Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (16)

16

Луиза проми раната на Лу с вода и домашен сапун, после я намаза с някаква настойка, която пареше като огън, но Лу стисна зъби и дори не трепна.

— Радвам се, че започваш тъй добре, Лу.

— Те ни нарекоха янки.

— Мили боже — възкликна подигравателно Луиза.

— И освен това той удари Оз.

Лицето на Луиза омекна.

— Трябва да ходиш на училище, скъпа. Трябва някак да се погаждаш с тях.

Лу се навъси.

— А защо те не се погаждат с нас?

— Защото тук е техният дом. Постъпват така, защото никога не са виждали такива като вас.

Лу стана.

— Ти не знаеш какво е да си пришълец.

Тя изтича към вратата, а Луиза се загледа след нея и поклати глава.

Оз чакаше сестра си отпред на верандата.

— Оставих ти торбичката в стаята — каза той.

Лу седна на стъпалата и подпря брадичка върху коленете си.

— Аз съм добре, Лу. — Оз стана, завъртя се като пумпал и едва не падна от верандата. — Виждаш ли, нищо ми няма.

— И слава богу, инак наистина щях да му дам да се разбере.

Оз огледа внимателно пукнатата й устна.

— Много ли те боли?

— Нищо не усещам. Мене ако питаш, тия планински момчета може и да разбират от оран и доене на крави, ама в боя хич ги няма.

Двамата вдигнаха глави, когато пред къщата спря колата на Котън. Адвокатът излезе с книга под мишница.

— Чух за днешното ви приключение в училище — каза той, докато се приближаваше.

— Много бързо — изненада се Лу. Котън седна на стъпалата до тях.

— По тия места ако някой ступа някого, хората дават мило и драго да научат подробности.

— Не беше кой знае какъв бой — заяви гордо Лу. — Били Дейвис само се свиваше и хленчеше като бебе.

— Спука устната на Лу, ама нея изобщо не я боли — добави Оз.

— Наричаха ни янки, все едно че е някаква заразна болест — каза Лу.

— Е, ако от това ще ви стане малко по-леко, и аз съм янки. От Бостън. И хората ме приеха. Поне част от тях.

Очите на Лу се разшириха. Изведнъж бе проумяла и се питаше как не й е хрумнало досега.

— От Бостън? Лонгфелоу. Да не би…

— Хенри Удсуърт Лонгфелоу е бил прадядо на дядо ми. Мисля, че така е най-лесно за обяснение.

— Хенри Удсуърт Лонгфелоу. Божичко!

— Да бе! — възкликна и Оз, макар че нямаше ни най-малка представа за кого говорят.

— Самата истина. Още от малък исках да стана писател.

— А защо не си станал? — попита Лу.

Котън се усмихна.

— Макар че умея по-добре от мнозина други да оценя вдъхновеното, майсторско писане, седна ли пред белия лист, нищо не се получава. Може би затова пристигнах тук, след като завърших право. Колкото се може по-далеч от Бостън и Лонгфелоу. Не съм особено добър адвокат, но се справям. И така имам време да чета онези, които наистина пишат добре. — Той се изкашля и започна да рецитира с напевен глас:

— Често се сещам за прекрасния град край морето;

често в мислите крача насам и натам…

Лу веднага подхвана стихотворението:

— … по приятните стари улички на любимия град.

И младостта се завръща при мен.

Котън се изненада.

— Знаеш Лонгфелоу наизуст?

— Той беше един от любимите поети на татко.

Котън повдигна книгата, която носеше.

— А това е един от моите любими автори.

Лу погледна корицата.

— Това е най-първата книга на татко.

— Чела ли си я?

— Татко ми е чел откъси. Една майка губи единствения си син и мисли, че е сама на света. Много тъжна история.

— Но е и разказ за изцелението, Лу. За човешката взаимопомощ. — Котън помълча. — Ще я прочета на майка ти.

— Татко вече й е прочел всичките си книги — отвърна студено момичето.

Котън осъзна каква грешка бе допуснал.

— Лу, не се опитвам да заместя баща ти.

Тя стана.

— Той беше истински писател. Не му трябваше да цитира други хора.

Котън също се изправи.

— Сигурен съм, че ако беше тук, баща ти би казал, че няма нищо срамно в това да повтаряш чуждите думи. Всъщност цитирането е проява на уважение. А аз изпитвам най-дълбоко уважение към дарбата на баща ви.

— Мислиш ли, че това може да й помогне? — обади се Оз. — Четенето, искам да кажа.

— Щом имаш време за губене — отсече презрително Лу и се отдалечи.

— Аз съм съгласен да й четеш — каза Оз.

Котън стисна ръката на момчето.

— Много ти благодаря за разрешението, Оз. Ще се постарая.

— Идвай, Оз, чака ни работа — подвикна Лу.

Оз изтича след нея. Котън сведе очи към книгата, после влезе в къщата. Завари Луиза в кухнята.

— Да четеш ли си дошъл? — попита тя.

— Поне така си мислех, но Лу ми даде да разбера, че не желае да чета от книгите на баща й. И може би има право.

Луиза надникна през прозореца и видя Лу и Оз да изчезват в обора.

— Е, знаеш ли какво ще ти кажа? Запазила съм много писма, дето Джак ми ги пращаше години наред. Най-много харесвам онези от колежа. По онуй време той си падаше по големите думи. И до днес не разбирам всичко, но писмата са много хубави. Защо не вземеш да й ги прочетеш? Разбираш ли, Котън, според мен не е важно какво й четем. Най-доброто ще е да отделяме повече време за нея, да покажем на Аманда, че не губим надежда.

Котън се усмихна.

— Ти си мъдра жена, Луиза. Смятам, че това е чудесна идея.

 

 

Лу внесе кофата с въглища и напълни сандъка до огнището. После се прокрадна към коридора и наостри уши. Откъм другия край неясно долиташе монотонен глас. Тя се върна навън през кухнята, погледна колата на Котън и накрая любопитството надделя. Лу изтича покрай ъгъла и спря под прозореца на майка си. Прозорецът беше отворен, но прекалено висок, за да надникне. Тя се надигна на пръсти, ала и това не помогна.

— Хей, здрасти.

Лу се завъртя стреснато и видя Даймънд. Сграбчи момчето за ръката и го дръпна настрани от прозореца.

— Не бива да се прокрадваш така зад хората — каза тя.

— Извинявай — отвърна с усмивка той.

Лу забеляза, че Даймънд държи нещо зад гърба си.

— Какво криеш там?

— Къде?

— Там, зад гърба ти, Даймънд.

— О, това ли? Ами, разбираш ли, вървя си аз по ливадата и ги гледам — стоят там свежи и чистички. И Господ ми е свидетел, твоето име изрекоха.

— Кои са те?

Даймънд измъкна иззад гърба си букетче жълти минзухари и го протегна към нея.

Лу бе трогната, но, разбира се, не искаше да й проличи. Тя благодари на Даймънд и го тупна дружески по гърба с такава сила, че момчето се разкашля.

— Не те видях днес на училище, Даймънд.

— Ами… такова… — Той като че се смути. Въртеше бос крак по земята, опипваше гащеризона си и гледаше всичко друго, освен Лу. Накрая запита: — Хей, ама ти какво правеше под онзи прозорец, когато дойдох?

Лу веднага забрави училището. Имаше идея и също като Даймънд предпочиташе да не обяснява причините за постъпките си.

— Искаш ли да ми помогнеш за нещо?

След малко Даймънд се размърда и Лу го чукна по главата да стои мирно. Не й беше трудно, защото седеше върху раменете му и надничаше в спалнята на майка си.

Аманда лежеше неподвижно. Котън четеше, седнал до нея на люлеещия се стол. Лу с изненада видя, че не държи книгата, която бе донесъл, а някакво писмо. И трябваше да признае, че Котън има приятен глас.

От многото писма, които му даде Луиза, Котън бе избрал едно, според него особено подходящо за случая.

Е, Луиза, ще ти бъде приятно да узнаеш, че днес спомените за планината са също тъй силни, както и в онзи ден, когато си тръгнах преди три години. Всъщност за мен е лесно да се пренеса сред скалистите възвишения на Вирджиния. Просто затварям очи и незабавно виждам мнозина верни приятели, разпръснати тук-там като любими книги, прибрани на специални места. Ти знаеш малката брезова горичка долу, край потока. Да ти призная, когато гледах как дърветата са преплели клони, винаги ми се струваше, че споделят тайни. После право пред мен стадо елени и кошути се прокрадва по границата, където твоите орни земи достигат гъстата гора. Сетне вдигам очи към небето и проследявам хаотичния полет на черните сприхави гарвани, а след това приковавам поглед в самотен ястреб, очертан върху кобалтовата синева на небето.

Това небе. О, това небе. Толкова пъти си ми казвала, че в планините сякаш можеш да се пресегнеш и да го докоснеш, да го стиснеш в ръка, да го галиш като заспало коте, да се възхищаваш на безкрайното му изящество. За мен то винаги е било като магическо одеяло, в което съм искал да се увия, Луиза, и за дълго да заспя на верандата под прохладната му топлина. А когато падаше нощ, винаги пазех дълбоко в себе си спомена за това небе като свещена мечта чак докато отново изгрееше розовата жарава на утрото.

Спомням си също тъй как ми казваше, че често гледаш земята си, знаейки много добре, че тя никога не е била истински твоя, както човек не може да издаде нотариален акт за слънчевите лъчи или да вложи в банка въздуха, който диша. Понякога си представям как мнозина от нашия род стоят на прага и гледат същата тази земя. Ала някой ден целият род Кардинал ще си замине. Имай кураж и след това, скъпа моя Луиза, защото нивите и пасищата из долината, буйният бяг на реките и меките очертания на зелени могили, осеяни тук-там със светлинки като златни песъчинки по дъното на поток — всички тия неща ще продължат да съществуват. И не ще им липсва нашата простосмъртна намеса из тяхното вечно битие, тъй като Господ ги е сътворил, за да пребъдат навеки, както неведнъж си ми казвала.

Макар че сега имам нов живот и почти всичко в града ми харесва, никога няма да забравя, че предаването на спомените е най-яката подпора на крехкия мост, който ни обединява като хора. И ако си ме научила на нещо, то е, че съхраненото в сърцата ни представлява най-могъщата част от нашата човечност.

Котън чу шум и спря да чете. Изви глава към прозореца и зърна за миг как Лу изчезва надолу. Котън прочете наум последната част от писмото, после реши да продължи на глас. Щеше да чете както за майката, изпъната на леглото, така и за дъщерята, която се спотайваше под прозореца.

А след като толкова много години съм те виждал да вървиш през живота с почтеност, достойнство и състрадание, аз знам, че няма нищо по-могъщо от храбрата доброта на едно човешко същество, което протяга ръка към друго, обзето единствено от отчаяние. Мисля си за теб всеки ден, Луиза, и ще продължавам да мисля, докато бие сърцето ми.

С много обич, Джак

Лу отново се подаде над перваза. Извъртя глава сантиметър по сантиметър, докато видя майка си, но не откри в нея ни най-малка промяна. Лу гневно се отблъсна от прозореца. Горкият Даймънд се залюля неудържимо, защото нейният тласък проваляше всичките му усилия да запази равновесие. Най-сетне момчето загуби битката, двамата се прекатуриха и с глухо пъшкане се проснаха на земята.

Котън изтича до прозореца тъкмо навреме, за да ги види как изчезват тичешком зад ъгъла. Той се върна при неподвижната жена.

— Наистина трябва да се присъедините към нас, мис Аманда — каза той, после добави съвсем тихичко, сякаш се боеше да не го чуе някой: — По много причини.