Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (8)

8

Кайла бе сътворила истинско чудо с косата ми. Беше я вдигнала назад и й беше придала формата на плътно прилепнала шапчица, като беше оставила три дълги къдрици да се спускат отдясно точно под слепоочието ми. Беше закрепила над къдриците ми хубавата шапка, която Корин беше направила специално за мен. Три къси кремави на цвят щраусови пера бяха прикрепени към кремавата кадифена предна част. Вместо да стоят изправени, перата се извиваха изящно около дясната страна на главата ми. Това разкошно творение на Корин подхождаше идеално на атлазената рокля и на дългите кадифени ръкавици. По настояване на Кайла сложих малко червило на устните си, като само потъмних леко естественото розово. Сложих си и малко руж, който подчертаваше високите ми скули, а клепките ми бяха обагрени в едва забележими златистокафяви сенки. Гримът почти не се виждаше и само караше да изпъкне естественият цвят на кожата ми, но усещах, че ме прави да изглеждам по-възрастна и много по-рафинирана.

— Не вярвам на очите си, миз Дана — обяви Кайла, като ме гледаше с нещо като благоговение. — Просто не вярвам, че това сте вие.

— Благодаря — казах аз.

— Ох, не исках да кажа, че не сте винаги прелестна, но тази вечер… тази вечер сте направо ослепителна. Никога не съм виждала толкова хубаво момиче, не се шегувам. Май трябваше да ви направя друга прическа.

— И така си е добре. Чудесна е, Кайла, въпреки че ти трябваха два часа, за да я измайсториш.

Кайла светна от радост и продължи да бърбори за косата и роклята ми и за това, каква сензация ще бъда. Поех си дълбоко дъх. Сдържах се с усилие да не се разрева. През целия ден нервите ми бяха опънати до крайност. Казвах си, че съвсем не се безпокоя, но сега, когато идваше времето да сляза на долния етаж и да тръгна за бала, усещах, че ме обзема паника. „Не се боя от тези хора, казах си аз. Не им отстъпвам в никакво отношение. Ще крача с гордо вдигната глава. Ще бъда невъзмутима, вежлива и любезна, пък каквото ще да става.“

— … когат ви видат тази вечер, онез хубави млади джентълмени всички ще се струпат на тълпа около вас. Ще имате толкоз много поклонници, че няма да успеете да ги преброите.

— Много се съмнявам в това, Кайла — казах аз.

— И един от тях ще ви накара да се влюбите в него. Така става. Аз съм се влюбвала толкоз пъти, че още ми се върти свят. Влюбването не прилича на нищо друго.

Поех си дълбоко дъх и оправих за последен път ръкавите. На душата ми беше неспокойно. Кайла като че ли усети как се чувствам. Сърдечните й кафяви очи ме погледнаха с искрено разбиране и обич.

— Не се безпокойте, миз Дана — каза ми тя. — Те са хора като вас и мен. Няма да ви изядат.

— Може би ще ме разкъсат на парчета.

— Ще ви обикнат.

— Ами, как пък не — казах й аз.

Стори ми се, че съм вцепенена, когато тръгнах по коридора. Имах чувството, че след малко ще се изправя срещу взвода за разстрел.

Слязох бавно по изящно виещата се бяла стълба. Чух гласове долу и спрях. Надзърнах във фоайето. Джулиън и Делия ме чакаха. Джулиън изглеждаше удивително хубав в прекрасно ушитите си черни панталони и редингот. Нагръдникът му проблясваше в бяло. Делия приличаше на някаква порцеланова фигурка, която всеки момент ще се счупи, в роклята й от светло опалов атлаз и с наподобяващата й сребристо облаче коса.

— Престани да мърмориш, Джулиън. Знаеш, че не е възможно да отсъстваш от бала при Льокомбови. Дръж се като мъж.

— Предпочитам да ме изкормят и разкъсат на парченца.

— Не си излизал от къщи, откакто се върна от последната си обиколка из блатата. Не бива да стоиш по цял ден затворен в кабинета. Ще ти се отрази добре да се видиш малко с хората.

— Да знаеш само колко бързо ми омръзват. Мързеливи тесногръди мъже, надменни „дами“, глупави млади женкари и контета, склонни към флиртуване празноглави красавици — такива са те всичките. Креолската аристокрация!

— Това е нашата среда, Джулиън, и не всички са такива. Опитай се да се държиш вежливо тази вечер и моля те, скъпи, за Бога, само недей да говориш за растения и такива неща. Никой не се интересува от тях.

— Те не се интересуват от нищо друго, освен от това, кой на кого бил роднина, кога ще се състои следващото празненство и от безчислените си незначителни любовни връзки.

— Това не е така, скъпи. Много добре го знаеш. Много си се нацупил днес. Жалко, че Чарлз не е тук. И на него сигурно не му харесват тези събирания, но поне не се държи като глезено дете и не кара всички да се чувстват ужасно. Аз например смятам да си прекарам чудесно вечерта.

— Още малко и ще стане осем. Къде е онова проклето момиче?

Онова проклето момиче? Бузите ми почервеняха. Спуснах се бързо по стълбите. Полите ми се залюляха. Делия ми се усмихна сърдечно. Джулиън разбра, че съм го чула и се смути. После застина намясто, след като ме видя как изглеждам.

— Мили Боже — прошепна той.

— Съжалявам, ако съм ви забавила — изрекох студено.

— Не си ни забавила, скъпа — увери ме Делия.

— Какво си направила със себе си?

— Направила?

— Изглеждаш… изглеждаш…

— Тя е самата прелест, Джулиън.

— Онова дете, което доведох от блатото…

— Не съм дете! Отдавна престанах да съм дете.

— Не се заяждай. Просто исках да кажа… Боже мой, ти си… може би това се дължи на роклята. Колко ми струва тя, между другото?

— Много — отвърнах дръзко.

Джулиън явно се развесели. Изгледах го гневно. Още му бях обидена, че ме нарече „онова проклето момиче“. Много ми се искаше да му кажа точно какво си мисля за него.

— Придобила е някакъв външен вид — каза той, — но характерът си е старият. Защо не забелязах по-рано тези промени?

— Беше много зает с проклетата си книга — отсякох аз.

— А сега, гледай ти, стоиш пред мен като самото въплъщение на изискаността и красотата. Ти си невъзмутима, изтънчена и се държиш самоуверено. Обаче се страхувам, че си устата, както преди, макар и думите ти да галят ухото с мелодичността си. Всички тези учители, които ме докараха до просешка тояга, очевидно са се справили блестящо със задачата си.

— Дана се стара много — каза Делия.

— Знаеш ли да четеш и пишеш?

— Чета всички книги, които ми попаднат. Дори онази ужасно дълга книга, която ми даде. В нея пише за еволюцията на папратта и за сексуалния живот на хортензиите.

— О? И как я намираш?

— Скучна е. Предпочитам Балзак и Жорж Санд.

Джулиън вдигна смаяно вежди.

— Балзак? Жорж Санд? Личи си влиянието на Делия. Май ще трябва да следя какво четеш. Не съм изхарчил толкова пари за частни учители, за да си пълниш главата с разни лекомислени френски романчета.

— Те са много полезни за образованието — заявих му аз. — Научих много от тях.

— За разни ненужни неща — възрази ми той. — Е, дами, ще тръгваме ли за бала? Освен ако, разбира се, не предпочитате да го изпуснем. Току-що почнах да чета един нов каталог…

— Тръгваме — изрече твърдо Делия.

Джулиън се засмя отново. Изглеждаше много по-приветлив от обикновено. Хвана я под ръка, прегърна ме за рамото и ни поведе към очакващата ни карета под неодобрителния поглед на Помпей, който ни държеше вратата отворена. За миг не преставах да усещам отпуснатата му върху кожата ми ръка. Тя ми тежеше. Беше топла и ме притискаше към него. Доставяше ми сладостното усещане за сигурност. Той ме погледна. Очите му гледаха сърдечно. Запитах се как е възможно да съм си мислела разни лоши неща за него. Стана ми удивително топло отвътре. Дали бях привързана към него? Благодарна ли му бях? Или нещо повече? Стана ми неприятно, когато свали ръката си, за да помогне на Делия да се качи в каретата. Пред къщата на Льокомбови се вцепених от страх. Джулиън усети това и ме хвана за ръка. Стисна я толкова силно, че трепнах от болка. След няколко секунди стигнахме до портика. Един черен лакей отвори вратичката на каретата. Джулиън изскочи навън и ни помогна да излезем.

— Ще видиш, че Льокомбови са малко странни — довери ми Делия. — Много са очарователни, но той, уви, чува лошо какво му се говори. А тя, бедничката, още си мисли, че е придворна дама при френския крал. Още се облича по модата на Мария Антоанета и носи поли с банели и високи украшения за глава с пера.

— И двамата са смахнати — каза Джулиън.

Делия го изгледа предупредително, когато влязохме в грамадното фоайе, което беше оцветено в светлосини и бели оттенъци. След това влязохме в една просторна и хубава приемна. Златисти шарки украсяваха белите стени. Три огромни кристални полилея висяха от тавана. Стаята беше изпълнена с великолепно облечени хора, които разговаряха и се смееха. След това изведнъж спряха да говорят и да се смеят. Само шепнеха и гледаха с любопитство. Музиката продължи да свири. Звуците й се носеха от съседната бална зала. Чух шумен стон от неприятна изненада и видях лелята на Джулиън Лавиния. Тя стоеше в другия край на стаята до сина си Раул и до една хубава и надменна на вид млада жена, която сигурно беше сестра му Магделон. Стори ми се, че мина цяла вечност, но в действителност бяха само няколко секунди. След това хората подновиха разговорите си. Само че сега говореха с по-приглушени гласове и поглеждаха скришом към нас, като се преструваха, че не го правят. Джулиън не се забави и за миг. Поведе Делия и мен към една странна двойка, която поздравяваше гостите си.

Възрастният мъж беше сивокос и прегърбен. Държеше огромна фуния долепена до ухото си. Кимаше така щастливо, сякаш някой му беше разказал забавна шега. Жената до него беше много по-висока. Лицето й беше призрачно и повехнало. Цялото беше покрито с пудра и грим. На едната буза си беше лепнала хубава изкуствена бенка с форма на сърце. Беше облякла необикновена сребристобяла рокля. На главата й стоеше напудрена бяла перука с украшение в стил Помпадур, което се извисяваше на поне два фута.

— Джулиън! — изграчи дрезгаво мосю Льокомб. — Всеки път, като те виждам, ми приличаш все повече, и повече на баща си.

— Благодаря ви, сър. Приемам това като комплимент. Познавате, разбира се, леля ми Делия. Позволете да ви представя моята повереница мадмоазел Дана О’Мали.

— Карта ли? — извика той. — Карта ли казахте? — Той нагласи фунията до ухото си. — Покажете вашата карта, ако толкова искате, но аз предпочитам да се запозная с пленителното създание, което сте довел при нас.

Джулиън ме представи отново. Мосю Льокомб се изкикоти силно и каза, че наистина приличам на карта. Попита дали съм някаква роднина. На Джулиън му омръзна да се разправя с него. Каза, че много се радва, че е тук и остави Делия да се занимава с нашия домакин. От другата страна на помещението Лавиния ни гледаше възмутено и шепнеше гневно нещо на дъщеря си. Джулиън ме представи на мадам Льокомб, която се усмихна колебливо. Огледа ме внимателно с насълзените си сини очи, които бяха учтиви и тъжни. Имах чувството, че мадам Льокомб живее в неясен и смътен свят, в който няма място нито за настоящето, нито за миналото. На челото й се появи нежна бръчка, докато продължаваше да ме оглежда.

— Толкова ми е приятно да ви видя пак… но, не… вие ми напомняте за… сигурно си мисля за… извинете ме, моля ви.

Като че ли я заболя и се смути едновременно. Имаше нещо трогателно в тази чудато облечена стара жена с доста гримирано лице и плаха усмивка.

— За мен е истинско удоволствие, че съм тук тази вечер, мадам Льокомб — изрекох тихо.

— Минало е толкова време — каза тя. — Отдавна не съм виждала родителите ви. Тук ли са те тази вечер?

— Бо… боя се, че не — отвърнах й аз.

— Пожелайте им всичко хубаво от мен. Забавлявайте се, дете.

Джулиън ме хвана за лакътя и ме отведе настрани, като ми обясняваше, че нашата домакиня често обърква лицата на хората. Хората още ни гледаха и шепнеха. В очите на Джулиън блесна дяволит пламък. Той ме поведе към мястото, където стоеше разярената Лавиния с двете си деца. Тя беше смъртнобледа. Носеше черна копринена рокля и рубинена огърлица. Дъщеря й беше облякла атлазена рокля в прасковен цвят. Брат й беше официално облечен и беше така пригладен и хубав, както предишния път, когато го видях. На устните му се появи развеселена усмивка, когато ни видя, че приближаваме.

— Лельо Лавиния! — възкликна сърдечно Джулиън. — Колко ми е приятно, че се срещам първо с теб! Позволи ми да ти представя моята повереница, Дана О’Мали. Дана, това е леля ми Лавиния, за която си чувала толкова много, и нейните деца Раул и Магделон.

— Как смееш! — прошепна вбесената Лавиния. — Как смееш да опозоряваш така семейството!

Тя го изгледа с унищожителен поглед, който би изпепелил намясто някой по-малодушен мъж. Джулиън само се усмихна. Магделон сякаш бе изваяна от лед. Гледаше ме с явна и неприкрита омраза. Спомних си какво разказа Реджина за нея и Реджиналд Вандеркамп. Заподозрях, че тя знае, че съм осведомена за нейните любовни срещи във вилата на леля й. Ноздрите й пламтяха от гняв. Искаше й се да ми извади очите. Усмихнах се и й кимнах учтиво. Това накара ноздрите й да пламнат още повече. Обърна се вбесено към майка си.

— Хайде да си тръгваме веднага, мамо — изрече тя ледено. — Няма да остана в една и съща къща с тази развратница. Нали ти казах какви ги е говорила на Берта и Реджина. Няма да…

— Запази самообладание, Магделон — изрече кротко Раул.

— И аз искам да си отида — каза Лавиния, — но сме длъжни да помним кои сме, Магделон. Трябва да запазим достойнството си. Надявам се, че си доволен, Джулиън. Надявам се, че забелязваш, че обиждаш всички в Квартала с това… това грубо нарушение на приличието.

— Лавиния, скъпа — възкликна Делия, която се беше спряла да си побъбри с приятел и едва сега дойде при нас. — Колко ми е приятно, че те виждам.

— И ти си замесена в това! Никога няма да простя и на двама ви!

Лавиния хвана дъщеря си за ръката. Двете се устремиха към балната зала с надменно вдигнати брадички. Полите им шумоляха, докато вървяха. По прекрасно изваяните устни на Раул още играеше развеселена усмивка. Той поклати глава и обясни, че майка му доскоро е била под голямо напрежение и се извини за нейното държане. Помислих си, че е в негов интерес да застане на страната на Джулиън. Целуна Делия по бузата и разтърси ръката на Джулиън. След това ме погледна пронизително с кадифенокафявите си очи, които караха жените да усещат слабост в коленете. Беше висок, строен и излъскан. Несъмнено беше забележително хубав и имаше страхотен чар. Долавях без усилие въздействието на чара му, въпреки че не му се поддавах.

— Най-сетне се срещаме — изрече той с леко дрезгавия си мелодичен глас. — Чух ужасно много неща за вас.

— Сигурна съм в това — отвърнах аз.

Раул се изкикоти тихо. Звукът беше много чувствен.

— Тя е прелестна, Джулиън — изрече той — и съвсем не е такава, каквато я мислех.

„А какво ли си мислел за мен?“, запитах се наум. Той се обърна към мен. Поредната усмивка играеше по пълните му устни, които изглеждаха дори още по-розови заради тъмнокафявия му тен. Кафявите му очи като че ли блеснаха и обещаха бъдещи удоволствия. О, да, той наистина беше женкар. От него лъхаше на сладострастие и животински магнетизъм. Сега разбирах защо жените се съревновават за неговото внимание.

— Май трябва да те наричам братовчедке?

— Братовчедка?

— Ти си повереница на Джулиън. Той ми е братовчед. Така че излиза, че и ти ми се падаш братовчедка. Е, как да те наричам?

— Мадмоазел О’Мали звучи прекрасно — отвърнах аз.

Това го развесели. Пак се изкикоти и се обърна към Джулиън.

— Сега отивам да видя как е майка ми — каза той. — С нетърпение очаквам да се видим по-късно.

Кимна на всички ни и се отдалечи самоуверено. „Държи се така, сякаш притежава тази къща“, помислих си аз.

— Надуто младо магаре! — промърмори Джулиън.

Делия го смъмри, а след това отиде да си поговори с една приятелка, която беше дошла току-що. Джулиън въздъхна и ме хвана за ръка. Поведе ме към балната зала. Хората ни гледаха. Вървях с гордо вдигната глава и се преструвах, че не забелязвам нищо. Балната зала беше чудно хубава. Подът за танци беше от златист дъб и проблясваше на светлината. Множество двойки се движеха грациозно под мелодичните звуци.

— Как ти се струва? — попита Джулиън.

— Все… все едно, че се намирам в някой роман. Прилича… прилича ми на вътрешността на кутия с бижута.

Гостите, които танцуваха, седяха по масите или ходеха наоколо, отбиваха се при другите, разговаряха и пиеха шампанско. Забелязах Раул. Той беше заобиколен от ято обожаващи го млади красавици в хубави рокли в пастелни цветове. Магделон танцуваше с един висок червенокос младеж, а Лавиния седеше на една от масите и изглеждаше доста смутена, докато споделяше бедите си с една пълна дама в рокля от пурпурна коприна, която потупваше ръката й съчувствено.

— По-добре ли си сега? — запита Джулиън.

— Ами… да, малко по-добре съм.

„Поне гостите не хукнаха да си тръгват всички, като ме видяха, че идвам“, добавих си аз наум.

— Отлично се справяш досега — каза ми той. — Походката и държанието ти са съвършени. Малкото момиче от блатото е изминало забележително много път за твърде кратко време.

— Вярно е, че бях окъсана — отвърнах дръзко аз — и говорех с ужасен акцент, но моята… моята майка беше благородничка и ме беше възпитала да се държа както трябва. Никога не съм била… невежо калпазанче, за каквото ме мислеше.

— Не е нужно да се заяждаш толкова. Просто се опитах да ти направя комплимент.

Джулиън се усмихна. Усмивката му беше много мила. Сякаш ме обгърнаха слънчеви лъчи, толкова беше топла и сърдечна. Какво значение има какво си мислят тези хора? Какво от това, че продължават да поглеждат скришом? Джулиън беше до мен. Беше едър, силен и хубав. Никой нямаше да ми стори нищо, докато той беше до мен.

— Съжалявам за Лавиния и Магделон — изрече той. — Кои всъщност са Берта и Реджина и какво толкова си им казала?

Разказах му за срещата ни в ателието на Корин, като изпуснах само подробностите за Магделон и нейните любовници. Джулиън се подсмихна, когато му повторих прощалните ми думи към тях.

— Май не трябваше да им го казвам — изрекох аз. — Сигурно ме разнасят сега по целия Квартал.

— Несъмнено. Ти си ексцентрично създание, скъпа моя, и си доста по-интересна и забавна от всяка от тези глуповати светски красавици.

— И това ли е комплимент?

Той кимна и се усмихна отново. Обичах тази почти незабележима двойна брадичка и пълната извивка на долната му устна. Обичах дяволитостта и смеха, които танцуваха в сърдечните му кафяви очи. Тази вечер в балната зала имаше десетки красиви млади мъже. Малцина от тях бяха толкова ослепителни като Раул, но никой не беше така хубав и мъжествен, както този мил и често разсеян мъж, който ми беше дал нов живот.

— Искаш ли шампанско? — попита той.

— Мислиш ли, че ще посмея да опитам отново?

Той се подсмихна, като си спомни онази нощ в блатото. Това сякаш се беше случило преди цяла вечност. Джулиън махна на един лакей и взе две чаши шампанско от подноса. Отпих от шампанското и се отпуснах малко, обаче не преставах да усещам и за миг погледите на другите гости към себе си.

— Продължават да ни гледат — казах аз. — Преструват се, че не го правят, но…

— Особено пък мъжете — подметна Джулиън. — Ти определено си най-хубавата жена тук тази вечер.

— Ако продължиш да ми правиш комплименти, боя се, че ще ми се завие свят.

— Ще се погрижа да се чувстваш добре — обеща той. — Още не разбирам какво е станало с теб. Последния път, когато те видях, беше една клета бездомница с пронизителен глас, а след това изведнъж… чудо! Доста смущаващо, слабо казано.

— Не ме ли харесваш такава?

— Точно обратното, намирам те за опечаляващо пленителна.

— Опечаляващо?

— Изпий си шампанското, Дана — нареди той.

Усмихнах се мислено. Изпитах типично женски триумф. Джулиън отпи от шампанското си и се облегна на стола. Огледа се наоколо с лениво задоволство. Въпреки че протестираше толкова на идване, бях сигурна, че е безкрайно доволен от себе си. Кимаше от време на време на приятелите си, но никой от тях не се отби при нас. Знаех на какво се дължи това, разбира се. Джулиън ме погледна. Сякаш прочете мислите ми.

— В крайна сметка ще дойдат при нас — изрече той. — Може би не тази вечер, но в края на краищата ще се убедят, че не крием нищо и… с всички тези приказки ще се свърши.

— Знаеше, че ще ни гледат и ще си шепнат, нали?

— Разбира се. Очаквах го. Знаех, че ще бъде много неприятно за теб, но… налагаше се да дойдем тук днес.

— За да им покажем, че не крием нищо от тях.

— Точно така. Не че ме интересува какво говорят, но съм длъжен да мисля за семейството.

— Създадох ти ужасно много главоболия, нали?

Той кимна.

— Трябваше да те изхвърля от кануто и да те оставя на алигаторите да те изядат, но, нали съм си идиот, реших да не постъпвам така. Сега, уви, май съм лепнат завинаги за теб.

— Май е така — отвърнах аз. — Благодаря ти, Джулиън. Благодаря ти за… всичко. Ти… ако не беше ти…

Гласът ми потрепери. Той ме погледна отчаяно.

— Ако заплачеш — изрече той, — наистина ще те натупам.

Засмя се и допи шампанското си. Музиката спря за миг. Танцьорите запляскаха учтиво с ръце. Някои от тях се отдалечиха от пода и тръгнаха към масите и салона, където сервираха храна, но повечето от тях изчакаха музиката да почне да свири отново. Това стана почти мигновено. Мелодията беше бавна, весела и хубава. Джулиън сигурно забеляза копнежа в очите ми, защото въздъхна примирено и стана.

— Предполагам — изрече той, — че трябва да проверя дали не съм похарчил напразно парите си за онова конте Опостен.

Той ме хвана за ръка и ме поведе към танцовия под. Обви ръката си около кръста ми, без да ме притиска. Сигурна съм, че прошепна едно-две-три под носа си. След това ме завъртя и почнахме да се движим под звуците на музиката. Тя ме завладя, а тялото ми се отпусна и задвижи в такт. Само прегръдката на Джулиън ме предпазваше да не падна. Стори ми се, че ако ме пусне, ще се вдигна във въздуха като пеперуда и ще отлетя оттук. Джулиън беше доста по-лош танцьор от мосю Опостен. Всъщност изобщо не го биваше да танцува. Правеше тромаво всяка стъпка. Танцуваше механично и въпреки това често объркваше тактовете.

— Не съм във форма — изрече той.

— Наистина.

— Ти обаче танцуваш божествено.

— Ох!

— Извинявай. Заболя ли те?

— Мисля, че ми счупи няколко пръста, но ще го преживея.

— Никога не ме е бивало да танцувам.

— Не приказвай, Джулиън. Пак ще объркаш такта.

— Устата хитруша.

— Едно-две-три, едно-две-три, обърни и почни отново. Едно-две-три…

— Трябваше да те дам на алигаторите.

Той се засмя и ме хвана по-здраво за кръста. Притисна ме към себе си. Втурнахме се по пода, без да докосваме никого. Неговата несръчност нямаше никакво значение. Беше удивително приятно да ме държи толкова близо до себе си, че да усещам силата му, да ме води по пода, макар и неумело. Изпитвах необикновено удоволствие. Когато музиката спря да свири накрая и той ме отведе настрана, въодушевлението не изчезна. Джулиън ме отведе в приемната. Напълнихме чиниите си с прекрасна храна и се върнахме на нашата маса. Желето от риба беше чудесно, салатата от омари — божествена, а миниатюрните сладкиши, пълнени с месо, бяха направо възхитителни.

— Никога не съм яла нещо подобно — признах аз.

— Льокомбови винаги проявяват щедрост при ястията — каза Джулиън. — Техният готвач е най-добрият в града.

— Те двамата ми харесаха много. Тя… мадам Льокомб очевидно ме помисли за някоя друга.

— Милата старица се е побъркала. Мъжът й също. Обаче още имат влияние в Квартала. Действително е помагала на Мария Антоанета да си облича дантелите и кадифетата и е разхлабвала корсета й, когато нейно кралско височество е прекалявала с кекса. Едва ли си струва да изпадаш във възторг от нея.

— Бедната Мария Антоанета. Миналата седмица четох един роман за нея.

— Един от проклетите романи на Делия, несъмнено. Все едно, радвам се, че четеш, дори и исторически романи.

— А как върви твоята книга? — попитах аз.

— Твърде добре, да си призная — каза ми той. — През последните пет месеца довърших целия текст и сега работя върху бележките — те са дяволски трудни, но трябва да ги свърша за още няколко месеца. След всичките тези години, след като изписах стотици хиляди бележки, най-сетне успях да свържа в едно целия материал.

— Не знаех, че наистина… пишеш. Делия казваше…

— Делия винаги е смятала работата ми за едно забавно хоби. Така мислеха, разбира се, и всички други. Завеяният стар Джулиън само броди из блатата, води си бележки, къса растения и драска ли, драска. Никой не вярваше, че наистина ще постигна нещо с целия този материал, който натрупах. Ще видят те, когато книгата ми излезе от печат.

— Мисля, че това е чудесно, Джулиън.

— Ще излезе чудесна книга. Свързах се с един гравьор, който ще отпечата рисунките. Ще възпроизведе на хартията всичките ми рисунки, и то цветни. Ужасно сложно нещо и ужасно скъпо, но искам тази книга да се отличава от другите. Искам да направя принос, Дана. Искам да…

Той спря внезапно и ми се усмихна леко.

— Нищо чудно, че хората ме мислят за смахнат. Седя си аз с моята хубава млада повереница в нощта на нейния пръв бал и какво правя? Отегчавам я до смърт със скучните си приказки за някакъв скучен проект, който със сигурност не я интересува ни най-малко.

— Изобщо не съм отегчена! — почнах да протестирам. — Много ми е интересно.

— Много си учтива, но… си само на осемнадесет години. Трябва да се забавляваш.

— Присъединявам се към това мнение — каза Раул.

Толкова се бяхме унесли от разговора, че никой от нас не го беше забелязал да се приближава към нашата маса. Той се усмихна снизходително на Джулиън и се обърна към мен. Красивите му очи блестяха. Приличаше на героите в романите, които поглъщах толкова страстно: спокоен, елегантен и дяволски хубав.

— Видях те да танцуваш преди малко — каза той. — Заслужаваш партньор, който да ти разкрие цялото удоволствие от танца.

— А не бъбрив мъж на средна възраст — добави Джулиън.

Раул се усмихна пак, без да отхвърля намека.

— Ела, братовчедке — каза ми той — удостои ме с честта да танцуваш с мен.

— Аз…

— Върви, Дана — каза Джулиън. — Ще поседна тук, за да си починат старите ми кости. Може би някой ще донесе едно одеяло, за да си завия колената.

Поколебах се. Наистина желаех от сърце да танцувам много, дори с Раул, но не исках Джулиън да си помисли… Той видя, че не знам какво да правя, засмя се и стана.

— Танцувай! — изрече той. — Това ще ми даде възможност да си побъбря с няколко стари приятели, които, сигурен съм, изгарят от нетърпение да научат всичко за кръстосаното опрашване на дивите орхидеи.

Потупа ме по ръката и се отдалечи бавно. Раул ме поведе стремително по пода. Държеше ме здраво и ме въртеше във вихъра на танца. Това беше жив и мелодичен валс. Този път ми се стори, че наистина летя. Толкова бях завладяна от музиката, че тя сякаш стана част от мен. Раул беше превъзходен танцьор, силен, енергичен и изкусен. Движеше се толкова гъвкаво и грациозно, че не беше възможно да не му откликнеш. Пристъпвах едновременно с него. Забравих, че не го харесвам, забравих за всичко друго, освен за пълното блаженство на танца.

— Ти си истинска сензация — каза Раул, когато музиката спря най-накрая.

— Така ли?

— Всичките ми приятели са се влюбили в теб. Заляха ме с въпроси за теб.

— Наистина ли?

— Смятат, че си страшно прелестна и си най-красивото създание, което са виждали досега. Всички искат да се запознаят с теб.

Наслаждавах се неимоверно от себе си. Явно ме търсеха всички. През следващия час и половина танцувах сигурно с петнадесетина приятели на Раул, включително и с Пиер Дорси, на когото, както знаех, беше хвърлила око Магделон и според Реджина се възбуждал мигновено, но не го бивало никак в леглото. Убедих се, че не греши за първото, защото ме притискаше плътно до себе си и нямах никакви съмнения какво възбуждам в него. Пиер ми каза, че е борец любител и с удоволствие ще ми покаже някои хватки. С меден глас му казах какво точно да си хване. Младежът се изчерви силно и буквално излетя от мястото си, когато музиката спря. „Този път прекали, Дана“, казах си аз, но не съумях да си въздържа езика. Още се усмихвах на неговия ужас, когато Раул дойде пак при мен.

— Ти си красавицата на бала — обяви той. — Това е безспорно. Всички те желаят неудържимо.

— А приятелките им са готови да ме разкъсат на парченца. Сестра ти изглежда така, сякаш с най-голяма радост би ми забила нож в сърцето.

— Това тревожи ли те?

Замислих се за миг.

— В действителност не — отвърнах аз.

— Смятам, че ще съумееш да се защитиш от тях — каза той.

— И аз така смятам.

— Ще ми позволиш ли да потанцувам с теб? — запита Раул.

— Действително съм много уморена — изрекох аз — и трябва да се върна при Джулиън. Сигурно си мисли, че съм го изоставила.

— Изобщо не си му липсвала на братовчеда Джулиън — увери ме той.

Кимна към другата страна на залата. Видях, че Джулиън седи на една маса с двама по-възрастни джентълмени. И тримата разговаряха разгорещено и не забелязваха нищо около себе си. Раул се усмихна и ме стисна леко за лакътя.

— Наистина изглеждаш малко уморена, братовчедке, а тук е твърде топло. Защо да не излезем навън на двора за няколко минутки.

Погледнах го в очите. Бях напълно уверена, че ще съумея да се защитя. Ни най-малко не се безпокоях от този излъскан хубавец, от това арогантно младо конте. Бях им дала да разберат с кого си имат работа на много по-опасни мъже от Раул Етиен. Знаех, че със сигурност ще успея да се справя с него. Малкият рис още се криеше под привидно беззащитната ми външност.

— Много добре — казах аз. — Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Дворът беше облян от сребристите лунни лъчи и беше изпълнен с кадифени сенки. Листата шумоляха навсякъде около нас.

— Доволна ли си от себе си? — запита Раул.

— Много — отвърнах аз.

— Със сигурност доказа нещо тази вечер.

— И какво точно?

— Доказа, че можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш.

Гласът му беше дрезгав и мелодичен. Беше прекрасен, убедителен и твърде съблазнителен. Раул знаеше това. Отлично съзнаваше колко е хубав и какъв мъжествен чар има. Това обезсмисляше и двете в моите очи. За нищо на света нямаше да припадна от радост и да се отпусна в прегръдките му. Самата мисъл за това ме караше да се усмихвам.

— Вярно е — прошепна той. — Всеки мъж, когото пожелаеш…

— Но аз не желая нито един от тях — отвърнах аз.

— Трудно ми е да повярвам на това.

— Зная, че това несъмнено ще те шокира, братовчеде, но изобщо не ме интересува в какво вярваш.

Раул се изкиска тихо. Хареса му ответният ми удар. Беше убеден, че в края на краищата ще се наслади на желания триумф. Помислих си, че не бяха много жените, които нямаше да откликнат на този магнетичен чар. Вървяхме бавно под една магнолия и спряхме до един от отрупаните с украшения фонтани.

— Да — каза той, — братовчедът Джулиън си го бива. Дяволски ме изненада, като те доведе. Мъж на неговата възраст да спечели трофей като теб, това противоречи на всяка логика.

— Ти си мислиш така.

— Имаш къде-къде по-добри възможности от него — изрече той тихо. — Той е два пъти по-стар от теб. Косата му посивява. Напълнява все повече, и повече. Джулиън е апатичен и некадърен мечтател без капка мозък.

— Дори и да доживееш сто години — изрекох студено, — пак няма да станеш и наполовина толкова мъжествен, колкото е Джулиън. Освен това не съм му трофей. Каквото и да си мислите ти и другите, той ми е само настойник и нищо повече.

Раул се усмихна. Явно не ми вярваше. Приближи се още повече до мен. Клепките му се сведоха надолу, изваяните му устни се разтвориха наполовина. Стоях съвсем спокойно. Знаех какво ще стане и събирах сили за сблъсъка. Когато ръцете му се озоваха върху голите ми рамене, изрекох с леденостуден глас:

— Недей, Раул.

— Трябва ти мъж — прошепна той, — истински мъж, някой, който заслужава необикновеното ти тяло. В мига, в който те видях, разбрах, че трябва да станеш моя. Разбрах, че съдбата е решила да бъдем заедно.

— Недей — повторих аз.

— Ще те настаня в най-хубавия апартамент. Ще имаш слуги, дрехи, своя собствена карета. Ще имаш всичко, което ти хрумне. И ще изпиташ истинско блаженство, Дана, блаженство. Ще те накарам да изпиташ такова удоволствие, каквото не си и подозирала, че съществува…

Той ме притисна, обгърна ме здраво с ръце и ме доближи плътно до себе си. Надвеси устата си над моята и я докосна. Устните му бяха твърди и топли. Истинска буря от чувства се развихри в мен противно на желанията ми, защото все пак бях човек и копнеех за обич. Настръхнах и се опитах да се измъкна от прегръдките му. Раул изстена силно, в шията ми и ме долепи плътно до себе си, като ме мачкаше. Хванах го за косата с ръце и я дръпнах, но моята съпротива като че ли само го накара да усили натиска върху мен. Не исках да правя това, което трябваше да правя в такива случаи, но след още няколко мига осъзнах, че нямам избор. Пуснах косата му. Отпуснах длани върху бедрата му и ги разтворих настрани, като вдигнах същевременно коляно и го забих силно в слабините му.

Той ме пусна внезапно. Олюля се назад, като се свиваше и охкаше. Лицето му бе побледняло от болка.

— Ти… ти…

— Ще го преживееш — казах му аз.

— Ах, ти, малка кучко — прошепна той. — Ах, ти, малка кучко — повтори той. Гласът му прозвуча като дрезгав грак. — Ще съжаляваш за това. Кълна се. Дори и да е последното нещо, което ще направя, възнамерявам да видя как ти…

Изстена отново. Нямаше сили да продължи. Приглади назад косите от челото си и затвори очи, като стискаше здраво устни. Много го болеше, но това нямаше да трае дълго. Покварените красавици и проститутките от Рампарт Стрийт не биваше да се боят, че ще ги забрави.

— Ще ми платиш… кълна се.

— Благодаря ви за танца, братовчеде Раул — изрекох приветливо.

Върнах се вътре. Прекосих танцовия под, като минах покрай няколко двойки, които търпеливо чакаха музиката да засвири отново. Те се дърпаха от мен и се обръщаха настрани, като се преструваха, че не ме виждат. Заболя ме. Да вървят по дяволите всичките! Вдигнах гордо глава и се насилих да се усмихна мило.

Стигнах до масите от другата страна на залата. Никъде не виждах Джулиън. Мина като че ли цяла вечност. Стоях там в елегантната си рокля и с хубавата прическа и се опитвах да изглеждам така, сякаш бях като другите. Обаче разбирах, че никога няма да бъда като тях.

— Ето къде си била, скъпа — възкликна Делия.

Хвана ме за ръка. Усмихваше се сърдечно и беше съвсем искрена. Благодаря ти, Боже, за Делия.

— Търсих те навсякъде, скъпа — отвърна ми тя. — Джулиън е отегчил всички със скучните си приказки за цветен прашец, венчелистчета и тем подобни неща. Никой няма да иска да го слуша повече. А аз, да си призная, почвам да усещам колко съм стара. Не ми е приятно да те измъквам навън, след като си прекарваш толкова хубаво времето, но…

— И аз съм малко уморена — казах аз.

— Значи нямаш нищо против, че си тръгваме?

— Абсолютно нищо.

Отидохме при Джулиън в предверието, където той си говореше с Льокомбови. Сбогувахме се с тях и аз им благодарих и на двамата за хубавата вечер. Възрастната жена в демодирана рокля и с нелепа прическа се втренчи озадачено в мен и се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни коя съм, после разтърси ръката ми и ми каза да вярвам в себе си и да пратя много поздрави на Матилда. Коя беше Матилда?

— Въпреки всичко вечерта беше успешна — подхвърли Делия в каретата. — Най-вече за теб, скъпа Дана. Ами да… ти танцуваше непрестанно. Нямаше друго момиче, което да получи толкова покани.

Не коментирах. Делия приглади атлазената си пола, и пак въздъхна.

— Жалко, че Чарлз не се прибра по-рано вкъщи. Ще съжалява, че е изпуснал бала.

— Чарлз е на същото мнение като мен за този род събирания — заяви и Джулиън.

— Скъпи, ти наистина знаеш как да развалиш настроението на хората. Направо не знам как съм успявала да те понасям толкова много години.

Джулиън се засмя и я потупа отново по ръката. Когато стигнахме до дома си, Делия сподави една прозявка и обяви, че едва си държи очите отворени. След това ни прегърна и двамата и се отправи към стаята си. Джулиън и аз останахме в хола. Той беше малко разрошен, но никога не беше изглеждал толкова съблазнително. На устните му се появи лека замислена усмивка, когато ме погледна със сърдечните си кафяви очи.

— Уморена ли си? — попита той.

Кимнах.

— Не се изненадвам. Около тебе наистина се беше струпала цяла тълпа тази вечер. О, да, забелязах я, макар че бях зает да си приказвам с приятелите. Всяко похотливо младо конте на бала дойде да потанцува с теб. Предполагам, че ти направиха предложения?

Кимнах отново.

— Тези млади негодници! Ако някой от тях прекали със закачките и предложенията, ще го нашибам с камшика.

— Ще го направиш ли?

— Бъди сигурна.

— Повечето от тях са напълно приемливи — уверих го аз. — Почти всеки от тях е смятан за изгодна партия за брак.

— Те не искат да се оженят за теб — напомни ми той.

Усмихнах се.

— Знам — казах аз.

— Някой от тях направи ли…

— Те всички ми отправиха някаква покана. Ще ти стане приятно да разбереш, че им отказах на всичките.

— Добре — изрече той грубо.

Усмихнах се пак. Стана ми невероятно приятно. Дали не ревнува от цялото това внимание, което получих? Дали ме смяташе за жена, каквато бях, а не за момиче, за каквото ме мислеше допреди? Не знаех дали съм само привързана към него или съм му благодарна, или изпитвам някакво друго чувство, но подтикът, който получих, беше толкова силен, че едвам му устоях. Погледнах го в очите и усетих, че и той изпитва подобни чувства и също му е трудно да ги контролира.

— Трябва да си лягам — каза той. — Ще те изпратя до стаята ти.

В гласа му имаше дрезгава нотка, която не бях чувала досега. Хвана ме за лакътя и ме поведе бавно по стълбите. Джулиън въздъхна, когато стигнахме площадката на стълбището и нехайно обви ръката си около кръста ми. И за миг не преставах да усещам силната му ръка, която ме прегръщаше, масивното му горещо тяло до мен, аромата му. Прималя ми.

— На… наистина съм уморена — прошепнах аз. — Това сигурно се дължи на танците или… може би на шампанското.

Джулиън ме пусна. Застанах, опряла гръб на вратата, а той стоеше пред мен.

— Пренебрегвал съм те — изрече той с провлечен глас.

— Пренебрегвал си ме?

— Толкова бях затънал в работата си, че не обръщах и най-малко внимание на… на промените, които протичаха пред очите ми.

— Промени ли?

— Ти си се превърнала в… в много хубава млада жена.

— Благодаря ти, Джулиън.

— Много се гордея с теб — изрече той.

— Ра… радвам се.

— Много се гордея — повтори той.

Посегна към мен. Големите му ръце обвиха раменете ми и ме притиснаха към него. Понечи да каже нещо, но се поколеба и се намръщи. Коленете ми потрепериха. Очите ни се срещнаха. Той се намръщи още повече. След това поклати глава. Пусна ме и ме целуна по челото.

— Лека нощ, Дана — изрече той тихо.