Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Весёлая семейка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Николай Николаевич Носов. Дневникът на Коля Синицин

Библиотека Смехурко

Повести за деца. Дневникът на Коля Синицин. Веселото семейство

Руска, второ издание

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художник: Георги Чаушов

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Мина Дончева, Христина Денкова

Индекс № 11 9537545332 6154-8-77

Дадена за набор 15. VI. 1977

Подписана за печат 20. I. 1978

Излязла от печат 30. II. 1978

Формат 16/60/90

Издателски коли 12

Печатни коли 12

Цена 0,98 лв.

Държавно издателство „Отечество“

ДПК „Димитър Благоев“

София, 1978

История

  1. — Добавяне

На свобода

Нашето „весело семейство“ живееше много задружно. Пилетата се чувствуваха добре, когато всички биваха заедно. Но стигаше за малко да се отдели някое от тях, за да започне то тревожно да пищи и да бяга, като се стараеше да открие своите „братчета“ и се успокояваше само тогава, когато ги намереше.

Майка отдавна вече искаше да си вземе пиленцето, но ние все не й позволявахме. Накрая тя все пак не ни послуша и си го отнесе в стаята. След половин час го донесе обратно и каза през сълзи:

— Не мога повече! Душата ми къса с писъка си. Мислех си, че ще свикне и няма да пищи, а то пищи ли пищи, и така жално.

Тя пусна пиленцето на пода и то с все сила се спусна към останалите пилета, които се държаха на купчинка и не се отделяха далече едно от друго.

Заградихме им ъгъл в кухнята. В ъгъла постлахме мушама и сложихме върху нея чугунена паница с топла вода. Отгоре покрихме паницата с една възглавница, за да не изстива много бързо водата. Пиленцата се намъкнаха под възглавницата и седяха около паницата, сякаш около квачка. Тази паница в същност им заместваше майката-квачка.

Понякога изнасяхме пилетата на двора, но там ни беше трудно да ги пазим: или куче, или котка ще се появи — от всички страни ги заплашваше някаква беда. Най-често пилетата трябваше да седят в къщи и ние много се страхувахме, че не им стига чист въздух. Особено ни безпокоеше едно пиле. То беше по-дребно от останалите и по характер беше някак замислено. То малко тичаше, често седеше съвсем мълчаливо и малко ядеше. Това беше номер пети, който най-късно се излюпи от яйцето.

— Добре е да отнесем пилетата на село — каза Миша. Боя се да не се разболеят у нас.

Мъчно ни беше да се разделим с пилетата и от ден на ден отлагахме заминаването.

Една сутрин с Миша отидохме да храним пилетата. Те вече ни познаваха и с радостен писък се хвърлиха срещу нас изпод паницата. Поставихме им чинийката с просена каша. Пилетата се заловиха да кълват храната. Те се блъскаха едно в друго, прескачаха се презглава. Всяко се стараеше да превари другото, а едно даже стъпи в чинията.

— А къде е пети номер? — попита Миша.

Обикновено пети номер се влачеше след всички. Като най-слабо, пилетата го изблъскваха, и ние винаги го хранехме отделно. Понякога то съвсем не искаше да яде, а потичваше с останалите пилета, за да не остане самичко. Но този път съвсем го нямаше. Преброихме пилетата. Оказаха се девет.

— Може да се е скрило зад паницата? — казах аз и надзърнах зад паницата.

Пиленцето беше там. То лежеше на пода и аз помислих отначало, че просто е легнало да си почине. Протегнах ръката си и го взех. В ръката ми се озова малко студено телце. Главичката на пиленцето беше се отпуснала ниско и безжизнено се полюшваше на тънката шийка. Номер пет беше мъртъв.

Дълго го гледахме и от мъка не можехме да кажем нито дума.

— Ние сме виновни! — каза накрая Миша. — Трябваше да го заведем на село. На чист въздух щеше да закрепне.

Погребахме пиленцето на двора под липата, а на другия ден събрахме останалите в една кошница и казахме, че ще ги занесем на село. Всичките деца дойдоха да изпратят пилетата. Майка плачеше и целуваше на прощаване пиленцето си. Много й се искаше да го остави при себе си, но се страхуваше, че ще тъгува по своите братчета и затова се съгласи и него също да заведем на село.

Покрихме кошницата с топла кърпа и отидохме на гарата. На пилетата им беше топло и приятно. През целия път те седяха тихо и само понякога попискваха, като се викаха помежду си. Пътниците ни поглеждаха с любопитство и навярно се досещаха, че в кошницата носим пилета.

— Е, какво, птицевъди, пак ли за яйца сте дошли? — засмя се леля Наташа, когато ни видя.

— Не — каза Миша. — Донесохме ви малки пиленца, за да живеят у вас.

Леля Наташа надникна в кошницата.

— Майчице! Откъде сте взели толкова пилета?

— Сами си ги излюпихме в инкубатора.

— Шегувате ли се? Навярно сте ги купили от някой магазин за животни.

— Не, нали преди един месец самата вие ни дадохте яйца. А сега, ето, връщаме ви тези яйца в жив вид.

— Виж ти чудо! — възкликна леля Наташа. — Вие, когато пораснете, навярно ще станете някакви животновъди.

— Не зная — отговори Миша.

— А не ви ли е жал да се разделите с пилетата?

— Жал ни е — отговори Миша. Но нали знаете, че те не могат да живеят в града. Тук у вас, въздухът е свеж и чист и на тях ще им бъде хубаво тук, а там даже няма къде да потичат. У вас те ще пораснат и ще станат истински кокошки и петли. Кокошките ще ви снасят яйца, а петлите ще ви пеят песни. А у нас вече едно пиленце умря и ние го заровихме под липата.

— Ох, милите! — каза леля Наташа и ни прегърна с Миша. — Но нищо, нищо! Умряло ви е едно пиленце, какво да се прави? Затова пък останалите ще живеят.

Пуснахме пилетата от кошницата и дълго гледахме как те играят на слънчице. Леля Наташа ни каза, че една нейна кокошка мъти и ние с Миша изтичахме в сайванта да видим квачката. Тя лежеше в една кошница, направена от лико, от която стърчеше на всички страни сено. Кокошката ни гледаше сърдито, сякаш се страхуваше да не й отнемем яйцата.

— Нашите пилета ще си имат другарчета — каза Миша. — Заедно ще им бъде по-весело.

Целия ден прекарахме с Миша на село. Ходихме в гората, на реката. Ето къде бил животът! Когато бяхме дошли миналия път, дърветата стърчаха голи, съвсем без листа, а сега всичко се зеленееше наоколо. В тревата гъмжаха мравчици, буболечки, във въздуха подхвъркваха пеперудки, от всички страни се носеха птичи гласове. Толкова хубаво беше, че не ни се искаше да си ходим у дома. Ние с Миша решихме да дойдем тук през лятото, да си построим колиба на брега и да живеем в нея като Робинзон.

Най-после ние се върнахме при леля Наташа и взехме да се сбогуваме с нея. Леля Наташа ни даде по едно парче баница за из път и каза да дойдем през ваканцията да поживеем при нея. Излязохме на двора и за последен път погледнахме нашите пиленца. Те, вече съвсем привикнали с новото място, тичаха между храстите и дърветата, като пълнеха въздуха с радостен писък. Те, както и преди, се държаха дружно на купчинка и пищяха, сигурно за да може това, което се заблуди в тревата, да намери останалите по писъка.

— Прощавай, наше весело семейство! — каза Миша на пилетата. — Дишайте тук въздух, грейте се на слънце, закалявайте организма си, събирайте повече сили. Живейте дружно помежду си, както си живеехте досега. Помнете, че всички вие сте братя — деца на една майка… т.е. хм! — деца на един инкубатор, в който вие лежахте редом, когато бяхте още обикновени прости яйца и не можехте още нито да бягате, нито да говорите… т.е. хм! — нито да пищите… и нас също не забравяйте, защото ние направихме инкубатора и значи ние ви дадохме живота, който е толкова хубав и прекрасен… Това е!

Край