Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (21)

21

Лу и Оз прекосиха на бегом пустия двор и нахълтаха в училищната сграда. Задъхани, двамата се промъкнаха към местата си.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Лу на Естел Маккой, която вече пишеше нещо на черната дъска. — Имахме работа на полето и…

Чак сега тя се озърна и видя, че почти половината места са празни.

— Няма нищо, Лу — отговори учителката. — Започва сеитбата. Радвам се, че изобщо дойдохте.

Лу седна. С крайчеца на окото си забеляза, че Били Дейвис е тук. Изглеждаше толкова кротък, че тя мислено си напомни да внимава. Когато вдигна капака на чина, за да прибере учебниците, Лу не успя да удържи писъка си. Навитата вътре змия — цял метър дълга, на кафяви и жълти ивици — беше мъртва. Много повече я ядоса листът хартия около змията, върху който беше надраскано: „Янки, вървете си.“

— Лу — обади се мисис Маккой откъм черната дъска, — станало ли е нещо?

Лу затвори чина и погледна към Били, който бе подвил устни и съсредоточено зяпаше учебника си.

— Не, нищо — каза тя.

По пладне въздухът още бе хладен, но слънцето напичаше и децата излязоха да обядват навън. Почти всички си носеха по нещо за ядене, та макар и само парче царевичен хляб или сухар. Мнозина стискаха шишета с мляко или изворна вода. Децата насядаха по земята да хапнат и да си побъбрят. Някои от най-малките се въртяха в кръг, докато им се завие свят и паднат. По-големите им братя или сестри ги вдигаха и ги караха да ядат.

Лу и Оз седяха в плътната сянка на ореха и ветрецът леко развяваше косата на Лу. Оз енергично дъвчеше хляб с масло и отпиваше студена изворна вода от буркана. Лу обаче не бе хапнала нито залък. Тя сякаш дебнеше нещо и разкършваше ръце и крака, като че се готвеше за надбягване.

Били Дейвис се зададе през групичките насядали деца, размахвайки енергично кутията си за обяд, направена от малко сандъче за пирони с телена дръжка. Той спря при една група, каза нещо, разсмя се, хвърли поглед към Лу и пак се разсмя. Накрая се изкатери върху долния клон на един сребърен клен и отвори кутията. В следващия миг нададе писък, падна заднишком от дървото и се приземи на глава. Змията падна върху него и той се затъркаля, опитвайки се да я прогони. Чак тогава осъзна, че това е собствената му мъртва змия, вързана за капака на сандъчето, което още стискаше в ръка. Когато престана да квичи като заклано прасе, той разбра, че всички на двора се превиват от смях.

Всички освен Лу, която просто си седеше със скръстени ръце и се преструваше, че не обръща внимание на зрелището. Сетне по лицето й цъфна тъй бляскава усмивка, че малко оставаше да затъмни слънцето. Когато Били стана, тя стори същото. Оз налапа остатъка от филията, отпи още глътка вода и изтича да се скрие зад ореха. Стиснали юмруци, Лу и Били се срещнаха по средата на двора. Наоколо се струпа тълпа и така започна вторият рунд между северняшкото момиче и планинското момче.

Лу седеше зад чина си — пак с цепната устна, само че този път от другата страна. Тя се изплези на Били, който седеше на същия ред със скъсана риза и синьо — мораво дясно око. Естел Маккой стоеше срещу тях със скръстени ръце, строго навъсена. Веднага след края на боксовия мач разгневената учителка бе разпуснала децата, а след това прати да повикат родителите на двамата побойници.

Лу се чувстваше въодушевена, защото още веднъж бе напердашила Били пред цялото училище. Той обаче съвсем не изглеждаше спокоен — въртеше се на стола и хвърляше нервни погледи към вратата. Най-сетне Лу разбра тревогата му, когато вратата се разтвори с трясък и на прага застана Джордж Дейвис.

— Какво става тук, по дяволите? — изрева той така гръмогласно, че дори Естел Маккой се сви.

Докато Дейвис крачеше напред, учителката се отдръпна от пътя му.

— Били се сби, Джордж — каза тя.

— Викнала си ме само заради някакъв си скапан бой? — изръмжа той, после заплашително се надвеси над Били. — Бях на нивата, копеле ситно, и нямам време за твоите глупости.

Когато Джордж забеляза Лу, кървясалите му очи станаха още по-злобни и той зашлеви Били с такава сила, че момчето отхвръкна на пода.

Бащата застана над падналия син.

— Оставил си се една фуста да те подреди така?

— Джордж Дейвис! — извика Естел Маккой. — Не закачай сина си!

Мъжът заплашително вдигна ръка срещу нея.

— От днес нататък той ще работи във фермата. Край на проклетото училище.

— Защо не оставиш Били да реши сам?

Луиза изрече това, докато влизаше в класната стая. Оз вървеше плътно след нея, стиснал крачола на панталона й.

Учителката въздъхна от облекчение.

— Луиза.

Дейвис не желаеше да отстъпва.

— Той е хлапак и ще върши каквото му кажа, по дяволите.

Луиза помогна на Били да седне и го прегърна за миг, преди да се обърне към баща му.

— Къде виждаш хлапак? Тук аз виждам един чудесен младеж.

Дейвис изсумтя.

— Още има жълто по устата си.

Луиза направи крачка към него и заговори спокойно, но с тъй яростен поглед, че Лу спря да диша.

— Да, но ти си възрастен. Затова не смей повече да го удряш.

Дейвис вдигна срещу лицето й показалец с отчупен нокът.

— Не ми казвай как да си оправям сина. Ти си имала само едно дете. Аз имам девет и още едно е на път.

— Бройката на децата не означава, че си добър баща.

— Ти пък си прибрала онзи черньо Хич Не да живее при теб. Господ ще те накаже заради туй. Сигурно щото имаш кръв от онез диваци, чероките. Тука няма място за теб. И никога не е имало, индианска жено.

Зашеметената Лу погледна Луиза. Янки. И индианка.

— Името му е Юджин — каза Луиза. — А баща ми беше половин апах, не чероки. И онзи Господ, когото знам, наказва злите хора. Например онези, дето си пребиват децата. — Луиза пристъпи още една крачка напред. — Вдигнеш ли още веднъж ръка срещу това дете, моли се на своя си бог да не те намеря.

Дейвис се изхили злобно.

— Олеле, че ме уплаши, бабо.

— Значи си по-умен, отколкото мислех.

Дейвис стисна юмрук и тъкмо се канеше да замахне, когато на прага изникна едрият Юджин. Храбростта му веднага се изпари.

Дейвис сграбчи Били.

— Марш у дома, момче. Бегом!

Били хукна навън. Дейвис го последва важно, без да бърза. От прага той се провикна към Луиза:

— Не сме свършили. Чакай да видиш!

После излезе и затръшна вратата.