Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (3)

3

Разбърквах тестото. Дървената лъжица се движеше напред-назад и се блъскаше в ръба на купата. После пресипах тестото в два покрити с мазнина метални съда за печене на хляб. Беше късно сутринта. Слънчевата светлина се изливаше вътре през отворените кухненски прозорци и внасяше със себе си миризмите от обора и двора. Ухаеше на тор, мокро сено и загниваща кожа. Прецених, че хлябът ще стане до обяд. Забелязах това механично. Изобщо не ме интересуваше какво всъщност става.

Открих, че човек въпреки всичко продължава да живее. Продължава да живее, въпреки че животът по нищо не се различава от смъртта. Негрите и някои от по-суеверните хора тук, в блатото, вярваха в съществуването на създания, които те наричаха зомби, мъже и жени, които са били призовани да излязат от гроба от някакво вуду заклинание. Тези създания вървели, движели ръцете и краката си и ходели из блатата като живи хора, но всъщност изобщо не били живи. Били умрели и само се движели като нас, живите. Именно като тях се чувствах и аз. Вярно е, че ходех, хранех кокошките, доях кравата, готвех яденето и си вършех работата като някой жив човек, но бях умряла отвътре.

Осем дена изминаха, откакто почина Ма. Оттогава цялата се бях вцепенила и ходех като в транс. Отнесоха Ма и я сложиха в грубо скован чамов ковчег. На следващия ден един фургон дойде да ни вземе и ни откара до малкото селище на брега на реката. Небето беше неприветливо и тъмносиво, фургонът ни докара до буренясалото гробище. Пъстра тълпа очакваше нашето пристигане — мрачни на вид мъже в изтъркани костюми и отпуснати жени в износени бели памучни рокли. Не изпитваха нито симпатия, нито съчувствие към нас. Бяха дошли просто от любопитство. Видях дупката в земята и купът влажна кафява пръст до нея и не почувствах нищо дори в мига, в който пуснаха чамовия ковчег в дупката и се захванаха да го зариват с пръст.

Тук нямаше нито църква, нито свещеник. Никой не произнесе реч в чест на майка ми. Стоях вдървено до втория си баща. Клем също гледаше мрачно. Не се чувстваше удобно в стария сив редингот. Доведените ми братя влачеха неловко нозете си по земята и изгаряха от нетърпение да се приберат час по-скоро. И двамата не разбираха защо трябва да идват, тъй като никога не ги беше грижа за Ма. Джейк изруга, когато почна да ръми. Докато пръстта се сриваше в гроба и покриваше бавно ковчега, Ранди оглеждаше жените. Най-накрая разпозна една пищна повлекана с влажни розови устни и руса коса. Намигна й, докато поредната буца пръст падаше върху ковчега. Макар и в транс, забелязах всичко това и се учудих защо не усещам нищо и не плача. Няколко солени сълзи се бяха излели от очите ми по време на последните ми мигове с Ма, но оттогава не бях плакала. Живите мъртъвци не плачат.

Слънчевите лъчи, които се процеждаха през кухненските прозорци, бяха станали по-ярки. Сигурно скоро ще стане дванадесет часа. Извадих от килера свинските пържоли, обелих три царевични кочана и измъкнах копринените кафяви нишки покрай твърдите жълти зърна. Пуснах кочаните в тигана с вряща вода над печката. Спомних си, макар и смътно, че Джейк заяви, че той и Ранди няма да си бъдат вкъщи за обяд, а ще отидат да ловят раци. Вторият ми баща ще обядва сам днес.

Сложих тигана на печката до двете тенджери и пуснах голяма бучка мас в него. Дебелите розови свински пържоли скоро ще зацвърчат и ще придобият мораво кафяв цвят. Останах за миг до прозореца. От обора се чуваше силен метален звън — вторият ми баща поправяше някакъв инструмент. Шумът спря внезапно. Миг по-късно Клем излезе бавно от обора, като бършеше челото си с ръка.

Стоеше на слънчевата светлина. Бруталното му грубо лице, което толкова много жени намираха за привлекателно, се беше навъсило. Приличаше ми на бик. Беше невероятно силен и мускулест. От тялото му лъхаше на бликаща отвсякъде енергия, която той едва сдържаше. Хвърли поглед към къщата и се намръщи. Ръцете му се свиха в юмруци и се опряха на хълбоците му. Стори ми се, че обмисля нещо, нещо, което трябва да предприеме ей сега.

Клем О’Мали не се държа вежливо с мен след погребението — той не беше в състояние да се държи мило и вежливо, но се държеше с необичайно уважение. Говореше ми с груб, но любезен глас. Докато преди просто изръмжаваше заповедите си, сега изричаше исканията си по начин, който беше почти учтив за човек като Клем. Момчетата също промениха отношението си към мен. Вече не си правеха грубиянски шеги и не ми хвърляха похотливи погледи. И двамата ставаха необичайно тихи в мое присъствие. Нещо ги притесняваше и ги караше да се чувстват неловко и да свеждат очите си. Дали се държаха така вежливо заради смъртта на майка ми? Едва ли. Клем им беше говорил нещо. Беше им казал да внимават как се държат с мен.

„Вълкът си мени козината, но не и нрава“, казах си аз. Хората не се променят за една нощ. Ако бях в състояние да чувствам, сигурно щях да се обезпокоя от тази промяна на отношението към мен от страна на втория ми баща, но още не бях излязла от вцепенеността. Тътрех се вдървено, докато си вършех работата. Изпитвах истинско блаженство от това, че не усещам нищо. Гърбът на роклята ми се беше намокрил. Фустата под нея се беше отпуснала и ми тежеше. Чух, че вторият ми баща влиза в къщата. След малко усетих, че ме гледа как мажа с масло филиите хляб и ги слагам в панера.

Не каза нищо. Просто стоеше там на вратата и ме гледаше така напрегнато, че сякаш ме докосваше по гърба. Намазах с масло още една филия хляб. Нещо дълбоко в мен затрепери. По тялото ми се разля лека вълна на тревога. Почувствах я въпреки вцепенението. Обърнах се, държейки панера с хляб. Клем сякаш изпълваше вратата. Не че беше висок, но беше много едър, як и мускулест. Присъствието му надделяваше над всичко друго. Приличаше на някаква невидима физическа сила, която вибрираше във въздуха.

— Виждам само една чиния, момиче — изрече той. — Ти няма ли да ядеш?

— Няма — отвърнах глухо.

— Не яде и на закуска.

— Не бях гладна — измънках аз.

Клем наклони брадичката си надолу и вдигна тъмносините си очи. Погледна ме замислено. Широките му рамене се облягаха на рамката на вратата. Беше скръстил ръце на гърдите си.

— Ще ядеш, момиче — изрече той.

Гласът му беше дълбок. Имаше нещо дрезгаво в него, което ми приличаше на грубо мъркане. Вцепенението ми постепенно изчезна. Безчувствените ми допреди малко нерви изпращаха тревожни сигнали. Чувствах се така, сякаш съм се събудила от дълъг сън и изведнъж задрямалите инстинкти са оживели отново. Внезапно ми се стори, че съм уязвима и изложена на показ пред всички. Кухнята ми изглеждаше още по-малка. Сякаш ме обгръщаше отвсякъде. Усещах с цялото си тяло, че няма откъде другаде да избягам, освен през вратата, която той беше запречил с голямото си тяло.

— Хапнах малко царевичен хляб вчера — казах аз.

— Това не е достатъчно. Трябва да си поддържаш силите.

— Не се безпокой за това, Клем. Яденето ти ще изстине.

Клем се поколеба за миг. После тръгна бавно към масата и седна. Столът изскърца леко от тежестта му. Клем миришеше на мокро сено, кожа и пот. Почна да яде и ме погледна пак как снемам царевицата и зеления фасул от печката.

— Има ли ябълково пюре? — попита той.

Поклатих глава.

— Нямах време да направя от него.

— Ябълковото ти пюре е вкусно, Дана. Мисля, че това се дължи на онази кафява захар и на канелата, които слагаш. Много добра готвачка си, като си помисля. Наистина знаеш как да задоволиш апетита на мъжа.

Не отговорих. Всичко вътре в мен надаваше предупредителен крясък: „Бягай, бягай, измъкни се веднага! Бягай.“ Обаче знаех, че не бива да му позволявам да забележи моето безпокойство. Не биваше да му давам това предимство.

— Искаш ли още зелен фасул? — попитах аз.

Клем кимна. Сипах му още фасул в чинията. Той ме гледаше. Синьо-черните му очи поглъщаха лакомо вида на щръкналите ми гърди и гладката кожа на оголените ми рамене.

— Имам си работа — казах аз.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато минавах покрай масата, ръката му се протегна и силните жилави пръсти сграбчиха здраво китката ми. Когато се опитах да се отскубна, той ме стисна още по-силно. Брутално притискаше и кожата, и костите ми.

— Закъде си се забързала толкова? — попита той дрезгаво.

— Казах ти, имам си работа.

— Тя ще почака. Искам да ми свариш кафе. Правила ли си кафе?

— Не.

— Свари малко кафе! — нареди той.

Погледите ни се срещнаха. Очите на Клем бяха потъмнели. Моите гледаха студено и предизвикателно. Силните му горещи пръсти се присвиха и ме стиснаха още по-здраво. За малко не трепнах от болка, но стоически се въздържах. Той пусна китката ми. Разтърках я, без да изпускам от поглед очите, които ненавиждах. След това сипах вода в кафеничето, добавих и кафе и сложих съда на печката. Китката ми още пулсираше болезнено. Разбрах, че ще се наложи да се отнеса дръзко и безочливо с него. Ако сега отстъпя и му позволя да ме победи, ще завися изцяло от милостта му. Няма да му разреша да ме сплашва.

— Още царевица? — попитах аз.

— Май ще си хапна още едно парче.

Сложих го на чинията му и се обърнах към тезгяха. Захванах да го бърша с един влажен парцал. Опитах да си намеря работа, но не преставах да усещам очите, които следяха всяко мое движение. Клем свърши да яде. Бутна настрана чинията и се облегна на стола. Беше се нахранил добре и сега изглеждаше по-отпуснат.

— Да-а — изрече той, — наистина те бива да готвиш. От теб ще излезе добра съпруга, и то скоро.

— Това не ме интересува — казах му аз.

— Нима?

— Ни най-малко.

— Защото не си била с мъж досега — изрече той. — Да спиш с мъж е… по-хубаво от ябълковото пюре, по-хубаво от всичко. Не знаеш какво изпускаш, момиче.

Бузите ми почервеняха. Клем забеляза това. На пълните му устни се появи някакво съвсем слабо подобие на усмивка. Синьо-черните му очи като че ли проблеснаха от скрита насмешка. Той се забавляваше, като мъчеше хората. Забавляваше се, като ги караше да се чувстват неловко. „Прилича на котарак, който си играе садистично с мишка, помислих си аз, но аз не съм мишка“. Изгледах го леденостудено.

— Ще ти хареса — обеща той.

— Искам да изчакам, докато намеря подходящия мъж — казах аз.

— Така ли?

— И той няма да бъде някоя блатна отрепка като мъжете тук.

— Май си си вирнала много носа, а?

— Може и да съм.

— Въобразяваш си, че си кой знае какво, щом си девствена. Не си по-различна от другите мърли тук, момиче. Може и да си по-хубава от тях, но това не означава, че си принцеса. Всички жени са еднакви на тъмно.

— Кой друг знае това по-добре от теб, Клем?

Това беше доста безочливо от моя страна, но Клем като че ли изобщо не му обърна внимание. Лекото подобие на усмивка пак заигра по устните му. Промени положението си на неустойчивия стол. Широките му рамене се размърдаха. Наслаждаваше се на ужасната си репутация. Никой мъж в блатата не беше имал по-голям успех сред жените от него. Никой друг не се беше държал по-презрително с тях.

— Приличаш досущ на майка си като млада — подхвърли неочаквано той.

Прониза ме остра болка. Вцепенението беше изчезнало напълно и станах плячка на чувствата, които бях съумяла да потисна досега.

— Да-а — продължи той, — приличате си като две капки вода. Същите медноруси коси и лешниково кафяви очи, същото пищно и привлекателно тяло. Когато я видях за първи път, си помислих, че тя е най-хубавата жена, която съм виждал някога. Носеше рокля от жълта коприна и също такова чадърче с украса от бяла дантела. Беше дошла на гости на мис Аманда в плантацията. Дори не ме забеляза, разбира се. Аз бях някакъв си надзирател, как бих могъл да се харесам на две толкова знатни млади дами?

Значи беше вярно. Майка ми е била от високо потекло. Отдавна си го знаех, въпреки че тя винаги отказваше да обсъжда живота си преди срещата с Клем. Той знаеше къде се е родила и отраснала. Ще ми каже всичко, което искам да знам… Ако узная името на нейното семейство, ще… ще успея някак да… Увих си пръстите с дебелото парче плат и свалих кафеничето от печката. Отсипах от изпускащата пара тъмна течност в нащърбената бяла чаша.

— Винаги съм знаела, че Ма е дама — изрекох тихо, докато поставях чашата пред него.

— Не беше такава дама следващия път, когато я видях. Сигурно бяха минали две години. Веднъж отидох в града за малко провизии. Случайно се отбих в един от крайбрежните хотели да се почерпя. Видях я, че седи във фоайето, а чантите й до нея. Роднините й я бяха изхвърлили. Доколкото разбрах, нейният любим избягал и я оставил съвсем сама. Нейните хора в Ню Орлиънс я бяха прогонили. Тя нямаше и едно пени. Нямаше и към кого да се обърне за помощ. Отидох при нея и й се представих. Казах й, че я познавам. Попитах я дали има нужда от помощ. Платих сметката й в хотела и я заведох на обяд. След три седмици тя стана мисис Клем О’Мали.

— Раз… разбирам — смотолевих аз.

— Майка ти не ти е разказвала нищо за това, нали? Не е искала да знаеш какво стана в действителност. Сигурно си си мислила, че татко ти е умрял, а майка ти е била вдовица, когато се е омъжила за мен. Не беше вдовица.

— Баща ми…

— Не знам много за него. Знам само, че й е бил любовник, а семейството й не го е одобрявал. Тя избягала с него. Живели заедно няколко месеца без църковна благословия. Забременяла от него, а той духнал нанякъде. Това е стара история, която се случва непрекъснато.

Спря да говори, за да отпие глътка кафе. Внимателно наблюдаваше как реагирам на думите му. Постарах се да остана неподвижна. Ма беше обичала мъжа, когото тя наричаше Робърт. Не беше се омъжила за него, но… сигурно е вярвала, че скоро ще се оженят. Нямах право да я обвинявам за постъпката й. Хората казваха, че любовта надделява над всичко и че тя те кара да вършиш неща, които обикновено не би и помислял да сториш. Затова не биваше да я осъждам. Възможно е и аз да се влюбя някой ден. Може би ще постъпя по-зле и от нея.

— Значи ти се ожени за нея — изрекох глухо.

— Тя имаше нужда от някой, който да даде името си на незаконното дете, което тя носеше в утробата си. А пък на мен ми трябваше жена, която да гледа двете ми момчета. Майка им беше умряла. Затова сключихме сделка. Тя се върна в плантацията, в която беше гостувала някога, но този път дойде като жена на надзирател. Това беше унизително за нея, разбира се, но Кларис нямаше право да се оплаква. И така извади голям късмет, че си намери поне мен.

Клем не се мръщеше. Не показа и най-малкия признак на гняв. Само отпи още една глътка кафе и ме погледна с черните си замислени очи. Колко ли е била отчаяна Ма, че й се наложило да се омъжи за такъв груб и навъсен човек? Колко ли мъки й е причинил? Мразех го от все сърце и душа. Така ми се искаше да му издера очите, но той знаеше неща, които исках да узная. Взех празната чиния и панера с хляб от масата и ги сложих на мивката.

— Какво беше фамилното име на майка ми? — попитах уж случайно.

— Защо искаш да го знаеш?

— Просто… просто така.

— Няма да спечелиш нищо, ако го узнаеш. Да не си решила да идеш в Ню Орлиънс и да ги издириш? Те са богаташи, момиче. Тези креолски семейства са надменни като крале. Смятат се за крале и са много злопаметни. Кларис я бяха отгледали като принцеса, но след като въстана срещу близките си и избяга с любовника си, те се отказаха от нея. Да не би да си въобразяваш, че ще искат да се занимават с незаконното й дете?

— Аз…

— Слугите им ще те изхвърлят незабавно, момиче. Няма да стигнеш по-далеч от предната врата. Избий си още отсега всички глупости от главата.

— До… дори не знам къде се намира Ню Орлиънс.

— И не е особено вероятно да го намериш някога — увери ме той.

Клем си изпи кафето, остави чашата и се изправи бавно. Гледа ме известно време, застанал така. Очите му пак се взряха замислено в мен. После кимна, отговаряйки сам на себе си. Беше взел окончателно решение. Връхчето на езика му се показа навън и облиза долната му устна. Очите му потъмняха от обзелото го желание. Ненавиждах го. Омразата ми беше толкова силна, че пропъди страха. Нервите ми се обтегнаха, а тялото ми се присви. Изпънах се като котка и се подготвих за скок.

— Да-а — изрече с провлечен глас той, — ти и майка ти сте като две капки вода. И Кларис си придаваше важност, но скоро й избих тези глупости от главата. Ще те оправя и тебе. Тази седмица бях много търпелив, момиче. Дадох ти време да потъгуваш малко, но сега ще уредим всичко.

— Няма какво да уреждаме. Аз…

— Отдавна съм ти хвърлил око. Ще ми станеш жена. Ще ми готвиш, ще се грижиш за мен и…

— Върви по дяволите — изрекох студено.

— Още си непълнолетна и по закон отговарям за теб. Ще правиш, каквото ти кажа, момиче, и ще ти хареса.

— Няма да ме задържиш. Дори не сме роднини. Ще… ще си тръгна още днес и…

— Никъде няма да ходиш. Имаме доста време. Когато всичко свърши, няма да искаш да си идеш. Твърде дълго си си пазила проклетата девственост. Това не е нормално. Не е здравословно. Ще се погрижа за това. Ще ти покажа защо живееш.

— Стой по-далеч от мен, Клем — предупредих го аз.

— И какво ще направиш? Ще ме набиеш ли? Аз…

— Знам, че те наричат Малкия рис. Винаги съм си падал по предизвикателствата. Бори се колкото искаш с мен, момиче. Само ще ми стане по-интересно.

Той тръгна бавно към мен с отпуснатата си животинска походка. Очите му проблясваха, а устата му се беше извила от радостно предчувствие. Голям кестеняв кичур падна върху челото му. Приближаваше се все повече, и повече. Беше грамаден, мускулест и безкрайно самоуверен. Разбрах, че няма да имам възможност да се шмугна покрай него и да се добера първа до вратата. За миг вълната от неподправена паника заплашваше да надделее над другите ми чувства. Почувствах се слаба, беззащитна и оставена на неговата милост. После в мен се появи нещо стоманено. Нямаше да му позволя да го направи. Ще го убия, ако ми се наложи. Клем спря на една крачка от мен. Беше толкова близко, че долавях мириса на косата, кожата и потта му. А очите му пламтяха сатанински от удоволствие.

— Не го прави, Клем — казах аз.

— Ще ти хареса — промърмори той.

Посегна към мен. Отстъпих назад и залитнах леко. Клем се подсмихна. Изпитваше невероятно удоволствие от себе си. В кухнята беше горещо. Въздухът беше задушен и застоял. Кокошките навън пак се дърлеха. Запазих поне привидно спокойствие. Внимателно следях всяко негово движение, но сърцето ми биеше силно. С голямо усилие се сдържах да не дишам шумно. Направих още една крачка назад. Хълбоците ми се опряха в мивката. Бях попаднала в капан, но нямаше да му позволя да ме вземе. Нямаше. Тръгнах настрани. Клем се подсмихна пак. Не бързаше. Искаше да се наслади на страха ми.

— Отдавна чаках това — каза той. — Гледах как разцъфваш и се превръщаш в най-красивата жена, която съм виждал някога. И майка ти беше хубава, но в теб има нещо особено, нещо, което кара гърлото на мъжа да пресъхва, а дланите му да се изпотяват. Кара го… — той се прекъсна рязко и кимна. Синьо-черните му очи блеснаха. — Да-а, очаквах този момент, момиче, и сега ще направя това, което желаех да ти сторя, откакто стана на тринадесет години.

След това се устреми бързо към мен. Сграбчи ме за ръцете и ги стисна здраво. Притисна със замах тялото си към моето. Беше як като бик. Тялото му беше твърдо като скала и много мускулесто. Лицето му се намираше само на няколко сантиметра от моето. Устните му се разтвориха и той сведе глава и затърси устата ми. Съпротивлявах се отчаяно. Разтърсих главата си от едната страна на другата. Пръстите ми се впиха ожесточено в кожата на ръцете му. Горещият му дъх падаше върху бузата, шията и рамото ми. Сърцето ми туптеше гръмко. Успях да си поема дълбоко дъх и се отпуснах. Клем се стресна и отслаби захвата си, докато аз привидно се подчинявах на силата му.

— Така по ми харесва — прошепна той пресипнало. — Да-а, ще ти хареса толкова, колкото и на мен. Тялото ти е създадено за любов.

Той ме прегърна с едната ръка през кръста и се наведе напред. Принуди ме да се извия назад. Огънах се, сведох клепките си и издадох тих стон. Клем се подсмихна отново и се подготви да ме награби, докато присвивах мускулите на прасците си и издърпвах крака си назад. Изведнъж нанесох силен удар нагоре с коляно. Вложих в него всичките си сили. Той изрева от болка. Пусна ме внезапно и залитна назад, а аз впих озлобено ноктите си в бузата му и я разкървавих. Клем изрева отново. Не вярваше на очите си.

Застинах поразена от чудовищността на постъпката си. Толкова се слисах, че не бях в състояние да помръдна. Облегнах се на мивката. Гърдите ми тежаха. Краката ми бяха странно омекнали и ми се струваше, че са се втечнили. Гледах го ужасено. Лицето му беше мъртвобледо и белязано от печата на болката. Четири червени ивици прорязваха дясната му буза. Клатушкаше се несигурно. Коленете не го държаха. Стискаше юмруци и стенеше. Знаех, че трябва да избягам още сега, но изобщо не усещах и не владеех тялото си. Чувствах се слаба като невръстно дете. Дишах на пресекулки и пъшках. Шокът ме беше изкарал временно от нормалното ми състояние. Просто слушах гръмкото биене на сърцето си и се молех да събера сили и да избягам, но беше твърде късно.

— Ти… ти… — извика той дрезгаво. — Аз…

Клем се прекъсна рязко и се изправи. Още го болеше ужасно, но почваше да се оправя. Направих опит да помръдна. Коленете не ме държаха и за малко не рухнах на пода. Лицето му бавно възвърна цвета си. Синьо-черните му очи ме изгледаха яростно. В тях се четеше желание за убийство.

— Ах, ти, малка кучко! Сега ще ти покажа на тебе. Ще те взема още тук, на пода на кухнята. Ще те имам сутрин, обед и нощем, докато ми писнеш, а след като се изморя, ще те дам на момчетата и ще им разреша да правят каквото си искат с теб. Ще ми платиш… Скъпо ще ми платиш…

Пак тръгна към мен, а аз стоях неподвижно. Намирах се посред кошмар. Протегнах ръка назад, трепнах от болка и пръстите ми инстинктивно се сключиха около някакво студено желязо, което едва разпознах. Това беше дръжката на тигана, който бях оставила по-рано. Клем посегна да ме сграбчи. Стиснах здраво дръжката, вдигнах ръка и го ударих отстрани по главата толкова силно, че ми се стори, че китката ми се счупи. Чу се неприятно изхрущяване. Очите и устата му се отвориха широко. За около една секунда ме гледаше невярващо и слисано. След това очите му се завъртяха нагоре и коленете му поддадоха. Прегъна се и се стовари на пода на колене, а после се просна напред. Ръцете му се протегнаха настрани. Връхчетата на пръстите му се блъснаха в голия ми крак.

„Господи, Боже мой, помислих си аз, убих го.“ Убих го, а не усещах нищо. Не ме интересуваше какво стана с него. Лежеше отпуснато в краката ми като някаква голяма парцалива кукла. Изобщо не помръдваше. Косата от едната страна на главата му беше мокра от кръв. Кръвта се стичаше на капки по пода и правеше малко червено езерце. Затаих дъх. За миг ми се зави свят, а после прегледах внимателно тялото. Още дишаше. Едва-едва. Още не беше умрял, но нищо чудно да умре всеки момент. Изправих се и се дръпнах от него. Пак се ужасих. Ами ако умре? Властите ще… а, когато момчетата се върнат този следобед, те ще… Трябва да избягам. Още сега. В този миг.

Излязох в коридора. Пак ми се зави свят. Не знаех къде се намирам. Спрях за миг в неясните сенки. Помъчих се да обмисля ситуацията. Нямах какво да взема със себе си, защото не притежавах нищо. Нямах нито обувки, нито дрехи, нито каквото и да е друго. Къде да ида? Сетих се за Мама Лу. Тя ще ме пусне да се скрия при нея и ще ми помогне да избягам, но… но, това ще е първото място, където ще ме потърсят. Нямаше как да избягам в града. Трябваше… да побързам. Момчетата ще се появят с тропот всеки момент. Поех си дълбоко дъх. И за миг не забравях тялото, което се беше проснало на пода в кухнята. Кръвта се стичаше по пода. Обхвана ме неудържима паника, която изтласка всички други чувства. Не биваше да й позволявам да ме обзема. Трябва да запазя спокойствие и да избягам.

Хукнах навън. Слънчевата светлина ми се стори ослепително ярка след полумрачния коридор. Яркожълтите лъчи се пръскаха навсякъде около мен. Една птичка пееше на едно дърво наблизо. Всичко беше съвсем мирно и нормално, а вътре в къщата Клем беше… Може би умира. Може би вече е умрял. Още бях объркана. Бях разтърсена до дъното на душата си. Огледах се наоколо, сякаш за да намеря отговор на дилемата, която ме измъчваше. Почувствах се ужасно застрашена. Първо ще ме хвърлят в затвора, а после ще ме обесят. Пак ме обзе паника. Хукнах покрай обора, кокошарника и кочината и се насочих към увесените с мъх кипариси около фермата. От време на време усещах, че меките призрачно сиви нишки докосват леко лицето и ръцете ми. Хвърлих се напред. Тичах възможно най-бързо.

Блатото като че ли ме прие благосклонно. Колкото по-надълбоко навлизах в зловонния зеленикавосив свят, в толкова по-голяма безопасност се чувствах. Продължих да бягам, докато не ми се стори, че белите ми дробове ще се пръснат. След това се задъхах и намалих малко скоростта си. Навлизах все по-дълбоко в блатните потоци, които обикаляха кръгообразно. Прегазвах решително малките поточета и грижливо избягвах тресавищата.

Мина един час, после втори. Накрая ми се наложи да спра, за да си почина. Бутнах назад влажните коси от бузата си и седнах на един дънер. Дишах тежко от умора. Още не се бях съвзела от случилото се, от моята постъпка. Не биваше да почивам дълго. Трябваше да продължа да вървя. Възможно е Джейк и Ранди да са се прибрали вече вкъщи и да са намерили тялото. Може вече да са уведомили властите за престъплението ми. Понякога пускаха кръвожадни кучета следотърсачи да заловят беглеца, а те често разкъсваха своята жертва на късчета, преди някой да успее да ги спре. Извърнах глава и се вслушах внимателно. Почти ми се стори, че чувам злия кучешки лай. Всъщност само една птичка в далечината пропя, но независимо от това се уплаших много. Пребледняла от страх, се свих на кълбо върху падналия дънер. Положих всички усилия да се овладея и да почна да мисля разумно.

Вярно е, че бях ударила страшно силно Клем с тигана, но той имаше много здрав череп и вероятно изобщо не беше умрял, въпреки че кръвта му се стичаше по пода. Дишаше, когато хукнах да бягам. А Джейк и Ранди обикновено ги нямаше по цял ден, когато отиваха на риболов с Андерсънови. Понякога оставяха своя улов в колибата на Андерсънови и се отбиваха до града, за да си намерят момиче, което да пожелае да им се отдаде и на четиримата за някоя лъскава панделка за коса или чифт чорапи. Най-вероятно момчетата няма да се приберат вкъщи чак до залез-слънце, ако изобщо се приберат днес. Здравият разум ми нашепваше това, но страхът надделя. Нищо чудно да са се върнали рано днес. Възможно е хората вече да са пуснали кучетата подире ми, като са им дали да подушат някоя от старите ми носни кърпички, за да попаднат на правилната следа.

Станах. Белите дробове още ме боляха. Нямаше кост в тялото ми, която да не ме боли. Китката ми се бе възпалила от размахването на тигана. И без това парцаливата ми розова пола се бе скъсала по време на бягството. Бях мръсна, потна и натъртена. Чувствах се съвсем беззащитна. Какво ще правя? Къде да ида? Не можех просто да бродя по блатата и да ги чакам да ме хванат. Трябваше да направя план и да си намеря цел, към която да вървя. Спомних си за Ню Орлиънс. Ще се добера някак си до Ню Орлиънс. Ще разбера кои са роднините на Ма и ще отида при тях. Нямах и представа къде е Ню Орлиънс — нищо чудно да се намира на стотици мили оттук, но все някой ще знае къде се намира той и ще ме упъти как да стигна до него.

Мама Лу ми каза, че съм силна. И Ма беше силна. Частичка от тази сила ми се притече на помощ. Почувствах, че на мястото на паниката се появява стоманена решителност. Няма да им позволя да ме хванат. Няма да се предам ида се откажа. Няма да позволя на живота да ме сломи. Ще постигна нещо. Аз съм млада, силна и здрава. Умея да чета и пиша поне малко. Умея да работя от сутрин до залез, без да се оплаквам. Бях постигнала немалко досега. Може би ще си намеря работа като готвачка или прислужница. Ще правя всичко, което трябва, за да се измъкна от блатата и от отчайващия живот тук. Все някак ще спечеля достатъчно пари, за да се добера до Ню Орлиънс и след това… Изпънах рамене и се изпълних с увереност.

Познавах отлично блатата от най-ранно детство. Умеех да се ориентирам бързо. На запад от блатото, на около тридесет и пет мили оттук, имаше град. Не знаех как се нарича. Никога не го бях виждала, но знаех, че се намира там. Градът беше истински, не като този наблизо до нас и се издигаше до реката. Имаше магазини, къщи и оживено крайбрежие. Клем беше ходил там веднъж преди няколко години. Спомних си, че той разказваше за него и се оплакваше горчиво, че му се наложило да плати цял долар, за да пренощува в един крайбрежен хан. Ако вървя на запад, непременно ще стигна до града, прецених аз. Може би там ще си намеря работа и ще получа някаква информация за Ню Орлиънс.

Слязох от дънера, заобиколих чепатия сив кипарис, който беше окичен с призрачен мъх и тръгнах на запад. Сега имах цел и вървях, изпълнена с надежда. Ще ми трябват доста часове, за да измина тридесет и пет мили. Сетих се, че няма да успея да стигна града преди залез-слънце. Мисълта, че ще ми се наложи да прекарам нощта в блатото, не ми подейства ободряващо, но реших, че ще мисля по-късно за това. А сега трябва да се отдалеча възможно най-далеч от фермата. След малко изчезнаха привичните гледки и се озовах в онази част на блатото, в която не бях стъпвала по-рано. Вървях бързо, но предпазливо. Избягвах тресавищата и внимавах за змии и алигатори. Заобикаляше ме постоянното жужене на насекомите и хорът от птичи крясъци, който отекваше зловещо над върховете на дърветата.

Не се страхувах. Ни най-малко. Повтарях си, че всичко е свършило. Не се боях и не се бях загубила. Вървях на запад. Рано или късно ще стигна до реката, а градът се намираше от другата й страна. В тази част на блатото имаше много повече ручеи и езерца. Навсякъде течеше вода или поне така ми се струваше. Дърветата не растяха по-нагъсто отпреди. Сивите стъбла бяха обгърнати от мъх и лишеи. Клоните образуваха непроницаем балдахин отгоре. Почвата беше влажна и пружинираше под голите ми крака. Веднъж стъпих на покрит с мъх камък и паднах в един поток, който излезе много по-дълбок, отколкото ми се струваше на пръв поглед. Един алигатор, който спеше на брега, отвори челюсти и изсъска противно. После се хлъзна във водата. Излязох бързо и цялата мокра продължих да вървя по брега, докато не намерих едно по-тясно място, което съумях да прескоча. През короните на дърветата проникваха оскъдни слънчеви лъчи, които само усилваха мрака. Стори ми се, че светлината отслабва.

Помислих си, че сигурно е почти пет часът, докато преминавах поредния поток и блъсках настрана висящия мъх. След малко ще се стъмни. Никога не бях ходила в блатото нощем, тоест, когато из него обикаляха, за да си намерят някоя жертва призраците и зомбитата и когато излизаха на лов дивите създания. Глупости! Дори и за миг нямаше да повярвам в съществуването на призраци и зомбита, а всяко диво създание, на което се натъкна, ще се уплаши не по-малко от мен, отколкото аз от него. „Няма от какво да се тревожиш, убеждавах се аз. Ще си намеря някое сухо и безопасно място, ще се свия на кълбо и ще заспя, а на сутринта ще тръгна отново на път.“ Продължих да се самоуспокоявам, но независимо от това страхът ми нарасна. Бях съвсем сама. Уплаших се. Прииска ми се да седна на земята и да заплача като малко дете.

Освен това бях гладна като вълк. Досега не бях обръщала внимание на това. Непоколебимо бях пренебрегвала признаците на глада, но празнотата в мен настоятелно изискваше да я изпълня. Раздразненото куркане на червата ми само влошаваше положението. И по-рано съм била гладна, но не толкова. Кога ядох за последен път? Вчера сутринта? Да, тогава хапнах комат царевичен хляб. Един комат. Без масло. Загубих апетит, откакто почина Ма. Ядях съвсем малко, но сега усещах, че ако не хапна скоро, действително ще припадна. „Не обръщай внимание на това, Дана, сгълчах се аз. Не мисли за храна. Продължавай да вървиш!“

Продължих да вървя. Светлината отслабваше все повече, и повече, а въздухът като че ли придоби лилав оттенък. Неясни синьо-черни сенки почнаха да се събират, а от водата се заиздигаха спираловидни стълбчета мъгла, които изглеждаха съвсем като привидения. Нямаше как да бъдат по-призрачни. Скоро ще трябва да си намеря някое място, където да прекарам нощта. Някое сухо и безопасно място. „Може би ще се натъкна на сечище или нещо подобно“, помислих си аз. Почвата тук беше прекалено влажна и приличаше на кал. Със сигурност имаше повече алигатори от обикновено заради многото вода. Сенките се сгъстиха и почнаха да се съединяват. Бледолилавият въздух придоби пурпурна окраска. Нощта падаше бързо, а след това изведнъж се стъмни напълно. Спрях. Паниката ме обзе отново.

„Не се отчайвай и не губи надежда!“ Погледнах към тъмните сенки и към черните очертания на дърветата, които бяха посребрени съвсем леко от трепкащите лунни лъчи. Водата бълбукаше и вече ми вдъхваше ужас. Мъглата още се въртеше и ми изглеждаше по-призрачна отвсякога. Боях се да помръдна, но се страхувах и да остана намясто. Всичкият кураж, който бях събрала досега, изчезна. Бях само на седемнадесет години. Майка ми беше умряла, нямах си никого и ми се искаше да умра. Вслушах се в нощните звуци. Обвих кръста си с треперещите си ръце. Именно тогава забелязах една мъждукаща светлина в далечината. Отначало си помислих, че е светулка, но светулките не стояха на едно място. Освен това те бяха златистожълти, а не оранжеви. „Лагерен огън“, помислих си аз. Някой си беше устроил лагер тук, посред блатото.

Поколебах се само за миг и тръгнах бавно към светлината. Стъпвах много предпазливо. Спънах се в корена на едно дърво и едва не паднах. Луната посребряваше леко един малък поток. Преминах внимателно през него. Светлината изглеждаше отдалечена както преди и приличаше на проблясваща оранжева сянка в края на дълъг черен тунел, но постепенно ставаше все по-ярка. Да, наистина беше лагерен огън. Пламъчетата подскачаха весело и очертаваха жълто-оранжеви шарки в мрака. Някакъв мъж се разхождаше в малкото сечище, обаче все още бях твърде далече, за да го видя по-ясно. Запълзях изключително предпазливо напред, защото не исках да ме забележи. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди да стигна началото на сечището. Застанах зад едно дърво. Дебелият му сив ствол ме прикриваше. Обърнах глава наляво и надзърнах през сплетените храсталаци.

Огънят съвсем не беше толкова голям, колкото си мислех. Почти догаряше в момента. Няколко дънера в малък кръг от камъни излъчваха яркооранжева светлина. Над огъня на един импровизиран шиш се печеше някаква птица, която вече беше придобила хубава златистокафява коричка. Близо до огъня имаше един дебел куп одеяла, а до него стояха три безформени на вид чанти от някакъв груб плат. На няколко крачки настрана се издигаше някакво странно съоръжение от дървени пръти, което приличаше на индианска колиба. Полузавършена рисунка се опираше на тясна дървена поличка, която се намираше на половината път до колибата. „На каква смешна измишльотина си е сложил картината, помислих си аз, пък и кой ли ще поиска да гледа рисунка, която още не е завършена?“ Но аз я погледнах само за миг. Много повече се интересувах от птицата, която се печеше на огъня. Долавях миризмата на месото и едва не ме накара да полудея. Толкова бях гладна!

Мъжът, който бях забелязала по-рано, сега не се виждаше никъде. Заобиколих бързо дървото, разтворих шубраците и влязох в сечището. Птицата още не беше съвсем готова. Нямаше как да я махна от шиша, без да си изгоря ръката. Направо залитах от глад. Хукнах към големите чанти. Може би в тях има някаква храна — пастърма, сирене или поне ябълка. Коленичих на одеялата, отворих първата чанта и извадих една огромна папка, пълна с рисунки на цветя и растения. Имаше и кутия с водни бои, четки и много други неща, но нямаше нищо за ядене. След като отворих втората чанта, намерих чифт ботуши, огледало, бръснарски принадлежности и няколко спретнато сгънати дрехи. Панталоните бяха от много хубав плат. Ризите бяха изискани, меки и копринени и леки като въздуха. Оглеждах една от тях, когато чух шум от стъпки зад мен и заплашително металическо прищракване. Замръзнах намясто.

— Само да помръднеш — предупреди ме един ленив глас, — и ще ти пръсна черепа.

Кръвта ми буквално се вледени и аз наистина замръзнах на място. Нямаше да помръдна, дори ако бях пожелала. Бях коленичила на купа от одеяла. Меката изискана риза още беше в ръцете ми. Пръстите ми се бяха сковали. Коприната се изплъзна от ръцете ми и ризата полетя към земята като перо на птица. Той беше зад мен. Усещах присъствието му. Усещах и пистолета, който беше насочен към гърба между плешките ми. Дали ще натисне спусъка? Дали ще умра? Изминаха няколко секунди. Коленете и мускулите на краката ми почнаха да ме болят. Не можех да стоя повече така. Опитах да преглътна. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Май те хванах на местопрестъплението — изрече с провлечен глас мъжът.

— Аз… не… — гласът ми заглъхна.

— Добре — каза той. — Стани!

Захапах долната си устна и се изправих бавно. Краката ми трепереха толкова силно, че едва стоях права. Сърцето ми биеше лудо. Още усещах, че пистолетът му е насочен към гърба ми. Нищо не му пречеше да ме застреля досега. Миризмата на печащата се птица беше истинско мъчение за мен. Ако не хапна малко, така или иначе ще умра. В този миг стомахът закурка толкова шумно, че стресна дори мен.

— Какво беше това? — попита той рязко.

— Моят… моят стомах.

— Обърни се — нареди той. — Съвсем, съвсем бавно.

Потреперих и му се подчиних.