Николай Носов
Веселото семейство (14)

Кой е виновен?

Децата стояха мълчаливо наоколо.

— А може би няма да има клъвки? — попита Сенка Бобров.

Миша разпери ръце:

— Да не съм кокошка! Откъде ще зная. Какво разбирам аз от клъвки?

Тук децата заговориха в един глас, заспориха. Едни казваха, че няма да се излюпят пилета, други — че все пак може да се излюпят, трети — че или ще се излюпят, или не. Накрая Витя Смирнов прекрати разговорите.

— Засега е рано да спорим — каза той. — Още не е изминал денят. Трябва да продължим работата си както по-рано. А сега марш всеки у дома си. При инкубатора да останат само дежурните.

Децата си отидоха. Аз и Миша останахме сами и още веднъж огледахме всичките яйца, няма ли поне малка пукнатина, но нямаше никъде никаква. Миша затвори инкубатора и каза:

— Нищо, каквото ще става, да става! Сега е още рано да се вълнуваме. Ще почакаме до довечера и ако няма нищо, тогава ще почнем да се вълнуваме.

Решихме да не се вълнуваме и да чакаме търпеливо. Но лесно е да се каже — да не се вълнуваме! Все пак вълнувахме се и през всеки десет минути надниквахме в инкубатора. Децата също се безпокояха и всяка минута идваха. Всички задаваха един и същи въпрос:

— Е, как е?

Миша вече не отговаряше нищо, а само вдигаше рамене, така че привечер тъй си и остана с вдигнати рамене, като че те бяха залепени към ушите му.

Настъпи вечерта. Децата се отбиваха все по-рядко и по-рядко. Последен дойде Витя и дълго седя у нас.

— Да не би погрешно да сте пресметнали дните? — попита той.

Отново почнахме да броим дните, но всичко се оказа безпогрешно. Днес беше двадесет и първият ден, и ето той вече измина, а пилетата ги нямаше.

— Нищо — утешаваше ни Витя. — Ще почакаме до утре. Може да се излюпят през нощта.

Помолих мама да ми позволи да нощувам у Мишови и ние с него решихме да не спим цяла нощ. Дълго седяхме пред инкубатора. Нямаше за какво да приказваме. Сега не мечтаехме както по-рано, защото нямаме за какво да мечтаем. Скоро трамваите спряха да вървят. Стана тихо. Лампата на улицата угасна. Полегнах на кушетката. Миша, седнал на стола, задряма и едва не падна от него. Тогава той се добра до кушетката при мене и ние заспахме.

На сутринта картината не се беше променила. Яйцата, както и по-напред, лежаха в инкубатора, и всичките бяха целички. Вътре нямаше никакъв шум.

Всичките деца бяха разочаровани.

— Защо излезе така? — питаха те. — Нали правилно правехме всичко, както ни се струва!

— Не зная — казваше Миша и разперваше ръце.

Единствен аз знаех каква е работата. Разбира се, зародишите са погинали още тогава, когато проспах нощта. Беше ми много съвестно пред момчетата. Заради мене те се трудеха напразно! Но сега не можех на никого да кажа това. И реших да призная по-после, когато този случай се позабрави малко и децата престанат да съжаляват за пилетата.

Този ден ни беше особено тъжно в училище. Всички деца ни поглеждаха някак съчувствено, като че ни бе сполетяла някаква особена беда, а когато Сенка Бобров намисли по навик да ни нарече „инкубаторци“ всички се нахвърлиха върху него и той се засрами. Даже на мене и на Миша ни стана неудобно.

— По-добре да бяха ни ругали момчетата! — говореше Миша.

— Защо пък да ни ругаят?

— Колко работиха те заради нас. Имат право да се сърдят.

След училище децата наминаха към нас, а след това вече целия ден никой не дойде. Само Костя Девяткин понякога идваше. Единствен той не беше се разочаровал от инкубатора.

— Виждаш ли — казваше ми Миша, — сега всички деца ни се разсърдиха. А защо ни се сърдят? Всеки може да претърпи неуспех.

— Нали самият ти казваше, че имат право да се сърдят.

— Е, имат, имат! Разбира се, че имат! — отговаряше с раздразнение Миша. — Ти също имаш право да ми се сърдиш. Аз съм виновен за всичко.

— Защо да си виновен? Ти не си виновен за нищо.

— Не, виновен съм. Само че не ми се сърди много.

— Че за какво да ти се сърдя?

— Затова, че не ми върви. И то никак. Такъв съм си аз — пипна ли нещо и то веднага се разваля.

— Аз всичко развалям — казва. — Аз съм виновният за всичко.

— Не, аз съм виновен. Аз погубих пилетата.

— Как си ги погубил?

— Ще ти разкажа, само не ми се сърди много — каза Миша. — Един път призори заспах и изпуснах температурата. Температурата се беше вдигнала до четиридесет градуса. Веднага отворих инкубатора, за да изстинат яйцата, но изглежда, че бяха вече свършили.

— Кога стана това?

— Преди пет дни.

Миша ме погледна изпод вежди. Лицето му беше виновно и печално.

— Можеш да бъдеш спокоен — казвам му, — яйцата свършиха много по-рано.

— Как по-рано?

— Още преди ти да си се бил успал.

— Кой ги погуби?

— Аз.

— Как?

— Аз също се успах, а температурата спадна и яйцата погинаха.

— Кога стана това?

— На десетия ден.

— Защо си мълчал досега?

— Съвестно ми беше да призная. Мислех си — може би това е нищо и зародишите ще оживеят, а те ето че не са оживели.

— Така, така — промърмори Миша и ме погледна сърдито. — Значи за това, че на тебе ти е било съвестно да признаеш, всички деца трябваше напразно да се трудят, а?

— Но аз мислех, че някак ще мине. Все едно, самите деца щяха да решат да продължат работата, за да разберат погинали ли са зародишите или не.

— „Самите те щяха да решат“! — повтори раздразнено Миша. — Пак трябваше да кажеш, за да решим всички заедно, а не един да решава заради всички!

— Слушай — казвам, — защо ми викаш! Самият ти нима си казал на някого, когато си изпуснал температурата? Ти също си решил заради всички!

— Вярно — каза Миша. — Истинско прасе съм. Може да ме набиете.

— Никой няма да те бие. А на момчетата все пак не казвай за това — обадих се аз.

— Още утре ще им разкажа! — За тебе няма да говоря нищо, но за себе си ще кажа. Нека знаят всички каква съм свиня. Нека това ми бъде наказанието!

— Е, тогава и аз ще разкажа за себе си — казвам.

— Не, ти по-добре мълчи.

— Защо?

— Децата и без това се смеят, че ние с тебе правим всичко двамата: и в училище винаги ходим двама и уроците си учим двамата, и даже двойки получаваме двамата. А Сега ще кажат — и дежурството си проспали двамата.

— Е, нека се смеят — казвам. — Какво, по-леко ли ще ми бъде, ако се смеят само на тебе?