Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wish You Well, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Да вярваш в чудеса

Американска, първо издание

Превод: Любомир Николов

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Формат 84×108/32. Печатни коли 22

ИК „Обсидиан“, 2001 г.

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-8240-95-5

История

  1. — Добавяне

7

Пропастта бе дълбока цял километър, ако не и повече. Апалачите може и да бледнееха пред величието на Скалистите планини, но за Лу и Оз Кардинал изглеждаха неимоверно високи.

След като се отдалечиха от малкия мост и Даймънд, деветдесет и шестте коня на хъдсъна взеха да цвилят измъчено и Хич Не превключи на по-ниска предавка. Протестът на автомобила бе разбираем, защото сега неравният черен път се катереше по стръмнина от почти четирийсет и пет градуса и лъкатушеше като гърмяща змия. Имаше две платна, но обективно погледнато, само едното ставаше за пътуване. Отстрани лежаха купища камъни като скални сълзи, отронени от канарите.

Оз надникна само веднъж към смъртоносната бездна край пътя и повече не посмя. Лу разсеяно гледаше настрани. Изкачването към небесата изобщо не я смущаваше.

Внезапно иззад един завой насреща им изхвърча трактор, сглобен с ръждива тел от ръждиви чаркове. Тесният път едва го побираше, камо ли да остане място и за наближаващия масивен хъдсън. Върху раздрънканата машинария стърчаха деца, накатерени като по някакъв странен гимнастически уред. Едно от тях, горе-долу връстник на Лу, се крепеше само на Божията милост и десетте си пръста, но се смееше оглушително! Другите две — момиче на десетина години и момченце колкото Оз — стискаха отчаяно каквото им падне и лицата им бяха застинали от ужас.

Човекът, който управляваше това чудо на техниката, се оказа далеч по-страшен дори от неуправляемата машина, хванала в плен подскачащите деца. На главата му стърчеше филцова шапка, напоена от край до край с потта на безброй години. Брадата му беше чорлава и четинеста, а лицето му обгоряло почти до кафяво и сбръчкано от безжалостните слънчеви лъчи. Изглеждаше нисък, но широкоплещест и як. И той, и децата бяха облечени в парцаливи дрипи.

Тракторът вече връхлиташе върху хъдсъна. Оз закри очи, останал без сили дори да извика. Но Лу изпищя, виждайки как машината наближава стремглаво.

Делови и спокоен, Хич Не успя някак да се извърне от траекторията на трактора и спря, за да изчака благополучното разминаване. Бяха толкова близо до ръба, че една трета от гумите на хъдсъна се опираше единствено в мразовития планински въздух. Камъчета и бучки пръст политаха в бездната, където вихрите незабавно ги разпръскваха във всички посоки. За момент Лу бе уверена, че ще се сгромолясат, и здраво прегърна Оз, сякаш това можеше да му помогне.

Докато тракторът отминаваше с грохот, човекът отгоре ги зяпна свирепо, после спря поглед върху Хич Не и изрева:

— Тъпа чернил…

За щастие останалото заглъхна сред воя на трактора и възторжените крясъци на увисналото момче. Лу се озърна към Хич Не, който дори и не трепна. Навярно не му бе за пръв път — както едва избегнатата катастрофа, така и ужасната обида.

Сетне раздрънканият цирк отмина като градушка през юли. Хич Не отново подкара напред.

Когато обтегнатите й нерви се поотпуснаха, Лу забеляза как далеч под тях по едната страна на пътя надолу бавно пъпли върволица от камиони, натоварени с въглища, а други, вече разтоварени, бясно се носят насреща им като пчели, устремени към лакомо угощение. На много места планинските склонове бяха разровени чак до скалата, по тях нямаше и следа от пръст и дървета. Лу гледаше как от тия рани на планините изпълзяват вагонетки като черни капки съсирена кръв, за да изсипят товара си в каросериите на камионите.

— Юджин ми е името.

Лу и Оз едновременно завъртяха глави към предната седалка. Младият негър ги наблюдаваше в огледалото.

— Юджин ми е името — повтори той. — Даймънд май го забравя понявга. Ама е добро момче. Мой приятел.

— Здрасти, Юджин — каза Оз. След него и Лу поздрави шофьора.

— Рядко се срещам с хора. Не ме бива много по приказките. Прощавайте.

— Няма нищо, Юджин — каза Лу. — Трудно е да общуваш с непознати.

— Ние с мис Луиза много се радваме, че идвате. Тя е добра жена. Прибра ме, когато си нямах дом. Късметлии сте, че ви е роднина.

— Е, поне това е добре, защото напоследък нямахме много късмет — каза Лу.

— Тя често приказва за вас. И за вашите. Ще се погрижи за майка ви. Мис Луиза знае как да лекува болните.

Оз погледна Лу със съживена надежда, но тя поклати глава.

Изминаха още няколко километра, после Юджин отби по тесен коловоз, обрасъл с все още спяща трева и ограден от буйни храсталаци. Очевидно най-сетне наближаваха целта. Оз и Лу се спогледаха. По лицата им се бореха вълнение, тревога, страх и надежда.

Тесният път прехвърли едно възвишеше, зави на север и отпред се разкри гледка, изпълнена с простичка красота. Из широката долина под тях се зеленееха просторни ливади, оградени от гъсти смесени гори. След ливадите започваха ниви, слепени като кръпки една до друга, а отвъд тях стърчаха огради за добитък от старо, посивяло дърво, обвити с гирлянди от диви рози. Оградите бяха прилепени към голям дъсчен обор със стръмен покрив от кедрови дъски, скрепени с жлебове една над друга. В двата края имаше големи двойни порти, а над тях отворите на плевнята. Над този портал стърчеше дълга греда със закачена на нея вила. Малко по-настрани на тревата лежаха три крави, а зад следващата ограда пасеше самотен дорест кон. По-нататък Лу зърна кошара с пет-шест овце. После още едно оградено място, където грамадни прасета се валяха с детински възторг из калта. Край обора стояха две мулета, впрегнати в голяма каруца с дървени колела, по чиито железни обръчи играеха слънчеви отблясъци. Наблизо имаше неголяма селска къща.

Наоколо бяха пръснати още дървени постройки и навеси, големи и малки. Една от тях, закътана под няколко клена, изглеждаше построена от дънери, замазани с глина, и сякаш бе хлътнала наполовина в земята. Малките ниви, извити по краищата като кичури коса, се разпростираха настрани от фермата като спици на колело. А зад всичко това се извисяваха Апалачите, в сравнение с които целият обширен имот приличаше на детска играчка.

Ето че Лу най-сетне пристигаше тук, на мястото, за което баща й бе писал през по-голямата част от живота си, ала така и не бе дошъл да го посети отново. Тя дълбоко въздъхна и се облегна назад, докато колата наближаваше къщата, където ги чакаше Луиза Мей Кардинал жената, отгледала баща им.