Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (22)

22

Учебната година бе приключила, сега започваше усилната полска работа. Всяка сутрин Луиза ставаше съвсем рано, преди още мракът да се е сгъстил докрай, и отиваше да събуди Лу. Като наказание за боя с Били момичето трябваше да върши не само своите задачи, но и тези на Оз, а после по цял ден се трудеха на полето. По пладне сядаха да обядват със сухоежбина и студена изворна вода в сянката на една магнолия. Почти не разговаряха, а потта пропиваше дрехите им. През тези почивки Оз мяташе камъни толкова надалеч, че другите се усмихваха и ръкопляскаха. Той започваше да се източва, мускулите по ръцете и раменете му се очертаваха все по-ясно и трудът го превръщаше в жилав и суховат юначага. Сестра му също. Както впрочем и повечето от другите хора, които се бореха за оцеляване по тия места.

Дните бяха станали толкова топли, че Оз вече ходеше само по гащеризон, без риза и без обувки. Лу също бе зарязала обувките, но под гащеризона носеше стара ватена риза. На тази надморска височина слънцето грееше ослепително и с всеки изминал ден двамата ставаха все по-мургави и по-руси.

Луиза продължаваше да ги учи на разни неща. Обясняваше им, че едни сортове фасул се садят отделно, а други между царевицата, но могат да я задушат, ако не ги обереш навреме. И че във фермата сами си добиват всички семена за посев освен овеса, който трябва да се почиства със специални машини, каквито обикновените планински земеделци никога няма да имат. Показваше им как да си служат с дъската за пране и мъничко домашен сапун от луга и свинска мас — но пестеливо! — като използват гореща вода, изплакват дрехите както трябва и на третия път добавят синка, та всичко да стане снежнобяло. А вечер край огъня ги учеше да кърпят дрехи. Понякога дори подхвърляше, че наближава време да усвоят тънкостите на подковаването и тъкачния стан.

Най-сетне Луиза намери време да ги научи да яздят кобилата Сю. С помощта на Юджин те се редуваха да я яхват на гол гръб, дори без одеяло.

— Къде е седлото? — попита Лу. — Ами стремето?

— Седлото ти е отзад, на дупето — отговори Луиза. — А имаш ли чифт здрави крака, не ти трябва стреме.

След като Лу яхна Сю, Луиза застана плътно до кобилата.

— А сега, Лу, хвани юздите с дясна ръка, както ти показах, и дай да се разбере, че няма шега! — рече Луиза. — Сю не е опърничава, но трябва да й покажеш кой командва.

Лу дръпна юздите, смушка с пети Сю в ребрата, после опита по-силно, но кобилата остана съвършено неподвижна, сякаш спеше дълбоко.

— Тъпа кобила — заяви накрая Лу.

— Юджин — подвикна Луиза към нивата, — ако обичаш, ела да ме повдигнеш, скъпи.

Юджин докуца и помогна на Луиза да яхне кобилата. Тя се настани зад Лу и пое юздите.

— Виж сега, не че Сю е тъпа, ами ти още не говориш на нейния език. Когато искаш да тръгне, лекичко я побутваш по корема и задържаш. За нея това означава „напред“. Поискаш ли да завие, не дърпаш юздите, а само едва-едва ги приплъзваш. За да спре, дръпваш леко, но рязко, ето така.

Лу изпълни съвета на Луиза и Сю тръгна. Лу плъзна юздите наляво и кобилата наистина зави натам. После дръпна назад и Сю бавно спря.

Лу се усмихна широко.

— Хей, я ме вижте. Аз яздя.

Котън подаде глава от спалнята на Аманда да я погледа. После се озърна към небето и след това към неподвижната жена в леглото.

Няколко минути по-късно предната врата се отвори, Котън изнесе Аманда навън и я сложи на люлеещия се стол край завесата от преплетени зелени стъбла, отрупани с яркочервените цветове на пасифлората.

Оз, който бе яхнал Сю зад сестра си, хвърли поглед наоколо, видя майка си и едва не падна от кобилата.

— Хей, мамо, виж ме. Аз съм каубой!

Луиза стоеше до коня и се взираше в Аманда. Най-сетне и Лу се обърна натам, но не изглеждаше особено развълнувана, че вижда майка си навън. Котън отправи поглед първо към дъщерята, после към майката и дори той трябваше да признае, че жената изглежда ужасно не на място под пролетното слънце. Седеше със затворени очи и късата й коса не трепваше от вятъра, сякаш дори стихиите я бяха изоставили. След малко той отново я внесе вътре.

Няколко дни по-късно, през едно слънчево лятно утро, Лу издои кравите и тръгна да излиза от обора с кофи в ръцете. Но на прага тя спря като вкаменена, когато зърна нивите в първите лъчи на зората. После хукна с все сила към къщата, без да забелязва, че млякото я плиска по краката. Остави кофите на верандата, нахълта в къщата, мина покрай Луиза и Юджин и се втурна по коридора, крещейки с пълно гърло. В спалнята на Аманда завари Оз да разресва косата на майка си.

— Стана — задъха се Лу. — Зелено е. Навсякъде. Реколтата поникна. Оз, бягай да видиш.

Оз изтича навън толкова бързо, че забрави да се облече. Лу постоя насред стаята задъхана и широко усмихната. Когато се поуспокои, тя отиде да седне до майка си и хвана безсилната й ръка.

— Просто си мислех, че и ти би желала да знаеш. Разбираш ли, много труд хвърлихме.

Лу поседя мълчаливо още минута, после отпусна ръката и излезе. Цялото й вълнение се бе изпарило.

Тази вечер, както и много други вечери преди това, Луиза се затвори в стаята си да трака на крачната шевна машина „Сингер“, която бе купила преди девет години за десет долара заедно с доставката. Не разкриваше на децата какво прави, дори не се опита да им намекне. Лу обаче разбираше, че трябва да е нещо за нея и Оз, и това я караше да се чувства още по-виновна за боя с Били Дейвис.

На другия ден след вечеря Оз отиде да види майка си, а Юджин излезе да наточи някакви инструменти. Лу изми чиниите, после седна на верандата до Луиза. Известно време и двете мълчаха. Лу видя как две дребни птички излетяха от обора и кацнаха на оградата. Изглеждаха забавно с острите си пернати качулки, но не я заинтересуваха.

— Съжалявам за сбиването — изрече бързо Лу и въздъхна от облекчение, че най-сетне се е извинила.

Луиза гледаше втренчено двете мулета зад оградата.

— Радвам се да го чуя — каза тя и млъкна.

Слънцето клонеше към залез и небето беше съвсем ясно, само в далечината се мяркаха две-три облачета. Едър гарван се рееше самотно из въздуха, хващайки ту едно, ту друго течение като бавно падащо листо.

Лу загреба шепа пръст и видя как по ръката й плъзна цял батальон мравки. Орловите нокти бяха разцъфтели, свежи и ароматни като на разсъмване, примесвайки своя мирис с уханията на канелена роза и карамфили, а пурпурната стена от пасифлора усърдно засенчваше верандата. Диви рози бяха омотали почти всички колове на оградата и цветчетата им приличаха на застинали пламъци.

— Джордж Дейвис е ужасен човек — каза Лу.

Луиза се облегна на парапета.

— Претрепва децата си от работа и се държи с тях по-зле, отколкото с мулетата.

— Е, Били не трябваше да е толкова злобен — каза Лу, после се усмихна широко. — Ама да го беше видяла как падна от дървото, като зърна умрялата змия, дето му я сложих в сандъчето.

Луиза се приведе напред и я погледна с интерес.

— Ами нещо друго забеляза ли в онуй сандъче?

— Нещо друго ли? Какво например?

— Например храна.

Лу се обърка.

— Не, сандъчето беше празно.

Луиза бавно кимна, отново облегна гръб на парапета и се загледа на запад, където слънцето започваше да потъва зад планините, обагряйки небето в розово и червено.

— Знаеш ли кое ми е най-чудно? — каза Луиза. — Децата мислят, че трябва да се срамуват, задето техните татковци не смятат за необходимо да им дадат храна. Толкоз ги е срам, че са готови да мъкнат на училище празна кутия и да се преструват, та никой да не разбере, че нямат нищо за ядене. Е, много ли ти е смешно сега?

Лу заби поглед в земята и поклати глава.

— Не.

— Знам, че не съм ви разказвала за вашия татко. Но сърцето ми принадлежи изцяло на вас двамата с Оз, а още повече ви обичам, защото ми се иска някак да залича тежката загуба, макар да знам, че не мога. — Тя положи ръка върху рамото на Лу и я обърна към себе си. — Но вие имахте чудесен татко. Човек, който ви обичаше. И знам, че това се преодолява още по-трудно, то е едновременно благословия и проклятие, тъй че просто трябва някак да живеем с него. Но истината е, че Били Дейвис трябва всеки ден да живее с баща си. Хиляди пъти бих предпочела да съм на твое място. Знам, че и Били Дейвис би предпочел. Всеки ден се моля за онези деца. Ти също би трябвало да го правиш.