Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (33)

33

Лу седеше на верандата и се мъчеше да кърпи чорапи, но заниманието не й харесваше особено. Най-много обичаше да работи на открито и с нетърпение чакаше да усети отново вятъра и слънцето. В земеделския труд имаше равномерен ритъм, който й допадаше. Луиза казваше, че момичето почва да разбира и уважава земята. Напоследък застудяваше с всеки изминал ден и Лу носеше дебелия вълнен пуловер, който й бе изплела старицата. По някое време тя надигна глава, видя колата на Котън да се задава по пътя и размаха ръка. Котън отвърна на поздрава, спря и се качи на верандата. Двамата се загледаха към долината.

— Много е хубаво тук през този сезон — каза той. — Не съм виждал друго такова място.

— Тогава защо татко не се е завръщал, как мислиш?

Котън свали шапката и разтри челото си.

— Чувал съм и за други писатели, които цял живот пишат за местата от своето детство, без да се върнат нито веднъж при своя извор на вдъхновение. Не знам, Лу, може би се боят, че ако го сторят, ще видят всичко в нова светлина и това ще им отнеме силата на разказвачи.

— Боят се, че спомените им ще помръкнат?

— Може би. Как ти се струва? Не се завръщай при корените си, за да станеш велик писател.

Лу отговори, без дори да се замисли.

— Смятам, че цената е твърде висока.

Всяка вечер преди да си легне, Лу се опитваше да прочете поне едно от писмата на майка си до Луиза. Седмица по-късно, докато отваряше писалището, в което ги държеше, чекмеджето се плъзна накриво и заяде. Тя пъхна ръка навътре, за да го оправи, и ненадейно пръстите й докоснаха нещо, прикрепено към долната страна на плота. Лу коленичи, надникна и опипа още по-навътре. След няколко секунди измъкна плика, залепен за дъската. Седна на леглото и го огледа. Отвън нямаше надпис, но Лу усети вътре няколко листа хартия. Извади ги бавно. Също като плика те бяха стари и пожълтели. Лу зачете текста, изписан с прилежен почерк, и сълзите плъзнаха по лицето й далеч, преди да е стигнала до края. Баща й беше написал това едва петнайсетгодишен, защото датата бе отбелязана на първата страница.

Лу слезе при Луиза, седна до нея пред огнището, обясни какво е намерила и зачете с висок, ясен глас:

Наричам се Джон Джейкъб Кардинал, макар че всички ми викат Джак. Баща ми е мъртъв от пет години, а колкото до майка ми… дано е добре, където и да се намира. Детството в планините оставя своите белези върху всички, които са изпитали неговите прелести и несгоди. Знае се също тъй, че тукашният живот сътворява истории, способни да изтръгват смях и сълзи от сърцата на хората. На следващите страници ще разкажа една от тях — чух я от своя баща малко преди да почине. Оттогава всеки ден мислех за думите му, ала едва сега намирам смелост да ги запиша. Помня цялата история съвсем ясно, макар че може тук-там да заменям неговите изрази със свои, но усещам, че съм запазил изцяло духа на разказа.

На онзи, който случайно открие тези страници, мога да дам един-единствен съвет: нека ги прочете внимателно, а после сам да реши. Обичам планината почти колкото обичах баща си, ала знам, че един ден ще я напусна, а тръгна ли си веднъж, едва ли някога ще се завърна. При все това твърдо вярвам, че бих могъл да живея щастливо тук до края на дните си.

Лу прелисти страницата и зачете разказа на баща си.

За мъжа този ден бе дълъг и труден, но като фермер той не познаваше други. Тръгна на път с опустошено сърце, оставяйки зад себе си изпепелена реколта, гладни деца и недоволна съпруга. Не след дълго срещна свещеник, седнал на една висока скала над езерце със застояла вода.

— Ти си земеделец — каза светият човек с благ и мъдър глас.

Фермерът отговори, че наистина изкарва хляба си от земята, макар че не би пожелал такава съдба нито на своите синове, нито дори и на най-злия си враг. Проповедникът го покани при себе си на скалата и той седна до него. Тогава свещеникът го попита защо не би искал синовете му да продължат по пътя на баща си. Фермерът вдигна очи към небето и се престори, че размишлява, макар умът му да знаеше много добре какво ще изрече устата.

— Защото няма по-окаян живот — каза той.

— Но тук е тъй красиво — отвърна проповедникът. — Помисли си за градските клетници, живеещи в нищета. Как можеш да изричаш такива слова, след като разполагаш с чистия въздух и плодородната почва?

Фермерът отговори, че не е учен човек като свещеника, но все пак е чувал за страшната бедност в градовете, където хората се свиват по цял ден в бордеите си, защото нямат работа. Или едва преживяват от подаяния. Чака ги гладна смърт — бавна, но сигурна. Не е ли така, попита той, и мъдрият свещеник бавно кимна.

— Значи са обречени на гладна смърт без усилия — каза фермерът.

— Не знам да има по-жалка участ на този свят — отвърна светият човек.

Фермерът се съгласи с него, после каза:

— Чувал съм за далечни краища в тази страна, където земята е толкова равна и фермите тъй необятни, че птиците не могат да прелетят над тях за един ден.

— Вярно е — отговори проповедникът.

Фермерът продължи:

— Чувал съм още, че хората в тези ферми могат с една реколта да се изхранват години наред, а остатъка да продадат и да имат пари в джобовете си.

— И това е вярно — каза проповедникът.

— Е, тук, в планините, няма такива ферми — каза фермерът. — Ако дойде добра реколта, ще се нахраним, това е.

— И какво искаш да кажеш? — попита проповедникът.

— Искам да кажа едно, отче: аз, жена ми, децата, всички се бъхтим до изнемога година подир година, работим от тъмно до тъмно. Трудим се най-усърдно и молим земята да ни изхрани. Понякога нещата тръгват добре и ни обзема надежда. Ала често след надеждата идва разруха. И ние гладуваме. Само че, виждаш ли, нашата гладна смърт се заплаща с тежки усилия. Не е ли това още по-клета участ?

— Вярно, годината беше трудна — рече другият. — Но не знаеш ли, че царевицата расте от дъжд и молитви?

— Молим се всеки ден — каза фермерът, — но царевицата ми стига едва до коляното, а вече дойде септември.

— Е — отвърна проповедникът, — не ще и дума, че с малко повече дъжд нещата ще тръгнат по-добре. И все пак за теб е истинска благословия да бъдеш труженик на земята.

Фермерът отговори, че бракът му няма да издържи на такава благословия, защото неговата добра жена има по-други възгледи. Той наведе глава и добави:

— Сигурно съм неблагодарник, щом се оплаквам.

— Говори, сине мой — рече проповедникът, — защото аз съм ухото на Бога.

— Ами, право да си кажа — отвърна фермерът, — този тежък, неблагодарен труд води до трудности в брака, поражда дрязги между съпруг и съпруга.

Събеседникът му вдигна благочестиво пръст и каза:

— Ала тежкият труд може да бъде награда сам по себе си.

Фермерът се усмихна.

— Хвала на Бога тогава, защото цял живот съм бил възнаграждаван богато.

Проповедникът се съгласи с тия думи и каза:

— Значи имаш трудности в брака?

— Не е редно да се оплаквам — рече фермерът.

— Аз съм окото на Бога — отвърна проповедникът.

Двамата вдигнаха погледи към небесната синева, ала в нея нямаше и капчица от онова, за което мечтаеше фермерът.

— Някои хора не издържат на живот с толкова много награди — каза той.

— Сега говориш с гласа на жена си — рече проповедникът.

— Може и да е моят глас — възрази фермерът.

— Бог ще те насочи към истината, сине мой — каза проповедникът.

Тогава фермерът попита дали човек може да се страхува от истината.

— Човек може да се страхува от всичко — отговори проповедникът.

След това поседяха мълчаливо, защото фермерът бе изчерпал целия си запас от думи. И ето че видя как почнаха да прииждат облаци, небето се разтвори и рукна порой. Фермерът стана, защото сега го чакаше много работа.

— Виждаш ли — рече светият човек, — думите ми се сбъднаха. Бог ти показа пътя.

— Ще видим — каза фермерът. — Много време загубихме тая година.

Докато тръгваше обратно към нивите си, проповедникът подвикна след него:

— Сине на земята, ако получиш добра реколта, не забравяй за църквата в дните на изобилие.

Фермерът се озърна и докосна периферията на шапката си.

— Неизповедими са пътищата Господни — каза той, после пак се обърна и остави зад себе си окото и ухото на Бога.

Лу сгъна листовете и погледна Луиза. Надяваше се, че е постъпила правилно, като й ги прочете. И в същото време се питаше дали младият Джак Кардинал е усетил как разказът се превръща в изповед, когато засяга темата за проваления брак.

Луиза гледаше огъня. След няколко минути мълчание тя каза:

— Труден е тукашният живот, особено за децата. Трудно е и за съпрузите, макар че лично аз не съм го изпитвала. Не съм чувала мама и татко да си кажат лоша дума. А с моя Джошуа се погаждахме до сетния му дъх. Но знам, че за татко ти не беше така. Синът ми Джейк и жена му често се караха.

Лу дълбоко пое дъх и каза:

— Татко искаше да се преселиш при нас. Щеше ли да приемеш?

Луиза я погледна.

— Питаш ме защо не съм напуснала това място. Обичам тая земя, Лу, защото никога не ме е подвеждала. Ако реколтата се провали, ям ябълки или горски ягоди, които узряват винаги, или пък събирам корени — те са там, под земята, стига да знаеш къде да търсиш. И да натрупа три метра сняг, пак ще издържа. Порой, градушка или летен пек, с всичко това ще се справя. Нали сме заедно, аз и земята. Аз и моята планина. Туй навярно нищо не значи за разни хора, дето живот си живеят и само натискат копчета или пък разговарят, без да се виждат. — Луиза помълча и въздъхна. — Но за мен то е всичко. — Тя пак се загледа в огъня. — Татко ти казва чистата истина. Тия високи скали са прекрасни. И жестоки. — Тя се втренчи в Лу и тихо добави: — А планината е моят дом.

Лу отпусна глава върху гърдите й. Старицата нежно я погали по косата и двете дълго седяха в топлината на огъня.

После Лу изрече нещо, от което сама се изненада.

— А сега е и мой дом.