Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (14)

14

На разсъмване Луиза, Юджин, Лу и Оз стояха сред една от нивите. Мулето Хит бе впрегнато в плуг с обръщач.

Лу и Оз вече бяха закусили с мляко и царевичен хляб. Храната беше вкусна и даваше сили, но закуската по тъмно вече почваше да им омръзва. След като станаха от масата, Оз отиде да събере яйцата, докато Лу доеше двете здрави крави под бдителния поглед на Луиза. В това време Юджин нацепи дърва за печката, а Лу и Оз ги пренесоха в кухнята, после домъкнаха няколко кофи вода за добитъка. И ето че сега пристъпваха към истинската работа.

— Трябва да разорем цялата нива — каза Луиза.

Лу подуши въздуха.

— Каква е тази ужасна миризма?

Луиза се наведе, вдигна бучка пръст и я разтроши между пръстите си.

— Тор. Всяка есен го изсипваме тук, като чистим обора. Така почвата става още по-плодородна.

— Вони — заяви Лу.

Луиза остави лекия утринен вятър да разпилее ситната пръст и втренчено погледна момичето.

— След време тази миризма ще ти харесва.

Юджин подкара мулето и натисна плуга. Луиза и децата вървяха до него.

— Това тук е обръщачът — посочи Луиза един метален диск със странна форма. — Изкарваш единия ред, обръщаш мулето и плуга, прехвърляш обръщача и пак започваш. Така пръстта се изхвърля равномерно от двете страни. Често излизат големи буци. Затова след дълбоката оран брануваме нивата, за да ги разбием. После изравняваме земята с по-ситна брана. Накрая разораваме още веднъж, по-плитко, та да станат равни бразди. И тогава засяваме.

След като Юджин изора една бразда, за да им покаже, Луиза подритна плуга.

— Виждаш ми се доста силна, Лу. Искаш ли да опиташ?

— Ами да — каза Лу. — Не е трудно.

Юджин я нагласи между дръжките на плуга, преметна юздите около кръста й, подаде камшика и се отдръпна. Хит очевидно разбра, че си има работа с новак, защото потегли с неочаквана бързина. След миг силната Лу усети вкуса на плодородна земя.

Докато й помагаше да стане и да се избърше, Луиза каза:

— Този път старото муле те изигра. Обзалагам се, че няма да успее пак.

— Не искам повече да го правя — каза Луиза, като криеше лицето си с ръкав и плюеше разни неща, за които не смееше да си помисли. Беше се изчервила и изпод клепачите й бликаха сълзи.

Луиза коленичи пред нея.

— Първия път, когато се опита да оре, татко ти беше на твоята възраст. Мулето го отмъкна чак в потока. Кажи-речи, цял ден се мъчихме, додето измъкнем проклетото добиче. Тогава татко ти рече същото като теб. И аз реших да не го насилвам.

Лу спря да бърше лицето си. Сълзите пресекнаха.

— И какво стана?

— Два дни изобщо не припари до нивите. И до мулето. А една сутрин, като излязох на работа, заварих го тук.

— И сигурно беше изорал цялата нива — предположи Оз.

Луиза поклати глава.

— Мулето и татко ви се озоваха в свинарника, целите в кал и помия. — Тя изчака Оз и Лу да се насмеят, след това продължи: — Следващия път момчето и мулето вече нямаха разправии. Момчето си беше платило за грешките, мулето се наигра и оттогава насетне по-добри орачи от тях не съм виждала.

Откъм другия край на долината се раздаде вой на сирена. Беше толкова мощен, че Лу и Оз закриха ушите си с длани. Мулето изпръхтя и задърпа юздите. Луиза се навъси.

— Какво е това? — извика Лу.

— Сирената на рудника — отговори Луиза.

— Да не е имало срутване?

— Не, млъквай сега — каза Луиза, оглеждайки склоновете.

Минаха пет тревожни минути и сирената най-сетне замлъкна. После от всички страни долетя глух тътен. Той се надигаше около тях като грохот на идваща лавина. Лу имаше чувството, че вижда как се тресат дърветата и дори цялата планина. Тя стисна ръката на Оз и беше готова всеки момент да побегне, но не помръдна, защото Луиза стоеше неподвижно. Накрая отново настана тишина.

Луиза се обърна към тях.

— От мината обявяват със сирена, когато ще има взривове. Използват динамит. Понякога прекаляват и склоновете се свличат. Случва се да пострадат хора. Не миньори. Обикновени фермери, които си обработват земята.

Луиза още веднъж се вгледа с присвити очи към мястото, откъдето бе долетял грохотът, после всички отново се хванаха на работа.

 

 

За вечеря имаше пълни чинии с горещ фасул, смесен с царевичен хляб, мазнина и мляко, а за пиене — леденостудена изворна вода. Нощта бе мразовита, вятърът налиташе със свиреп вой срещу старата къща, но стените и покривът удържаха на напора. Пламтящите въглища в огнището загряваха кухнята, а фенерът излъчваше мека, приятна светлина. Оз беше толкова уморен, че едва не задряма над своята небесносиня стъклена чиния.

След вечеря Юджин отиде в обора, а Оз се просна пред камината и от пръв поглед личеше, че телцето му е изтощено до краен предел. Лу седна до него, сложи главата му в скута си и го погали по косата. Луиза надяна стари очила с телена рамка и се зае да кърпи риза под светлината на огъня. След малко тя спря и седна до децата.

— Просто е уморен — каза Лу. — Не е свикнал с толкова работа.

— Не съм виждала някое момче да свикне с нея — отвърна Луиза и също погали Оз по косата. Главата на момчето сякаш сама привличаше ласките. Може би за добро. — Чудесна работа вършиш, Оз. Наистина. Справяш се по-добре от мен, когато бях на твоята възраст. А пък аз не бях дошла от голям град. Трудно ти е, нали?

Вратата се отвори и отвън нахлу вятър. Юджин изглеждаше разтревожен.

— Теленцето е на път.

В обора кравата Пюрти лежеше на една страна в широкото родилно отделение и се въртеше от болка. Юджин коленичи и я притисна надолу, а Луиза мина отзад и започна да бърка с пръсти, дирейки хлъзгавата обвивка на раждащото се теле. Борбата не беше лесна, телето сякаш не искаше да излезе на бял свят. Но Юджин и Луиза най-сетне го извлякоха — лъскава маса от преплетени крайници и главичка с плътно затворени очи. Изтече много кръв, а на Лу и Оз едва не им призля, когато Пюрти изяде свалената обвивка, но Луиза обясни, че това е съвсем нормално. После Пюрти почна да лиже телето и спря едва когато козината му щръкна навсякъде. С помощта на Юджин новороденото се изправи непохватно на дългите си крачета, докато Луиза подготвяше Пюрти за следващата стъпка, която телето прие като най-естественото нещо в света — първото засукване. После Юджин остана при кравата и нейната рожба, а Луиза и децата се върнаха в къщата.

Лу и Оз бяха едновременно развълнувани и изтощени. Старинният часовник показваше, че наближава полунощ.

— Никога не бях виждал крава да ражда — каза Оз.

— Ти изобщо не си виждал раждане досега — каза сестра му.

Оз се замисли.

— Не е вярно, виждал съм. Нали и аз съм бил там, когато мама ме е родила.

— Това не се брои — отсече Лу.

— А трябва — възрази Оз. — Било е много трудно. Мама ми каза.

Луиза хвърли в огнището още една буца въглища, избута я навътре с ръжена и пак седна да кърпи. Възлестите й ръце, нашарени с тъмни вени, се движеха бавно, но точно.

— Отивайте да си лягате — каза тя.

— Първо отивам да видя мама — каза Оз. — Да й разкажа за кравата. — Той погледна Лу. — За втори път.

Момчето излезе. Сестра му продължаваше да седи на топло край огъня.

— Лу, иди и ти да я видиш — каза Луиза.

Лу се взираше в дълбините на жаравата.

— Оз е твърде малък, за да разбере, но аз знам.

Луиза остави ризата настрани.

— Какво знаеш?

— Лекарите в Ню Йорк казаха, че шансовете на мама да се събуди намаляват с всеки изминал ден. А вече мина много време.

— Но не бива да губиш надежда, Лу.

Лу се завъртя към старицата.

— И ти не разбираш, Луиза. Татко ни напусна. Видях го как умира. Може би… — Лу преглътна мъчително — Може би донякъде и аз съм виновна за смъртта му. — Тя разтърка очи, после гневно стисна юмруци. — А за нея няма надежда да оздравее. Чух докторите. Чух какво си говорят възрастните, макар че се мъчеха да го скрият от мен. Сякаш не е моя работа! Позволиха ни да я приберем у дома, защото вече нямаше какво да направят за нея. — Тя помълча, въздъхна дълбоко и постепенно се успокои. — А ти просто не познаваш Оз. Той така се надява, че почва да прави всякакви щуротии. И после… — Гласът на Лу изтъня и тя наведе глава. — Лека нощ.

Луиза можеше само да гледа как момичето се отдалечава в меката светлина на фенера и трепкащите отблясъци от огнището. Когато стъпките заглъхнаха, тя отново взе ръкоделието, но иглата не помръдна. Юджин влезе и отиде да си легне, а старицата продължаваше да седи край догарящия огън, унесена в мисли, по-мрачни и тежки от планините навън.

Най-сетне обаче Луиза стана и тръгна към стаята си, където извади от нощното си шкафче неголяма връзка писма. Изкачи се до стаята на Лу и завари момичето будно до прозореца.

Лу се обърна и видя писмата.

— Какво е това?

— Писмата, които ми пращаше майка ти. Искам да ги прочетеш.

— Защо?

— Защото от думите можем да разберем какъв е човекът.

— Думите не променят нищо. Оз може да вярва в каквото си иска. Но той просто е малък и не разбира.

Луиза остави писмата на леглото.

— Понякога е разумно големите да послушат децата. Тъй може и да се научат на нещо.

След като Луиза излезе, Лу прибра писмата в старото писалище на баща си и решително затвори чекмеджето.