Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (4)

4

Първото нещо, което видях, беше цевта на пистолета. Тя беше дълга и гладка. Малката черна дупка в края й беше насочена право в сърцето ми и беше готова да изпрати куршум, който да ме прониже. Втренчих се в него с ужас и любопитство, фина ръка държеше пистолета, а един дълъг пръст се беше притиснал здраво към спусъка. Още треперех и хапех долната си устна. По бузите ми се стичаха сълзи. След миг вдигнах очи и погледнах лицето на мъжа, който ме улови и ахнах. Не бях виждала толкова прекрасен мъж досега. Прекрасен вероятно не е точната дума, но за мен той приличаше на видение от друг свят.

Косата му беше гъста, лъскава и червеникаво кестенява. На слепоочията беше леко посребрена. Скулите му бяха широки и равни, носът му бе римски, а челюстта — ясно очертана и квадратна. Веждите му бяха тъмни и изящно извити. Очите му бяха светлокафяви. Устата му също беше хубава, пълна и стегната. Прецених, че е ужасно стар и е на най-малко четиридесет години. Леко загорялата му кожа приличаше на хубав стар пергамент, а под брадичката му имаше почти незабележима двойна брадичка. Тя го правеше още по-привлекателен. Вдигна вежда и ме погледна въпросително. Лицето му беше добродушно, а устата му се усмихваше леко.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Моля ви, мистър… не… не ме убивайте.

Той се намръщи.

— Какво каза? Не разбрах и една дума.

— Казах: моля… моля ви не ме убивайте.

— Говориш ли френски?

— Говоря чудесно френски — изрекох аз на този език.

— Чудесно едва ли е най-точната дума в случая, момиче. Мили Боже, какъв ужасен звук! Прилича на хриптене на удушена патица. Откъде имаш този ужасен акцент?

— Говоря добре — протестирах.

— Не бях чувал досега по-жалък звук — заяви ми той.

Почувствах се смъртно обидена. Никой не беше критикувал гласа ми досега. Знаех, че понякога се изпускам, сливам думите и бъркам граматиката, но гласът ми звучеше чудесно, поне според мен. Със сигурност не ми приличаше на хриптене на удушена патица. Неговият глас беше дълбок и мелодичен. Беше малко дрезгав, което го караше да звучи като лека милувка. Мъжът носеше излъскани до блясък кафяви ботуши, плътно прилепнали панталони от шевро и великолепна жилетка от брокат на кафяви и бронзови ивици над копринена бяла риза с бухнали ръкави. Никога не бях виждала мъж, който да носи толкова хубави дрехи. Реших, че сигурно е много богат и е някой проклет аристократ. Може би дори е принц или нещо подобно, нищо че е толкова стар. Въпреки че ми говореше вежливо, още не беше навел дулото на пистолета.

— Ще… ще ме застреляте ли? — запитах аз.

— Може би. Защо бъркаше в багажа ми?

— Аз…

— Искаше да ме обереш, нали?

— Аз… само…

— По-добре си признай, момиче.

— Само търсех нещо за ядене — изстенах аз.

За мой ужас и удивление заревах като бебе. Ридаех и извивах. Цялото ми тяло затрепери. Сълзи бликнаха от очите ми и заляха като същински потоп бузите ми. Мъжът явно се ужаси. Видимо се почувства неловко. Затъкна пистолета, въздъхна отчаяно и се озърна наоколо, сякаш търсеше някакъв начин да избяга от този крайно неприятен изблик на чувства. Паднах на колене, като продължавах да хълцам и стена. Най-сетне изливах цялата тъга, болка и страх, които бях спотаила дълбоко в себе си, откакто почина Ма. Мъжът изчака малко и прочисти гърлото си. Помогна ми да се изправя. Силната му ръка ме прегърна през кръста. Избърса внимателно лицето ми с мека носна кърпичка, която извади от джоба на жилетката си.

— Така — каза той. — Така, готово. Спри да плачеш.

— Не може…

— Не мога, не, не може. Мога. Спри веднага, чуваш ли ме? Това, което правиш, е много неприлично.

— Съ… съжалявам.

— Сожелявъм. Ама че произношение имаш! Трябва някой фонетик да чуе недодяланото ти произношение. Сигурно ще му бъде интересно. Господи, каква мръсна блатна мишка си ти. От главата до петите си покрита с кал. А миризмата — не вярвам носът ми да е подушвал някога по-неприятно зловоние.

Изхълцах пак. Бликнаха още няколко сълзи. Мъжът въздъхна отчаяно. Хвана ме за раменете и ме сложи да седна на одеялата. Седна до мен и ме прегърна. После притисна главата ми към гърдите си и ме остави да се наплача на воля. Ръката му беше много силна и ми действаше успокояващо. Не знаех дори как се казва, обаче неизвестно защо се чувствах в пълна безопасност до него. Беше едър, висок и може би малко по-пълен, отколкото трябва. Със сигурност не беше дебел, но не беше и особено строен. Говореше смешно и произнасяше много думи, които не разбирах, но усетих, че ми съчувства. От него лъхаше на топлина и спокойствие.

— Е, добре, сега — каза той, след като спрях да плача. — Искаш ли да ми разкажеш всичко? Какво правиш посред блатото в толкова необичаен час и защо си толкова мръсна?

— Паднах в един поток. Целият беше кален, а на брега имаше алигатор и ми… мисля, че убих втория си баща.

— Наистина ли?

— Ударих го с всичка сила с железния тиган по главата, а после… после реших да избягам.

— Звучи ми доста разумно. И защо го халоса с тигана?

— Той… се опитваше да… да…

Пак почнах да хълцам. Хълцах и разказвах. Така той научи цялата история. Разказах му за Клем, Джейк и Ранди и за Ма, която видяла червена птица и за смъртта й и за онзи ужасен ден на гробището с дървения ковчег, гроба и купа от кафява кал. Разказах му, че съм незаконно дете и имам засега неизвестни роднини в някакво място на име Ню Орлиънс. Най-накрая му разказах за опита на Клем да ме изнасили в кухнята. Мъжът слушаше с важно изражение на лицето, като полагаше всички усилия да разбере несвързаните ми приказки, които предаваха събитията в пълен безпорядък.

— И… не съм лоша… нямах нищо за ядене, откакто хапнах комат царевичен хляб вчера и… и затова ви рових в багажа. Помислих си, че птицата не са… не е още готова. Страхувах се, че ще си изгоря пръстите и си помислих, че може би има нещо за ядене в някоя от чантите. Не исках да ви ограбвам, къ… кълна се.

— Смятай ме за идиот, ако искаш, но… знаеш ли, май наистина ти вярвам, момиче. Седни тук и си почини. Ей сега ще ти дам да ядеш нещо.

Той се наведе и отвори третата чанта, в която не бях успяла да надзърна. Виждах го така, сякаш между нас имаше блещукащ облак. Бях толкова уморена след плача и емоционалния изблик, че едва си държах очите отворени. В третата чанта наистина имаше храна, също както и прибори за маса и домакински принадлежности. Видях как вади нещата, а клепките ми натежаваха все повече, и повече. Чувствах се малко особено, сякаш се носех във въздуха и не бях изобщо тук.

— Готово — изрече той.

Подаде ми чиния, която беше отрупана догоре с резенчета печена птица и току-що стоплен фасул, хляб и буца твърдо сирене. Даде ми и чаша, пълна с някаква кехлибарена течност, която се оказа удивително вкусна, макар и да ми подейства малко особено, докато се хлъзгаше в гърлото ми. Мъжът стоеше пред мен със скръстени ръце и ме гледаше как ям. Когато накрая оставих чинията настрана, половината храна беше останала неизядена. Чувствах се още по-странно отпреди. Пак ми се виеше свят, но усещах, че в мен се е появила някаква топлина, която ме караше да се чувствам като малко котенце.

— Свърши ли? — попита той.

Кимнах сънено и вдигнах празната чаша.

— Не съм в състояние да ям още, но ще пийна още една чаша от това прекрасно нещо.

— Прекрасното нещо е вино, момиче. Между другото е от много хубава реколта, най-доброто от моята изба. Като те гледам, си мисля, че една чаша ти е предостатъчна. По-добре ли си сега?

— Чувствам се като котенце.

— Котенце?

— Иска ми се да се свия на кълбо и да замъркам.

— Мили Боже — възкликна той.

— Ще имаш ли нещо против, ако дремна малко на тези одеяла?

— Разполагай се на спокойствие.

Прозях се и се излегнах още по-удобно на дебелите одеяла. Всичко ми беше като в мъгла. Все едно че гледах през някакво проблясващо парче стъкло. Още ми се виеше свят, но съвсем бавно. Усетих пак приятна топлина вътре в мен. Никога не се бях чувствала така преди. „Може би умирам“, казах си аз. Това ме уплаши.

— У… умирам ли? — попитах аз.

— Не — отвърна той — само си малко пияна.

— Невъзможно е да съм пияна — възразих аз.

— Виното беше много силно. Не биваше да ти давам. По-добре да беше пила малко кафе.

Въздъхнах и придърпах едно от одеялата върху голите си крака. Радвах се, че не умирам и че съм само пияна. Мъжът беше оставил чинията ми на земята. Самият той държеше чаша с много силното вино. Отпиваше от него и ме гледаше. Изглеждаше много едър и хубав. Гордият римски нос и ясно очертаната квадратна челюст ми вдъхваха увереност и спокойствие, а нежните очи и пълната насмешлива уста ме караха да се чувствам уютно. Обаче той беше мъж, а всички мъже искаха да ми посегнат. „Може би няма да е чак толкова лошо, ако го направя с някой като него, помислих си аз. Той сигурно ще се държи много мило и нежно и ще ме накара да се чувствам така добре, както ми го описваха другите.“

— Ще се възползваш ли от мен?

— Извинявай, не те разбрах.

— Всички мъже искат да преспят с мен.

— Така ли?

— Зная… зная, че съм много мръсна и изглеждам ужасно, но когато не съм цялата в кал и косата ми не е сплъстена, съм много хубава. Кръстът ми е твърде тънък и гърдите ми са много големи, разбира се, но мъжете това изобщо не ги интересува.

— И аз така мисля — отбеляза той.

— И ти… не изглеждаш зле.

Той отпи още една глътка кафе и се усмихна на себе си.

— Така е — настоях аз.

— Благодаря ти, дете.

— Сладък си като бонбонче, нищо че си много стар.

— Ох! — изстена той.

— Бас държа, че на много жени ще им хареса, ако имат възможност да преспят с теб. Обзалагам се, че те самите биха ти направили предложение.

— Случвало се е — призна той.

— Ако… ако ми се налагаше да си загубя невинността, няма да се тревожа много, ако това стане с някой едър мъж с топли кафяви очи и хубава уста, особено ако е мил и не е много груб. Възрастен мъж като теб сигурно ще знае как да се справи по-добре.

— Мили Боже — възкликна той и поклати глава. — Изпи една малка чашка с вино и вече бърбориш като някоя просмукана от джин пияница. Е, да, разбира се, ти я изпи на празен стомах и преди не беше пила вино, но…

— Как се казваш? — попитах аз.

— Джулиън — отвърна той. — Джулиън Етиен.

— Джулиън е хубаво име. Подхожда ти. Приличаш съвсем на Джулиън.

— Пияна е до козирката — каза си той.

— Аз съм Дана — заявих му аз.

— Приятно ми е, че се запознахме, Дана, въпреки че това стана при такива необичайни обстоятелства. Спи сега, дете, преди да си изрекла още по-скандални и дръзки слова.

Подчиних се и затворих очи. Все едно, че ме люлееше невидима люлка. Беше ми доста хубаво.

— Интересно дали ти си мъжът от съня ми? — промърморих аз със затворени очи.

— Какво?

— Възможно е да си — казах аз — или пък си някой от другите. Мама Лу каза, че ще бъдат четирима, но не уточни кой, кой е. Не виждаше ясно това. Бас държа, че не си онзи лошият или пък вече си направил нещо неприятно.

— Пияна си до козирката — заяви той.

Пак въздъхнах, присвих краката си и придърпах най-горното одеяло върху себе си. Клепките ми тежаха като олово, а зад тях се вихреха тъмни завеси. Чух, че мъжът ходи наоколо. Ботушите му скърцаха тихо. Потънах в гостоприемния мрак. Беше ми топло и уютно. Нощните звуци и нежното люлеене на земята ме приспаха. Заспах. Тичах, а те тичаха подире ми и кучетата преследвачи лаеха. Клем не беше мъртъв, той насъскваше кучетата и аз извиках. Прегърнаха ме някакви топли и силни ръце. Един дрезгав и мелодичен глас изрече: „Тихо, тихо, всичко е наред, в безопасност си, дете.“ После видях ято червени птици и Ма. Лицето й беше бяло. Опитваше се да ми каже нещо, което не чувах. После образът й почна да изчезва. Нямаше как да я спра и да я задържа. Простенах и извиках името й. Ръцете ме прегърнаха още по-здраво. Едната от тях приглади назад косата ми и ме погали по главата. Всичко ми се струваше съвсем реално. Действително усещах топлината и силата в тези ръце и наистина чувах гласа, който ме уверяваше, че всичко ще бъде наред и трябва пак да заспя.

По клепките ми затанцуваха ярки сребристожълти светлини. Една птичка вдигаше ужасна врява, а земята си беше съвсем твърда и вече не се люлееше. Във въздуха се носеше приятен аромат на кафе, силно, горещо кафе. Чуваше се и някакво дразнещо пращене. Отворих едното си око и примигнах. Пак простенах. Накрая се изправих и седнах. Всички кости в тялото ме боляха. Главата също ме болеше ужасно и ми се гадеше малко.

— Добро утро — каза Джулиън Етиен.

Пак простенах и се намръщих. Той се усмихна, наля кафе в една голяма калаена чаша и ми я подаде. Приех я мълчаливо и се запитах мислено дали ще оживея, или ще умра. Почувствах се по-добре, след като изпих малко кафе. Проклетата птица още кряскаше с всичка сила. Много ми се искаше да я замеря с някой камък. Голите ми крака и ръце и цялото ми тяло бяха покрити с изсъхнала кал. По скъсаната ми пола също имаше кални ивици, по които имаше остатъци от зелен мъх. А мъжът бе съвсем чист и току-що избръснат.

— Мръсна съм — казах аз.

— Несъмнено — отговори той.

Ама че дума! Той говореше безупречен френски, който явно му беше родният език, но изричаше много смешни думи. Тази сутрин изглеждаше дори по-добре от снощи. Беше малко широкичък в талията, а тялото му беше малко пълничко, но явно се чувстваше удобно така. Изглеждаше много елегантен в изисканите си дрехи. Почти незабележимата двойна брадичка и посребрените слепоочия увеличаваха някак този чар и го правеха още по-привлекателен. Интересно какво ли прави в блатата с всичките тези… тези рисунки и с онова нещо, дето приличаше на колиба, което стоеше наблизо с недовършената картина на него.

— Искаш ли нещо за закуска? — попита той и посочи рибите, които се пържеха лениво в тигана. — Хванах ги тази сутрин, обезкостих ги и отделих филето. Много са вкусни.

— Ъ-ъх — изрекох аз.

— Искаш ли да се измиеш? — попита той.

— С удоволствие.

— Има едно езерце наблизо. Водата е кристалночиста. На края на езерцето има един малък водопад. Боя се, че не ми е останал още сапун, така че измисли нещо да го заместиш. Ще се почувстваш по-добре, като смъкнеш тази кал от себе си.

Той ме упъти накъде да вървя. Излязох от сечището и намерих езерцето. По повърхността на водата танцуваха сребристи слънчеви лъчи. Миниатюрният водопад се изливаше от високия каменист бряг от далечната страна на езерцето. Навсякъде наоколо растяха върби и други растения, покрити с мъх. Спрях на брега за малко и погледнах към отражението си в проблясващата вода. Мили Боже, и по лицето ми имаше кални ивици. Приличах на негърка. Свалих си роклята и фустата. Дръпнах ги с мен във водата и се захванах да ги търкам енергично. Почистих повечето петна, а после ги проснах на брега да се сушат.

Поплувах няколко минути. След това събрах две големи туфи мъх, начупих ги и се търках с тях, докато получих хубава гъста пяна. Насладих се на разкошното усещане с кожата си. Заплувах под водопада и оставих прохладната вода да се плиска навсякъде около мен и да отмие пяната.

Погледнах се пак във водата, но не забелязах този път да имам някаква прилика с негърка. Втренчих се с любопитство към блещукащия образ. Водата отразяваше една висока и стройна водна нимфа с дълги и добре оформени крака, тънък кръст и пълни, издадени напред, гърди, на чийто връх имаше стегнати зърна, които бяха фини като розови пъпки. Кожата й беше кадифена и светлокафява. После легнах на брега, за да изсъхна. Слънцето вече напичаше силно.

Затворих очи. Сигурно съм задрямала. Шумът от приближаващи се стъпки ме накара да се събудя внезапно. Скочих на крака и грабнах стремително дрехите си. Пред мен се показа Джулиън Етиен. Треперех. Сърцето ми туптеше ужасно бързо.

— Спокойно, дете — изрече той. — Няма да ти сторя нищо лошо.

— Бо… боях се, да не би да са те — казах дрезгаво.

— Нямаше те повече от час и половина. Почнах да се тревожа за теб. Отбих се само за да проверя дали всичко е наред при теб.

Още треперех. Стисках роклята и фустата пред себе си. Той ме изгледа продължително. Хубавите му кафяви очи се изпълниха със съчувствие.

— Приличаш ми на уплашена кошута, дете — изрече тихо той. — Никой няма да те обиди, обещавам ти. Няма да им позволя.

— Доведените ми братя… Клем…

— Никой няма да те обиди — повтори той. Гласът му стана съвсем твърд. — Иди се облечи. Аз ще се върна в лагера. Ще подгрея рибата и ще ти направя няколко препечени филийки.

Кимнах. Джулиън си отиде. Облякох си фустата и нагласих омалелия парцалив корсаж. За мен беше непознато усещането, че си имам защитник. Това ме караше да се чувствам наистина млада. Цялата се изпълних с трепет и възбуда.

Джулиън Етиен стоеше пред подобното на колиба нещо с четка в ръка, когато влязох в сечището. Беше свършил с рисуването на картината. Стоях неподвижно и го гледах. Той рисуваше едно диво цвете, което растеше на лианата наблизо. Цветето беше великолепно — бледооранжево на фини златисти и бронзови точици.

Върху хартията то изглеждаше хубаво като в живота. Удивих се на неговата красота и на магическия дар, който даваше възможност на този мъж да създава толкова прекрасни картини. Той въздъхна дълбоко, остави четката и се обърна. Видя ме и в очите му се появи особено изражение. Стори ми се, че ми се възхищава така, както аз се възхищавах преди малко на картината му. То ме накара да се почувствам извънредно неловко.

— Боже мой! — възкликна той тихо.

— Нещо… не е ли наред? — попитах неспокойно.

— Не бях забелязал… ти беше цялата покрита с кал, нямах представа…

— Толкова ли съм грозна? — попитах аз.

— Изглеждаш зашеметяващо, дете мое.

— Зашеметяващо ли? Какво значи това?

— Това значи, че си истинско видение дори в тези дрипи. Сигурно си най-красивата жена, която съм виждал някога.

— Ти ми се подиграваш — изрекох аз, — това не е учтиво. — Не е.

— Не е. Изобщо не е хубаво, не е като… като цветето, което си нарисувал.

— Ти си много по-хубава и без никакви петънца.

— Още съм девствена, ако това имаш предвид. Няма да допусна никой мъж, преди да стана готова.

Той поклати отново глава, този път от удоволствие. Не бях сигурна дали ми се надсмива, или не, но поне вече не ме гледаше така, сякаш имам две глави или нещо такова.

— Какво е това нещо? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Това нещо се нарича статив. Всеки художник го използва, докато рисува.

— Ти художник ли си?

— О, мили Боже, не, само цапам платното.

— Онази рисунка си я нацапотил много хубаво. Ако не си художник, какво работиш тогава?

— Смятам се за ботаник. Боя се, че приятелите и близките ми ме мислят просто за ексцентрик.

— Какво значи ботаник?

— Ботаниката е наука за живота на растенията. Ботаник е този, който ги изучава. Скитането из блатата, воденето на бележки, събирането на образци и рисуването на флората и фауната е джентълменско занимание според моето дълбоко уважавано семейство.

— Ох! — възкликнах аз.

Джулиън Етиен се усмихна и тръгна бавно към огъня. Той представляваше сега само няколко нажежени въглена, върху които имаше тиган. Върху тигана имаше похлупак. Джулиън свали тигана от огъня и махна капака. Отдолу имаше малка купчинка от бъркани яйца, две препечени филийки и няколко вкусни на вид парчета риба. Всичко още беше горещо.

— Гладна ли си? — попитах аз.

— Като въл.

— Трябва да се научиш да произнасяш правилно последното „к“, дете. Ти си гладна като вълк, не като въл. Седни на одеялата. Ще пресиля всичко в чинията. Искаш ли още кафе?

— Ис… искам още от онази прекрасна напитка, която ми даде снощи.

— Боя се, че податливостта ти към тази прекрасна напитка я прави неподходяща особено в този ранен час.

— О! В такъв случай с удоволствие ще пийна малко кафе.

— И аз така мисля.

Храната беше вкусна. Яйцата се топяха в устата заедно със сиренето. Препечените филийки бяха от някакъв черен хляб и удивително хрупкави. Не бях яла толкова вкусна риба през живота си. Джулиън Етиен може и да беше ексцентрик, каквото и да означава това, но беше и прекрасен готвач. Готвеше по-добре от мен даже. Как е възможно някой посред блатото да готви подобна храна? Направо си беше за удивление.

— И така — каза той, след като свърших да ям, — какво мислиш да правиш сега?

— Не си… не съм съвсем сигурна — отговорих аз. — Знам, че има голям град на около тридесет мили оттук. Не знам как се казва, но е край реката. Там има крайбрежен квартал и много сгради.

Той кимна.

— Много добре познавам това място, въпреки че то едва ли може да се нарече голям град.

— Ще се добера някак дотам и… и сигурно ще се опитам да си намеря някаква работа. Умея да готвя добре, макар и не толкова добре, колкото теб, и знам как да въртя домакинството на една къща. Знам как се търкат подовете и оправят леглата и… ами май не знам какво още се прави в къщата. Смяташ ли, че ще ме наемат в някой хан?

— Възможно е — допусна той.

— Ще си намеря работа и ще спестявам всички пари, а после ще отида в Ню Орлиънс и… и може би ще успея да открия роднините на майка ми. Дори не знам името им или нещо за тях, но все… някак ще ги намеря и може би те ще ме приемат.

Джулиън Етиен не коментира думите ми. Очите му гледаха замислено. Имах чувството, че се съмнява много, че това някога ще стане. Ако семейството й е прогонило Ма и е отказало да има повече нещо общо с нея, защо им е да се занимават с нейното незаконно дете осемнадесет години по-късно? А и как ще ги открия изобщо? Усетих колко неубедително звучат думите ми, но нямах право да се отдавам на съмнения. Трябваше… да имам някаква цел в живота. В очите ми пак се готвеха да бликнат солени сълзи. Сподавих ги непоколебимо. Няма да съжалявам за постъпките си. Няма. Ще бъда силна и ще го направя.

— Искаш ли още кафе? — попита той.

Поклатих глава, подадох му празната чаша и станах.

— Благодаря ви за… любезността — изрекох аз. — Ако не ви бях срещнала снощи, не знам какво щях да правя. Май… ще е по-добре да си вървя по пътя. Има много мили до…

Млъкнах внезапно. Лицето ми побеля. Чух тропот от тежки стъпки в блатото, които бяха съпроводени от шумни гласове, които се носеха от няколко места. Разпознах гласовете. Почнах да треперя ужасено. За миг ми се стори, че ще припадна. Коленете ми потрепериха. Залитнах. Джулиън Етиен ме хвана за рамото със силната си ръка и ме подкрепи. Погледнах го отчаяно. Сърцето ми биеше лудо.

— Това е… това е… — от гърлото ми се чу нещо като грачене. — Те…

— Спокойно, дете — изрече той.

— Това са тях и те ще… те ще…

— Никой няма да ти стори това, което ти не желаеш да ти сторят — заяви той. — Никой няма да те обиди. Застани зад мен, разбираш ли? Стой зад мен и не казвай нищо.

Той взе спокойно пистолета и го напълни. Едрият дружелюбен мъж със сърдечните кафяви очи и нежната насмешлива уста внезапно се превърна в съвсем различна личност. Стана хладнокръвен, спокоен, невъзмутим и твърд като гранит. Изглеждаше съвсем самоуверен и същевременно ужасно заплашителен. Свих се разтреперана зад него, когато гласовете и стъпките зазвучаха по-наблизо. Изписках високо, когато Клем изскочи в сечището. Джейк и Ранди вървяха по петите му.

И тримата спряха, когато видяха Джулиън Етиен, който стоеше съвсем спокойно с пистолет в ръка. Лицето на Клем беше почервеняло. Беше вързал около главата си зацапан бял бинт. Целият бе покрит с кал. Джейк и Ранди бяха в малко по-добро състояние. В очите им се четеше радостно предчувствие.

— Казах ли ти, че тя ще тръгне по този път, татко — изрече той. — Казах ти, че ще я намерим, ако вървим все на запад.

— Аз ви доведох до нея — изрече с провлечен глас Джейк. — Именно аз забелязах онова парцалче от розовата й пола, което се беше закачило на един клон.

— Млъквайте и двамата! — прогърмя Клем.

Той погледна към Джулиън и видя пистолета. След това всички млъкнаха. Стоях зад защитника си. Надзъртах иззад широкия му гръб. Коленете ми още бяха омекнали и трепереха. Синьо-черните очи на Клем блестяха от гняв.

— Мога ли да ви помогна с нещо, джентълмени? — запита Джулиън.

Гласът му беше студен, учтив и смразяващ.

— Дойдох да си взема момичето. Тя е, дет се крие зад вас. Не знам какво ви е разправила, но тя избяга от къщи. Искам да я върна у дома. Тя не ви засяга, мистър. Стойте настрана, ако знаете кое е добро за вас.

— Май че сме се изправили пред проблем — отвърна Джулиън.

— Така ли? Какъв?

— Явно не знам кое е добро за мен.

— Виж какво, мистър…

Клем пристъпи една крачка напред. Джулиън насочи пистолета си към него. Клем замръзна намясто.

— Направи още една крачка — обяви Джулиън, — и ще забия един куршум право в сърцето ти, и то с огромно удоволствие.

— Мисля, че ще го направи, татко — подметна Ранди.

— Затваряй си устата! Виж какво, мистър, от часове обикалям из блатата, още отпреди разсъмване. Преди това бях много зле. Момичето ме фрасна с тиган по главата и едва не ме уби, проклетницата. Момчетата ми искаха да повикат властите и да пуснат кучета преследвачи по дирите й, но им казах, че това не е необходимо. Няма нужда да въвличаме други хора в семейните дела.

— Много разумно, от ваша страна, като се има предвид какъв е случаят.

— И какъв е случаят?

— От законова гледна точка тя е непълнолетна и е под ваша опека, а вие сте се опитали да я изнасилите. Нямам представа какви са нравите в блатата, но съм добре запознат със законите в щат Луизиана. Нападението върху непълнолетна от възрастен мъж е криминално престъпление. Наказанието е обесване — добави той.

— Аз… никога…

— Момичето ми описа инцидента с всички подробности, сър. Беше толкова потресена от случилото се, че едва говореше. Има синини, следи от насилие по ръцете си. Каза ми, че сте се опитали да я насилите и сте решили да я дадете на синовете си да преспят също с нея.

— Тя е една проклета лъжкиня! Аз…

— Помоли ме да й помогна. Съгласих се да я отведа при властите и да предявя официално обвинение. Тъй като се появихте съвсем навреме, може би ще пожелаете да ни придружите. Това ще спести на всички ни много време.

— Той блъфира, татко! — извика Джейк.

Лицето на Клем беше зачервено, когато влезе в сечището, но когато Джулиън заговори съвсем спокойно за опит за изнасилване, закон и официално обвинение, цветът малко по малко изчезна от него. Джулиън пък беше съвсем невъзмутим.

— От друга страна — продължи той, — нищо не ми пречи да ви застрелям право в сърцето. Това ще спести бъдещите неприятности на всички ни и доколкото разбирам, е много по-приятна смърт от обесването.

— Той блъфира, казвам ти! — настоя Джейк. — Ще го надвием, татко! Ние сме трима, а той е само един. Нали няма да се върнем и да оставим тази малка повлекана да ни се изплъзне след това, което ти стори? Хайде да му скочим. Не може да ни застреля и тримата.

— Вярно е, че не мога — съгласи се Джулиън. — Ще се задоволя да застрелям само баща ви.

— Той говори сериозно, татко — изрече Ранди.

— И още как — добави с провлечен глас Джулиън.

Той вдигна малко по-високо пистолета. Ръката му беше съвсем спокойна. Показалецът му се беше притиснал плътно към спусъка. Лицето на Клем стана смъртнобледо. Той отстъпи една крачка назад, после направи втора и се блъсна в Джейк, който изруга. Ранди го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Не си струва да мреш за нея, татко — каза той. — Не ни е притрябвала чак толкова. Колкото искаш уличници има около нас. Може би Джеси ще се съгласи да се премести вкъщи. Ще бъдеш много по-добре с нея.

— Не бива да позволяваме… — започна Джейк.

— Само да си казал още една дума, момче, и ще ти строша зъбите — изрече заплашително Клем, без да изпуска от поглед Джулиън и пистолета му. — Брат ти е прав. Момичето не си струва труда.

— Но…

Клем се завъртя и удари Джейк толкова силно по лицето, че Джейк политна назад, удари се в храстите и падна на земята. Джулиън въздъхна и стана видимо по-нетърпелив. Клем го погледна отново, като се стараеше отчаяно да овладее гнева и страха си. Пое си дълбоко дъх. Най-накрая успя да проговори.

— Не е нужно… не е нужно да вдигате гюрултия — заяви Клем. — Момичето не е пострадало. Вземете я. Да, вземете я. Правете каквото искате с нея. Имате моята благословия.

— Махайте се — нареди Джулиън.

Клем не се нуждаеше от повече напомняния. Помогна на Ранди да изправи на крака Джейк. След това тримата се запрепъваха из храсталаците и се изгубиха от поглед. Чухме ги да се отдалечават шумно. Джулиън въздъхна отново и най-сетне сведе дулото на пистолета. Никой от нас не продума, докато шумът от стъпките не заглъхна окончателно.

— Вя… вярно ли е това, което каза за закона? — попитах аз. — Че Клем го заплашва бесилка?

— Нямам представа, дете. Просто импровизирах.

— Щяхте ли да стреляте по него?

— Несъмнено — отвърна той.

— Стрелял ли сте по човек преди?

— Всъщност никога не съм натискал спусъка на пистолет.

— Никога ли? — не ми се вярваше.

— Много повече ме бива да си служа с думите, отколкото с оръжията. Нося това нещо с мен само за по-голяма убедителност. Върши прекрасна работа — добави той.

— Вие сте луд — заявих му аз.

— Но признай, че ме бива да се справям с тежките ситуации. Предлагам да си стегнем багажа и да се махнем, преди очарователният ти роднина да размисли и да реши да ни удостои с повторно посещение. Вързал съм едно голямо кану наблизо.

— Ще… ще ме откарате ли до брега по реката?

— Ще те отведа, ако не продължаваш да ми задаваш въпроси с този твой ужасен носов изговор и не реша да те удуша. Побързай, момиче. Вече е следобед, а има да гребем доста време, докато стигнем.