Николай Носов
Веселото семейство (5)

Началото

На другия ден, като се върнахме от училище, занесохме кошницата в кухнята и сложихме яйцата в инкубатора. Мястото се оказа достатъчно, дори остана малко.

Покрихме инкубатора с капака, поставихме термометъра в отвора и вече искахме да запалим лампата, но изведнъж Миша каза:

— Трябва да помислим дали всичко сме направили добре. Може би първо ще трябва да се затопли инкубаторът, а след това да се сложат яйцата в него.

— Това вече не зная — отвърнах аз.

— Трябва да се прочете. Навярно в книжката е написано.

Миша взе книгата и започна да чете. Чете, чете, после каза:

— Знаеш ли, едва не сме ги задушили!

— Кого?

— Яйцата. Оказа се, че те са живи.

— Ти пък! Живи яйца! — учудих се аз.

— Вярно, вярно! Ето чети какво пише тук: „Яйцата са живи същества. Само че животът в тях не се забелязва. Той като че ли дреме в яйцето. Но ако започнем да топлим яйцата, животът се пробужда и вътре в яйцето започва да се развива малкото птиче. Като всички живи същества, яйцата дишат…“ Разбра ли? Ние с тебе дишаме и яйцата дишат.

— Приказки! — казвам. — Ние с тебе дишаме с устата си, а яйцата с какво дишат? Къде им е устата?

— Ние с тебе дишаме не с устата си, а с белите си дробове — каза Миша. — Въздухът влиза в белите ни дробове през устата, а яйцата дишат направо през черупката си. Въздухът прониква през черупката и те дишат.

— Нека си дишат — казвам. — Нима ние не им даваме да дишат?

— А как могат да дишат в кутията? Нали при дишането се отделя въглероден двуокис? Ако ти влезеш в кутията и те затворим в нея, от твоето дишане ще се образува много въглероден двуокис и ти ще се задушиш.

— Защо ще влизам в кутията? Притрябвало ми е да се задушавам! — казвам.

— Разбира се, ти няма да влезеш, но ние къде сме сложили яйцата? В кутията. Ето че в кутията те ще се задушат.

— Какво да правим?

— Трябва да направим вентилация — каза Миша. — В истинските инкубатори винаги се прави вентилация.

Внимателно извадихме всички яйца от кутията и ги сложихме в кошницата. След това Миша донесе свредел и проби на инкубатора няколко малки дупчици, за да може въглеродният двуокис да излиза навън.

Когато беше направено всичко, сложихме обратно яйцата в кутията и отново я покрихме с капака.

— Чакай — каза Миша. — Ние не разбрахме какво трябва да се направи първо — да се нагрее ли инкубаторът или да се сложат яйцата.

Той отново се зае да чете книжката. После каза:

— Пак сме направили дивотия. Тук пише, че въздухът в инкубатора трябва да бъде влажен, защото ако въздухът е сух, от яйцата ще се изпарява много течност и зародишите могат да погинат. В инкубатора винаги се слагат съдове с вода. Водата от съдовете се изпарява и въздухът става влажен.

Отново извадихме яйцата от инкубатора и решихме да поставим в него две чаши с вода. Но чашите се оказаха твърде високи и капакът не се наместваше. Започнахме да търсим някакъв друг съд, но нямаше нищо подходящо. Тогава Миша си спомни, че неговата малка сестричка Майка има дървени съдинки за игра и каза:

— Не можем ли да вземем чашки от съдовете на Майка?

— Вярно! — казвам. — Донеси ги!

Миша намери Майкините съдове и взе от тях четири дървени чашки. Те се оказаха напълно подходящи. Наляхме в тях вода и ги поставихме в инкубатора — във всеки ъгъл по една чашка — и започнахме да нареждаме яйцата. Събраха се само дванадесет яйца, а три яйца никак не можеха да се сместят.

— Е добре — каза Миша. — Стигат ни дванадесет пилета. Защо ни са повече. Колко храна ще трябва за тях!

Но ето че дойде Майка, видя чашките си в инкубатора и нададе вик.

— Слушай — казвам й, — ние не ги вземаме завинаги. След двадесет и един ден ще ти ги върнем обратно, а за това, ако искаш, ще ти подарим три яйца.

— Защо ми са яйца! — Те са празни!

— Не, не са празни. Имат и жълтък, и белтък — всичко както си му е редът.

— Да бяха с пиленца!

— Когато се излюпят, ще ти подарим едно пиленце.

— Да не ме излъжете?

— Не, няма да те излъжем.

Майка се съгласи и ние я отпратихме.

— Сега си иди — казваме й, — имаме работа. Тук и без тебе не знаем откъде да започнем — дали да сложим яйцата в инкубатора и след това да нагряваме или първо да нагреем, а после да ги сложим.

Миша отново седна с книжката и прочете, че може да се направи и така, и иначе.

— Тогава включи електричеството и да пристъпим към работа — казвам.

— Дори е някак страшно да се пристъпи — каза Миша. — По-добре ти включи: аз съм човек без късмет.

— Защо да си без късмет?

— Не ми върви в живота. За каквато и работа да се заловя, непременно завършва с неуспех.

— И аз винаги имам неуспехи — казвам.

Започнахме да си припомняме разни случки в живота си и се оказа, че и на двамата много-много не ни върви.

— Не бива ние да започваме такава работа — каза Миша. — Все едно, нищо няма да излезе.

— Да повикаме ли Майка? — предложих.

Миша повика Майка.

— Слушай, Майка — казвам, — ти късметлийка ли си?

— Късметлийка съм.

— Имала ли си някакви неуспехи в живота?

— Не съм имала.

— Ето, това е хубаво! Виждаш ли в сандъка лампата, която стои върху книжките?

— Виждам.

— Хайде тогава приближи се и завърти ключа.

Майка се приближи до инкубатора и запали лампата.

— А сега какво? — пита.

— А сега — каза Миша — махни се оттука и не ни пречи.

Майка се обиди и си отиде. Ние веднага покрихме инкубатора с капака и започнахме да наблюдаваме термометъра. Отначало живакът седеше на осемнадесет градуса, после бавно започна да се движи нагоре, стигна двадесет градуса, плъзна се малко по-бързо, стигна двадесет и пет градуса, после тридесет, после започна да се движи още по-бавно. За половин час се вдигна до тридесет и шест градуса и замръзна на едно място. Сложих под лампата още една книжка и живакът отново започна да се вдига. Изкачи се до тридесет и девет градуса, но не се спря на едно място, а се плъзна по-нагоре.

— Стоп! — каза Миша. — Гледай — четиридесет градуса! Твърде дебела книга си подложил.

Веднага извадих тази книга и подложих друга, по-тънка. Живакът в термометъра постоя на едно място и започна да се спуска. Спусна се до тридесет и девет градуса и тръгна надолу.

— А тази книга е твърде тънка — каза Миша. — Сега ще донеса една тетрадка.

Бързо донесе една тетрадка и я пъхна под лампата. Живакът започна отново да се вдига, дойде до тридесет и девет градуса и спря. Гледахме термометъра, без да откъсваме очи. Живакът спокойно стоеше на едно място.

— Ето — прошепна Миша — сега тази температура трябва да се задържи двадесет и един дена. Ще я задържим ли?

— Ще я задържим — казвам.

— Внимавай, ако не я задържим, всичко ще пропадне.

— Защо да не я задържим? Ще я задържим! Ние седяхме при инкубатора до вечерта. Даже уроците си учихме в кухнята. През всичкото време термометърът показваше точно тридесет и девет градуса.

— Добре върви работата! — радваше се Миша. — Ако всичко бъде благополучно, след двадесет и един дена ще си имаме пилета. Цели дванадесет броя. Ще бъдат едно весело семейство.