Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (20)

20

Една сутрин Лу стана съвсем рано, навярно дори преди Луиза и Юджин, защото долу не се чуваше никакъв шум. Вече бе свикнала да се облича на тъмно и пръстите й се движеха пъргаво, докато надяваше дрехите и връзваше обувките. Пристъпи до прозореца и надникна навън. Беше толкова тъмно, че я обзе смътна тревога, сякаш се намираше дълбоко под водата. Тя трепна, защото й се стори, че зърна нещо да се измъква от обора. После то изчезна като зигзаг на отминала мълния. Лу отвори прозореца, за да вижда по-добре, но от тайнственото нещо вече нямаше и следа. Навярно си бе въобразила.

Тя слезе по стъпалата колкото се може по-тихо, тръгна към стаята на Оз да го събуди, но вместо това спря до стаята на майка си. Вратата бе леко открехната и Лу постоя така, сякаш нещо й преграждаше пътя. Облегна рамо на стената, повъртя се смутено, плъзна длани по рамката, отблъсна се и пак се приведе напред. Накрая Лу подаде глава в спалнята.

С изненада видя върху леглото две фигури. Оз лежеше до майка си. Беше по ватено долно бельо и част от тъничките му прасци се виждаше между набраните крачоли и дебелите вълнени чорапи, които си носеше още от Ню Йорк. Дупето му стърчеше нагоре, а личицето му беше обърнато настрани, така че Лу можеше да го види. Стискаше новото мече и се усмихваше блажено.

Лу се промъкна на пръсти и положи длан върху гърба му. Момчето не помръдна, тогава Лу плъзна пръсти надолу и леко докосна ръката на майка си. Когато правеше упражнения с нея, всеки път в дъното на душата й трепваше плаха надежда, че усеща как майка й се напряга, макар и съвсем леко. Но всъщност натискът винаги се оказваше просто тежест на отпуснатите крайници. А Аманда бе проявила такава сила по време на катастрофата, за да спаси децата си. Може би в тази борба, мислеше си понякога Лу, е изчерпала всичко, с което разполага.

Тя напълни с въглища огнището в предната стая, запали го и дълго седя отпред, усещайки как топлината прогонва студа от костите й. На разсъмване отвори вратата и прохладният вятър я лъхна в лицето. Високо горе се влачеха тумбести сиви облаци от преминала буря, облени отдолу в пламтящи розово червеникави багри. Точно под тях зелените гори по планинските склонове се изкачваха постепенно чак до небето. Не помнеше друг път да е виждала тъй прекрасен изгрев. Във всеки случай не и в града.

Макар да не бе минало чак толкова много време, Лу имаше чувството, че са изтекли години, откакто ходеше по бетонните тротоари на Ню Йорк, возеше се в метрото, тичаше да хване такси с родителите си, провираше се сред тълпи купувачи в „Мейси“ след Деня на благодарността или ходеше на „Янки Стейдиъм“ да гледа бейзбол и да яде хотдог. Преди няколко месеца всичко това бе заменено от стръмни склонове, пръст, дървета и миризливи животни, чрез които трябва да си изкарваш прехраната. Вместо покупки от бакалницата на ъгъла имаше прясно изпечен хляб и току-що издоено мляко, вместо водопровод — помпа или тежка кофа, вместо огромни обществени библиотеки — шкафче с няколко книги, вместо високи сгради — още по-високи планини. И без сама да разбира защо, Лу се питаше дали би имала сили да издържи тук за дълго. Може би баща й бе имал основателна причина да не се завръща.

Тя отиде в обора и издои кравите, после отнесе пълна кофа мляко в кухнята, а друга сложи да се охлажда в извора. Въздухът вече ставаше по-топъл.

Беше запалила готварската печка и пържеше сланина, когато прабаба й влезе. Луиза бе разтревожена, че се е успала. Когато видя пълните кофи на мивката и Лу й каза, че вече е издоила кравите, старицата се усмихна одобрително.

— Додето се усетя, ще вземеш да въртиш цялата къща без мен.

— Едва ли ще стане — каза момичето с такъв глас, че Луиза престана да се усмихва.

Половин час по-късно Котън пристигна изневиделица, облечен със закърпени работни панталони, стара риза и ожулени високи обувки. Беше свалил очилата, а вместо бомбе носеше сламена шапка, което Луиза обяви за проява на предвидливост, защото днес слънцето щяло здравата да напече.

Всички го поздравиха, макар че Лу измънка поздрава с половин уста. Както бе обещал, той редовно идваше да чете на майка й и всеки път нейното раздразнение нарастваше. Ала, от друга страна, Лу оценяваше неговата добрина и учтивост. Тези противоречиви чувства дълбоко смущаваха момичето.

Макар и ниски, температурите през нощта не бяха спаднали до нулата. Луиза нямаше термометър, но както сама казваше, костите й отчитаха по-точно, отколкото някаква си живачна стъкленица. Ще се сади, обяви тя на всички. Засееш ли късно, не разчитай на реколта.

Отправиха се към първата нива за засаждане — леко наклонен правоъгълник с площ около четирийсет декара.

Неуморният вятър бе прогонил навъсените сиви облаци отвъд хребета, оставяйки подир тях чисто небе. Тази сутрин обаче планините изглеждаха някак сплескани, като театрални декори. Луиза внимателно свали от каруцата чувалите с миналогодишна царевица за посев, съхранявани цяла зима в хамбара. След това строго разпореди на своята армия как да използва семената.

— Трябва да изкараме по двеста килограма царевица на декар — каза тя. — Ако може, и повече.

Отначало всичко вървеше добре. Оз вървеше по редовете и усърдно слагаше на всяка купчинка пръст по три зърна, както бе заръчала Луиза. Лу обаче почваше да се разсейва и пускаше ту две, ту четири.

— Лу — обади се рязко Луиза, — слагай по три зърна, момиче.

Лу я изгледа втренчено.

— Като че има някаква разлика.

Луиза опря юмруци на кръста си.

— Разликата е дали ще ядеш, или няма.

Лу постоя така, после отново тръгна напред, като слагаше по три царевични зърна във всяка от купчинките, нижещи се на двайсетина сантиметра една от друга. След два часа упорита работа се оказа, че петимата са успели да засадят само половината нива. През следващия час Луиза ги прати да зариват с мотики засадените семена. Дланите на Оз и Лу скоро се покриха с кървави мехури въпреки ръкавиците, които носеха. Котън пострада не по-малко от тях.

— Адвокатската работа не подготвя човека за честен труд — обясни той, докато им показваше разранените си ръце.

Дланите на Луиза и Юджин бяха толкова мазолести, че те изобщо не носеха ръкавици, копаеха двойно по-бързо от другите и ръцете им само леко се зачервиха от грубите дръжки на инструментите.

След като заринаха и последното семе, Лу седна на земята и се потупа с ръкавиците по крака. Чувстваше се по-скоро отегчена, отколкото изморена.

— Е, беше много забавно. А сега какво?

Ненадейно пред нея изникна дълга извита пръчка.

— Преди да тръгнете за училище, идете двамата с Оз да потърсите кравите.

Лу погледна нагоре и видя лицето на Луиза.

Лу и Оз крачеха през гората. Юджин бе пуснал кравите и телето на откритото пасище, а те, досущ като хората, имаха склонност да скитат насам-натам в търсене на нещо по-добро.

Лу сърдито шибна един люляков храст с пръчката, която Луиза й бе дала, за да пропъжда змиите. Не беше споменала тази заплаха пред Оз, защото предполагаше, че ако той узнае, ще й се наложи да го мъкне на гръб.

— Не мога да повярвам, че сме тръгнали да търсим някакви си глупави крави — каза сърдито тя. — Щом са толкова тъпи да се губят из пущинака, нека си стоят там.

Провряха се през гъсталак от кучешки дрян и планински лавър. Оз се хвана за най-ниския клон на един крив бор и изведнъж подсвирна, защото наблизо прелетя едра червена птица, за която местните жители едва ли знаеха, че се нарича кардинал.

— Лу, гледай, това е кардинал. Като нас.

Взеха да се оглеждат повече за птици, отколкото за крави, и скоро забелязаха най-различни пернати, много от които виждаха за пръв път. Над нацъфтелите грамофончета и горски теменужки пърхаха колибрита; по-нататък децата подплашиха в гъстата трева цяло ято чучулиги. Обади се ястреб, няколко досадни сойки бъбреха на всеослушание. Избуялите диви рододендрони вече се обсипваха с цветове в розово и червено, вирджинската мащерка разтваряше бели цветчета с лилави ръбове. Сред острите скални парчета и натрошените шисти по стръмните склонове се тъмнееха храсти зеленика и самакитка. Дърветата бяха навлекли докрай пролетната си премяна, а небето се разстилаше над тях като синьо наметало. А ние сме тръгнали да търсим загубени говеда, помисли си Лу.

На изток задрънка хлопатар.

Оз развълнувано се озърна.

— Луиза каза да се ослушваме за звънците на кравите.

Лу изтича след него през горички от букове, липи и тополи, където провлачените стъбла на глициниите се вкопчваха в тях като мънички яки ръце, а отдолу ги препъваха корени, вкопчени в неравната почва. Когато стигнаха до една полянка, оградена с бучиниш и бъз, отново се разнесе дрънчене, но крави не видяха. Наблизо прехвръкна златна сипка, която ги стресна.

— Мууу. Мууу! — дочуха те и хлопатарът пак задрънка. Двамата взеха да се озъртат слисано, докато Лу не вдигна очи към един клонест клен, където видя Даймънд да люлее хлопатара. Беше бос, облечен с все същите дрехи, с цигара зад ухото и щръкнала към небето коса, сякаш някое пакостливо ангелче дърпаше рижата му грива.

— Какво правиш? — попита сърдито Лу.

Даймънд пъргаво се заспуска от клон на клон, скочи долу и пак разтръска хлопатара. Лу забеляза, че е вързал с канап подареното ножче за гащеризона си.

— Мислех си, че съм крава.

— Не е смешно — каза Лу. — Трябва да ги намерим.

— А, че то е от лесно по-лесно. Мене ако питаш, кравите не се губят, само скитат насам-натам, додето някой ги открие.

Той подсвирна и Джеб дотърча от гъсталака.

Даймънд ги поведе напред през ясенова горичка; върху един паднал дънер две катерички водеха оживен спор, вероятно за някаква ценна находка. След малко тримата спряха и огледаха с възхищение един златен орел, кацнал върху идеално права двайсетметрова топола. На следващата поляна видяха кравите да пасат сред естествена кошара от нападали дървета.

— Още щом ги видях, разбрах, че са на мис Луиза. И си рекох, че сигурно ще довтасате да ги търсите.

С помощта на Даймънд и Джеб върнаха кравите във фермата. По пътя Даймънд им показа как да се държат за опашките им, докато изкачват стръмното — така добичетата щели да си платят, задето са се залутали. Когато затвориха портата на оградата, Лу каза:

— Даймънд, обясни ми как сипа конски тор в колата на онзи човек.

— Не мога, щото не бях аз.

— Стига, Даймънд. Ти направо си го призна пред Котън.

— Ушите ми са дървени, нищо не чувам.

Ядосаната Лу драскаше с крак кръгчета по земята.

— Слушай, Даймънд, ние трябва да тръгваме за училище. Не искаш ли да дойдеш с нас?

— На никакво училище не ходя — отсече той, после лапна незапалената цигара и моментално се превърна във възрастен.

— Как така вашите не са те накарали?

Вместо отговор Даймънд подсвирна на Джеб и двамата се отдалечиха тичешком.

— Хей, Даймънд — подвикна след тях Лу.

Момчето и кучето побягнаха още по-бързо.