Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wish You Well, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Да вярваш в чудеса

Американска, първо издание

Превод: Любомир Николов

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Формат 84×108/32. Печатни коли 22

ИК „Обсидиан“, 2001 г.

Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-8240-95-5

История

  1. — Добавяне

15

Тази сутрин Лу стана съвсем рано, отиде в стаята на майка си и дълго гледа равномерното повдигане и отпускане на гърдите й. Покатери се върху леглото, махна завивките и започна да движи и масажира ръцете на болната. После отдели доста време за раздвижване на краката, както я бяха научили лекарите в Ню Йорк. Тъкмо привършваше, когато видя, че Луиза я наблюдава от прага.

— Трябва да й бъде удобно — обясни Лу.

Тя зави майка си и тръгна към кухнята. Луиза я последва.

Когато Лу сложи котлето да заври, Луиза каза:

— Мога и аз да го правя, скъпа.

— Това е моя работа.

Лу изсипа овесени ядки в горещата вода и добави масло. Напълни паница каша, отиде в стаята на майка си и внимателно почна да я храни с лъжичка. Аманда охотно преглъщаше при леко докосване на лъжица или чаша до устните й, макар че можеше да поема само течна храна. Това обаче бе всичко. Луиза дойде да седне при тях и Лу посочи старинните фотографии по стената.

— Кои са тези хора?

— Моите мама и татко. А това до тях съм аз, още съвсем невръстна. И някои от мамините роднини. За пръв път се снимах. Много ми хареса. Но мама се уплаши. — Луиза посочи друга снимка. — На таз снимка е брат ми Робърт. Няма го вече. Всички се споминаха.

— Родителите и брат ти са били високи.

— Такъв ни е родът. Странно как се предават тия неща. Татко ти на четиринайсет години беше вече метър и осемдесет. И аз съм още висока, ама взех да се смалявам. Ти също ще се източиш.

Лу изчисти паницата и лъжичката, след това помогна на Луиза да приготви закуска за останалите. Юджин беше отишъл в обора, а откъм стаята на Оз долиташе шумолене.

— Трябва да покажа на Оз как да раздвижва ръцете и краката на мама — каза Лу. — Освен това може да помага при храненето.

— Чудесно. — Луиза положи ръка на рамото й. — Е, прочете ли някое от ония писма?

Лу я погледна.

— Не съм искала да загубя мама и татко. Но така се случи. Сега трябва да се грижа за Оз. И да гледам напред, не назад. — После добави решително. — Може и да не ме разбираш, но така трябва!

 

 

След като приключиха със сутрешните задачи, Юджин впрегна мулето, откара Оз и Лу с каруцата на училище и се върна да продължи работата. В стари брезентови торбички децата носеха протритите си учебници с по няколко листа бяла хартия, пъхнати между страниците. Имаха и по един дебел молив, за който Луиза бе наредила най-строго да го подострят само в краен случай, и то непременно с добре наточено ножче. Книгите бяха същите, по които бе учил баща им, и Лу притискаше своите към гърдите си, сякаш носеше дар от самия Исус. За обяд Луиза им бе сложила две очукани тенекиени кофички с надробен царевичен хляб, бурканче ябълково желе и каничка мляко.

Училището в Биг Спрус беше построено само преди няколко години с държавна субсидия и се издигаше точно на същото място, където бе стояло почти осем десетилетия някогашното здание от дървени трупи. Представляваше бяла дъсчена сграда с прозорци от едната страна върху бетонна основа. Също като къщата на Луиза училището нямаше керемиден покрив, а дълги, застъпващи се ивици от катраносана хартия. Пред входа имаше малък навес. Над островърхия покрив се издигаше тухлен комин.

Всекидневната посещаемост се въртеше около половината от реалния брой на учениците и това можеше да се смята за доста добър резултат в сравнение с някои предишни години. В планините селската работа винаги изместваше книжовните дела.

Училищният двор беше от утъпкана пръст и в средата му растеше орех с разцепен дънер. Из него се въртяха петдесетина деца на различна възраст — имаше връстници както на Оз, така и на Лу. Повечето бяха облечени с гащеризони, само няколко момичета носеха пъстри роклички, ушити от чували за фураж марка „Чоп“. Платът на чувалите беше красив и здрав, тъй че всяко момиче се чувстваше особено поласкано да носи такава премяна. Някои деца ходеха боси, други с останки от някогашни обувки, подпетени на чехли. Едни носеха сламени шапки, други бяха гологлави; неколцина от най-големите се перчеха с мърляви филцови шапки, без съмнение дадени от бащите им за доизносване. Някои от момичетата имаха плитки, други бяха с разпуснати коси, а трети с широки къдрици.

Всички деца впериха в новодошлите недружелюбни погледи, или поне така се стори на Лу.

Едно момче пристъпи напред. Лу го разпозна — беше същото, което видя да виси на трактора през първия ден. Синът на Джордж Дейвис, онзи смахнат човек, който ги заплаши с пушка в гората. Лу се зачуди дали и синовете му не са побъркани.

— Какво ви става бе, не можете ли да вървите сами, та трябва Хич Не да ви кара дотук? — попита момчето.

— Името му е Юджин — заяви Лу право в очите на момчето. После попита: — Може ли някой да ми каже къде са стаите на втори и шести клас?

— Ами да — отвърна същото момче и посочи с ръка. — И двете са ей там.

Лу и Оз се завъртяха и зърнаха килнатия дъсчен нужник зад училището.

— Щото на вас, янките, това ви се полага — добави момчето със злобна усмивка.

От тия думи планинските деца избухнаха в смях и Оз нервно пристъпи по-близо до сестра си.

Лу огледа нужника, после пак се обърна към момчето.

— Как се казваш? — попита тя.

— Били Дейвис — гордо отвърна то.

— Винаги ли си толкова духовит, Били Дейвис?

Били се навъси.

— Туй пък какво означава? С обидни думи ли ме наричаш, момиче?

— А ти не го ли направи преди малко?

— Казах чистата истина. Янки сте се родили, янки ще си умрете. И да живеете тук, все сте си същите.

Тълпата от бунтовници изрази на висок глас пълното си съгласие с този възглед и Лу и Оз се озоваха във вражеско обкръжение. Спаси ги единствено дрънченето на школския звънец, при което всички деца се втурнаха към вратата. Лу и Оз се спогледаха, сетне тръгнаха подир тълпата.

— Мисля, че не ни харесват, Лу — каза Оз.

— Аз пък мисля, че пет пари не давам за тях — отвърна сестра му.

Както откриха след малко, училището разполагаше с една-единствена стая, използвана за всички класове от първи до седми, като учениците бяха разделени на групички по възраст. Учителката също бе само една. Казваше се Естел Маккой и получаваше заплата от осемстотин долара на учебна година. Занимаваше се с тази професия вече трийсет и девет години, което обясняваше защо косата й е по-скоро бяла, отколкото кестенява.

На три от стените висяха големи черни дъски. В единия ъгъл имаше тумбеста печка с дълги кюнци, излизащи през тавана. А в другия ъгъл, сякаш съвсем не на място сред тази простичка обстановка, се издигаше изящно изработен шкаф с извит горен край. През стъклените вратички Лу видя вътре много книги. На стената до шкафа висеше парче картон с надпис „Библиотека“.

Естел Маккой застана пред тях. Имаше бузи като червени ябълки, широка усмивка и топчеста фигура, обгърната от пъстра рокля на цветя.

— Днес имам приятна изненада за всички. Искам да ви представя двама нови ученици: Луиза Мей Кардинал и нейния брат Оз. Луиза Мей и Оскар, станете, ако обичате.

Свикнал да се прекланя пред всяка проява на властност, Оз тутакси скочи на крака. Той обаче гледаше право надолу и пристъпваше от крак на крак, сякаш ужасно му се пишкаше.

Лу остана седнала.

— Луиза Мей — повтори Естел Маккой, — стани да те видят, скъпа.

— Името ми е Лу.

Усмивката на Естел Маккой леко помръкна.

— Да… Баща им беше много известен писател на име Джак Кардинал.

В този момент Били Дейвис се обади на висок глас:

— Дето е умрял ли? Викат, че бил умрял.

Лу го изгледа свирепо, а той й отвърна с гримаса. Учителката съвсем се обърка.

— Били, моля те. И тъй… както казах, той беше известен и някога учеше в моя клас. Надявам се, че съм дала скромен принос за развитието му като писател. Казват, че ранните години са най-важни. Впрочем знаете ли, че във Вашингтон мистър Кардинал е подарил своя книга с автограф дори на президента на Съединените щати?

Лу се озърна из стаята и усети, че това не означава нищо за тия планински деца. Всъщност тук едва ли беше благоразумно да се споменава столицата на янките. Не изпитваше гняв, че тия деца не се прекланят пред бащиното й творчество; по-скоро ги съжаляваше за невежеството.

Естел Маккой явно не бе очаквала да настане студено мълчание.

— Ами… добре дошли, Луиза Мей и Оскар. Сигурна съм, че не ще посрамите своя баща тук, в неговата… алма матер.

Този път Лу се изправи, докато Оз побърза да си седне с наведена глава и стиснати очи. Личеше, че го е страх от онова, което се готви да предприеме сестра му. Знаеше много добре, че Лу не си поплюва. Или те гръмва с двете цеви право в лицето, или те оставя да доживееш до вечерта. Рядко имаше средно положение. И все пак тя изрече само:

— Казвам се Лу.

После си седна. Били проточи шия към нея и подхвърли:

— Добре дошла в планините, мис Луиза Мей.

 

 

Учебният ден свършваше в три следобед и децата не бързаха да се приберат, защото у дома със сигурност ги чакаше още работа. Момчетата обикаляха из двора на групички и си разменяха джобни ножчета, ръчно изработени йо-йо и домашен тютюн за дъвчене. Момичетата споделяха местните клюки или си бъбреха за готварство, шиене и момчета. Били Дейвис се набираше на хоризонталния прът, закрепен между ниските клони на ореха, предизвиквайки възхитени погледи от страна на едно момиче с широки бедра и криви зъби, но с румени бузи и красиви сини очи.

Когато Лу и Оз излязоха навън, Били прекрати упражненията и бавно закрачи към тях.

— Я, ами че туй била мис Луиза Мей — изрече той с висок, подигравателен глас. — Ходила ли си при президента, мис Луиза Мей?

— Не спирай, Лу, моля те — каза Оз.

Били продължи още по-гръмогласно:

— Трябваше ли да подписваш книги вместо татко си, щото той е умрял и прочие?

Лу спря. Усещайки, че всякакви молби са безсмислени, Оз отстъпи назад. Лу се обърна да погледне своя мъчител.

— Какво има бе, тъпчо, още ли ти е криво, че ние, янките, ви сритахме задниците?

Доловили мирис на кръв, другите деца се струпаха наоколо, за да прикрият от очите на мисис Маккой евентуалната схватка.

Били се навъси.

— Слушай, момиче, тия думи да си ги вземеш назад.

Лу пусна торбичката с книгите.

— Слушай, момче, опитай се да ме накараш, ако мислиш, че можеш.

— Гледай си работата, аз момичета не бия.

Дори удар с юмрук не би разгневил толкова Лу. Тя сграбчи Били за презрамките на гащеризона и го просна на земята, където той остана да лежи, смаян както от силата, така и от дързостта й. Тълпата пристъпи още по-близо.

— Ще ти сритам задника, ако не се извиниш за това — каза Лу, наведе се и заби пръст в гърдите му.

Оз я задърпа, докато навалицата около тях се стягаше като юмрук.

— Стига, Лу, моля те, не се бий. Моля те.

Били скочи на крака и пристъпи към отмъщение. Вместо да замахне срещу Лу, той грабна Оз и с всичка сила го запокити на земята.

— Некадърен смрадлив северняк.

Победоносната му гримаса не трая дълго, защото кокалестият юмрук на Лу се вряза право в нея. Били рухна до Оз и от носа му шурна кръв. Преди да се опомни, Лу го яхна и заблъска с юмруци. Скимтейки като бито псе, Били отчаяно размаха ръце. Един от ударите улучи Лу по устната, но тя продължи да пердаши, докато накрая Били закри лице и прекрати борбата.

Сетне живата стена около тях се разтвори и в процепа изникна мисис Маккой. Тя успя да издърпа Лу от Били, макар и не без тежки усилия, от които остана без дъх.

— Луиза Мей! — възкликна учителката. — Какво би си помислил татко ти?

Гърдите на Лу се надигаха и отпускаха яростно, а ръцете й все още бяха свити в мощни оръжия за вразумяване на нахалници.

Естел Маккой помогна на Били да стане. Той закри лицето си с лакът и тихо захълца.

— А сега кажи на Били, че съжаляваш — нареди учителката.

Вместо отговор Лу отново се хвърли напред и замахна срещу противника. Били отскочи като заек, приклещен на тясно от разлютена змия.

Мисис Маккой дръпна с всичка сила ръката на Лу.

— Луиза Мей, престани незабавно и кажи, че съжаляваш.

— Да върви по дяволите.

Естел Маккой едва не припадна, чувайки подобен език от дъщерята на прочут писател.

— Луиза Мей! Подбирай си думите!

Лу изтръгна ръка и побегна като вихър по пътя.

Били хукна в обратна посока. А Естел Маккой остана на бойното поле с празни ръце.

Забравен сред суматохата, Оз тихичко стана, взе торбичката на сестра си, изтупа я и дръпна учителката за роклята. Тя наведе глава.

— Извинете, госпожо — каза Оз, — но името й е Лу.