Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (25)

25

На следващата сутрин Лу се събуди рано. Музиката не я бе напуснала през цялата нощ и сънищата й бяха приятни. Тя се протегна, опипа с крак студения под, после отиде да надникне през прозореца. Слънцето вече почваше да се изкачва по небосклона и тя знаеше, че трябва да издои кравите — задача, която отдавна смяташе изцяло за своя, защото харесваше сутрешната прохлада в обора, изпълнен с мирис на крави и сено. Понякога се изкачваше в плевнята, дръпваше преградата и сядаше на ръба да погледа отвисоко пасищата и нивите, да послуша шумоленето на птици и животинки из дървета, треви и храсти, да усети вятъра, който сякаш никога не преставаше.

Бе настанала още една от онези утрини с пламнали небеса и мрачно замислени планини, когато птиците весело литват нагоре, а животни, цветя и дървета деловито посрещат новия ден. Но Лу изобщо не бе очаквала да види как Даймънд и Джеб се измъкват тихичко от обора и поемат по пътя.

Лу се облече бързо и слезе долу. Луиза слагаше закуска на масата, а от Оз все още нямаше и следа.

— Снощи беше много весело — каза Лу, сядайки на масата.

— Сигурно ще ми се смееш, ама на млади години танцувах здравата — подхвърли Луиза, докато оставяше пред нея чаша мляко и пържена филия.

— Даймънд сигурно е спал в обора — каза Лу с пълна уста. — Техните не се ли тревожат за него? — Тя стрелна Луиза с поглед и добави: — Или май трябва да питам има ли кой да се тревожи за него.

Луиза въздъхна, после се втренчи в Лу.

— Майка му се спомина още щом го роди. Често става по нашия край. Твърде често. Преди четири години и татко му я последва.

Лу остави филията.

— Как умря баща му?

— Не е наша работа, Лу.

— Има ли нещо общо с онова, дето направи с колата на онзи човек?

Луиза седна и потропа с пръсти по масата.

— Моля те, Луиза, моля те. Наистина искам да знам.

Тревожа се за Даймънд. Той ми е приятел.

— Веднъж в една мина имаше взривове — изрече глухо Луиза. — Отгоре се свлече цял хълм. А на склона ореше Донован Скинър.

— С кого живее Даймънд тогава?

— Той е като горско птиче. Сложиш ли го в клетка, ще залинее и ще умре. Ако му потрябва нещо, знае, че винаги може да дойде при мен.

— Компанията плати ли за онова, което се случи?

Луиза поклати глава.

— Взеха да въртят разни адвокатски номера. Котън се опита да помогне, но не успя. „Съдърн Вали“ е могъща сила по тия места.

— Горкият Даймънд.

— Ама и момчето не си поплюва — каза Луиза. — Веднъж колелата на един автомобил паднаха на излизане от мината. Друг път въглищният силоз не искаше да се отвори, та трябваше да повикат майстори чак от Роаноук. Намериха камък между зъбчатките. А пък онзи същият надзирател веднъж излязъл да си свърши работата, а нужникът взел, че се катурнал. Проклетата врата не щяла да се отвори и човекът цял час киснал вътре. До ден-днешен никой не знае как точно е станало и кой е вързал въжето около нужника.

— И никога ли не си е патил?

— Съдията Хенри Аткинс е добър човек. Знае как стоят нещата, затуй не го закачи. А Котън редовно разговаряше с Даймънд и малко по малко пакостите престанаха. — Луиза помълча. — Е, додето не стана онази история с конския тор в колата.

Тя извърна глава, но Лу вече бе зърнала широката й усмивка.

Лу и Оз яздеха Сю всеки ден, докато накрая Луиза ги обяви за опитни ездачи. Лу обичаше да язди. Отвисоко погледът й сякаш стигаше до безкрая, а гърбът на кобилата бе тъй широк, че падането изглеждаше невъзможно. След като изпълнеха сутрешните задачи, двамата отиваха с Даймънд да поплуват в Ямата на Шотландеца — малко езерце, за което Даймънд твърдеше, че нямало дъно. С напредването на лятото Лу и Оз почерняха, а Даймънд само стана още по-луничав.

Юджин идваше с тях, когато можеше, и Лу с изненада узна, че е само на двайсет и една. Той не умееше да плува, но децата го научиха и скоро Юджин храбро пореше хладната вода и дори се премяташе пъргаво, тъй като в тази среда куцият крак изобщо не му пречеше.

Играеха бейзбол на едно пасище, което бяха окосили грижливо. Юджин им издяла бухалка от дъбова дъска, изтънена в единия край. Използваха протритата топка на Даймънд и още една, направена от парче гума, омотано с канап и овча вълна. За бази им служеха каменни плочи, подредени в права линия според указанията на Даймънд, който твърдеше, че това било единствено верният начин, и наричаше играта „прав бейзбол“. Макар да бе гледала много мачове на „Янките“ в Ню Йорк, Лу си премълча и остави момчетата да се забавляват. Оказа се, че никой от тях, дори и Юджин, не може да засече топка, хвърлена от Оз.

Следобед често си разказваха приключенията на Вълшебника от Оз и наново измисляха онези части, които бяха забравили или за които смятаха с младежка самоувереност, че могат да бъдат подобрени. Даймънд проявяваше силно пристрастие към Плашилото; естествено, Оз държеше да бъде Страхливия лъв, а по липса на друга възможност Лу поемаше ролята на безсърдечния Тенекиен дървар. Единодушно обявиха Юджин за Великия и всемогъщ вълшебник. Оттогава насетне той редовно изскачаше иззад скалите и крещеше репликите, които му бяха измислили, с тъй добре разигран гняв, че Страхливия лъв Оз умоляваше Великия вълшебник Юджин да реве малко по-тихо. Понякога водеха сражения срещу летящите маймуни и разтапящите се вещици, в които с малко изобретателност и късмет в най-важния момент доброто винаги побеждаваше злото сред величествените планини на Вирджиния.

Даймънд им разказваше как през зимата се пързалял по замръзналата повърхност на Ямата на Шотландеца. Как изрязвал с брадвичка парче кора от някой дъб и се пързалял с него по заледените склонове със скорост, каквато никой друг на света не бил постигал. Казваше, че на драго сърце ще им покаже как го прави, но трябвало да се закълнат да пазят тайна, иначе имало опасност зли хора да си присвоят това велико откритие и дори може би да завоюват света с негова помощ.

Лу не показваше с нищо, че знае за родителите на Даймънд. След игрите тя и Оз се сбогуваха с приятеля си, яхваха Сю и поемаха обратно към фермата, като се редуваха с Юджин върху кобилата, ако и той бе дошъл с тях. Даймънд оставаше да поплува още малко или да си поиграе с топката, тоест да прави каквото си иска, както не пропускаше да подчертае.

По пътя към къщи след един от тези излети Лу реши да избере нов подход. Докато двамата с Оз наближаваха фермата изотзад, над планините висеше тънка мъгла. На около километър от къщата Лу спря кобилата върху една могилка. Оз неспокойно се размърда зад нея.

— Хайде, Лу, трябва да се прибираме. Работа ни чака.

Но Лу вече бе скочила и Оз побърза да хване юздите, при което едва не падна от кобилата. Той подвикна сърдито след сестра си, ала тя сякаш не го чу.

Лу наближи малката разчистена поляна в сянката на едно вечнозелено дърво и коленичи. Гробовете бяха отбелязани с простички дървени кръстове, потъмнели от времето. А личеше, че е минало много време. Лу зачете имената на покойниците и годините на тяхното съществуване, които бяха изсечени дълбоко в дървото и все още си личаха почти толкова ясно, колкото и когато са били издълбани.

Първото име бе Джошуа Кардинал. По датите на раждане и смърт Лу предположи, че вероятно това е бил техният прадядо, съпругът на Луиза. Името върху втория гроб бе чувала от баща си. Джейкъб Кардинал — бащата на баща им, дядо на Лу и Оз. Докато четеше надписа, Оз се приближи и коленичи на тревата до нея. Той мълчаливо свали сламената си шапка. Дядо им бе починал съвсем млад, по-млад дори и от баща си. Лу се запита дали по тия места няма някаква зла сила. Ала после си спомни колко е преживяла Луиза и престана да се тревожи.

Третият гроб изглеждаше най-стар. На него имаше само име, без години на раждане и смърт.

— Ани Кардинал — прочете на глас Лу.

Двамата дълго стояха на колене и се взираха в тия кръстове над гробовете на роднини, които никога не бяха виждали. После Лу стана, върна се при Сю, хвана буйната грива на кобилата, яхна я и помогна на Оз да се изкатери отзад. На връщане не размениха нито дума.

Тази вечер на трапезата Лу неведнъж понечи да попита Луиза за онова, което бяха видели, но нещо я удържаше. Личеше, че Оз е също тъй любопитен, ала както обикновено той предпочиташе да изчака решението на сестра си. Има време да получим отговори на всички въпроси, каза си Лу. Преди да си легне, тя излезе на задната веранда и отправи взор към могилката. Въпреки ясното сияние на лунния сърп не можа да различи малкото гробище, но вече знаеше, че го има. Никога не бе проявявала голям интерес към мъртвите, особено откакто загуби баща си. Сега знаеше, че скоро пак ще отиде на онова място, за да погледне отново тия прости дървени кръстове, забити в земята и носещи имената на хора, с които делеше една кръв.