Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (12)

12

Навън още нямаше и помен от светлина, когато Лу чу стъпалата да скърцат. Вратата на стаята се отвори и Лу се надигна в леглото. Откъм коридора нахлуха лъчите на газен фенер, сетне Луиза застана на прага, вече напълно облечена. За сънените очи на Лу старицата изглеждаше като небесно видение с буйната си сребриста коса и меката светлина около нея. Въздухът в стаята бе мразовит; стори й се, че вижда облачета пара от дъха си.

— Рекох си да ви оставя с Оз да поспите — каза тихо Луиза, после пристъпи напред и седна до Лу.

Лу потисна прозявката си и хвърли поглед към мрака зад прозореца.

— Кое време е?

— Наближава пет.

— Пет! — Лу рухна обратно на възглавницата и се зави презглава.

Луиза се усмихна.

— Юджин дои кравите. Гледай и ти да се научиш.

— Не може ли по-късно? — попита Лу изпод завивката.

— Кравите не ги е грижа за нас, хората — отвърна Луиза. — Ще мучат, докато не ги издоим. Оз вече стана — добави тя.

Лу подскочи.

— Мама не можеше да го изкара от леглото преди осем, а и тогава се опъваше.

— В момента похапва царевичен хляб с меласа и пие мляко. Не е зле да дойдеш и ти.

Лу отметна завивките, скочи долу и от студения под право до мозъка й пробяга тръпка. Сега бе убедена, че вижда дъха си.

— Трябват ми пет минутки.

Луиза я забеляза, че трепери.

— Тая нощ падна слана — каза тя. — Тук студът се задържа по-дълго. Пронизва до кости като с нож. Но скоро ще се затопли, а дойде ли зимата, с Оз ще се преместите в предната стая, до огнището. Като го напълните с въглища, ще ви топли цяла нощ. — Луиза помълча и огледа стаята. — Не можем да ви дадем каквото сте имали в града, но ще се постараем. — Тя стана и тръгна към вратата. — Преди малко ти сипах в легена топла вода за миене.

— Луиза.

Тя се завъртя и лъчите на фенера метнаха уголемената й сянка върху стената.

— Да, скъпа.

— Тази стая е била на татко, нали?

Луиза бавно хвърли поглед наоколо, преди да се върне към момичето и въпроса.

— Тук живя от четиригодишен, докато си замина. И оттогава насетне стои празна.

Лу посочи облепените стени.

— Той ли го е направил?

Луиза кимна.

— За книга или вестник беше готов да ходи по петнайсет километра. Препрочиташе ги десетина пъти, после лепеше вестниците и продължаваше да чете. През живота си не съм виждала по-любопитно момче. — Тя се взря в Лу. — Бас държа, че и ти си същата.

— Искам да ти благодаря, че ни прие.

Луиза извърна поглед към вратата.

— И за майка ти е по-добре тук. Постараем ли се дружно, тя ще оздравее.

Лу сведе глава и смутено опипа ръба на нощницата.

— След минутка съм долу — рязко каза тя.

Луиза прие без коментар тази промяна в нейното настроение и тихо затвори вратата зад себе си.

 

 

Долу Оз тъкмо довършваше закуската си, когато се появи Лу, облечена като него с избелял гащеризон, ватена риза и високи груби обувки. Единствената светлина в стаята идваше от огнището и фенера, закачен на стената. Лу погледна стария часовник на масивната дъбова греда над огнището, която служеше вместо лавица. Наистина едва минаваше пет. Кой би повярвал, че кравите се събуждат толкова рано?

— Хей, Лу — каза Оз, — трябва да опиташ това мляко. Чудно е.

Луиза погледна Лу и се усмихна.

— Дрехите ти стоят много хубаво. И слава богу. Ако обувките ти са широчки, ще ги запълним с парцали.

— Добре са ми — каза Лу, макар че всъщност бяха тесни и малко й стискаха.

Луиза донесе кофа и чаша. Сложи чашата на масата, зави я с тензух и наля мляко от кофата. По тензуха остана пяна.

— Искаш ли меласа на царевичния хляб? — попита тя. — Много е вкусно. И ще ти държи сито чак до обяд.

— Чудно е — изпъхтя Оз, докато преглъщаше последния залък с остатъка от млякото.

Лу погледна чашата си.

— За какво е тензухът?

— Да отдели разни неща, дето не би искала да ги пиеш — отговори Луиза.

— Искаш да кажеш, че млякото не е пастьоризирано?

Лу зададе въпроса с такъв ужас, че Оз зяпна празната си чаша, сякаш очакваше след секунда да падне мъртъв.

— Какво е това пастизиране? — попита уплашено той. — Ще ме хване ли?

— Млякото е чудесно — каза спокойно Луиза. — Цял живот съм го пила така. И татко ви също.

При тия думи Оз с облекчение се облегна назад и отново си пое дъх. Лу подуши млякото, близна го недоверчиво, после отпи по-голяма глътка.

— Нали ти казах, че е хубаво — обади се Оз. — Бас държа, че онуй пастизиране му разваля вкуса.

— Пастьоризирането — поправи го Лу — носи името на учения Луи Пастьор, който открил начин да се убиват бактериите и млякото да е безопасно за пиене.

— Сигурна съм, че е бил много умен човек — каза Луиза, докато слагаше пред Лу паничка с царевичен хляб и меласа. — Ние обаче изваряваме тензуха и това е напълно достатъчно.

Нещо в думите й подсказа на Лу, че не си струва да спори повече.

Тя опита закуската и щом усети вкуса, ококори очи.

— Откъде купуваш това? — обърна се тя към Луиза.

— Кое?

— Тази храна. Много е вкусна.

— Нали ти казах — обади се самодоволно Оз.

— Не я купувам, скъпа — каза Луиза. — Сама си я правя.

— Как?

— Нали вече ти казах, по-добре е око да види. Ще ти покажа. А най-лесно се учиш, като пробваш сама. Сега побързайте и ще ви запозная с една крава, на която й викаме Бран. Старата Бран си има болежка, но вие с Юджин ще й помогнете.

Без да чака нова покана, Лу набързо излапа закуската, после двамата с Оз се втурнаха към вратата.

— Чакайте, деца — спря ги Луиза. — Първо оставете чиниите в мивката. А и това тук ще ви трябва.

Тя взе един фенер и го запали. Из стаята плъзна мирис на изгорял керосин.

— Наистина ли нямаш електричество в къщата? — попита Лу.

— Знам, че долу в Тремънт го имат. И като спре понякога, се чудят какво да правят. Все едно са забравили как се пали газена лампа. А пък аз имам ли си фенер в ръката, друго не ми трябва.

Оз и Лу отнесоха чиниите в мивката.

— След като разгледате обора, ще ви покажа откъде взимаме вода. Носим я по два пъти дневно. Туй ще е ваша задача.

Лу се обърка.

— Но нали има помпа.

— Тя е само за чиниите и разни дреболии. А водата ни трябва за много неща. За животните, за миене, за точилото, за къпане. Помпата не дава налягане. За да напълниш една по-голяма кофа, ще ти трябва цял ден. — Луиза се усмихна. — Понякога имам чувството, че цял живот само това правим — мъкнем вода и дърва. Докато не навърших десет години, все си мислех, че името ми е Донеси.

Лу пое фенера и тръгна към вратата, но пак спря.

— Ами… в кой обор са кравите?

— Не е ли по-добре да ви покажа?

Навън студът пронизваше до кости и Лу се зарадва, че е с дебелата риза, но все пак пъхна голите си китки под мишниците. Вдигнала високо фенера, Луиза ги поведе напред. Минаха покрай кокошарника, заобиколиха оградите и стигнаха до обора — голяма островърха постройка с широка двойна порта. Двете крила бяха отворени и в дъното блестеше самотна светлинка. Отвътре Лу дочу пръхтене и тихо мучене, тупане на неспокойни копита. Откъм кокошарника пък долиташе плясък на криле. Учуди се, че на места небето е по-тъмно, после тя осъзна, че тия черни петна са Апалачите.

Никога не бе виждала такава нощ. Нямаше нито улични лампи, нито грейнали прозорци, фарове или каквото и да било осветление, осигурено от акумулатори или електричество. Единствената светлина идваше от няколко звезди в небето, газения фенер на Луиза и другия, който Юджин бе отнесъл в обора. Мракът обаче изобщо не плашеше Лу. Напротив, чувстваше се удивително спокойна, докато крачеше след високия силует на прабаба си. Оз вървеше плътно до нея и Лу долавяше, че никак не му е леко. Останеше ли му мъничко време, брат й бе в състояние да си измисли невъобразими ужаси, кажи-речи, навсякъде.

Оборът дъхтеше на сено, влажна земя, едри животни и топъл тор. Подът бе от утъпкана пръст, поръсена със слама. По стените висяха оглавници и хамути, някои напукани и протрити, други добре смазани и гъвкави. Няколко ритли и оси на каруци бяха натрупани едни върху други. До плевника се стигаше по дървена стълба със счупено второ стъпало. Той заемаше почти целия горен етаж и беше препълнен със сено и балирана слама. По средата стърчаха тополови греди и Лу предположи, че те крепят покрива. Отстрани и отзад имаше малки пристройки. Те бяха разделени с прегради и в разните отделения бяха настанени мулетата, кобилата, прасетата и овцете. Лу видя как над топлите ноздри на животните се вдигат облачета пара.

В едно от отделенията седеше Юджин — на трикрако столче, което едва се виждаше под масивната му фигура. До него се възправяше бяла крава на черни петна. Бе заровила глава в яслите, а опашката й се люшкаше напред-назад.

Луиза ги остави при Юджин и се върна в къщата. Когато кравата от съседното отделение се блъсна в преградата и измуча, Оз пристъпи по-близо до Лу. Юджин вдигна глава към тях.

— Горката Бран има млечна треска. Ще трябва да й помогнем — каза той, после посочи една стара автомобилна помпа в ъгъла на отделението. — Подайте ми оназ помпа, мис Лу.

Лу му я подаде и Юджин притисна плътно маркуча към една от бозките на Бран.

— Хайде сега, помпайте.

Оз започна да помпа, докато Юджин прехвърляше маркуча от бозка на бозка и разтриваше вимето, издуто като футболна топка.

— Браво, мойто момиче, досега никога не си задържала млякото — говореше тихичко Юджин. — Ще се погрижим за теб. Добре, стига толкоз — обърна се той към Оз, който спря да помпа, отдръпна се назад и зачака.

Юджин остави помпата настрани и кимна на Лу да заеме мястото му на столчето. След това насочи ръцете й към вимето на Бран и показа как да хване бозките и да ги разтрива лекичко, за да улесни изтичането на млякото.

— След като я отпушихме, трябва да изцедим всичко до капка. Дърпайте здраво, мис Лу, старата Бран няма нищо против. Трябва да й изкараме млякото. Иначе много ще я боли.

Отначало Лу задърпа плахо, после постепенно налучка ритъма. Ръцете й заработиха пъргаво и всички чуха как от вимето изскача въздух. Появиха се малки облачета пара.

Оз пристъпи напред.

— Може ли да опитам и аз?

Лу стана и Юджин настани Оз на нейно място. Скоро момчето задърпа не по-зле от сестра си и най-сетне на бозките се появиха капки мляко.

— Добре се справяте, мистър Оз. Да не би и в града да сте доили крави?

Тримата се разсмяха на шегата.

Три часа по-късно Лу и Оз не се смееха. Бяха издоили другите две крави — Луиза им бе казала, че едната чака теленце, — което им отне по половин час за всяка; след това пренесоха от извора до къщата четири големи кофи вода и още четири за добитъка. Сетне ходиха два пъти за дърва и три пъти за въглища, за да попълнят запасите от горива. Сега трябваше да хранят прасетата, а списъкът от задачи сякаш продължаваше да расте.

Оз се напъна да вдигне кофата и Юджин му помогна да я прехвърли през оградата. Лу пусна своята и се отдръпна.

— Не мога да повярвам, че се налага да храним прасета — каза тя.

— Ама как лапат само — добави Оз, гледайки как животните се нахвърлят върху помията.

— Отвратителни са — каза Лу, докато бършеше ръце в гащеризона си.

— Но ни дават храна, когато трябва.

Двамата се обърнаха и видяха зад себе си Луиза с пълна кофа зърно за пилетата. Въпреки хладното утро челото й вече бе влажно от пот. Луиза вдигна празната кофа и я подаде на Лу.

— Падне ли сняг, няма слизане от планината. Трябва да имаме запаси.

Пет-шест секунди Лу и Луиза се гледаха мълчаливо, докато шумът на идваща кола ги накара да се озърнат към къщата.

Пъхтейки с цялата мощ на своите четирийсет и седем конски сили, по пътя се задаваше открит олдсмобил със сгъваема задна седалка. Черната боя на колата беше олющена и на места разкриваше ръждиви петна, калниците бяха очукани, гумите протрити до нишка, а гюрукът бе свален в студеното утро. Не автомобил, а истинска развалина.

Шофьорът спря колата и слезе. Беше висок и строен, тялото му изглеждаше едновременно крехко и надарено с изключителна сила. Когато свали шапката си, косата му се оказа тъмна и права, изящно пригладена около главата. Правилни очертания на носа и челюстта, приятни бледосини очи и изобилие от весели бръчици около устните — такова лице би накарало човек да се усмихне дори и в най-тежък ден. На възраст изглеждаше малко под четирийсет. Беше облечен със сив костюм и черна жилетка, пред която провисваше верижката на сребърен часовник. Панталоните бяха омачкани на коленете, а обувките отдавна не претендираха за блясък. Човекът направи няколко крачки към тях, спря, върна се при колата и извади издута ожулена чанта.

Разсеян, помисли си Лу, докато го наблюдаваше. Чудеше се какво ли прозвище ще им представи непознатият след Хич Не и Даймънд.

— Кой е този? — попита Оз.

Луиза изрече на висок глас:

— Лу, Оз, това е Котън Лонгфелоу, най-добрият адвокат по тия места.

Мъжът се усмихна и протегна ръка на Луиза.

— Е, тъй като адвокатите по нашия край се броят на пръсти, не го смятам за кой знае каква заслуга, Луиза.

В гласа му Лу долови уникална смесица от провлачения южняшки говор и плавния ритъм, характерен за Нова Англия. Не можеше да определи откъде е родом, макар че обикновено се справяше доста добре с това. Котън Лонгфелоу! Божичко, права беше да очаква някакво шантаво име.

Котън остави чантата и най-сериозно се ръкува с децата, но в очите му играеха весели пламъчета.

— За мен е чест да се запознаем. Всъщност Луиза толкова много ми е разправяла за вас, че сякаш ви познавам от много време. Отдавна чаках да се срещнем. И искрено съжалявам, че това трябваше да стане при сегашните обстоятелства.

Последните думи бяха изречени тъй сърдечно, че дори Лу не успя да открие в тях и следа от лицемерие.

— Ние с Котън имаме да си поговорим — каза Луиза. — След като нахраните прасетата, помогнете на Юджин да изведе добитъка и да свали сено. После ще довършите събирането на яйцата.

Докато Луиза и Котън се отдалечаваха, Оз взе кофата и припна за още помия. Но Лу гледаше подир двамата и явно не мислеше за прасетата. Чудеше се що за човек е този Котън Лонгфелоу, който говори със странен акцент и явно знае много за тях. Накрая тя изгледа презрително едно двестакилограмово прасе, което щеше да ги спаси от глад през зимата, и бавно пое след брат си. Планинските склонове сякаш започваха да я пристискат от всички страни.