Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (18)

18

Една съботна сутрин Луиза ги съжали и им даде свободен ден — да вършат каквото си пожелаят. Денят беше чудесен, през синьото небе подухваше чист ветрец откъм запад и раззеленените дървета се полюшваха от нежното му докосване. Даймънд дотича с Джеб, защото искал да им покаже едно особено място в гората, и всички поеха натам.

На външен вид не изглеждаше променен — все същият гащеризон, същата риза, същите боси крака. Лу предполагаше, че петите му са станали безчувствени като копита, защото го бе виждала да тича по остри камъни, през къпини и дори из трънливи храсти, без да мигне или да се одраска. Носеше омазнена шапка, нахлупена ниско над челото. Лу попита дали е на баща му, но вместо отговор получи само неясно сумтене.

Стигнаха до висок дъб насред нещо като поляна, където част от храсталаците бяха изсечени. Лу забеляза, че в дънера са забити парчета отрязано дърво, оформящи грубовата стълба. Даймънд сложи крак върху първото стъпало и започна да се катери.

— Къде отиваш? — попита Лу, докато Оз удържаше Джеб, защото кучето явно изгаряше от желание да последва господаря си по дървото.

— На среща с Господа — подвикна Даймънд, сочейки право нагоре. Лу и Оз погледнаха към небето.

Високо горе между два от масивните клони на дъба бяха наслагани едно до друго окастрени стволове от ниски борчета, така че да се оформи площадка. През горния клон беше преметнато парче насмолен брезент, завързано отстрани като грубовата палатка. Макар че обещаваше всевъзможни игри и забави, тази дървесна къщичка изглеждаше толкова паянтова, сякаш първият по-силен порив на вятъра можеше да я повали на земята.

Даймънд вече беше изминал три четвърти от пътя и продължаваше пъргаво да се катери.

— Хайде, идвайте — подкани ги той.

Лу, която би предпочела по-скоро да умре в най-страшни мъки, отколкото да признае, че нещо не й е по силите, хвана едното парче дърво и стъпи върху друго.

— Ако искаш, можеш да останеш долу, Оз — рече тя. — Сигурно няма да се забавим.

После пое нагоре.

— Тук си имам страхотни нещица, честно ви казвам — обади се изкусително Даймънд. Беше стигнал върха и босите му крака се люшкаха под ръба на платформата.

Оз усърдно си плю на ръцете, сграбчи едно стъпало и започна да се катери подир сестра си. След малко двамата седяха в приятната сянка на брезентовия покрив върху квадратната площадка с размери около два на два метра, а Даймънд им показваше съкровищата си. Най-напред извади кремъчно острие от стрела, за което каза, че го получил насън и било много старо, поне на един милион години. След това взе една платнена торбичка, навлажнена отвън от росата, измъкна отвътре скелет на малка птица и обясни, че никой не я е виждал, откакто Бог сътворил вселената.

— Искаш да кажеш, че е археологическа находка — подсказа Лу.

— А, не, искам да кажа, че вече я няма.

Оз бе заинтригуван от парче метална тръба в ъгъла. Надникна през отвора и макар че образът наистина се увеличи малко, стъклото беше толкова мръсно и надраскано, че го заболя глава.

— С това нещо виждаш от километри кой идва — заяви Даймънд, обгръщайки с един замах на ръката цялото си царство. — И веднага познаваш дали е враг или приятел.

След това им показа куршум, за който твърдеше, че е изстрелян от карабина „Спрингфийлд“, модел 1861 година.

— Откъде знаеш? — попита Лу.

— Знам, защото моят прапра… пет пъти прадядо се е сражавал за Севера. Той оставил тоя куршум за поколенията, а пък аз го получих от дядо си, преди да умре.

— Еха! — възкликна Оз.

— Голям позор било, обърнали му портрета с лице към стената и тъй нататък. Ама той рекъл, че не ще да се бие за тия, дето продават хора. Щото не е правилно.

— Възхитителна постъпка — каза Лу.

— Вижте сега тук — каза Даймънд. Той извади от дървена кутийка буца въглища и я подаде на Лу. — Какво мислиш?

Тя се вгледа. Буцата беше нащърбена от всички страни.

— Парче въглища — каза тя и му я върна, после избърса ръце в крачолите си.

— Не, не е само това. Разбираш ли, вътре има диамант. Истински диамант, честна дума.

Оз се присламчи по-близо, пипна буцата и отново успя само да изрече:

— Еха!

— Диамант ли? — рече Лу. — Откъде знаеш?

— Знам, щото тъй рече човекът, дето ми го даде. И нищичко не поиска в замяна. А дори не знаеше, че ми викат Даймънд. Да пукна, ако лъжа — добави той възмутено, виждайки недоверието по лицето на Лу. После взе буцата от Оз. — Всеки ден си откъртвам по едно малко парченце. И някой ден, като го чукна, ще изскочи най-големият, най-чистият диамант, който светът е виждал.

Оз се взираше в парчето въглища с цялото страхопочитание, което обикновено пазеше само за възрастните и църквата.

— И какво ще го правиш тогава?

Даймънд сви рамене.

— Де да знам. Може пък нищо да не направя. Може да си го пазя тук. Или да ви го дам. Какво ще речеш?

— Ако вътре има диамант, можеш да го продадеш за много пари — изтъкна Лу.

Даймънд се почеса по носа.

— Не ми трябват пари. Всичко си имам тук, в планината.

— Слизал ли си някога от планината? — попита Лу.

Той я погледна с нескрита обида.

— Ти какво, да не ме мислиш за селяндур? Ехе, колко пъти съм ходил до Маккензи край моста. Чак до Тремънт съм слизал.

Лу погледна надолу към горите по склона.

— Ами в Дикенс? Там ходил ли си?

— В Дикенс ли? — Даймънд едва не падна от дървото. — Че дотам е цял ден път. Пък и за какво ми е притрябвало?

— Защото не е като тук. Защото ми дойде до гуша от пръст, мулета, тор и мъкнене на вода. — Лу се потупа по бедрото. — И защото двайсетте долара, дето ги донесох от Ню Йорк, направо ми прогарят джоба — добави тя, като го гледаше право в очите.

Сумата бе главозамайваща за Даймънд, ала дори и той изглеждаше наясно с практическите възможности.

— Много е далеч, пеш няма да стигнем — каза момчето, като опипваше буцата, сякаш насърчаваше диаманта да се излюпи.

— Тогава няма да ходим пеш — отвърна Лу.

Даймънд я погледна.

— Тремънт е много по-близо.

— Не, Дикенс. Искам да ида в Дикенс.

— Да си вземем такси — предложи Оз.

— Ако слезем до моста край Маккензи — каза Лу, — може да хванем някоя кола до Дикенс. Колко се върви до моста?

Даймънд се позамисли.

— Ами по пътя са към четири часа. Додето стигнем, ще трябва да се връщаме. Не ми се вижда много забавно прекарване на почивния ден.

— Има ли нещо друго освен пътя?

— Наистина ли искаш да слезеш дотам? — попита той.

Лу въздъхна дълбоко.

— Наистина, Даймънд.

— Ами тогава да тръгваме. Знам един пряк път.

Откакто бяха израснали планините, водата неуморно дълбаеше мекия варовик, прорязвайки бездънни дерета между слоевете от по-твърда скала. Докато тримата крачеха напред, поредицата от хребети идваше все по-близо. Най-сетне стигнаха до едно широко дере, което биха сметнали за непроходимо, ако Даймънд не им бе показал пътя. Тук жълтите тополи израстваха до такива гигантски размери, че когато мереха диаметъра им, никой не си правеше труд да отбелязва сантиметрите. Някои достигаха на дебелина повече от един човешки ръст, а върховете им се рееха на петдесет метра над земята. Само от един ствол можеха да се изкарат над четирийсет кубика дървесина. Едно от тези грамадни дървета бе паднало като мост над пропастта.

— Като минем оттук, пестим страшно много път — каза Даймънд.

Оз надникна през ръба, зърна нейде далеч долу камъни сред разпенената вода и отскочи като подплашена крава. Дори Лу се колебаеше. Но Даймънд тръгна право към дънера.

— Няма проблеми. Гледайте колко е широко. Ами че аз мога да мина и с вързани очи. Хайде, идвайте.

Той прекоси пропастта, без нито веднъж да погледне надолу. Джеб пъргаво изтича след него. Даймънд стъпи на твърда земя и се обърна.

— Хайде, идвайте — повтори той.

Лу стъпи с един крак върху тополата, но не посмя да вдигне и другия.

Отсреща Даймънд подвикна:

— Лесно е. Само не гледай надолу.

Лу се обърна към брат си.

— Ти стой тук, Оз. Нека първо да проверя дали не е опасно.

Тя стисна юмруци, стъпи върху дънера и тръгна напред. Бе приковала очи в Даймънд и скоро стигна оттатък при него. Двамата се озърнаха към Оз. Той гледаше надолу и не помръдваше.

— Ти продължавай, Даймънд. Аз ще се върна при него.

— Не, няма да стане. Нали каза, че искаш да идеш в града? Щом е тъй, мътните да го вземат, значи в града отиваме.

— Никъде не отивам без Оз.

— От туй по-лесно няма.

След като заръча на Джеб да чака, Даймънд изтича обратно по тополовия мост. После взе Оз на гръб и Лу с възхищение проследи как носи брат й над пропастта.

— Ама страхотно си силен, Даймънд — каза Оз, когато плахо се спусна долу и отново си пое дъх.

— А, нищо работа. Веднъж бягах от мечка по туй дърво, а пък мъкнех на гръб не само Джеб, ами и цял чувал брашно. Посред нощ. И валеше като из ведро, все едно, че Господ се беше разплакал за нещо. Нищо се не виждаше. На два-три пъти без малко да се катурна.

— Олеле боже! — възкликна Оз.

Лу старателно прикри усмивката си.

— Какво стана с мечката? — попита тя с привидно най-искрен интерес.

— Не можа да ме хване. Цопна във водата и повече не ми е досаждала пустата му гад.

Тя го дръпна за ръкава.

— Да вървим към града, Даймънд, преди да се е върнала мечката.

Прекосиха още един примитивен мост — този път направен от въжета и кедрови дъски с дупки, през които да минават възлите. Даймънд им каза, че е построен от пирати, а по-късно са го укрепвали и ремонтирали колониални заселници и бежанци от Гражданската война. Добави, че знаел къде са погребани всички, но един човек, когото нямал право да назове, го накарал да се закълне, че ще мълчи.

Слизаха по толкова стръмни склонове, че трябваше да се вкопчват в дърветата, храстите и един в друг, за да не полетят с главата надолу. От време на време Лу спираше, хващаше се за някое дръвче и хвърляше поглед наоколо. Да стои така на стръмното и да се взира към непристъпните канари беше изумително усещане. Когато стана малко по-равно и Оз се измори, Лу и Даймънд почнаха да го носят поред.

В подножието на планината ги посрещна ново препятствие. Спрелият товарен влак имаше поне стотина вагона и се простираше в двете посоки, докъдето поглед стигаше. За разлика от пътническите, вагоните за въглища бяха свързани толкова плътно един с друг, че нямаше как да се мине между тях. Даймънд взе камък и го метна по един от вагоните. Улучи точно названието на фирмата — „Съдърн Вали, газ и въглища“.

— Ами сега? — попита Лу. — Ще се катерим ли?

Тя огледа натоварените вагони, по които почти нямаше за какво да се хванеше, и се зачуди дали изобщо е възможно.

— Няма такава работа — отсече Даймънд. — Минаваме отдолу.

Той пъхна шапката в джоба си, просна се по корем, пролази между колелата и изчезна под влака. Лу, Оз и Джеб побързаха да го последват. След малко излязоха от другата страна и се изтупаха.

— Точно така умря едно момче миналата година — каза Даймънд. — Влакът потеглил, докато пълзяло отдолу, и го срязал на две. Аз не бях тук, ама разправят, че било грозна гледка.

— Защо не ни го каза, преди да се пъхнем под влака? — попита изумената Лу.

— Е, ако ви бях казал, нямаше да минете отдолу, нали?

На шосето успяха да спрат камион на шоколадовата компания „Рамзи“ и бузестият униформен шофьор им даде по един шоколад „Синьо знаме“.

— Разкажете и на другите деца — заръча им той. — Много е вкусен.

— Дадено — обеща Даймънд и захапа шоколада. Дъвчеше бавно и съсредоточено, сякаш изведнъж се беше превърнал в познавач на най-фините сортове шоколад, изпробващ нова рецепта. — А пък ако ми дадеш още един, мистър, ще им разкажа два пъти по-бързо.

След дълго друсане по шосето камионът ги остави насред Дикенс. Едва докоснал асфалта с боси нозе, Даймънд бързо вдигна единия крак, после другия.

— Чудно нещо — рече той. — Хич не ми допада.

— Даймънд, бях готова да се закълна, че и по гвоздеи можеш да ходиш, без да мигнеш — каза Лу и се огледа.

Дикенс не представляваше нищо повече от затънтено градче в сравнение с онова, което бе виждала, но след толкова време в планината имаше чувството, че е попаднала в най-оживения град на света. В това чудесно съботно утро тротоарите гъмжаха от минувачи, някои дори крачеха и по платното. Повечето бяха облечени с празнични дрехи, но миньорите лесно се разпознаваха по прегърбената стойка и тежката, дрезгава кашлица, излитаща от съсипаните им дробове.

Над улицата висеше грамаден транспарант. Върху него беше изписано „Въглищата са сила“ с букви, черни като самия минерал. Точно под мястото, където транспарантът бе закрепен за греда, стърчаща над една от сградите, се намираше управата на „Съдърн Вали, газ и въглища“. Много мъже чакаха на опашка отпред, други излизаха, всички с усмихнати лица, след като бяха получили или пари, или обещание за добра работа.

По улицата елегантно облечени мъже с меки шапки и официални костюми подмятаха сребърни монети на дечурлигата, които бързаха да ги грабнат. Автомобилният салон очевидно преуспяваше, а магазините бяха пълни с качествени стоки и нетърпеливи купувачи. Личеше си, че благоденствието се е възцарило сред това градче в подножието на вирджинските планини. Всичко наоколо излъчваше енергия и радост и Лу усети как я обзема носталгия по големия град.

— Как тъй вашите не са те водили никога тук? — обърна се Лу към Даймънд, докато вървяха напред.

— Ами, щото не е имало за какво да идваме, това е.

Даймънд бръкна в джобовете си и вирна глава към един телефонен стълб, от който се разклоняваха жици към сградите. После се загледа как прегърбен мъж с тъмен костюм и момченце с черни панталони и бяла риза изнасят от близкия магазин голяма книжна торба с покупки. Двамата отидоха до един от паркираните край тротоара автомобили и мъжът отвори вратата. Момчето зяпна Даймънд и го попита откъде е. Даймънд го изгледа строго.

— Как разбра, че не съм оттук, малкия?

Детето още веднъж огледа мръсните дрехи, мърлявото лице, босите крака и чорлавата коса на Даймънд, после скочи в колата и се заключи отвътре.

Продължиха напред и минаха край бензиностанция „Есо“ с две колонки и усмихнат мъж в новичка униформа на компанията, застанал до тях съвършено неподвижно, като дървена фигура на индианец от магазин за тютюн. Малко по-нататък спряха да надникнат през стъклото на един магазин. Вътре провеждаха разпродажба в стил „всичко от витрината“. Двайсетината изложени стоки можеха да бъдат придобити срещу сумата от три долара.

— За какво са ми притрябвали? Всичко туй и сам мога да си го направя. Няма да ги купя — изтъкна Даймънд, усещайки, че Лу се изкушава да влезе вътре и да опразни витрината.

— Даймънд, дошли сме тук да харчим пари. Да се забавляваме.

— Аз се забавлявам — заяви той с мрачна гримаса. — Не ми казвай, че не се забавлявам.

Стигнаха до кафе „Доминиън“ с големите надписи „Черо-кола“ и „Тук се продава сладолед“. Лу спря.

— Хайде да влезем.

Тя хвана вратата, дръпна я, при което отгоре издрънка звънче, и влезе. Оз я последва. Даймънд се задържа навън, колкото да покаже недоволството си от това решение, после изтича подир двамата.

Вътре миришеше на кафе, дим от горящи дърва и прясно изпечени плодови пити. От тавана висяха чадъри за продан. Край едната стена имаше пейка, а за пода пред тезгяха бяха завинтени три въртящи се високи столчета със зелена тапицерия. Върху витрините стърчаха стъкленици с бонбони и шоколади. Имаше неголяма машина за сироп и сладолед, а иззад широката двойна врата долиташе тракане на чинии и аромат на готвено. В единия ъгъл имаше тумбеста печка, чийто кюнец бе закрепен с тел и изчезваше през отвор в стената.

През двойната врата зад тезгяха се появи мъж с престилка, бяла риза с навити до лактите ръкави и широка къса вратовръзка. Беше гладко избръснат, а косата му бе сресана на път по средата и зализана — според Лу с цяла кофа мас.

Той ги изгледа така, сякаш виждаше отряд северняшки войници, пратени лично от генерал Грант да натрият още малко носовете на добрите вирджинци. Дори леко отстъпи, когато прекрачиха напред. Лу се изкатери на едната табуретка и огледа менюто, изписано със спретнат, засукан почерк върху черна дъска. Човекът отстъпи още назад. Бавно плъзна ръка настрани и почука с пръсти по стъкления шкаф до стената. Върху него бе изписано с тлъсти бели букви: „Не обслужваме на вересия“.

В отговор на този не твърде тънък намек Лу извади пет банкноти по един долар и бавно ги подреди върху тезгяха. Човекът огледа парите и се усмихна, разкривайки един златен зъб. Той пристъпи напред, вече преливащ от дружелюбие и гостоприемство. Оз се изкатери на другото столче, подпря лакти на тезгяха и вдъхна вълшебните аромати, долитащи иззад вратата. Даймънд остана назад, сякаш искаше да е по-близо до изхода, ако се наложи да бягат.

— Колко струва парче торта? — попита Лу.

— Пет цента — отговори човекът, без да откъсва очи от петте портрета на Уошингтън върху тезгяха.

— Ами цяла торта?

— Петдесет цента.

— Значи с тия пари мога да купя десет торти?

— Десет торти? — провикна се Даймънд. — Леле божичко!

— Точно така — потвърди бързо човекът. — А можем и да ви ги изпечем по поръчка. — Той се обърна към Даймънд и плъзна поглед от буйно щръкналата коса до босите му нозе. — Този с вас ли е?

— Не, те са с мен — отвърна Даймънд, като пъхна палци под презрамките на гащеризона и важно пристъпи до тезгяха.

Оз зяпаше друг надпис на стената.

— Обслужваме само бели — прочете на глас той и объркано се завъртя към продавача. — Ами то… ние сме руси, а пък Даймънд е червенокос. Само на стари хора ли давате торти?

Човекът го погледна така, сякаш се чудеше дали момчето не е превъртяло, после захапа клечка за зъби и се вторачи в Даймънд.

— В моето заведение се влиза само с обувки. Откъде си, момче? От планината ли?

— Не, от луната. — Даймънд приведе глава напред и се ухили. — Искаш ли да ми видиш зелените зъби?

Човекът размаха клечката за зъби като миниатюрен меч пред лицето на Даймънд.

— Много ти знае устата. Веднага да се пръждосваш оттук. Марш навън. Връщай се в планината, дето ти е мястото, и си стой там!

Вместо това Даймънд се надигна на пръсти, сграбчи един от закачените по тавана чадъри и го разтвори. Човекът се запъти към него покрай тезгяха.

— Недей да правиш така. Носи лош късмет.

— Ами аз точно затуй го правя. Дано някоя канара падне от планината, та да те смачка на пихтия.

Преди човекът да го достигне, Даймънд подхвърли нагоре разтворения чадър и той се приземи върху машината за сироп. Лепкава струя плисна навън и обагри един шкаф в приятен кафеникав цвят.

— Хей! — изрева човекът, но Даймънд вече беше избягал.

Лу събра парите и двамата с Оз станаха да си вървят.

— Накъде хукнахте? — попита човекът.

— Реших, че не ми се яде торта — каза любезно Лу и затвори вратата зад себе си и Оз.

Чуха как човекът отвътре ревна:

— Селяндури!

Настигнаха Даймънд и тримата се запревиваха от смях, а минувачите ги гледаха учудено.

— Приятно ми е да видя, че се забавлявате — каза някой.

Тримата се завъртяха и видяха Котън, облечен с палто, костюм и вратовръзка. Държеше в ръка чантата си и ги гледаше весело.

— Котън, какво правиш тук? — изненада се Лу.

Той посочи към отсрещния тротоар.

— По една случайност работя тук.

Тримата погледнаха накъде сочи. Пред тях се извисяваше сградата на съда — чудесна тухлена постройка върху грозни бетонни основи.

— А вие какво търсите тук? — попита той.

— Луиза ни даде свободен ден — каза Лу. — Напоследък се съсипваме от работа.

Котън кимна.

— Да, забелязах.

Лу погледна към навалицата по тротоарите.

— Много се изненадах, когато видях този град. По всичко личи, че процъфтява.

Котън се озърна наоколо.

— Е, външността понякога мами. Откровено казано, в тази част на щата сме само на една индустриална крачка от пълната разруха. Дърводобивът се оттегли и сега повечето работни места са свързани с въглищата. А повечето търговци тук разчитат на миньорските долари. Затворят ли мините, градчето няма да ти се вижда чак толкова процъфтяващо. Къщичките от карти падат бързо. Кой знае, след пет години може изобщо да няма град. — Котън погледна Даймънд и се усмихна. — Но планинците пак ще са тук. Те винаги оцеляват. — Той се огледа. — Знаете ли какво? Имам да свърша една работа в съда. Естествено, днес няма заседания, но работата си тече. Хайде да се срещнем пак тук след два часа. Тогава за мен ще е чест да ви поканя на обяд. Лу погледна наоколо.

— Къде?

— В едно заведение, което вярвам, че ще ти хареса, Лу. Нарича се ресторант „Ню Йорк“. Работно време двайсет и четири часа, денонощно предлагат закуска, обяд или вечеря. Е, в Дикенс малцина остават будни след девет вечерта, но си е приятно да знаеш, че ако ти се прииска, в полунощ можеш да хапнеш пържени яйца, овесени ядки и бекон.

— Два часа — повтори Оз. — Само че как ще разберем кога са минали, като нямаме часовник?

— Е, горе над съда има часовник, но обикновено той изостава. Слушай какво ще направим, Оз. Вземи. — Котън свали джобния си часовник и му го подаде. — Използвай това. И да го пазиш. Подарък е от баща ми.

— По случай идването насам ли? — попита Лу.

— Точно така. Каза, че тук ще имам много свободно време и май искаше да държа сметка за всяка минута. — Котън повдигна шапката си. — Значи след два часа.

И той се отдалечи.

— Какво ще правим цели два часа? — попита Даймънд. Лу се огледа и очите й светнаха.

— Идвайте — каза тя и побягна. — Най-сетне ще видиш какво е кино, мистър Даймънд.

В течение на почти два часа тримата бяха безкрайно далеч от Дикенс, Апалачите и грижите на истинския живот. Намираха се в главозамайващата страна на „Вълшебника от Оз“, защото тъкмо по това време филмът обикаляше с небивал успех кинотеатрите из страната. Когато излязоха, Даймънд ги обсипа с десетки въпроси как е възможно това, което бяха видели.

— Господ ли го е сътворил? — тихичко попита той на няколко пъти.

Лу посочи към сградата на съда.

— Идвайте, ще закъснеем.

Тримата хукнаха през улицата и се изкатериха по широките стъпала. Униформен помощник-шериф с буйни мустаци ги спря.

— Хей, накъде сте се запътили?

— Всичко е наред, Хауърд, те са с мен — каза Котън, излизайки през вратата. — Някой ден може да станат адвокати. Идват да видят как е в двореца на правосъдието.

— Пази боже, Котън, не ни трябват повече адвокати — каза Хауърд с усмивка и се прибра.

— Добре ли прекарахте? — попита Котън.

— Преди малко видях на една голяма стена лъв, железен човек и някакво си плашило — съобщи Даймънд — и още не мога да разбера как става тая работа.

— Искате ли да видите къде работя? — попита Котън. Всички гръмогласно заявиха, че искат. Преди да влязат, Оз тържествено върна джобния часовник на Котън.

— Благодаря, че си го опазил така добре, Оз.

— Да знаеш, че дойдохме точно след два часа — каза момчето.

— Точността е голямо достойнство — отговори адвокатът.

Влязоха в съда, а Джеб остана да лежи отвън. От двете страни на широкия коридор имаше врати, над които висяха медни табелки с надписи: „Брачен регистър“, „Данъци“, „Актове за раждане и смъртни актове“, „Областен прокурор“ и тъй нататък. Котън обясни кое какво означава, после им показа съдебната зала, за която Даймънд заяви, че не е виждал толкова грамадно помещение. Запознаха се с пристава Фред, който изникна от някаква стаичка и обясни, че съдията Аткинс бил отишъл да обядва.

По стените висяха портрети на беловласи мъже в черни тоги. Децата плъзнаха ръце по дърворезбата и провериха удобно ли се седи на свидетелското място и в заседателската ложа. Даймънд поиска да седне и на съдийския стол, но Котън и Фред не одобриха идеята. Даймънд все пак ги издебна да се обърнат, седна за миг и веднага скочи, надут като петел, но Лу бе видяла всичко и жестоко го смушка в ребрата.

Напуснаха съда и минаха в съседната сграда, където имаше няколко канцеларии, между тях и кантората на Котън. Кантората се състоеше само от една стая със скърцащ под от дъбови дъски. Покрай трите стени се издигаха лавици, отрупани с протрити юридически томове, кутии за документи и луксозно издание на законодателството на Вирджиния. Насред стаята имаше голямо бюро от орехово дърво, а върху него — телефон и купища хартии. Стар сандък служеше вместо кошче за боклук, в единия ъгъл беше подпрян чадър. Закачалката висеше съвсем празна, а от стойката за чадъри стърчеше стара въдица. Котън даде на Даймънд да завърти шайбата и да се чуе с телефонистката Шърли. Момчето едва не подскочи чак до тавана, когато в ухото му се раздаде дрезгав глас.

След това Котън им показа квартирата си на най-горния етаж в същата сграда. Имаше малка кухня, претъпкана със зеленчукови консерви, буркани меласа и туршия, чували картофи, одеяла, фенери и какво ли не още.

— Откъде е всичко това? — попита Лу.

— Хората не винаги имат пари. Плащат си сметките в натура. — Котън отвори малкия хладилен шкаф и децата видяха, че е пълен с пилешко, свинско и телешко. — Тия неща не ги приемат в банката, но определено са много по-вкусни от парите.

В малката спалня имаше легло, нощно шкафче и лампа върху него, а просторната предна стая беше задръстена с книги.

Докато децата зяпаха камарите, Котън свали очилата си.

— Нищо чудно, че почвам да ослепявам — каза той.

— Всички тия книги ли си изчел? — попита Даймънд със страхопочитание.

— Да, признавам — отговори Котън. — Всъщност една голяма част съм чел по два-три пъти.

— Веднъж и аз прочетох книга — гордо съобщи Даймънд.

— Как й беше заглавието? — попита Лу.

— Не помня точно, ама имаше много картинки. Не, чакай, чел съм две книги, ако броим и Библията.

— Смятам, че спокойно можем да я броим, Даймънд — каза с усмивка Котън. — Ела насам, Лу. — Той посочи една етажерка, където бяха подредени книги на известни автори, повечето с чудесна кожена подвързия. — Това място е запазено за любимите ми писатели.

Лу огледа заглавията и веднага откри всички романи и сборници разкази на баща си. Котън подхвърляше чудесна примамка за помиряване, но Лу не беше в миролюбиво настроение.

— Гладна съм — каза тя. — Ще ходим ли на обяд?

Ястията в ресторант „Ню Йорк“ нямаха нищо общо с типичната нюйоркска трапеза, но все пак бяха вкусни, а Даймънд за пръв път опита, както казваше той, „лемонада“. Толкова му хареса, че изпи още две бутилки. След това тръгнаха да се разхождат по улицата, премятайки между зъбите си ментова дъвка. Влязоха в универсалния магазин и Котън им показа как заради стръмния терен можеш да влезеш в сградата, да се изкачиш шест етажа и да излезеш на улицата — факт, за който веднъж бяха писали в националната преса.

— Славата на Дикенс — изкиска се той, — уникален наклон на пръстта.

Магазинът беше препълнен до тавана със сушени плодове, инструменти и хранителни стоки. Силният аромат на кафе и тютюн сякаш бе пропил самите стени. До щандовете с конци и прежди висяха конски хамути, а по-нататък имаше тумбести стъкленици с бонбони. Лу си купи чифт чорапи и джобно ножче за Даймънд, който много се колебаеше дали да приеме, докато тя не му каза, че в замяна ще трябва да й издялка нещо. На Оз взе плюшено мече и му го връчи, без да спомене и дума за старото.

После Лу изчезна за няколко минути и се върна с предмет, който връчи на Котън. Оказа се лупа.

— Ще ти е от полза, като четеш толкова много — каза тя с усмивка.

Котън също се усмихна.

— Благодаря ти, Лу. Така ще се сещам за теб всеки път, когато разгръщам книга.

Сетне тя купи шал за Луиза и сламена шапка за Юджин. Оз взе малко пари на заем и тръгна да зяпа заедно с Котън. Когато се върна, стискаше пакет, обвит в кафява хартия, и категорично отказваше да съобщи какво има вътре.

След като поскитаха из града и Котън им показа разни неща, които Лу и Оз бяха виждали и преди, но Даймънд определено не беше, всички се накатериха в олдсмобила на Котън, паркиран пред съда. Лу и Даймънд заеха тясната задна седалка, а Оз и Джеб седнаха отпред до Котън. Когато потеглиха, слънцето тъкмо почваше да клони към залез и подухваше приятен ветрец. Струваше им се, че на света няма нищо по-красиво от залеза над планините.

Прекосиха Тремънт, после минаха малкия мост край Маккензи и поеха нагоре по първия хребет. Стигнаха до железопътен прелез и вместо да продължи по пътя, Котън зави и подкара олдсмобила по релсите.

— По-равно е, отколкото тукашните пътища — обясни той. — Долу имат асфалт и паваж, но не и тук, горе. Тия планински пътища са прокарани на ръка, с лопати и кирки. Според някогашния закон всеки здрав мъж от шестнайсет до шейсет години трябвало да посвети на тях по десет дни в годината, носейки свои собствени инструменти. Освободени били само учителите и свещениците, макар че според мен на тия работници не им е била излишна и по някоя гореща молитва от време на време. Свършили са чудесна работа, прокарали сто и трийсет километра път за четирийсет години, но все още трудничко се издържа друсането по плодовете на тая чудесна работа.

— Ами ако дойде влак? — попита тревожно Оз.

— Подозирам, че тогава ще се наложи да слезем от насипа — отговори Котън.

По някое време наистина чуха свирката на локомотив. Котън отби на сигурно място и спря. След няколко минути товарният влак пропълзя край тях като грамадна змия. Движеше се бавно, защото тук релсите правеха завой.

— Това въглища ли са? — попита Оз, гледайки камарите черни буци в откритите вагони.

Котън поклати глава.

— Кокс. Изработват го от въглищен прах, изпечен в големи пещи. Нужен е за стоманолеярните. — Той бавно поклати глава. — Влаковете пристигат празни, а си тръгват натоварени. Въглища, кокс, дървесина. Нищо не докарват освен нова работна ръка.

До едно разклонение на главната линия Котън им показа градче на минната компания — групичка еднакви къщички от двете страни на релсите и голям склад, препълнен до тавана със стоки, както им каза Котън, който бе влизал вътре. Малко по-настрани забелязаха път, а край него — верига от свързани тухлени сгради с формата на кошери. Всяка имаше метална врата и висок комин, облепен с дебел слой сажди. Комините бълваха дим и затъмняваха още повече гаснещото небе.

— Коксови пещи — обясни Котън.

Пред една по-голяма къща бе спрял чисто новичък „Крайслер Краун Импириъл“. Домът на надзирателя в мината, обясни Котън. Зад къщата имаше оградено пасище с няколко кобили и две-три игриви едногодишни жребчета.

— Имам да свърша една работа — каза Даймънд, смъквайки забързано презрамките на гащеризона. — Май прекалих с лемонадата. Само да отскоча зад оная барака и веднага се връщам.

Котън спря колата и Даймънд се отдалечи тичешком. Докато го чакаха, адвокатът показа на децата и други интересни неща.

— Това тук е една от мините на „Съдърн Вали“. Втори номер, така я наричат. От въгледобив се печели добре, но работата е ужасно тежка, а магазините на компанията действат така, че в крайна сметка миньорите затъват в дългове до уши. — Котън млъкна, загледа се в посоката, накъдето беше изчезнал Даймънд, и замислено се навъси. След това продължи: — Освен това хората се разболяват и умират от силикоза, срутвания, нещастни случаи и тъй нататък.

Раздаде се сирена и от входа на мината почнаха да излизат мъже с почернели лица, навярно уморени до смърт. Група жени и деца изтичаха да ги посрещнат и всички тръгнаха към еднаквите къщички. Мъжете подмятаха празни канчета за храна, пушеха и надигаха шишета алкохол. Други мъже, не по-малко изтощени на вид, отиваха да заемат местата им под земята.

— Някога тук работеха на три смени, но сега са само две — каза Котън. — Въглищата почват да се изчерпват.

Даймънд се завърна и скочи на задната седалка.

— Добре ли си, Даймънд? — попита Котън.

— Вече да — отвърна момчето, усмихна се до уши и зелените му котешки очи припламнаха.

 

 

Луиза се разтревожи, когато разбра, че са ходили до града. Котън обясни, че не е трябвало да задържа децата толкова време и следователно носи цялата вина. Но после Луиза каза, че си спомняла как едно време баща им направил същото, а изследователският дух трудно се изкоренявал, тъй че всичко било наред. Тя прие шала с просълзени очи, а Юджин изпробва шапката и я обяви за най-хубавия подарък, който някога е получавал.

След вечеря Оз се извини и отиде в стаята на майка си. Заинтригувана, Лу го последва и както правеше често, надникна през процепа между стената и рамката на вратата. Оз внимателно разгърна пакета, който бе купил в града, и здраво хвана четката за коса. Лицето на Аманда беше спокойно, очите й затворени както винаги. За Лу майка й бе като принцеса, потънала в мъртвешки сън, за който никой от тях нямаше противоотрова. Оз коленичи на леглото и докато разресваше косата на Аманда, започна да й разказва какъв чудесен ден са прекарали в града. Лу дълго го гледа как се бори с четката, после влезе да му помогне. Повдигна косата на майка си и показа на Оз правилните движения. Косата бе поизраснала, но все още оставаше доста къса.

По-късно тази вечер Лу отиде в стаята си, прибра новите чорапи, просна се на леглото, без дори да си свали обувките, замисли се за чудесния ден в града и не мигна чак докато дойде време да дои кравите.