Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (16)

16

Небето беше отрупано от тромави сиво-черни облаци, от които се готвеше да завали всеки момент. Всичко изглеждаше сиво като тях. Въпреки че беше едва десет часът сутринта, беше тъмно почти като посред нощ, когато двете с Лора слязохме по мостчето в Мемфис.

Тя беше облякла синя, а аз — жълта ленена рокля. Следваше ни един джентълмен, когото тя беше помолила да ни носи багажа. Щом слязохме от парахода, тя му се усмихна и го отпрати вежливо. Мъжете се топят като восък в ръцете й, помислих си аз с възхищение.

В небето отекнаха заплашително гръмотевици. Заслепи ни светкавица. Хората забързаха още повече и се заблъскаха към файтоните. Задуха вятър. Полите ни се развяха. Лора се огледа спокойно. Братовчед й трябваше да ни посрещне. Тя се огледа за него. Прииска ми се да избягам. Сигурно съм полудяла. Трябваше да остана на кораба и да продължа за Сент Луис. Джейсън Донован ще ми хвърли един поглед, ще разбере, че съм измамница и ще ме хвърли в реката. Не биваше да позволявам на Лора да ме забърква в това. Още не беше късно. Имах билет за Сент Луис. Все още имах възможност да си взема чантите и да се върна в каютата.

— Ето го и него — каза Лора и махна. — О, Боже, много е кисел, но той си е такъв. Не се тревожи, мила. Той крещи, тропа с крака и се държи като мечок, но си е истинска душица.

— Лора, ами… ами ако той…

— Спокойно. Всичко ще мине като по вода.

— Страх ме е — признах аз.

— Глупости. Ще те хареса.

Мъжът, който вървеше нетърпеливо към нас, беше висок и добре сложен, но прекалено слаб. Носеше протрити тъмнокафяви ботуши и износени тютюнево кафяви панталони и редингот, който се вееше от вятъра. Нямаше жилетка. Бялата му риза изглеждаше овехтяла. Вместо копринено шалче беше увил около врата си опърпан зелен шал. Косата му беше черна като на Лора, но зле подстригана и твърде дълга. Боже мой, помислих си аз, прилича на избягал престъпник или… или на луд поет. Беше се намръщил. Жизнеността му плашеше. Като че ли беше зареден с енергия и нетърпение, които едва сдържаше.

— Ето те и теб, скъпи — каза Лора.

Тя му се усмихна ослепително. Усмивката й не му направи никакво впечатление. Намръщи се още повече, когато тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. Изглеждаше така, сякаш иска да я удуши. Ръцете му бяха големи, с широки длани и дълги, дебели пръсти. Тези ръце са напълно способни да сграбчат някой врат и да го стиснат, помислих си аз. Колко отблъскващ на вид беше той! Лицето му беше слабо, носът дълъг, счупен и малко извит. Сиво-зелените му очи като че ли горяха от напрежение. Беше всичко друго, само не и хубав. Всъщност беше почти грозен, обаче… колко обаятелно беше лицето му. Разбрах защо привлича толкова много жените. Джейсън Донован не беше южняшки джентълмен от добро семейство. Изглеждаше груб и див и същевременно необичайно очарователен.

— Чакам от цели два часа — изръмжа той. — Наел съм и файтон оттогава. Ще ми струва цяло състояние.

— Виж какво, Джейсън, не сме виновни, че корабът закъсня. Както и да е, нали пристигнахме.

Той я изгледа подозрително.

— Ние? — Сякаш едва сега забеляза присъствието ми. Погледна ме гневно. — Коя е тя?

— Моето откритие, скъпи. Запознай се с Дана О’Мали.

— Откритие ли? За какво говориш?

Гласът му беше особен. Тих и почти нежен, но независимо от това звучеше гърлено и малко дрезгаво. Очарователен глас, който беше в състояние да излае някоя заповед или да изграчи дрезгаво любовни слова. Досега не бях чувала подобен глас. Напълно прилягаше на Джейсън Донован.

— Дана е актриса — обясни Лора. — Намерих я в Ню Орлиънс. Знаех, че ще ти трябва нова изпълнителка на ролята на наивното момиче и…

— Мейзи! Тази неблагодарна малка уличница! Да ме остави на сухо без предупреждение! Получих писмо от нея вчера, вчера, представяш ли си, когато трупата вече се събира. Откъде да намеря, по дяволите, нова актриса — той спря и се намръщи заплашително.

Той ме погледна гневно отново. Забелязах, че очите му са по-скоро зелени, отколкото сиви и в тях тлее изумруден огън. Отгоре се издигаха необикновени и чудати на вид вежди, които бяха тъмни и гладки като самур. Те се извиваха във висока арка, след това се спускаха надолу и се разширяваха като криле в ъгълчетата. Джейсън Донован може би не беше хубав, не и с този извит нос и с подвижната, твърде широка, уста, но лицето му беше незабравимо. „Сигурно пиратите имат такива лица, помислих си аз, или пък някои разбойници.“ Едва ли някой би очаквал да го срещне в доброто общество.

— Значи си актриса? — попита той грубо.

— Аз…

— Тя е чудесна, скъпи — изрече бързо Лора. — Много по-добра е от Мейзи.

— Така ли? — Очите му не ме изпускаха и за миг.

— Когато я видях в „Роза за Анджелин“, разбрах, че точно от нея имаме нужда.

— „Роза за Анджелин“ ли? Никога не съм чувал за нея.

— Имаше страхотен успех, скъпи. Три месеца я играха в Корт тиътър.

— Корт тиътър? И за него не съм чувал.

— Той е нов — добави тя. — Построиха го миналата година.

— Тя е играела наивното момиче?

— И то блестящо — излъга Лора. — Падна една капка, Джейсън. Хайде да вървим в каретата.

Джейсън Донован не обърна внимание на братовчедка си. Оглеждаше ме внимателно, сякаш търсеше скрити дефекти. В критичните му очи нямаше и помен от похотливост. Те просто ме преценяваха. Все едно, че гледаше кон. Почти очаквах да ме помоли да си покажа зъбите. Усетих, че се изчервявам. Няколко капки паднаха и по моята кожа.

— Поне няма заешка устна — отсече той.

— Много благодаря — отвърнах му аз.

— Защо се отказахте от пиесата?

— Представленията свършиха — отговорих аз.

— Всички импресариа в Ню Орлиънс бяха хукнали подир нея, Джейсън, но аз я убедих да дойде в Мемфис. Знаех, че ще се окажеш натясно след напускането на Мейзи. Бях сигурна, че ще харесаш Дана.

— Ще убия малката развратница!

— Мен ли? — попитах аз.

— Мейзи — изрече той.

— Ще завали, Джейсън — напомни му Лора.

— Какво се мотаем още? Да тръгваме!

Той се обърна и тръгна, като ни остави да се оправяме сами с багажа. Братовчедка му поклати глава, въздъхна отчаяно и вдигна чантата си. И аз вдигнах моите. Забързахме след него. Чу се още един оглушителен гръм, пак блесна ярко светкавица и почна да вали не на шега. Тежките дъждовни капки се изляха като порой и заляха всичко наоколо. Хората завикаха. Конете зацвилиха. Побягнахме, като мъкнехме тежките чанти. Накрая се добрахме до каретата, в която се беше качил вече Джейсън. Лора хвърли вътре чантата, покатери се вътре и взе багажа ми. Качих се припряно, спънах се и паднах в скута на Джейсън Донован. Той ме изгледа.

— Вече получи работата — изрече той сухо. — Нямам нужда от други услуги.

Прииска ми се от все сърце да му разбия носа. Не го направих. Смъкнах се от коленете му, изправих се и с цялото си останало достойнство се настаних до Лора на отсрещната седалка. Каретата се клатеше и друсаше. Миришеше на тютюн и на мокра вълна.

— Добре ли си, мила? — попита Лора.

— Добре съм — отвърнах рязко.

Тя се усмихна. Явно й стана забавно. Точно сега не хранех много топли чувства към нея. Косата ми беше мокра и залепнала към бузите ми. Жълтата ми ленена рокля също беше прогизнала.

— Къде сме отседнали? — попита Лора братовчед си.

— При Бърди — отвърна той.

— Пак ли?

— Евтино е — каза той.

— Храната там е отвратителна — запротестира тя.

— Пансионът на Бърди е един от малкото, които приемат актьори и ни предоставя почти безплатно подслон.

— Така е — призна тя, — всички ли пристигнаха?

— Всички, освен Кармелита и новият актьор. Кармелита ще пристигне с влака в шест часа. Новият актьор го очакваме да се появи по някое време този следобед.

— Кой е той?

— Едър и мускулест момък. Казва се Майкъл Причард. С него извадихме късмет. Бил е в трупата на Брадшоу, не е нужно да ти напомням, че това е най-добрата трупа на Юг, но го изпъдили, задето стрелял с револвер по шефа си.

— С револвер!

— Отраснал е в Тексас. Лошите навици изчезват трудно.

— Наел си бандит?

На широката цепка, която представляваше устата на Джейсън, се появи кисела усмивка.

— Трудно се намират добри изпълнители на главни роли — каза Джейсън. — Майк е приятен момък, непринуден и скромен, много практичен. Никога няма да заподозреш, че е актьор. Изобщо не е темпераментен.

— Само дето стреля бързо — каза тя.

Усмивката му стана още по-кисела. В сиво-зелените му очи припламнаха весели искри. Беше се отпуснал и излегнал. Гледаше ни отвисоко, облечен в опърпаните си дрехи. Въпреки че никак не го харесах, трябваше да призная, че събужда любопитството ми. Лора ми беше казала, че сам е писал всички пиеси, които са играли. Сигурно е много талантлив, помислих си аз. Човек никога не би познал това от пръв поглед.

— Джексън уредил ли е представленията? — попита тя.

Джейсън кимна.

— Всичко е уредено. Свърши отлична работа, този път ще играем цели три седмици в Савана.

— Ами Атланта?

— Боя се, че тук нямаме късмет.

— Така си и мислех — каза тя.

— Някой ден ще играем в Атланта — обеща й той. — Някой ден ще получим Националния театър за целия сезон. Ще напиша пиеса, която ще ги слиса. Ще ни молят да играем при тях. Някой ден трупата на Донован ще бъде най-известната в страната.

— И някой ден на прасетата ще им пораснат криле и ще полетят. Какво ще играем този сезон?

— „Моята възлюблена от запад“, „Пленената невяста“: тя е нова. Само преди три седмици дописах последното действие. В нея има прекрасна роля за теб. Порочна куртизанка е решила да се омъжи за богат наследник, отравя всичките си конкурентки и е пронизана с нож в последната сцена. Ще играем и „Пурпурни нощи“, „Отмъщението на лорд Родърик“…

— Точно тази ли? Не е ли омръзнала на всички?

— Публиката я харесва. Много хубава пиеса. „Лена Марлоу“, „Тримата мускетари“…

— „Тримата мускетари“ ли? — прекъснах го аз. — Четох този роман. Хареса ми. Александър Дюма сигурно е много доволен, че го играят на сцената.

— Александър Дюма не знае нищо за това — заяви ми той, — и ти ще си траеш.

— Искаш да кажеш, че ти… просто си откраднал сюжета му и си го прехвърлил в пиеса?

— Предпочитам да не го описвам така. Моята версия е много по-добра от неговата. Има повече страсти и по-малко битки със саби. Милейди съблазнява всичките мускетари.

— Каза го, все едно, че това е голямо постижение — изрекох сухо.

— Всеки знае само да критикува — оплака се той.

Лора и Джейсън продължиха да си говорят по работа, а аз погледнах през прозорчето към залетите от дъжда улици. Мемфис изглеждаше огромен и много по-просторен от Ню Орлиънс. Озовахме се в едно уютно фоайе с махагонова ламперия и с избелял виненочервен килим.

Един изключително хубав, много млад мъж се спускаше чевръсто по стълбите, като си тананикаше. Когато ни видя, спря, притисна ръка към сърцето си и се престори, че припада. Имаше гъста руса коса, весели кафяви очи и прекрасна уста. Лицето му имаше ясни очертания и беше почти съвършено. Един млад мъж не биваше да е чак толкова хубав. Той носеше халат с черни ревери и маншети. Младежът се свести от лъжливия припадък и ни махна. Изпрати ни няколко целувки и се втурна по стълбите към нас.

— Лора! — извика той с удивително звучен глас. — Ти се върна! Знаеш ли колко ми липсваше? Вехнех от скръб през дългите самотни нощи. Идвай бързо в спалнята ми! Трябва да си върнем веднага предишното величие!

— Твоят плам ме изумява — изрече тя.

— Много си сладка, кукло, въпреки че си мокра до кости.

— А ти си ужасен. Откъде намери този халат?

— Една приятелка ми го подари. Прекрасен е, нали?

— Ослепителен. Били, искам да се запознаеш с Дана О’Мали. Тя ще изпълнява отсега ролите на наивката. Дана, това е Били Бартън. Говорих ти за него.

— Лъже — изрече той, — само знае да лъже. Не вярвай и на една нейна дума. Ще се оженя за теб, ако трябва, но предпочитам да се влюбя лудо и страстно, и то веднага. Да вървим в моята стая. Ще ти помогна да се измъкнеш от тези мокри дрехи и ще ти покажа какво е истинското блаженство.

— Не спя с мъже, които не са почнали да се бръснат! — заявих аз.

— Бръсна се от над десет години! — почна да протестира той.

— От седемгодишен ли си почнал?

Били Бартън се разсмя.

— Тя е остроумна, Лора. Харесва ми. Добре дошла в трупата, кукло — каза ми той. — Знаеш ли, трябва да те намразя. Джейсън най-сетне успя да наеме някого, който да е по-красив от мен.

— Това е спорно — изрекох аз.

— Тя наистина ми харесва — обяви Били. — Колко забавно е, че ще има с кого да флиртувам и кого да тероризирам на сцената. Мейзи изобщо не беше остроумна, а и тази проклета нейна заешка устна. Тя обаче не й попречи да си хване богат банкер. Мила моя, ти сигурно ще завладееш сърцето на крал.

Прегърна жизнерадостно Лора. След това, за мое най-голямо учудване, прегърна и мен. Беше безобиден като кутре. Реших, че актьорите сигурно не крият чувствата си, особено обичта си.

В този миг предната врата се отвори широко. Джейсън Донован влезе със залитане, прегърбен под тежестта на нашия багаж. Беше съвсем мокър и кисел. Тримата застинахме намясто и гледахме как той изпуска чантите, отърсва се като хрътка и приглажда назад мокрите черни кичури от челото си. Мърмореше и гледаше гневно. Били хукна да бяга по коридора. Лора тактично уведоми братовчед си, че е измокрил целия килим. Бузите ми сигурно са почервенели от отговора му. Бях слушала и по-груби изрази в блатата, но не често. Лора се засмя весело, когато го чу.

— Тихо, скъпи. Много мило от твоя страна, че ни донесе багажа. Тичай да си облечеш сухи дрехи. Не бива нашият импресарио и автор на пиесите ни да ляга болен от пневмония.

Джейсън изрече нещо неясно, но пак неособено прилично и мина покрай нас, като пръскаше вода на всяка крачка. Лора го последва. Гледаше го любящо, докато той се качваше по стълбите, като вдигаше излишно силен шум. Имах странното усещане, че се намирам в лудница.

Къщата беше обширна. Ухаеше на камфор и пчелен восък, пудра за лице и готвено, като в момента надделяваше миризмата на говеждо с царевица и зеле. Лора се усмихна сърдечно, когато една възрастна жена в яркочервена рокля излезе в коридора.

Помъчих се да не я гледам с прекалено любопитство. Жената беше с внушителен ръст и същевременно слаба като клечка. Ослепително червените къдри бяха струпани хаотично на върха на главата й. Повехналото хлътнало лице беше покрито изобилно с грим: клепките бяха тъмнолилави, бузите — яркорозови, а устните — кървавочервени. Не беше възможно къдрите да са истински, както и гримът не беше в състояние да прикрие разрушителните следи от времето, но независимо от това в нея имаше нещо жизнено и младежко. Изумруденозелените й очи гледаха проницателно и мъдро. Въпреки че приличаше на боядисано старо плашило, тя налагаше мигновено личността си над другите. Реших, че властна е най-подходящата дума за нея.

— Виждам, че си се върнала — каза жената.

— Здрава и читава — отвърна Лора.

— Боях се, че ще се поддадеш на съблазните на Ню Орлиънс, сладката ми. Страхувах се, че ще решиш да ни изоставиш и ще заживееш в грях с някое хубаво креолско конте или пък с някой богат плантатор с мустак. Доколкото познавам Мелинда, тя е направила всичко възможно да те омъжи за някого.

— Опита се — призна Лора. — Контето обаче имаше жена и две деца. Плантаторът пък беше много дебел. Така че си тръгнах.

— Много умно, от твоя страна — обяви жената. — Не се отчайвай, сладката ми. Някой ден ще се появи твоят рицар в блестящи доспехи.

Гласът й, макар и да пресекваше леко, имаше необикновен резонанс. Ако поискаше, щяха да го чуват чак на улицата. Акцентът й беше несъмнено британски. Сигурно тя бе мисис Хелена Олифант, скъпата Оли на Лора.

— Я, кой е дошъл тук? — попита тя, докато ме оглеждаше с блестящите си изумрудени очи.

— Това е приятелката ми Дана О’Мали — каза Лора.

Оли протегна тънката си и набръчкана, но изящна ръка.

— Мисис Хелена Олифант — представи се тя. — Приятно ми е да се запозная с теб, сладурче.

Уплаших се малко, но разтърсих ръката й.

— Трябва ни твоята помощ, Оли. Дана никога не е влизала в театър и… ами, излъгах най-безобразно Джейсън и той я взе на мястото на Мейзи.

Оли вдигна бавно и саркастично едната си вежда.

— Тук има някаква загадка.

— Ще ти разкажа всичко по-късно, скъпа.

Проницателните изумруденозелени очи ме огледаха отново, без да пропускат нито един детайл от роклята и личността ми.

— Значи искаш да излезеш на сцената? — попита тя отривисто.

— В действителност не — признах аз. — Това беше изцяло идея на Лора. Готвех се да ида да работя в търговския център в Сент Луис и да продавам дрехи или ръкавици зад някой щанд.

— Това би била ужасна загуба на време — обяви Оли. — Ти си твърде красива и гласът ти си го бива. Ще трябва да поработим върху изграждането на образа, но не смятам, че ще имаме някакви проблеми. Държиш се твърде свенливо и не си уверена в себе си, но и това може да се оправи.

— Ще успееш ли за три седмици? — попита Лора.

— Скоро, след като дойдох в Америка с трупата на сър Сирил Хемптън-Крофт и този негодник офейка и ни остави да се оправяме сами във Вашингтон, отворих училище за глезените празноглави дъщери на дипломати, които устройваха любителски театрални представления. Учех ги на дикция и изразителност. От някои излязоха нелоши актриси. Това ми струваше много усилия, деца, повярвайте ми. А в този случай ни предстои много повече работа.

— Смяташ ли, че ще успеем?

— Дай ми три седмици — заяви величествено Оли, — и ще науча едно дърво да играе. Ще го постигнем, сладурче. Всяко момиче, което умее да си помни репликите и се чува от сцената, ще успее да се справи.

— И аз така си мисля, скъпа.

— Репетициите ще почнат чак другата седмица. Започваме от утре сутринта, предлагам това да стане в задната гостна. Никой не ходи там, а и нали не искаме Джейсън да заподозре нещо.

— О, да — съгласи се Лора.

Оли ме изгледа строго.

— Ще трябва доста да се поизпотиш, сладурче — увери ме тя. — Длъжна съм да те предупредя, че съм голям тиранин. Не понасям някой да се прави на глупав. Изисквам пълно подчинение.

— Да, мадам — изрекох аз вече съвсем изплашено.

Тя продължи да ме пронизва със строгия си поглед. След това се усмихна. Очите й блеснаха дяволито. Докосна бузата ми.

— Не се плаши толкова, сладурче. В действителност ще се забавляваме. Ще се справиш добре, усещам това, и какъв майтап ще бъде да те пробутаме после на Джейсън. Тичайте сега в стаите си, деца. Ще се видим на обяд.

Бях като замаяна, когато продължихме да вървим по коридора. Лора се усмихваше на себе си.

— Ще се справим, миличка — увери ме тя. — Оли наистина е чудесна учителка. Ще се намираш в отлична форма още преди Джейсън да те види на сцената.

— Тя спомена, че е била изоставена във Вашингтон — казах аз. — Интересно защо не се е върнала в Англия.

— Политика — каза Лора.

— Политика?

— Интриги. Любовна история. Оли има минало, нали разбираш. Ще чуеш всичко за това не след дълго, всъщност, боя се, че ще слушаш за това непрестанно. Оли била прочута красавица преди няколко десетки години и обект на всеобщо възхищение на лондонската сцена. Имала няколко много високопоставени любовници. Един ден принц регентът я видял и веднага полудял от любов по нея. Нахвърлил й се в кралския павилион в Брайтън. Мисис Фицхърбърт се поболяла от ревност, а парламентът се ужасил. Провели се няколко тайни срещи. Оли била посъветвана да напусне страната, ако държи да остане здрава и читава. Според нея тя била голямата любов в живота на принца, макар че за това, разбира се, официално никой не говорел.

— Господи, тя наистина има минало.

— Или пък развинтено въображение — изрече сухо Лора. — Както и да е, останала в Америка след това и имаме голям късмет, че е в трупата. Ето твоята стая, мила. Моята е тази. След като се изкъпеш и оправиш, ела при мен. Ще й идем на гости преди обед.

Стаята, в която влязох, беше просторна и уютна. Скоро една едра и непохватна слугиня донесе тенекиено корито и гореща вода.

След половин час бях като нова. Миришех на благоуханен сапун. Косата ми беше сресана до меднорус блясък. Облякох си светлата оранжево-розова рокля и почуках на вратата на Лора. „Влез!“, извика тя. Изненадах се, когато я заварих да седи още във ваната. Големи купчини от пълна с мехурчета бяла сапунена пяна се издигаха навсякъде около нея. Беше си вдигнала косата нагоре и я беше завързала с лента.

— Съжалявам, мила. Толкова копнеех за вана и топла вода, че не успях да изляза. Имаме много време. Още ли не си се успокоила?

Кимнах и седнах до тоалетката. Лора се усмихна и почна да се плакне. Ръцете и раменете й бяха гладки като атлаз. Имаше прекрасно тяло. Гърдите й бяха закръглени и твърди. Зърната й приличаха на розови пъпки.

— Е, какво мислиш за моя братовчед? — попита тя.

— Той е… различен — изрекох предпазливо. — Никога не съм срещала човек като него.

— И за в бъдеще няма да срещнеш, мила. Той е много талантлив и находчив. Често е непоносим, но е почтен, силен и е истински закрилник. Закриля страстно всичко свое, а под свое разбира всеки член на трупата. Ще ти се прииска да го убиваш няколко пъти седмично, но винаги можеш да разчиташ на него в случай на нужда. Привидно е много буен, но всъщност е надежден като скала.

— Много му се възхищаваш, нали?

— Той е истинско съкровище, мила. Груб и прям е, не е изискан, но в него няма абсолютно никаква преструвка и лицемерие. В неговия случай получаваш точно това, което виждаш. Доста много жени са полагали огромни усилия да го получат. Боя се, че Джейсън заприличва на уличен котарак, когато става дума за жени, но едва ли можеш да го обвиняваш за това. Явно е неустоим.

— Така ли?

— Жените ще продължат да му се хвърлят на шията, а той винаги с удоволствие ще се възползва от тях. Никога не лъже и не ги подтиква. Винаги им дава да разберат точно какво представлява той, но те всичките продължават да го обожават, докато ги зареже. Никакви обвързвания, нищо компрометиращо, това е девизът на Джейсън. Единствено прекрасно чифтосване, не усложнявано от нищо друго, и то колкото се може повече.

Бях поразена. Постарах се да не го показвам.

— Ами любовта? — попитах аз.

— О, Джейсън никога не се е влюбвал. Отнася се с грубовата обич към своите дами. Много е привързан към тях по време на връзката, но никога не се е влюбвал насериозно в някоя от тях. Господ да ни е на помощ, когато той се влюби наистина. Вероятно ще стане непоносим.

Лора посегна към голямата бяла кърпа, стана, излезе от ваната и почна да се бърше.

— Между другото, той се радва, че си с нас. Дойде тук, за да ми го каже. Ужасно се разтревожил, когато получил писмото на Мейзи. Много ми благодари, че съм решила този проблем.

— Няма да ти бъде толкова благодарен, когато ме види как се мъча да играя.

— Ще се държиш отлично на сцената, когато той те види на нея. Какво толкова, мила. Научаваш си репликите, вживяваш се в образа и играеш.

— Не и аз. Дори не знам какво е сцена — добавих аз.

— Няма страшно — добави весело тя. — Мисли за това като за приключение. Ще си прекараш чудесно.

Именно в този миг вратата се отвори широко и в стаята пристъпи нехайно един много едър и привлекателен мъж. Държеше голяма кожена чанта. Лора извика леко и вдигна кърпата пред себе си. Мъжът я изгледа продължително и лениво и остави спокойно чантата си на пода. Явно изобщо не се изненада от това, че заварва гола жена в стаята, която той очевидно смяташе за своя.

— Кой, по дяволите, сте вие? — запита Лора.

— Казвам се Майкъл Причард, мадам. А вие коя сте?

— Аз съм Лора Девън и…

— Много ми е приятно да се запозная с вас — изрече с провлечен глас той. — Продължавайте да вършите, каквото сте започнала. Не ми обръщайте внимание.

Лора ахна. Майкъл Причард ме погледна и кимна. Отвърнах на кимването му. Той свали широкополата си кафява каубойска шапка. Куп златистокафява коса се изля върху челото му.

— Дана О’Мали — казах аз. — Новата наивка.

— Много ми е приятно, че се запознавам и с вас, мадам.

— Какво правите в моята стая? — извика Лора.

— Боя се, че има някаква грешка. Дамата долу ми каза, че това е моята стая. Сигурен съм, че тя каза третата врата отляво.

— А това е четвъртата врата отляво, тъпако. Никой ли не те е учил да броиш?

Той не отговори. Засмя се. Усмивката му беше очарователна, едновременно момчешка и малко дяволита. Беше наистина много внушителен и със здраво телосложение. Широкото му лице изглеждаше малко недодялано, но ти вдъхваше доверие.

Лора съвсем не изглеждаше очарована. Доста се беше вбесила. Сапфиреносините й очи блестяха гневно.

— Не ви очаквахме да се появите преди следобеда — отсече тя.

— Пристигнах малко по-рано — отвърна той лениво.

— На някой кон, предполагам.

— С влака. Никога не съм си падал по конете. Много нервни създания, много лесно се плашат.

— Къде ви е револверът? — попита тя саркастично.

— В чантата. Искаш ли да го видите?

Лора не благоволи да му отговори. Беше възмутена до мозъка на костите си. Но забелязах, че беше и заинтригувана. Актьорът от Тексас будеше неимоверно любопитството й, обаче за нищо на света не би признала това. Въпреки огромния й опит, безразсъдността и изтънчеността й, и тя като всяка друга жена се поддаваше на мъжкия чар. А Майкъл Причард имаше чар в излишък. Сънливите очи и въздържаното му и лениво държание усилваха още повече сексуалната му привлекателност. Лора го погледна с явно презрение.

— Вие сте актьор?

— Да, мадам. И то един от най-добрите на Юг, поне така се говори за мен. Ако искате, ще ви дам да прочетете изрезките от вестниците. Ще ви дам да видите и препоръките ми.

— Сигурна съм, че Дорийн Фолкнър ще гарантира за вас.

— Обзалагам се, че ще го направи, добре, че ми казахте.

Погледите им се впиха един в друг. Мен все едно, че ме нямаше. Той пак се усмихна и вдигна ръка, за да приглади назад гъстата си коса от челото си. След това погледна ръката си и се намръщи.

— Косата ми още е малко мокра от този дъжд — каза той. — Ще ми дадете ли тази кърпа за минутка?

— Махай се оттук! — сопна се Лора.

— Не е нужно да се дразните, мадам. Няма да ви ухапя, преди да сте ме помолили. Просто се дръжте по-приятелски.

— Вън!

По широките му пълни устни продължи да играе усмивка. Той я погледа още малко. След това въздъхна тъжно и примирено, сложи си пак широкополата шапка и кимна и на двете ни.

— Колко приятен мъж — подхвърлих аз.

— Приятен! Този човек е простак!

— Много е симпатичен. И привлекателен.

— Привлекателен! Та той е голям като мечка. Висок е най-малко метър и осемдесет, а раменете му… широки са като…

— Забелязала си — казах аз. — Той е едър, но е прекрасно сложен. Прилича… на статуята на Херкулес, която видях нарисувана в една книга. Има прекрасна коса. Прилича на слънце, което грее над разлюляно поле с пшеница. А очите му са хубави, ясни и сиви.

Лора си облече бяла памучна фуста с волани.

— Очите му наистина са много хубави — призна тя, — но гледат твърде дръзко. Видя ли го как ме зяпаше?

— Забелязах — казах аз. — Хареса ми гласът му.

— Лесно си представям как играе Портос с това провлечено лениво тексаско произношение.

— Той изпълнява главните роли — напомних й аз. — Несъмнено ще играе д’Артанян.

— А милейди Кармелита несъмнено ще му се сваля. Тя е разгонена като китайски мопс през лятото. За нула време ще си го присвои за себе си.

— Тебе какво те е грижа? — попитах аз.

— Мен? Въобще не ме интересува. Да си го взима.

Усмихнах се. Тя забеляза. Това никак не подобри настроението й.

Лора още беше ядосана, когато тръгнахме по стълбите. Беше облякла хубава синя ленена рокля. Черните й коси се спускаха като водопад надолу. Само си търсеше повод да се заяде с някого. Затова се сопна на Били, когато той ни поздрави във фоайето. Въведе ме в една просторна гостна, която беше пълна с растения в саксии, прашни пурпурни кадифени завеси и голям сив килим. Един възрастен и изискан на вид мъж с посребрена коса седеше в креслото. Голям кафяв пудел лежеше до него. Мъжът четеше внимателно томче на Шекспир. Другият мъж, нисък и набит, в крещящ кариран костюм, стоеше до прозореца, като държеше завесата. Взираше се навъсено в дъжда. И тримата насочиха погледите си към нас, когато влязохме. Среброкосият джентълмен свали книгата си и стана, като се усмихваше любезно.

— Лора, скъпа — изрече той с мелодичен глас, — толкова се радвам да те видя отново. А това сигурно е мис О’Мали, новата актриса, за която ни разказа Джейсън. Аз съм Бартоломю Хендрикс, дете. Приятно ми е, че се запознавам с теб.

— И на мен ми е приятно.

Мъжът в яркия кариран костюм изсумтя недоволно, пусна завесата и дойде да ме поздрави. Имаше сплескано войнствено лице и ми приличаше на булдог.

— Аз съм Джексън — изрече с провлечен глас той. — Движа нещата и съм помощник — импресарио. Джейсън е прав. Вие сте разкошна. Прекалено сте хубава, за да играете наивно момиче. Това изобщо няма да хареса на Кармелита. На вашия фон тя ще изглежда съвсем обикновена. Джейсън каза, че сте играла в Корт тиътър в Ню Орлиънс. Мислех, че знам всички театри в града. Никога не съм чувал за този.

— Той е нов — отвърнах аз.

— Вярно е, че изглеждате страхотно, но можете ли да играете?

— Досега никой не се е оплаквал от мен — признах чистосърдечно.

— Ще видим — каза той.

Джексън не ме уплаши ни най-малко. Беше ми съвсем ясен. Заподозрях, че се държи грубо и раздразнено, само и само да се предпази от другите. Имах странното чувство, че ще станем приятели и му се усмихнах.

— Да не забравяме Теодор — каза Бартоломю Хендрикс. — Кажи здрасти на мис О’Мали, Теодор.

Теодор размаха опашка и излая два пъти, единия път силно, другия път слабо. Помислих си, че наистина прозвуча като кучешки поздрав. След това скочи от канапето, клекна пред мен и вдигна едната си добре подстригана кафява лапа. Разтърсих я тържествено. Лора попита нехайно къде е новият изпълнител на главни роли.

— Още не е слязъл — каза Бартоломю. — Той е страшно интелигентен. Обсъждахме „Макбет“ преди малко. Знае я наизуст. Май е чел много Шекспир, докато е бил по равнините.

— Изненадвам се, че изобщо знае да чете — изрече кисело Лора.

— Много е добър, Лора. Виждал съм го, когато играеше в трупата на Брадшоу. Бяха поставили „Тя се унижава, за да постигне целта си“, и той играеше Марлоу. Сценичното му присъствие е удивително, а техниката му на игра — забележителна. Искрено се зарадвах, когато Джейсън каза, че той ще стане член на нашата малка трупа. Имаме късмет, че е при нас.

— Гладна съм — заяви Лора. — Да идем в трапезарията.

Последвах я във фоайето. Бартоломю, Джексън и Теодор тръгнаха след нас. Джейсън Донован вече беше слязъл. Беше сресал косата си и се беше преоблякъл в сиви панталони и редингот с черна копринена жилетка. Щеше да изглежда почти почтен, ако не си беше сложил тъмночервено шалче. Придружаваше го една ниска и изключително дебела жена с интелигентни кафяви очи и жълти къдри. Роклята, която покриваше огромните и телеса, беше ленена и лимоненозелена. Беше толкова голяма, че приличаше на палатка. Като ме видя да стоя до Лора, възкликна от удоволствие.

— Колко си прелестна! Самото изящество! Какъв чудесен цвят на лицето! Какво прекрасно тяло! С какво удоволствие ще я обличам. Нали забелязваш, Джейсън, че никоя от дрехите на Мейзи няма да й стане, а и онези цветове няма да й отиват. Ще трябва да почнем отначало и да намерим нови модели и нови материали, а разполагаме само с три седмици. Обожавам такива предизвикателства!

— Мили Боже — простена Джейсън. — Колко ли ще ни струва?

— Много — обяви тя, докато вървеше към мен. — Аз съм Дулси, сладкишче. Джейсън ми каза, че ти си новата актриса. Но не предполагах, че си такава наслада за окото. Ти и аз трябва да се срещнем след обяда, за да обсъдим сценичните ти костюми. Ще трябва да ти взема и мерките. Представям си те в розово за Кора, много бледо розово, един пласт тюл над атлаза, може би бродиран с нежни бели цветя. А за Евелина…

— По-късно, Дулси! — отсече Джейсън.

Дулси ме прегърна сърдечно и ми каза, че й е много приятно, че ще бъда в тяхната трупа. Слисах се от буйния изблик на чувствата й и й благодарих. В този миг Били Бартън влетя във фоайето. Русата му коса се вееше, кафявите му очи искряха разярено, а лицето му беше побеляло от гняв. Вдигна единия си юмрук във въздуха и почна да го размахва.

— Знаете ли какво е направила оная проклета жена? Прегорила е зелето! А говеждото е толкова жилаво, че дори Теодор няма да го докосне. Знаете ли какво е решила да ни сервира за обяд? Свински бут! Свинският бут от снощи!

— И дума да не става — обяви Оли, която слизаше по стълбите под ръка с Майкъл Причард. — Този бут беше толкова солен, че едва не умрях от разстройство. Трябва да направиш нещо, Джейсън. Имам чувствителен стомах, както добре знаеш, и отказвам да ям пак от този бут.

— И Теодор няма да го яде — добави Бартоломю. — Той по принцип не обича бут, особено пък този на Бърди.

— Здрасти — каза Майкъл Причард и се промъкна напред към Лора.

— Върви по дяволите — отвърна му тя.

Предната врата внезапно се отвори широко. Една внушителна жена в съвсем мокра рокля от сив атлаз и дълги ръкавици нахлу вбесено във фоайето. Следваше я файтонджия, който държеше голям черен чадър над главата й. Върху лъскавата й руса коса беше килната много голяма сива шапка с увиснали от дъжда розови щраусови пера. Изгледа вбесено всички ни. След това прехвърли вниманието си върху Джейсън Донован. Той пребледня. Реших, че това трябва да е Кармелита Хъринг. Нямаше коя друга да е.

— Кучи сине! — извика тя с креслив глас. — Защо не дойде да посрещнеш влака?

— Мислех… Господи, Кармелита, изобщо не съм си представял, че ще се появиш преди четири и половина.

— Това беше първоначалният ми план. Писах ти, че ще хвана един по-ранен влак, който пристига в единадесет и половина. Така. Пристигам на гарата и няма кой да ме посрещне и ми се налага сама да си търся кола в проливния дъжд, и тези негодници ми загубиха една от чантите и…

— Кажи на този човек да затвори чадъра си, Кармелита — посъветва я Бартоломю. — Знаеш, че е на лошо да има отворен чадър…

— Върви по дяволите! — извика тя. — Дойде ми до гуша, Джейсън! Аз съм артистка и към мен трябва да се отнасят както подобава! Не стига, че се налага да отсядам в тази отвратителна дупка, защото се стискаш и не искаш да ни настаниш на по-прилично място, но ако очакваш да… — тя направи пауза, кипейки от гняв. Изглеждаше така, сякаш е решила да извърши някакво особено страховито убийство. — Няма да търпя това! — изпищя тя. — Разбра ли ме? Няма да търпя това!

Теодор почна да лае. Оли погледна нагоре. Берта се появи с тропот и обяви, че обядът е сервиран. Лора улови погледа ми.

— Добре дошла в театъра, скъпа — каза тя.