Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (17)

17

Бях се вцепенила от ужас. Знаех си, че няма да преживея това. Предчувствах, че ще се разболея тежко. Когато изляза на сцената, няма да успея да си спомня и една реплика. Ще изглеждам като абсолютна идиотка и ще изложа цялата трупа. Ще постъпя много по-добре, ако се измъкна незабелязано от театъра още сега. Не ми беше приятно, че ще ги поставя в неудобно положение, особено, откакто всички, освен Джейсън и Кармелита се държаха толкова мило към мен. Благодарение на тях се чувствах значима, член на едно семейство. Джейсън всъщност не беше неучтив, а само сприхав и рязък, а Кармелита се държеше лошо с всички. Оли и Лора се занимаваха с мен, докато станах готова да изляза на сцената. В действителност не се представих лошо на репетициите на трупата. Били и Барт винаги бяха готови да ми се притекат на помощ. Помагаха ми, даваха ми съвети и ми показаха някои трикове, които трябваше да подобрят изпълнението ми. Майкъл беше чудесен. Държеше се като закачлив любящ по-голям брат. Постоянно ме окуражаваше. Всичките бяха посветени в моята тайна и смятаха, че ще падне голям майтап, ако успеят да измамят Джейсън.

Бяхме напуснали Мемфис преди три дена и пристигнахме в това малко градче в Алабама. Вече забравих името му от объркване. Вчера репетирахме на сцената на разнебитения прашен театър. Именно тогава усетих, че ме обзема ужас. Джейсън беше побеснял, тъй като постановчиците не пристигнаха навреме, декорите още не бяха готови, а един от платнените проспекти беше пострадал по време на пренасянето. Цареше пълен хаос. Непрекъснато избухваха разправии. Нервите на всички бяха опънати до крайност. Кармелита изпадаше в истерия. Лора и Майкъл си крещяха. Съумяхме някак да подготвим всичко. Късно снощи роклята беше окончателно готова. Ето че сега — хвърлих поглед на часовника — в четири и половина ме очакваха да изляза на сцената като Кора и да отблъсна ухажването на порочния Хю Нортклиф, а аз просто не можех да го направя.

Пиесата вече бе започнала. Докато седях в тясната и мръсна гримьорна и гледах вцепенена отражението си в огледалото, Майкъл в ролята на овдовелия лорд Родърик ухажваше Кармелита, която беше бедната, но знатна Анджела Хемптън и й казваше, че нейната мила млада дъщеря Кора ще напусне манастира и ще се върне навреме за годежния бал. И двамата не знаеха, че Били — порочният Хю Нортклиф, беше замислил заедно с Лора — фаталната жена Лорена, да отвлече Кора през нощта след бала и да я държи в плен, докато лорд Родърик не му даде безценните рубини Манърс-Крофт, които някога бяха принадлежали на добрата кралица Бес. Слава Богу, нямаше да се появя на сцената през първото действие. Зачудих се какво ще правят, когато завесата се вдигне в началото на второто действие и хубавата девица Кора не влезе в преддверието, където се крие Хю. По това време Кора вече ще върви към хотела, за да си стегне багажа и за да хукне към гарата толкова бързо, колкото я държат краката.

Вратата на гримьорната се отвори. Влезе Лора. Изглеждаше много екзотична в роклята си от тъмнокафяво кадифе и в сините си пера от чапла. Лицето й беше покрито с тежък грим. Сенките за очи, следите от черния молив за очи и тъмното червило за устни й придаваха вида на порочна сладострастница, което съответстваше на образа на заговорничката Лорена.

— Мили Боже, мила! — възкликна тя. — Първото действие вече почти е свършило, а ти още не си си облякла балната рокля.

— Няма да я облека — уведомих я аз. — Няма да изляза тази вечер на сцената. Болна съм. Всеки момент ще повърна. Забравих всички реплики. Отивам си. Напускам трупата. Напускам и града. Ако имам късмет, ще получа онази работа в Сент Луис.

Лора изобщо не се разтревожи. Тя си оправи перата от чапла на главата и свали фалшивите сапфирени бижута, които украсяваха китките и врата й.

— Глупости — каза тя. — Ще излезеш и ще се представиш чудесно. Справи се отлично на репетициите.

— Бях ужасна. Всички го казаха.

— Само Кармелита го каза, а тя е проклета кучка, уплашена до смърт, че ще й откраднеш аплодисментите. Майкъл каза, че имаш вроден актьорски талант.

— Вие двамата пак ли си говорите?

— Да, макар и рядко. И Оли каза, че си най-добрата ученичка, която тя е имала някога. Просто имаш сценична треска, миличка. Всички сме така. Както знаеш, и аз играх Кора, когато дойдох в трупата, а ти си много по-добра от мен. Трудно ми е да повярвам, че някога съм изпълнявала ролята на наивка — добави тя тъжно.

— Не… мога да се справя, Лора.

— Разбира се, че ще се справиш. Дай да ти помогна да се облечеш.

Изправих се като някакво зомби. Лора свали изисканата бална рокля, която Дулси беше ушила за Кора. Тя беше от светлорозов атлаз, покрита с един слой светлорозов тюл, който беше извезан с нежни бели и сребристи цветя. Облякох я и пъхнах ръцете си в бухналите ръкави. Лора я закопча отзад. Корсажът още не ми ставаше съвсем.

— Ако Кора е толкова мила девица, защо й е да носи рокля с толкова голямо деколте?

— Заради зрителите, които си плащат, мила. Хайде, дай да ти направя прическата. Седни и ми дай фибите. Виж какво, Дана, вече трябваше да си направила това. Ако Джейсън разбере, че не си готова, ще полудее от гняв.

— Така или иначе ще побеснее, когато му съсипя проклетата пиеса.

— Тя наистина не струва, и аз така мисля, но селяндурите харесват бурните мелодрами. Така. Готово. Чакай само да закрепя това клонче с бели цветя над слепоочието ти.

— Какъв… какъв е този страшен шум?

— Публиката, мила, аплодират края на първо действие. Направо обожават този момент. Кармелита е толкова величествена и толкова се превзема, че ти се иска да я ритнеш отзад, но те я харесват именно такава. Майкъл беше добър, неприятно ми е да го призная, мила, но той наистина е добър. Действително го бива да играе. Аз бях чудесна, разбира се. Сигурно си ги чула как освиркваха Били.

— Толкова лошо ли игра?

— Толкова добре игра. Селяндурите винаги свиркат. Той е в прекрасна форма тази вечер.

Лора направи крачка назад и ме погледна с възхищение.

— Сложи си малко руж — посъветва ме Лора. — Не ти трябва друга украса. Тъмнорозов.

Сложих си. Струваше ми се, че съм умряла. Няма да ме пусне да си отида. Погледнах я със стоическо примирение.

— Ще се оправиш, веднъж само да почнеш да играеш.

— Сигурно — казах аз.

Излязохме от гримьорната и тръгнахме по тесния прашен коридор към страничното крило на сградата. Още бях вцепенена от ужас. Помислих си, че Мария Антоанета сигурно се е чувствала така, докато е вървяла към гилотината. Пространството зад сцената беше слабо осветено. Завесата беше спусната. Няколко мускулести сценични работници работеха пъргаво на сцената. Местеха сръчно декорите и вдигаха нагоре нов проспект, който изобразяваше преддверието в замъка на лорд Родърик. Джексън ги надзираваше, стиснал цигара между зъбите си. Джейсън Донован беше в едно от крилата и разговаряше тихо с главната ни актриса. Никой от тях не ни обърна внимание.

Кармелита беше висока и много внушителна, само че не беше особено смела. Имаше много лъскава светлоруса коса и сини очи, покрити от тежки клепачи. Устата й беше малка и капризна. Високите й скули, правият нос и кадифената й гладка кожа я правеха да изглежда твърде хубава. Родената в Бълокси, Мисисипи, тридесет и седем годишна актриса се държеше надменно и презрително като английска херцогиня. Държеше се настрана от всички други в трупата. Никой не я харесваше, но, както призна неохотно Лора, тя беше нашата атракция. Сега носеше рокля от светъл златист атлаз, около врата й имаше огърлица от фалшиви перли, а прическата й беше разкошна. Уверяваше недвусмислено Джейсън, че няма да търпи каквото или който и да е. След това мина горделиво покрай нас по сцената. Нейната гримьорна беше единствената що-годе прилична. Джейсън изглеждаше така, сякаш му иде да извади пистолет и да я застреля.

— Проблеми ли има? — попита приветливо Лора, когато той се присъедини към нас.

— Иска завеси и килим в гримьорната си. Казах й, че ще бъдем тук само четири дена и това е невъзможно. А тя ми отвърна, че няма да излезе утре на сцената, ако не й ги намеря.

— И откъде ще намериш завеси и килим, скъпи?

— Джексън ще се погрижи за това. Той винаги успява да измисли нещо.

Джейсън не й обърна внимание. Оглеждаше ме изпитателно. Търсеше някакви дефекти. Изпитах същото негодувание към него, което почувствах и при първата ни среща. Този мъж не ме харесваше и ме третираше като парий, чието присъствие е принуден да търпи. Не ми беше казал и една добра дума през пялото време досега. Впрочем не беше особено учтив и с другите. Извитите черни вежди надвисваха над напрегнатите му критични сиво-зелени очи. Устата му се беше извила презрително в едното ъгълче. Свърши с огледа си и въздъхна отчаяно.

— Изглеждаш ми уплашена до смърт — изрече той рязко.

— Така е — казах аз.

— Актриса с твоя огромен опит би трябвало да е свикнала с такива първи за сезона представления. — В гърления му глас се долавяше несъмнена нотка на сарказъм. — Не се бой, няма да те пребият с камъни. Дори и да оплескаш всичко, ще сметнат, че не са си хвърлили парите напразно, щом са те видели.

— Не възнамерявам да оплесквам всичко — отвърнах студено.

— Добре. Защото иначе аз ще те пребия с камъни.

След това се отдалечи и ме остави. Бях разярена. Идеше ми да измъкна отнякъде пистолет и да го застрелям. Добре, че Майкъл беше заключил на сигурно място своя револвер. Лора забеляза гнева ми и се усмихна.

— Не му се връзвай, миличка. В действителност той ти направи съвсем нелош комплимент.

— Това комплимент ли беше?

— Те ще сметнат, че не са си дали парите напразно дори ако не правиш нищо друго, освен да стоиш отпред на светлината на рампата. Той знае това. Признава го. Дори ако не те бива да играеш, пак ще бъдеш придобивка за трупата.

— Ако ще правя нещо, искам да е както трябва.

— Така ще стане, мила. Само недей забравя това, на което те научи Оли.

— Моето име ли чух? — попита Оли, която дойде при нас. — Изглеждаш върховно, сладурче.

— Чувствам се ужасно.

— Съвсем естествено — заяви ми тя с отривистия си глас. — Бих се разтревожила, ако не беше неспокойна. Справи се чудесно снощи на генералната репетиция, само дето се държа прекалено скромно. Накарай ги да те забележат, сладурче. Присъствие! Това е ключът.

— Присъствие — повторих аз.

— Спомни си, че трябва да говориш съвсем естествено, но достатъчно високо, така че да те чуят и на последния ред на балкона. Изстреляй гласа си. Очаровай ги, сладурче. Накарай ги да се влюбят в теб.

Джексън и Били също ми пожелаха успех. И двамата ме увериха, че изглеждам страхотно.

Публиката утихна. Джексън ни кимна леко. Един от сценичните работници отиде при дългите въжета и се подготви да вдигне завесата. Замръзнах намясто. Лора ме стисна за ръката. Стана тя каквато стана, казах си аз. Не си спомнях и една реплика. Не можех да помръдна. Никога няма да помръдна. Завесата се вдигна бавно със скърцане. Полукръгът на сцената се появи пред мен. Светлините на рампата светнаха ярко. Разкриха пред погледа на зрителите проспекта, огромните колони и Били, който се беше свил зад една от тях. Лора пусна ръката ми.

— Успех, миличка — прошепна тя.

Не бях в състояние да помръдна. Тя ме блъсна леко. Излязох на сцената. Усетих блясъка на светлините. Пълният мрак зад тях беше изпълнен с малки неясни луни. Това бяха лицата на зрителите. Спрях. Ще припадна. Усещах силата на стотиците погледи, насочени върху мен. Чувах шепота им. Времето като че ли беше спряло. „Не бива да ги разочароваш, казах си аз. Не бива. Ти не си Дана. Ти си Кора, ти си скромна девица и се намираш в преддверието на замъка на баща ти. Размърдай се. Ти си Кора.“ Сърцето ми биеше лудо, но минах бавно покрай първата колона. Бях скромна и невинна, току-що се бях върнала от манастира. Били излезе иззад втората колона. Дългата му пелерина се вееше. Успях да си придам изненадан вид.

— Кой… кой сте вие? — попитах аз.

Изстреляй гласа си. Накарай ги да те забележат.

— Да не сте някой от приятелите на баща ми? — попита Кора.

Гласът й беше малко странен, но се чуваше и на последния ред на балкона. Присъствие. Присъствие. Внезапно се преобразих, без самата да разбирам как. Усетих, че става някакво чудо. Бях Кора. Страхът изчезна. Появи се увереност в мен. Били поглади намазания си с восък черен мустак и се изкикоти самодоволно.

— Не бих казал, че съм точно такъв, красавице — избоботи той.

Кора направи крачка назад. Тя се обезпокои малко от държанието му. Беше невинна като агне и не по-малко наивна, но усети, че има нещо зло в този мъж и потрепери леко. Хю се приближи, като поглади пак мустака си. Публиката издюдюка.

— Аз… ще ида при другите — изрече Кора разтреперано.

— Не още, моя малка красавице. Трябва да обсъдим това-онова с теб.

Представи ми се и каза какво е решил да прави. Заявих му, че е полудял и никога няма да се измъкне от тази история. Бях забравила напълно за Дана и бях Кора. Усещах какво чувства тя и реагирах като нея. Били сграбчи китката ми. Той беше злият Хю. Извиках и се опитах да се измъкна. В този миг дрехата се плъзна и се смъкна надолу. Лявата ми гърда се оголи изведнъж. Беше закръглена и твърда. Светлината я окъпа с лъчите си. Зърното изпъкна като малка розова пъпка. Чух, че зрителите ахнаха. Били пребледня под грима си. Помислих си, че той ще припадне. Чуха се още ахкания и сподавен смях. Някъде от дъното някой изсвири шумно. Погледнах публиката, поклатих глава и спокойно прибрах гърдата си в корсажа. Тишина. След това в театъра отекнаха оглушителни аплодисменти.

— Твои са, кукло — прошепна Били. — Оттук нататък ще са готови да направят всичко за теб.

Аплодисментите най-сетне утихнаха. Кора продължи да се бори, но Хю я надви. Тя му се замоли. На сцената изникна Бартоломю в ролята на иконома на лорд Родърик. Той извика: „Пусни я, мерзавецо!“ Хю блъсна настрана Кора и нанесе мощен удар по лицето на иконома. Икономът се олюля и едва не падна, но се оправи и сам нанесе удар. Кора се облегна на една от колоните, като дишаше тежко, докато двамата мъже се биеха. Публиката като че ли се интересуваше повече от нейното дишане, отколкото от боя. Икономът беше победен най-накрая от един нечестен удар. Кора изпищя и се опита да избяга. Хю я сграбчи, удари я с длан по лицето и я извлече от сцената.

— Добро представление! — прошепна Майкъл и се усмихна широко.

Той стоеше отстрани заедно с Лора, Джексън, Джейсън, Кармелита и ужасената Дулси. Целуна ме бързо по бузата. След това излезе бързо на сцената, за да открие падналия иконом и да вдигне тревога. Кармелита ме гледаше разярено. Понечи да каже нещо, но Джейсън я предупреди с поглед да не го прави. Кипеше от гняв и изправи гръб възмутено. След това излезе величествено на сцената, за да попита своя годеник на какво се дължи този шум. Джейсън ме изгледа продължително и замислено, но не коментира. Били въздъхна облекчено, а след това ме прегърна толкова силно, че се уплаших да не ми счупи ребрата. Дулси и Лора ме отведоха в гримьорната. Дулси кудкудякаше и се суетеше като кокошка. Каза ми, че е трябвало да направи поне още три басти в корсажа.

Свалих балната си рокля и останах по фуста, докато Дулси правеше необходимите басти, а Лора се преобличаше за следващата сцена. Усетих необичайно чувство за триумф. Бях успяла. Бях станала Кора. Случи се инцидент, но реагирах както трябва. Всъщност се бях справила възхитително. Публиката не ми обърна гръб, а застана на моя страна. Почувствах, че тяхното одобрение се излива върху мен под светлините на рампата заедно с оглушителните аплодисменти. Мога да се справя с това. Умея да играя. Оли влетя стремително, за да ме поздрави. Каза, че Кармелита е бясна и се е заклела да ми го върне. Дулси ми помогна да си облека отново балната рокля. Оли хукна към страничното крило за следващата сцена.

— Интересно как Кармелита мисли да си го върне? — попитах аз.

— В последното действие — каза Лора, — е последната сцена, когато теб те спасяват. Ти и Анджела се намирате в преддверието. Произнасяш малка реч, в която й казваш всичките причини, поради които си решила да се върнеш в манастира. Тя е решила да те засенчи, като привлече вниманието към себе си, скъпа. Ще опита всички възможни трикове.

— Така ли?

— Ще направи всичко възможно, за да обърка публиката. Зрителите ще гледат нея и няма да чуят и една дума от речта ти.

— Ще видим — изрекох мрачно.

Публиката аплодира шумно, когато завесата се вдигна в началото на трето действие и зрителите ме видяха, че кърша ръце и крача напред-назад, пленена от Хю Нортклиф в Лондон. Дюдюкаха и засвиркаха, когато влезе Хю с поднос с храна, която не приех. Хю поглади мустака си и ме погледна похотливо. Замолих го да ме пусне. Той се засмя и ме загледа още по-похотливо. Разказах му за манастира и за моя живот там. Казах му, че у всеки човек има нещо добро. Трябва да се откаже от злото и не бива да върши това. Той се засмя, хвърли се върху мен и каза, че светът е порочен и по-добре да спра да бърборя и да му се отдам. Заудрях го по гърдите с юмруци. Той ме отнесе при самотното легло, хвърли ме на земята и се метна върху мен. Вратата на сутерена се отвори с трясък. Вътре влетя лорд Родърик с пистолет в ръка. Хю се опита да го изтръгне от него и той гръмна. Хю рухна на земята. Пелерината му се развя драматично. Лорд Родърик ме притисна към гърдите си. Заплаках. Той ме изведе навън.

— Фантастично, сладурче — каза Майкъл. — И то истински сълзи. Естествена си. Знаех си, че ще се справиш.

— Пиесата още не е свършила — казах сухо, като си спомних за Кармелита.

На сцената порочният Хю се гърчеше на пода. Вероломната Лорена също умря твърде драматично. Сценичните работници бързо подреждаха сцената за новото действие.

— Вероломна кучко! — прошепна тя. — Видях какво извърши. Направи го нарочно! Никое кръглолико малко парвеню няма да ми открадне аплодисментите, уверявам те. Ще те унищожа.

— Нима?

— Само гледай!

Завесата се вдигна. Оли и Бартоломю излязоха бавно на сцената. Икономът каза на майката на лорд Родърик, че мерзавецът и неговата любовница са загинали. Рубините са намерени, а Кора се е завърнала благополучно. Изпаднала е в шок, но нищо й няма. Майката на лорд Родърик подсмръкна от ароматните си соли и каза: „Слава Богу“. Добави, че според нея сватбата ще стане този следобед и е длъжна да каже на всички да действат по-бързо. Кармелита и аз излязохме на сцената. Ръката й ме обгръщаше. Тя беше много величествена, но ме потискаше и обезсърчаваше. Усмихваше се самоуверено. Баба ми стисна ръцете ми и ми каза, че трябва да забравя този ужасен кошмар и да продължа да живея нормално. Кимнах. Тя ме целуна по бузата и после излезе заедно с иконома. Анджела ме пусна и застана с лице срещу мен.

— Нали знаеш, че тя е права — каза тя. — Трябва да забравиш този ужас.

— Аз… никога няма да успея да го забравя. Животът… животът извън манастира е порочен и…

Продължих речта си. Кармелита слушаше внимателно. Местеше се постепенно на сцената, така че да ме принуди да се обърна с гръб към публиката, ако продължа да й говоря лице в лице. Не се обърнах. Спрях. Оставих я да стои в дъното на сцената и млъкнах. Тишина. Докоснах клончето с бели цветя, закачено в косата ми и се загледах умислено напред. Мислех си за манастира и за радостта от самотата. Кармелита приличаше на абсолютна глупачка.

— Ти… май имаше да казваш нещо? — попита тя.

— Когато си готова да слушаш, скъпа Анджела.

Тя се върна и застана пред мен. Продължих речта си. Тя задърпа панделките на роклята си. Почна да приглажда полата си. Твърде успешно успя да привлече вниманието на публиката към себе си. Гледаха нея, вместо да гледат мен. По устните й играеше доволна усмивка, докато произнасях последните думи от речта си. „Много добре, кучко, помислих си аз. И други знаят как да играят нечестно.“ Държах се привидно напълно спокойно, но бушувах отвътре.

— Може би си права, дете — заяви Кармелита и започна своята реч. — Аз самата страдах много повече, отколкото е възможно да си представиш и…

Отидох до една от колоните и се облегнах на нея. Извих леко гърба си. Гърдите ми се повдигнаха и корсажът ми се плъзна надолу. Възкликнах от изненада и се заех да си оправям корсажа. Оправях го, мъчейки се да го вдигна и да си прибера гърдите. Нямаше и един човек в театъра, който да слуша какво приказва Кармелита. Тя свърши речта си с пламнали от гняв бузи. На сцената влезе лорд Родърик във великолепния си кадифен смокинг. Уведомих го за решението ми да се върна в манастира. Той ме хвана за ръцете. Погледна ме в очите. Притисна ме към себе си.

— Ах, ти, малка хитрушо — прошепна той. — Къде ги научи тези номера? Кармелита ще избухне в мига, в който пуснат завесата.

— Да прави каквото ще — прошепнах в отговор.

Щом завесата падна, Кармелита се изтръгна от него. Бузите й бяха яркорозови. Сините и очи блестяха заплашително. Майкъл я възпря.

— Завесата се вдига — напомни й той.

Били, Лора, Оли и Бартоломю дойдоха при нас на сцената. Подредихме се в редица. Завесата се вдигна. Аплодисментите се усилиха. Всеки от нас пристъпи напред, за да получи индивидуално признание — първо Бартоломю, а след това Оли, Лора и Били. Когато пристъпих напред, аплодисментите станаха направо оглушителни. Поклоних се, като внимавах да не стане нещо с деколтето. Аплодисментите гръмнаха още повече. Театърът като че ли се разтресе от тях. Чуха се няколко одобрителни вика и едно-две освирквания. Върнах се в редицата. Лицето на Кармелита беше побеляло. Майкъл отиде да се поклони, а след това примадоната излезе величествено на светлината на рампата и направи царствен реверанс. Аплодисментите бяха умерени. Тя кимна. Почака за още. Хората почнаха да се разотиват. Кармелита дойде при другите и завесата се спусна.

— Ах, ти, кучко! — изпищя тя.

— Запази самообладание… — почна Оли.

— Пусни ме при нея!

Тя се хвърли към мен. Били и Майкъл се опитаха да я задържат, но Кармелита ги избута настрана. Сините й очи бяха пламнали от гняв. Стоях напълно спокойно пред тази демонстрация на яростта й. Усетих, че е побойничка, а аз знаех всичко за побойниците. Бях ги изучила добре какво представляват в блатата. Ако им позволиш веднъж да те уплашат и да надделеят над теб, никога няма да те оставят на мира. Единственият начин да се справиш с тях е със сила.

— Никой няма право да засенчва на сцената Кармелита Хъринг! Чу ли ме? Никой! Проклета малка уличница! Дойде от никъде и се опитваш да ми отнемеш моето, мъчиш се да ми откраднеш пиесата и аплодисментите, няма да се измъкнеш безнаказано! Изобщо не те бива да играеш, селяндурко! И гърдите, които толкова обичаш да показваш, няма да те направят звезда! Не знам защо те е наел Джейсън, но от този момент с теб е свършено в тази трупа!

Тя замахна и ме удари с всички сили по лицето. Оли и Лора изпищяха. Майкъл извика. Запазих спокойствие, въпреки че бузата ми пламтеше. Кармелита се усмихна самодоволно. Джейсън и Джексън се втурнаха към нас. Свих дясната си ръка в юмрук и го забих с всички сили в стомаха й. Изкарах й дъха. Тя изсумтя. Очите й се отвориха широко и се преви напред. В този миг я ударих по лицето и я проснах на пода. Тя падна по гръб. Полите й се разбъркаха, а прическата й се развали. Очите й се изцъклиха. Сложих ръце на хълбоците си и я погледнах надменно и презрително.

— Не ми прави такива номера, сестро — извиках аз, а Бартоломю едва не припадна от изненада. — Може и да командваш другите, но не ти стигат силите, за да се справиш с мен. Ти си само една застаряла празноглава мърла. Ако си цениш кожата, ще стоиш по-далеч от мен. Следващия път, когато ми погодиш такъв номер, не само че ще отвлека вниманието от теб, но и ще ти изскубя косата!

— Браво! — извика Били.

Лора, Оли и Майкъл почнаха да аплодират. Бартоломю още не се беше съвзел. Джексън ме гледаше възхитено с лицето си на булдог. Лицето на Джейсън беше съвсем безизразно. Той протегна ръка на Кармелита и я изправи на крака. Тя беше зашеметена. Зарида истерично. Джейсън я изведе от сцената към нейната гримьорна. Всички ме гледаха.

— Добре ли си, Дана? — попита Лора.

— Добре съм — отвърнах аз. — Предполагам, че сега ще ме уволни.

— О, не, няма — увери ме Джексън.

— А на бас, че няма — възкликна Били. — Само да намекне за нещо такова и всички ще въстанем.

— Така е — обяви Оли. — Онази ужасна жена си го заслужаваше отдавна. Беше страхотна, сладурче. Много се съмнявам, че ще се заяжда още с тебе.

Всички сценични работници ме аплодираха шумно, докато минавахме покрай тях. Спечелих тяхното одобрение и лоялност, като сразих омразната на всички главна дама. Не се чувствах особено възторжено. Вместо това ме досрамя, че добрите ми обноски изчезнаха толкова бързо, и пак се превърнах в Малкия рис от блатата.

Джейсън беше наел трапезарията на хотела за вечерта и беше замислил да устрои разточително тържество за трупата. „Разточително според Джейсън“, отбеляза сухо Лора. Всички го очаквахме с нетърпение. И аз нямах търпение то да почне час по-скоро, но сега, след тези събития, бях загубила от ентусиазма си. Докато се преобличахме, казах на Лора, че ще се кача право в стаята си и няма да присъствам на тържеството.

— Не бива да отсъстваш от празненството, скъпа. Ти си героинята на вечерта.

— Наистина… нямам настроение — казах аз.

— Глупости. Кармелита няма да дойде. Съмнявам се, че ще си покаже носа преди започването на представлението утре вечер. Вероятно ще изтъква навсякъде колко е насинена.

— Не това е причината. Ами… просто ме е срам — признах си аз. — Обикновено не говоря така и рядко размахвам юмруци. Всички… те сигурно си мислят, че аз…

— Те те смятат за прекрасна — увери ме тя. Усмихна се, хвана ме за ръката и я стисна. — Такъв е театърът, скъпа. Бурните страсти тук са всекидневие. Всички те харесаха от самото начало, но тази вечер ти доказа, че си една от нас. Ще празнуваме на това тържество.

— Не се чувствам особено празнично.

— Глупости. Ще дойдеш да пийнеш малко шампанско, евтино шампанско, ако познавам изобщо Джейсън, и ще се почувстваш по-добре. Изглеждаш чудесно в тюркоазно, мила. Поредното творение на Корин ли е?

Кимнах и си оправих голямото деколте.

— Ще заслепиш всички с тази рокля. Готова ли си?

— Предполагам. Действително предпочитам да пропусна тържеството и да си ида направо в стаята.

— В никакъв случай, мила. Хайде да вървим, че ще закъснеем.

Разнебитеният просторен хотел се намираше в края на града. Щом влязохме в трапезарията, всички ме наобиколиха. Оли ме прегърна сърдечно. Били ми пъхна в ръката чаша шампанско. Бартоломю ми махна с ръка от масата, където седеше с Теодор. Теодор си имаше столче и лочеше със задоволство от собствената си чашка.

— Права си, сладурче — каза Оли на Лора. — Шампанското е евтино, но все пак е искрящо и има мехурчета.

Каза ми, че съм надминала и най-смелите й надежди. Била съм направо възхитителна, а сценичното ми присъствие било поразително. Увери ме, че съм доминирала над всички на сцената. Несъмнено съм била артистка по рождение. Прегърна ме още веднъж. Явно вече се намираше под въздействието на шампанското.

Стаята вече беше препълнена. Всички сценични работници бяха тук. Някои от тях бяха придружени от местни момичета. Трите красавици на Били се суетяха около него и явно смятаха, че е страхотно, че се намират в толкова разпусната компания. Дулси стоеше до масата при бюфета и се тъпчеше със стриди. Нашият водещ актьор седеше до нея и изглеждаше недодялан в износените си дрехи. Поздрави ме най-сърдечно.

Майкъл Причард вече действително ми беше като брат. Чувствах се в пълна безопасност, когато бях с него. Безгрижният му чар, непринудените обноски и ленивият му провлечен глас го сприятелиха веднага с всички в трупата. Неотразимата му мъжественост и грубоватата, но безопасна красота събудиха буря от страсти в сърцата на две от жените. Кармелита веднага беше направила опит да се сближи с него, но той й беше отказал вежливо. Лора още се преструваше, че го смята за нецивилизован тъпак, но подозирах, че омеква. Майкъл беше решил да я спечели.

— Я да си вземем малко храна, преди Дулси да е изяла всичко — каза той. — Обичаш ли стриди?

— Да.

— Между другото, много ме впечатлиха твоите два удара на сцената. Нямаше да имам нищо против, ако ти беше на моя страна, когато се биех с команчите. Къде се научи да се биеш така?

— Отраснах с войнствени и свирепи съседи — отвърнах безгрижно. — Наистина ли си се бил с команчите?

— Доста пъти. Предпочитам да се изправя срещу цяла банда от тях, отколкото срещу нашата Кармелита, когато е разярена. Страхотна беше, захарче. Самият аз бих я проснал на земята, ако не бях такъв джентълмен.

Бартоломю стана и се поклони елегантно. След това ме прегърна и ми заяви, че съм ги накарала да се гордеят с мен. Теодор излая и размаха опашка. Към нас се присъедини Оли, която размахваше нова чаша шампанско. Дойде и Били, следван от трите си хихикащи обожателки. Лора седна до мен, без да обръща внимание на Майкъл, който се облягаше на стола ми. Намръщеният Джексън се приближи бавно и се оплака, че тази забава ще струва един куп пари. После ме погледна, приглади реверите на жакета си, който беше на жълти и кафяви квадратчета и се намръщи още повече. Дулси, която държеше препълнена чиния в ръка, го смушка приятелски с лакът.

— Горе главата, Джексън. Имахме голям успех. Те харесаха костюмите.

— Те харесаха нашата наивка — изрече с провлечен глас той. — Никога не съм чувал такива аплодисменти. За миг си помислих, че сградата няма да издържи и ще рухне.

Били сграбчи една бутилка и напълни весело всяка чаша, която вече не беше пълна. След това вдигна своята. „За Дана!“, извика той. „За Дана!“, отвърнаха като ехо те. Заля ме вълна от въодушевление. Лора стисна ръката ми. Теодор ближеше бузата ми. Майкъл пак ме прегърна през рамо. Бях една от тях. Бяха ме приели. Бях част от семейството. Сълзи блеснаха в очите ми. Почувствах се желана и обичана.

— Благодаря — прошепнах аз.

Шампанското продължи да се разлива в изобилие. Анди, Джо и Франк, трима от сценичните работници, донесоха банджо, акордеон и барабани и засвириха някаква шумна весела музика. Дръпнаха масите към стените, за да направят място за танците. Пийналата, леко залитаща, Оли затанцува полка с Били. Бяха голяма гледка, но Дулси и Бартоломю не им отстъпваха.

Танцувах с всички. Изпих още една чаша шампанско и се усмихнах, когато Майкъл издърпа протестиращата Лора и затанцува с нея. Най-накрая, доста след полунощ, се измъкнах и излязох на верандата. Останах там, за да се насладя на красотата на нощта.

— Защо си толкова тъжна? — попита Джейсън.

Извърнах се. Той стоеше на няколко метра и ме гледаше. Бях потънала в мисли и не чух кога се е приближил. Не отговорих веднага. Той се приближи. Фигурата му беше висока и обгърната от сянка. Цялата беше в сребристо и черно. Слабото му лице като че ли се състоеше само от остри чупки и ъгли. Тъмните му очи ме гледаха втренчено.

— Аз… мислех си за предишни времена — изрекох тихо.

— За Ню Орлиънс ли?

Кимнах. Той продължи да ме гледа. Може би това се дължеше на сребристия полумрак или на обстоятелствата, но ми изглеждаше различен, много по-спокоен. Не беше нито рязък, нито безразличен.

— Предполагам, че е имало мъж — каза той.

— Имаше мъж — отвърнах му аз.

— Така си и мислех. При толкова хубава жена като теб непременно трябва да има и мъж. Вероятно е разбил сърцето ти.

— Това… това не ви засяга, мистър Донован.

— Така е. Не е моя работа. Ти си много красива, нали знаеш.

Говореше безстрастно с тихия си стържещ глас, който звучеше някак гърлено. Такъв необикновен глас, помислих си аз. Съвсем не беше неприятен. Дъските отдолу изскърцаха, когато Джейсън се приближи още повече. Сетих се, че никога досега не съм разговаряла насаме с него. Откакто пристигнах в Мемфис, почти не ми беше обръщал внимание. Запитах се защо. Бях убедена, че не ме харесва.

— Предполагам, че сега ще ме уволниш.

Той поклати глава.

— Кармелита си го заслужаваше. Крайно време беше някой да я сложи намясто. Бях прекалено снизходителен с нея.

— Как е тя? — попитах студено.

— Когато я оставих, още беснееше и крещеше. Наложи ми се да повикам лекар. Мисля, че спи сега.

— В… в действителност не се държа така обикновено — казах аз. — И не говоря така. Тя…

— Видях всичко, Дана. Не е нужно да се извиняваш. Не съм дошъл да те хокам или да те уволнявам. Ти се представи чудесно. Уроците, които ти преподадоха Оли и Лора, наистина са си стрували усилието.

— Ти… си знаел за тях?

— От самото начало. Винаги съм разсеян в началото на сезона, но не съм сляп. Вече бях разговарял с един приятел от Ню Орлиънс. Той ме увери, че няма никакъв нов театър на име Корт, нито пък се е играла пиеса „Роза за Анджелин“, нито пък е чувал някога за актриса, която да се казва Дана О’Мали.

Усетих, че бузите ми пламват. Значи още отначало е бил наясно коя съм аз. Това обясняваше защо се държи толкова отчуждено и сприхаво. Но защо не ме е уволнил тогава? Поех си дълбоко дъх и го попитах. На устните му се появи крива усмивка.

— Трябваше ми актриса — каза той, — и реших, че едва ли ще играеш по-зле от Мейзи. Освен това да не забравяме за забележителната ти красота. Смятах, че публиката ще ти прости почти всичко само заради удоволствието от това, че те гледа. Обаче не ти е нужно да разчиташ на красотата си. Имаш талант. Ти си най-добрата Кора, която сме имали някога.

— Беше ме страх.

— Преодоля го. Много умело се оправи от… ъ-ъ… онзи инцидент. Спечели напълно зрителите. Много хубаво се получи. Ако смятах, че ще ни върви така и занапред, бих повтарял този номер всяка вечер.

— Това е много цинично от ваша страна, мистър Донован. Заявявам ви, че не съм съгласна с този скандален план.

— Както и да е, утре залата ще бъде претъпкана. Целият окръг ще дойде в театъра, като се надява, че това ще се повтори.

— Няма да стане — уверих го аз.

— Но те не знаят това.

Джейсън предложи да идем при другите. Казах му, че предпочитам да се кача в стаята си, а той отвърна, че ще ме придружи.

— Научи ли вече и другите роли? — попита той.

— Изчетох всички пиеси, които ще играем. Научих си репликите. Лора ме нарича бързата ученичка. Не се безпокойте, мистър Донован. Ще се справя както трябва.

— Какво мислиш за тях? Имам предвид пиесите.

— Те са… ами, предполагам, точно това, което желае публиката — казах аз.

— Което означава, че ги смяташ за отвратителни.

— Не… не казах това, мистър Донован, и… от къде на къде моите мисли трябва да имат значение за вас? Та аз не знам нищичко за драмата. Чела съм само Молиер и малко Шекспир и…

— Значи си актриса, която чете книги. Точно това ми трябва. Все пак кажи ми какво си мислиш в действителност за моите пиеси?

— Мисля, че сте много талантлив човек, мистър Донован.

— Джейсън. Шеф съм ти, но нямам нищо против известна фамилиарност. Значи съм много талантлив човек?

— Някои от репликите са много остроумни, а някои от сцените… понякога са много трогателни, но повечето ситуации са… ами, съвсем скалъпени и доста неестествени. Имам чувството, че можете да напишете истинска пиеса, ако опитате.

— Благодаря! — сопна се той.

— Сега ще ме уволните ли?

— Тъкмо за това си мислех!

Зачудих се защо се получава така, че дългият, леко извит, нос го кара да изглежда още по-привлекателен. Наистина приличаше на пират с буйните си вежди и с широката цепка, която имаше за уста, обаче в него се долавяше и някаква несигурност. Усетих, че въпреки цялото му перчене и позиране, е нараним чисто по детски. Може би именно затова се държеше толкова заядливо — за да защити това, което криеше под бронята си.

Тържеството още продължаваше, макар и доста по-тихо. Тримата музиканти свиреха тих валс. През отворените врати на трапезарията видях, че Лора и Майкъл танцуват заедно. Лора изглеждаше съвсем доволна. Оли спеше в стола си и се беше наклонила доста опасно настрана, а Теодор се беше свил под масата.

— Искаш ли да танцуваш? — попита Джейсън.

— Искам да си ида в стаята.

— Поне пийни малко шампанско с мен.

— Много съм уморена.

— Само ми разваляш удоволствието. Господи, прекрасна си в тази рокля.

Тръгнах към стълбата. Той ме последва и ме хвана пак за лакътя, докато се качвахме по стълбите.

— Съгласен съм с теб — каза той.

— За какво?

— Съгласен съм, че мога да напиша истинска пиеса, ако наистина се опитам. От доста време обмислям една идея. Първоначално мислех, че това ще бъде само поредната мелодрама, но след това забелязах, че темата заслужава по-сериозно отношение.

— Защо не я написа?

— На Юг никога не е имало пиеса за смесените бракове — отвърна той, — а и не си представях Кармелита в ролята на прекрасна квартеронка, която иска да мине за бяла.

Стигнахме горния коридор и се обърнахме. Той пусна лакътя ми. Ръката ми като че ли изтръпна на мястото, където ме стискаха пръстите му. Чувствах се необичайно възбудена, но и Джейсън Донован беше много интересен и вълнуващ мъж. Стигнахме до вратата на моята стая и спряхме. Той ме погледна в очите. Неговите ме гледаха с интерес и бяха изпълнени с добре познатата ми мъжка страст.

— Радвам се, че най-сетне успяхме да се опознаем — каза той.

— Разговорът ми достави удоволствие.

— Ако… ъ-ъ… ако съм ти се струвал малко студен и сдържан и… ами и малко рязък по-рано, то е, защото винаги съм под напрежение, когато пак тръгвам на път с трупата. Освен това… не бях сигурен какво ще излезе от теб.

— А сега сигурен ли сте?

— Ти си актриса по рождение. Гордея се, че си при нас.

— Благодаря ви, мистър Дон…

— Джейсън.

— Благодаря ви. Надявам се в бъдеще да се представям още по-добре и от тази вечер.

— Ще се представиш. Вече си схванала как стоят нещата.

Не отговорих. Настъпи продължително мълчание. Той като че ли нямаше никакво желание да ме напуска. Струва ми се, че и се колебаеше, сякаш искаше да каже нещо и не можеше да реши как точно да постъпи.

— Ъ-ъ… онзи мъж в Ню Орлиънс — започна той.

— Какво за него?

— Аз… ъ-ъ… бих искал да ти помогна да го забравиш.

Така си и очаквах. Предполагам, че това бе неизбежно. Джейсън Донован беше интересен и привлекателен, но не се различаваше от другите мъже.

— Това е много мило, от ваша страна, уверявам ви — казах аз, — но… мисля, че няма нужда. Чух всичко за вас и жените, мистър Донован, и нямам никакво желание да ставам поредното ви завоевание.

— Проклетата Лора! Тя се е раздрънкала, нали?

— Тя ме осветли по този въпрос.

— Ще я удуша тази кучка!

— Лека нощ, мистър Донован.

— Дана…

Отворих вратата и влязох вътре. Джейсън се стресна, когато му затръшнах вратата под носа. Завъртях ключа и въздъхнах. Ни най-малко не се тревожех, нито пък се чувствах обидена. Поне разбра какво представлявам, помислих си аз. Опитът ми с Чарлз ми свърши добра работа. Веднъж вече бях пострадала лошо от подобна връзка и още не се бях възстановила от нея. Нямаше да допусна това да се случи отново. Обаче Джейсън Донован беше наистина интересен и дяволски привлекателен мъж, а аз бях само човек, и нищо човешко не ми беше чуждо. Мисълта за него ме изкушаваше силно.