арките на прозорците, почти винаги скрити зад плътни завеси. Преди около десет години в сградата монтираха климатици и на фона на черния камък се появиха грозните сандъци на сплит-системите. Преди регулирането на климата се извършваше с магия, но има ли смисъл тя да се изразходва напразно, след като токът е много по-евтин?

Веднъж видях снимката на нашето здание, направена през Сумрака от умел маг. Смайваща гледка! Оживена улица, по която вървят добре облечени хора, минават коли. Витрини… прозорци… от един прозорец наднича хрисима бабичка, на перваза на друг седи котка — недоволна, мрачна, тъй като животните добре усещат нашето присъствие… И успоредно с всичко това — два входа от „Тверски“ булевард, като единият е отворен и на вратата си пили ноктите млад вампир от охраната. Над самите магазини — лента искрящ черен камък, алени петна на прозорците… Двата горни етажа сякаш притискат зданието като тежка каменна шапка.

Да можеше тази снимка да бъде показана на живущите в сградата! Впрочем всички единодушно ще решат, че става дума за бездарен фотомонтаж. Бездарен, защото постройката изглежда твърде нелепо… Когато на нас със Завулон все още всичко ни беше наред, аз го попитах: защо офисът ни е разположен по такъв странен начин, заедно с човешките апартаменти? Шефът се подсмихна и обясни, че това затруднява Светлите при предприемането на каквито и да било евентуални атаки — нали по време на бой могат да загинат невинни хора. Ясно е, че Светлите също нямат капка пощада към хората. Но им се налага да подплатяват действията си с множество фарисейски уловки и затова седемте етажа на жилищната сграда са един съвсем сигурен щит.

Мъничката стая на пропуска на първия етаж, където имаше изход към двата асансьора (за които живеещите в сградата също не знаеха) и към аварийната стълба, изглеждаше съвсем празна. Нямаше никой на масата, нито във фотьойла пред телевизора. Само след секунда успях да видя и двамата охранители, които трябваше да са там по щат. Вампирът — май се казваше Костя, беше съвсем отскоро в Патрула. И върколакът-вълк Виталий, също наемник, от Кострома, който работеше при нас откакто се помня. И двамата охранители се бяха присвили в ъгъла, Виталий тихо се кискаше. За миг си представих някаква съвсем откачена причина за подобно странно поведение.

— С какво се занимавате там, момчета? — рязко попитах аз. Няма смисъл да се церемоня с тези вампири и върколаци. Примитивни типове, работни добичета… пък вампирите — те отгоре на всичко не са и живи. Освен това имат претенции, че по нищо не отстъпват на маговете и вещиците!

— Ела тук, Алиска! — Виталий, без да се извръща, ме прикани с жест да се доближа. — Егати майтапа!

А Костя рязко се изправи и някак леко смутено отстъпи назад.

Доближих се и смаяно забих поглед в пода.

До краката на Виталий се щураше сиво мишле. Ту се вцепеняваше, ту подскачаше и започваше да писка и да барабани с лапички във въздуха. За миг не разбирах нищо, после се досетих да погледна през Сумрака.

Точно така.

До ужасеното мишле скачаше огромен котарак с лъскав косъм. Ту протягаше лапа към мишката, ту изтракваше със зъби. Разбира се, това беше фантом, създаден само заради гризача.

— Виж, гледаме колко още ще издържи! — жизнерадостно каза Виталий. — Обзалагам се, че след една минута ще пукне от страх.

— Така — казах аз, освирепявайки. — Ясно. Развличаме се, а? Ловните инстинкти се обаждат, значи?

Подхванах вцепенената от страх мишка. Мъничкото сиво пухче трепереше върху ръката ми, аз лекичко духнах и прошепнах нужната дума. Мишката престана да трепери, после се изтегна върху дланта ми и заспа.

— Да не ти е жал, а? — с лека обида в гласа попита Виталий. — Ама, Алиска, в твоя занаят тези твари трябва живи да се варят в котела!

— Има няколко подобни заклинания — признах си аз. — А има и такива, при които е нужен черен дроб от върколак, заклан при пълнолуние.

Очите на върколака припламнаха, но той си затрая. Рангът му бе твърде нисък, за да влиза в спорове с мен. Нека съм обикновена патрулна вещица, обаче не съм някакъв си там наемник-върколак.

— Хайде, момчета, уведомете ме за начина на действие при откриването на наша територия на гризачи, хлебарки, мухи, комари… — лениво проточих аз.

— Трябва да се активизира дератизационния амулет — без особено желание ме уведоми Виталий. — В случаите, когато някоя от тварите не се поддава на въздействието на амулета, тя трябва да бъде заловена и предадена на дежурния маг за проверка.

— Това го знаеш… Значи не става дума за забравяне. Активизирахте ли амулета? — попитах аз.

Върколакът погледна накриво вампира. Избягваше да среща погледа ми.

— Не…

— Ясно. Неизпълнение на инструкциите. Като старши по наряд получаваш мъмрене. Длъжен си да уведомиш за това дежурния.

Върколакът мълчеше.

— Повторете, охранител.

Той разбра, че е глупаво да се съпротивлява, и повтори.

— А сега пристъпете към служебните си задължения… — Аз тръгнах към асансьора, като все така носех върху дланта си спящото мишле.

— Да ти е сладко… — избоботи подире ми върколакът. Тези твари са съвсем недисциплинирани — животинската им половина е прекалено силна.

— Надявам се, че по време на една истинска битка ще си поне донякъде толкова храбър като това мишле — отвърнах аз и влязох в асансьора. Улових погледа на Костя — и ми се стори, че младият вампир е смутен и като че ли доволен, че жестокото забавление е приключило.

Появата ми в отдела с мишка в ръката предизвика фурор.

Ана Лемешева, старшата на нашата смяна тъкмо се беше наканила да започне обичайната си пледоария за младежта, която не знае що е дисциплина: „По времето на Сталин за закъснение от пет минути щяха да те тикнат в лагера в Колима, да вариш буламачи…“, но като зърна мишлето онемя. Ленка Киреева изписка и тутакси се развика: „Леле, колко е сладичка“. Жана Громова се изкиска и ме попита дали нямам желание да забъркам „еликсира на крадеца“, чийто задължителен компонент е варената мишка, и какво по-точно възнамерявам да открадна след това. Оля Мелникова, която тъкмо приключваше с лакирането на ноктите си, ме поздрави с ловните ми успехи.

Оставих мишката на бюрото си с такъв вид, сякаш задължително всеки ден идвам на работа с нова мишка в ръка, и разказах за игричките на охранителите.

Ана поклати глава и попита:

— Затова ли закъсня?

— И затова — честно си признах аз. — Страшно не ми провървя с транспорта, Ана Тихоновна. Пък и тия скучаещи тъпаци!

Ана Лемешева е стара и опитна вещица, не бива да се залъгваме по нейната младоликост. Гони стотака и на такива неща се е нагледала, че играта с мишката едва ли би й се сторила жестока. Но и тя сви устни и промълви:

— Тези върколаци изобщо не си вършат работата. Виж когато участвахме в обсадата при Ревел, тогава си имахме една приказка — „Щом си сложил в Патрула върколак — прати и една вещица да го наблюдава какви ги върши.“. Какво щеше да стане, ако в момента, в който двамината охранители са зяпали гризача, в сградата беше нахълтала ударната група на Светлите? Мишката би могла да е пусната от тях — за отвличане на вниманието. Безобразие. Според мен ти, Алиса, трябва да поискаш да им бъде наложено по-сериозно наказание.

— Бой с камшици — тихичко рече Киреева. Тръсна буйната си червена грива. Ама че коса има тая Ленка… да й завиди човек. Единствената утеха е, че всичко останало е гола вода.

— Да, напразно отмениха практиката на наказанията с камшици — студено отвърна Ана. — Я изхвърли тази твар от прозореца, Алиса.

— Жал ми е — възразих аз. — Точно заради такива нещастници в масовото съзнание се създава карикатурен образ на Тъмните! Злодеи, садисти, изверги… Защо им трябваше да измъчват мишката?

— Изхвърля се известно количество енергия — каза Оля и зави капачката на лака. — Но мъъъничко…

Тя разтърси ръце във въздуха.

Жана присмехулно подхвърли:

— Изхвърляло се! Че за създаването на илюзорния котак те са изхабили толкова Сила, колкото би им стигнала да измъчат до смърт цял килограм мишки!

— Може да се изчисли — предложи Оля. — Доизмъчваме до смърт тази мишка, изчисляваме общото количество на генерираната Сила… само че ще ни трябва и везна.

— Ама че сте… — гневно рече Лена. — А на теб браво, Алиска! Може ли да взема тази мишка?

— Защо? — попитах аз ревниво.

— Ще я подаря на дъщерята. На шест години стана човечето, време е да гледа някого, да се грижи за него. За едно момиче е от полза.

За миг се възцари конфузна тишина. Разбира се, това беше нещо нормално. Различните рядко се сдобиват с деца, които също са Различни… Много рядко. При вампирите нещата са по-прости — те могат да инициират детето си, по-улеснени са и върколаците — техните деца почти винаги наследяват способността да се превъплъщават. А ние, пък и Светлите, имаме малко шансове. Ето, и на Лена не й провървя. Въпреки че съпругът й е Тъмен маг, бивш служител в Дневния патрул, който понастоящем е излязъл в оставка заради едно свое раняване и се занимава с бизнес.

— Мишките не живеят дълго — отбеляза Оля. — Ще падне голям рев…

— Нищо, при мен ще живее дълго — Лена се подсмихна. — Поне едно десет години. Ние с Павел ще се погрижим.

— Тогава я вземи! — посочих мишката с великодушен жест аз. — Някой път ще ти дойда на гости, да я видя.

— Здраво ли си я успала? — попита Лена, вдигайки мишката за опашката.

— Със сигурност ще спи до довечера.

— Добре.

Тя занесе мишката при бюрото си, изтръска дискетата от картонената кутийка и скри зверчето вътре.

— Купи клетка — посъветва я Олга, загледана прехласнато в маникюра си. — Или аквариум. Ако избяга, ще изгризе всичко и ще омаже цялата къща.

Ана Тихоновна замислено наблюдаваше развоя на събитията. После плесна с ръце:

— Така, момичета. Стига сме се разсейвали. Нещастното животно е спасено и си има нова къща. Всичко е толкова хубаво, че няма накъде. Сега започваме инструктажа.

Тя е много строг шеф, но не е злобарка. Не дава зор на никого за нищо, не е против майтапите, пуска те да си тръгнеш, ако имаш причини. Но когато нещата опрат до работа — по-добре не й се пречкай.

Момичетата заеха местата си. Стаята ни е малка, все пак сградата не е била предвидена за числеността на сегашния състав на Патрула. Едва се побираха четири масички за нас и голямото бюро на Ана Тихоновна. Кабинетът с нещо ми напомняше класна стая в някакво затънтено селце — за четири ученички и една учителка.

Лемешева изчака всички да пуснат компютрите и да влязат в мрежата, след което с добре школуван глас започна:

— За днес задачата е обикновена: патрулиране в югоизточната част на Москва. Изберете си партньори в караулката от свободните оперативни служители.

Ние винаги дежурим по двойки, обикновено една вещица и един върколак или вампир. При повишена степен на готовност вместо обикновените оперативни работници ни придружават вещери или някой от младшите магове. Но това не се случва често.

— Леночка, ти поемаш Вихино и Люблино…

Киреева, която крадешком беше започнала да подрежда на компютъра пасианс, трепна и се приготви да възрази. Разбирах я. Два огромни района, освен това отдалечени. Естествено, беше безсмислено да се опъва, Ана Тихоновна винаги държи на своето, но Киреева просто не можеше да не се възмути.

Обаче в този момент на бюрото на Лемешева иззвъня телефонът. Спогледахме се, дори погледът на Киреева стана сериозен. Това беше телефонът за директна връзка с оперативния дежурен, който не звънеше току-така.

— Да — рече Лемешева. — Да, разбира се. Ясно. Приемам…

Погледът й за миг се замъгли — дежурният маг й изпращаше телепатична ориентация за създалата се ситуация.

Значи е нещо сериозно и ще падне работа.

— Яхвайте метлите… — тихичко прошепна Ленка. Тази фраза от анимационното филмче беше традиционна за нас в подобни случаи. — Интересно, кого ли ще изпратят…

Но когато Ана Тихоновна остави слушалката, лицето й беше строго и сурово.

— Момичета, качвайте се в колата. Всички. По-бързо!

И без никакви „яхвайте метлите…“

Това означаваше, че работата е много сериозна. Означаваше битка.