Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (19)

19

Доматите и развалените яйца летяха във въздуха и се изливаха като пороен дъжд. Съсипаха роклята ми. Стоях ужасена намясто, докато публиката крещеше и ми се надсмиваше. Мрачни дами с плакати в ръце тръгнаха по пътеките между редовете, като скандираха: „Спрете тази пиеса! Спрете тази пиеса!“. След това публиката се надигна. Зрителите размахаха юмруци и затропаха с крака. Чу се оглушителен шум, когато те се насочиха към сцената. Искаха да ме разкъсат. Стоях неподвижно, безсилна да помръдна. Отчаяно се мъчех да изпищя. Викът заседна в гърлото ми. Напрегнах се, когато едри тромави мъже и дами с безмилостни очи се покатериха на сцената с викове: „Скандал! Позор! Престъпление!“ Сърцето ми биеше оглушително. Накрая отметнах глава, изпищях и отворих очи. Джейсън изсумтя. Тялото му трепна силно, а очите му се отвориха широко.

— Господи, Боже! — извика той. — Какво, по дяволите, беше това?

— Нищо — отвърнах спокойно. — Заспивай, Джейсън.

— Чу ли нещо?

— Абсолютно нищо — казах му аз. — Сигурно си имал кошмар.

— Колко е часът?

— Нямам представа. Току-що се събудих и аз.

Джейсън изстена жално и стисна здраво възглавницата. Въртя се дълго. След това изсумтя отново. Успя да ме отвие напълно и се уви като пашкул. Не беше зле, защото винаги досега беше спал гол. Станах от леглото. Беше около шест и половина.

Последната ни репетиция снощи се проточи до един часа през нощта. Още се чувствах замаяна. Джейсън се държа ужасно. Нищо чудно, че имах такива кошмари. Облякох си уморено тънкия пеньоар на бели и жълти ивици. Докато завързвах колана на кръста си, Джейсън отново простена, докато се бореше с възглавницата. Накрая вдигна глава и ме погледна с едното си полупритворено око. Спомних си, че му се сърдех. Това не беше необичайно. Откакто почнахме да репетираме в Атланта, рядко имаше ден, в който да не му вдигам скандали.

— Моля те, донеси ми малко кафе. Много те моля.

— Донеси си го сам — казах аз.

Той седна внезапно. И двете му очи се бяха отворили и блестяха от гняв.

— Понякога си направо невъзможна! — прогърмя той.

Влажните буйни кичури на черната му коса се спускаха от главата му. Изглеждаше много комично. Толкова бе мил, че не сдържах усмивката си. Той се намръщи заплашително.

— На какво, по дяволите, се смееш?

— На теб, скъпи — изрекох безгрижно.

Изглеждаше така, сякаш никой не го разбира. Наведох се и го целунах по устните. Сърцето ми беше изпълнено с обич към този вбесяващ мъж, когото исках да глезя и милвам в миговете, когато не копнеех да го убия. Той посегна, сграбчи здраво китката ми и ме върна в леглото. Клепките му се свеждаха съблазнително, а устата му се отвори за продължителна и още по-многозначителна целувка. Освободих се и станах от леглото, като продължавах да се усмихвам.

— Лягай да спиш — казах му аз. — Може би ще ти донеса кафе по-късно.

— Наистина си кучка, Дана — оплака се той скръбно.

— Научих се да бъда такава, скъпи, за моя собствена защита. Ако не се държах от време на време като кучка, отдавна да си почнал да правиш каквото си искаш с мен.

— Не е вярно! Аз съм най-нежният и сърдечен…

Излязох от стаята, като му пратих въздушна целувка от вратата. Едва по средата на пътя по коридора си спомних, че изобщо няма за какво да се радвам. Тази вечер ще ни разпънат на кръст. Кошмарът ми ще се превърне в реалност. Целият град говореше само за „Квартеронката“. Изобщо нямаше да се изненадам, ако някой заложеше бомба в театъра, за да предотврати представлението. „Е, добре, помислих си аз, докато слизах по стълбата, ще положим всички усилия да се представим добре, а ако те са решили да ни прогонят от града, то нека го направят. Винаги можем да си компенсираме като изиграем «Отмъщението на лорд Родърик» в Доутън, Алабама.“

Долових аромата на току-що сварено кафе, докато вървях по коридора към кухнята отзад. Май някой ме беше изпреварил. Беше хубаво, че всички живеем заедно в тази грамадна стара къща под наем близо до предградията, само на няколко пресечки от театъра. При щедростта на мистериозния мистър Робърт Кортланд, когото никой не беше виждал, освен Джейсън и Джексън, имахме възможност да отседнем в най-скъпия хотел на Атланта, но в целия Юг нямаше хотел, който да приеме Кори, Адам и момчетата. Избрахме да останем тук, за да бъдат с нас новите членове на трупата. Дори и при това положение имаше проблеми. Човекът, който даде под наем къщата на Джейсън, отказа да пусне вътре „нигъри“ и настоя те да живеят в сградата зад помещението за каретите. Миролюбиво настроената Кори заяви, че това им е много удобно, тъй като тя и Адам обичат уединението и ще се почувстват много по-удобно, ако имат възможност да наглеждат децата.

Кафето беше престанало да кипи, когато влязох в просторната стара кухня. Подът й беше застлан с червеникавокафяви плочки, а шкафовете бяха големи и дъбови. Самата Кори се беше привела над печката и вадеше тиган с божествено ухаещи на канела кифли. Усмихна ми се в знак на поздрав, внимателно сложи тигана на дъската за изцеждане до мивката и почна да излива гъста бяла глазура върху кифлите. Кори беше превъзходна готвачка. Обичаше да готви и прекарваше повечето си свободно време в кухнята, което се оказа неочакван дар от съдбата за нас. Двете често готвехме за цялата трупа. Лора ни помагаше твърде неумело, което означаваше, че тя не е в състояние да различи един тиган от друг, дори ако животът й зависеше от това.

— Господи — възкликнах аз, — мирише на много вкусно.

— Има си хас да не миришат на вкусно — отвърна Кори. — Те са моят специалитет. Адам винаги си е падал по кифлите ми с канела. По тях и по пайовете с праскови.

— Не споменавай за пайове с праскови — казах й аз. — Напълнявам само като си помисля за тях.

— Няма да ти навреди, ако понапълнееш малко, скъпа. Много си слаба.

— Все едно, че ми говори Джезъбел.

Слязох в кухнята и взех кафе и топли кифлички с канела за Джейсън. Очаквах да го заваря още в леглото. Не беше там. Вече се беше измил и избръснал. Беше облякъл най-хубавите си сиви панталони и бяла ленена риза, стоеше пред огледалото и си решеше косата.

— Къде, по дяволите, излизаш в такъв ранен час?

— Двамата с Джексън имаме среща със сценичните работници в осем.

— И за тази цел си облякъл най-хубавите си дрехи?

— Имаме среща с Кортланд и с директорите на театъра в десет, а после ще отведа Кортланд на обяд.

— Искаш да кажеш, че Кортланд е дошъл най-сетне в Атланта?

Джейсън приглади жилетката си, вдигна елегантното си сиво копринено шалче и се обърна пак към огледалото.

— Да не смяташ, че ще изпусне първото представление? Разбира се, че е в Атланта. Всъщност е тук от седмица.

— И никой от нас не е знаел?

— Нямаше защо да знаете — заяви ми той. — Имахте си достатъчно грижи на главата и без да се тревожите за това, как да направите най-добро впечатление на Кортланд. Освен това той не искаше да ви безпокои в такъв съдбоносен момент.

— Много мило, от негова страна — казах аз.

— Между другото той е приятно изненадан от всичко, което сме сторили досега. Гледа ни снощи и смята, че си най-добрата от всички.

Усетих, че бузите ми пребледняват.

— Робърт Кортланд е бил в театъра снощи? — произнесох внимателно всяка дума с убийствено спокойствие.

— Каза ми, че иска да присъства на репетицията. Не се виждаше, беше седнал на една от задните седалки.

— Не ни каза това — изрекох аз.

— Нямаше защо да знаете — отвърна той.

— Той… той е видял този пълен провал. Видял ме е как се правя на глупачка. Видял ме е как хвърлям лампата по теб…

— Той разбира, че това се дължи на нервите и на темперамента ти. Той…

— Сигурно ме смята за луда!

— Смята, че си удивително талантлива актриса. Иска да те види преди представлението тази вечер, за да изкаже най-добрите си пожелания. Много свестен момък. Много ще го харесаш.

— Кучи син!

Джейсън ме погледна озадачено, сви рамене и отиде да отпие от чашата с кафе, която бях оставила на масата. Гледах го разярено. На бузите ми горяха две ярки розови петна. Отпи от кафето си, като ме гледаше спокойно над ръба на чашата. Очевидно не разбираше защо се тревожа. Тъп дръвник! Прииска ми се да го ударя с нещо тежко. Казах му го.

— Наистина трябва да се сдържаш, Дана. Понякога човек се нервира много преди първото представление, но…

— Оставил си ни всички да приличаме на глупаци! Ако знаехме, че е там, щяхме да се държим прилично и да…

— Постигнахте много повече от това — каза той вбесяващо спокойно и разумно. — Кортланд не искаше да знаете, че и той присъства. Боеше се, че това ще ви потисне. Вероятно точно това щеше да стане. Щяхте да играете много по-лошо.

— Много по-лошо? Кой е играл толкова лошо?

— Ти, мила моя.

— Снощи бях съвършена!

— Били беше съвършен. Кори беше съвършена. Ти игра безкрайно лошо, преди да изстискам максимума от теб. М-м, тази кифла с канела е много вкусна.

— Да ти приседне дано!

Джейсън се засмя, свърши с кафето и с кифлата и излезе бавно от стаята, като спря, за да ме целуне нехайно по бузата. Грабнах празната чаша, изтичах при вратата и я хвърлих по него. Тя се разби в стената на цели два фута от главата му. Скоро се изгуби от поглед. Почувствах се много по-добре, след като хвърлих чашата. Всъщност изпитах забележителен прилив на въодушевление. Джейсън успяваше да ме накара да се чувствам удивително бодра дори когато се държеше твърде зле.

Въпреки че обикновено изминавахме пеш няколкото къси пресечки до театъра, този път решихме, че при тези обстоятелства ще е по-добре да идем с карета. Джексън пристигна с тях в седем. Носеше обичайното си сако на ярки квадратчета и миришеше на тютюн. Вече се беше стъмнило, когато излязохме навън. Бартоломю носеше търпеливия и видимо отегчен Теодор, увит в син вълнен шал. Адам реши да пътува с Били, Барт, Теодор, Оли и момчетата, а останалите се настанихме във втората карета. Черната готвачка Кори уведоми хапливо Джексън, че е артистка. Гласът й звучеше много важно. Не искала да получи кашлица от глупавия му цигарен дим. Джексън се намръщи и изхвърли цигарата. Той и Кори седнаха срещу нас. Майкъл, който беше в новия си светлокафяв жакет от рипсено кадифе, обви ръката си около Лора. Седях на другата седалка. Всички гледахме мрачно, когато каретата потегли.

Озовахме се на главната улица на Атланта, театърът се намираше точно пред нас. След това чухме шумни груби викове. Майкъл се напрегна. Джексън се изправи на седалката и се намръщи. Знаехме, че каретата ще ни свали пред входа за сцената отзад, но се налагаше да минем покрай театъра, преди да завием.

— Има… има тълпа пред театъра — изрекох неспокойно. — Мъже с факли. Жени с плакати.

— Запазете спокойствие — каза мрачно Майкъл.

Глъчката се усили, когато наближихме. Конете почнаха да се плашат и на кочияша му се наложи да стисне по-здраво юздите. Каретата забави ход. Тълпа от двадесетина недодялани на вид мъже, облечени като фермери, се беше струпала на тротоара пред театъра. Много от тях размахваха факли, а всички до един крещяха разни непристойности. Един високоморален отряд очилати жени на средна възраст, облечени в сиви и кафяви дрехи, маршируваше нагоре-надолу, разнасяйки изписани на ръка плакати, в които се осъждаше нашата пиеса, а добре възпитаните хора се предупреждаваха да не идват на нея. Два големи коша и каруца, пълни с някакви предмети, които много приличаха на домати, стояха близо до бордюра. Блещукащата кошмарна светлина на факлите обливаше с лъчите си цялата сцена. Майкъл извади револвера си.

— Стой мирен — прошепна Кори.

— Просто запази спокойствие! — отсече Майкъл.

— Както кажеш, каубой.

Един едър хулиган в кални ботуши, стари кафяви панталони и протрита бяла риза на кръпки с навити до лактите ръкави се втренчи в каретата и ме позна. Бутна назад провисналите жълти коси от челото си, изсмя се гръмогласно и се втурна към един от кошовете.

— Ето ги! — изкрещя той. — Това е онази Дана и я вижте кой е с нея! И негърката е тук!

Пъхна ръката си в коша, извади едно яйце и го хвърли в каретата. То прелетя през прозореца и се разби шумно точно над главата на Джексън. Замериха ни с още няколко яйца, тъй като и другите мъже последваха водача си, обаче друго не влетя през прозореца. Хулиганът с провисналата коса подтикна другарите си да продължат. Той посегна този път към един домат, вдигна го и се приготви да го хвърли. Майкъл ме бутна назад, наведе се над мен и се прицели внимателно. Чу се оглушителен шум, когато той натисна спусъка. Доматът избухна в ръката на мъжа. Червената каша се разля по дланта и ръката му, а очите му се разшириха от изненада. „Исусе, извика той. Те имат оръжия!“ Майкъл стреля отново и строши едно колело на каруцата. То се сгромоляса и гнилите домати се разляха по улицата.

— Браво! — извика Кори.

— Само се перчи — изрече сухо Лора.

Майкъл се вдигна над мен и се показа навън през прозореца. „Изведи ни оттук, по дяволите!“, изкрещя той на кочияша. След това каретата потегли стремително по улицата, сви на завоя и в крайна сметка ни закара до гърба на театъра. Само една лампа висеше над входа за сцената и хвърляше неясна светлина в мрака над дървените стъпала. Двете с Лора още не се бяхме съвзели на излизане от каретата, но Кори слезе като някоя кралица, наметнала царствено черния си дантелен шал около раменете си. Втората карета спря точно зад нас. Също беше покрита с грозни петна. Бартоломю слезе величествено, като държеше на ръце все още отегчения Теодор. След него навън изскочиха момчетата, които изпитваха явно въодушевление от този инцидент. Били и гневната Оли помогнаха на негърския актьор Адам да се измъкне от каретата. Тъмнокафявото му лице беше побеляло. Трепереше видимо и се дърпаше назад. Кори въздъхна уморено.

— Той е любовник — обясни тя, — а не воин. Никак не си пострадал, моето момче! — заяви му тя. — Ако не искаш да те заритам по задника, веднага ще спреш да хленчиш!

Адам я погледна скръбно, простена и мъжествено се опита да се овладее. Мрачен и обезпокоен, Джейсън чакаше зад кулисите. Бялата му ленена риза беше зацапана, единият ръкав висеше от рамото. Черните му коси се бяха разрошили, а кожата на дясната му скула беше ожулена. Съвсем ясно беше, че се е бил. Не ни обърна никакво внимание и отведе Майкъл настрана. Двамата говориха тихо известно време. Накрая Майкъл кимна и тръгна към предната част на театъра.

— Всичко е под контрол! — обяви Джейсън на неспокойните актьори. — Вървете в гримьорните. Представлението ще почне точно в осем, както е обявено.

После всички почнаха да говорят едновременно, а Джейсън дойде при мен и ме хвана за ръката.

— Добре ли си? — попита той.

— Още не съм се съвзела още, но… ти… си пострадал.

— Това е само драскотина.

— Трябва да я изчистя. Какво ста…

— Трябваше да уредя един въпрос — няма за какво да се тревожиш. Ще ти разкажа по-късно какво се случи. Ти си добре, това е единственото, което има значение. Когато чух онези изстрели…

— Никой не пострада. Майкъл беше чудесен. Иска ми се да…

— Знаех, че Майкъл е с теб. Затова не се върнах в къщата с Джексън. Смятах, че ще има проблеми, но не очаквах нещо подобно. Заварихме барикада пред предната врата. Кортланд нае няколко души, които ще пристигнат скоро, за да разчистят мястото от тази сган. Ще я разпръснат, преди зрителите да са почнали да пристигат. Сигурна ли си, че си добре?

Кимнах. Той стисна ръката ми.

— Тогава ще се видим по-късно. Има още един куп работи, които трябва да свърша. Ти ще се представиш великолепно тази вечер, Дана.

Възбудената Дулси ме чакаше пред гримьорната. Русите й къдри бяха в пълен безпорядък, а кафявите й очи блестяха. Захвана се да ми разказва с голямо въодушевление за това, как хората отвън се опитали да нахлуят в театъра, как Джейсън и сценичните работници ги отблъснали и забарикадирали вратите и как Джейсън повалил трима от хулиганите. Всичко било много героично и по-хубаво, отколкото на сцената. И как мистър Кортланд, който бил толкова красив, галантен и привлекателен, също се включил. След това излязъл веднага, за да доведе мъжете, които наел предварително за охрана тази вечер.

— Направо ще се влюбиш в мистър Кортланд. Той е истински джентълмен. Каза ми, че съм свършила превъзходна работа с костюмите и никога не е виждал по-хубави от тях. Решил е да се срещне с всички от трупата преди представлението тази вечер. Но като се има предвид тази бъркотия, май ще е твърде зает.

— И аз така мисля — отвърнах аз. — Несъмнено ще го видим по-късно.

Божествен аромат нахлу в ноздрите ми, когато отворих вратите на моята гримьорна. Свещите заливаха стаята с ярката си светлина. Стреснах се, когато видях три огромни бели кошници с рози. Стаята се беше превърнала в истински будоар с рози. Меките им като кадифе венчелистчета бяха нежнорозови. И на тоалетката ми имаше букет цветя — бели и бледолилави зюмбюли, вързани с панделка от бял атлаз, но розите ги засенчваха напълно. Посегнах към малката бяла картичка, която стоеше на една от кошниците. „Ще бъдете великолепна тази вечер“ пишеше на нея с енергичен и елегантен почерк. Под надписа имаше подпис „Робърт Кортланд“. Помислих си, че розите сигурно струват цяло състояние и нашият продуцент със сигурност не прави нещата наполовина. На букетчето зюмбюли също имаше картичка. Беше написано само „С обич, Джейсън“. Усмихнах се и в очите ми се появи подозрителна влага. Тези три думи и този скромен букет с простичка синя панделка значеха за мен повече от всички рози на света.

Вече си бях сложила сценичния грим, бях си направила прическата и си бях облякла роклята, в която се появявах за пръв път, когато вратата се отвори и влезе Лора. Изглеждаше необичайно доволна. Като видя розите, вдигна вежда и се престори на ослепяла.

— А аз получих само една кошница — оплака се тя. — При това малка.

— Ще ми помогнеш ли да я закопчея отзад? Обичам този лъскав памучен плат. Хубав е, почти като коприна.

Лора закопча малките копченца и аз се обърнах към огледалото, за да си оправя ниско изрязаното деколте. Кремавата, изключително скъпа рокля от лъскав памук беше яркожълта и отиваше невероятно добре на кожата и косата ми.

— Е? — попита очаквателно Лора. — Какво получи?

— Какво да съм получила? Не знам какво искаш да кажеш.

— Какво имаше в кошницата, скъпа? Робърт Кортланд е сложил малък подарък в кошницата с рози, която е изпратил на всяка от дамите в трупата. Оли получи изискана златистосиня кутийка за хапчета от осемнадесети век, а Кори намери рубинени обици, истински рубини, скъпа. Аз получих малка сапфирена висулка на тънка сребърна верижка. А ти какво намери?

— Нищо.

— Сигурно не си забелязала.

Тя прерови първата кошница с рози и не откри нищо, прерови и втората, и се намръщи. После бръкна триумфално в третата. Извади дълга и плоска кутия от бяло кадифе и ми я подаде. Изненадах се от тежестта й. Седнах на табуретката и отворих кутията. Яркият пламък на диамантите заслепи и двете ни. Лора ахна. Извадих огърлицата от кутията и я сложих на дланта си. Тя представляваше три вити наниза съвършено шлифовани диаманти. Големи крушовидни висулки висяха от центъра на всяка извивка. Скъпоценните камъни блестяха на светлината на свещите. Всеки, чист като лед, камък присветваше от яркия пламък, който имаше светловиолетов, син и сребрист оттенък. През живота си не бях виждала нищо по-прекрасно. Лора остана безмълвна като мен, но само за миг. Бръкна в кутията и извади картичката, която се гушеше върху ложето си от бял атлаз.

— „Малък знак на моето възхищение — прочете тя. — Моля ви, носете ги по време на последната сцена тази вечер. Не заслужавате да носите фалшиви диаманти.“ Знак на неговото възхищение! Май си хванала голяма риба, мила.

Ръката ми потрепери. Диамантите продължаваха да блестят, фините пламъци във всички разцветки на дъгата блестяха в ледения си затвор.

— Не… невъзможно е да приема това — прошепнах аз.

— Не постъпвай прибързано — каза тя.

— Няма да е… няма да е прилично.

— Кой го е грижа за приличието?

— Когато един мъж поднесе подобен подарък, той очаква… това означава…

— Залъгвай го, скъпа — посъветва ме тя, — поне докато не получиш подобни обици и гривна.

Прибрах огърлицата в гнездото й от бял атлаз и затворих кутията. На лицето ми се бе появило решително изражение. Лора поклати глава и каза, че съм по-силна жена от нея. Добави, че макар и да се възхищава на характера ми, смята, че съм полудяла. Станах и пригладих гънките на жълтата си рокля над фустите ми.

— Ще му я върна след представлението — изрекох аз.

— Побъркала си се — въздъхна тя. — Определено.

След двадесет и пет минути бях зад кулисите и кършех ръце. Остават десет минути. След десет минути завесата ще се вдигне. Още десет минути, и ще ни освиркат, ще дюдюкат по нас и ще ни замерват с боклуци точно както стана в кошмара ми. Чух, че зрителите изпълват залата, разговарят тихо, свалят седалките си и шумолят с програмите си.

Отидох да надзърна през една пролука между завесите и видях, че елитът на Атланта се е стекъл в залата. Всички бяха елегантно облечени и изглеждаха невероятно самодоволни от това, че присъстват на тази „много важна“ премиера. Стомахът ми като че ли се преобърна, студени тръпки полазиха по кожата ми. Върнах се зад кулисите. Пет минути. Един сценичен работник със списък в ръка проверяваше дали целият реквизит е на мястото си. В мръсната стая в Ню Орлиънс, където переше героинята Джеси, всичко беше обагрено в мрачни оттенъци на кафявото, сивото и черното. Когато се появя, жълтата ми рокля ще прилича на ярък слънчев лъч в тъмнината.

— Пребледняла си като платно, скъпа — каза Кори, която беше дошла при мен. — Не се измъчвай, дете. Няма да ни изядат. Забрави ги. Забрави и за Дана. Ти си Жанин, а аз съм твоята бедна стара майка.

Изумих се от нейното преобразяване. Изисканата и изтънчена цветнокожа жена, която беше хаплива и остроумна и се държеше студено и саркастично, се беше превърнала в примирена със съдбата, сломена от живота, стара негърка с набръчкано от грижи уморено лице и гъста сива коса. Раменете й бяха прегърбени, тънкото й крехко тяло беше покрито с безформена прокъсана рокля от памучен плат на райета. Тъжните и кафяви очи бяха изпитали немалко скръб, а дрезгавият извинителен шепот звучеше като отправяне на молитва. Стисна ръката ми. После изведе момчетата на сцената и ги предупреди с естествения си глас, че ако някое от тях обърка или избърза с репликите си, така ще го напердаши по задника, че няма да може да седи после най-малко една седмица. Момчетата се засмяха. Въпреки че бяха много шумни и палави, те се справяха отлично с ролите си.

Светлините в залата започнаха да помръкват. Видях Оли в кулисите от другата страна на сцената. Нейното преображение бе почти толкова удивително, колкото това на Кори. Крещящо облечената англичанка беше станала скромна дама от Юга, роля, която тя играеше с поразително умение. Махна ми. Кимнах неспокойно.

В залата вече беше съвсем тъмно. Светеха само светлините на рампата. Отпред цареше очаквателна тишина, а зад мен се чуваше шепот и суетене. На сцената Кори въздъхна уморено и вдигна дъската за търкане на дрехи. Потопи я в едно голямо ведро с вода и почна да търка мократа насапунисана дреха. Скърцане и звънтене нарушиха тишината, когато завесата се вдигна бавно. Сцената беше заляна от светлина. След това публиката ахна едновременно. Явно никой от тях не беше виждал толкова реалистична и неукрасена сцена. Зрителите не бяха виждали и негър на нея. Чу се тихо мърморене. Кори продължи да търка, докато в единия ъгъл на мръсната сцена момчетата си играеха на войници с изсъхнали царевични кочани. От мястото, на което се намирах, виждах първите няколко реда зад светлината на рампата и изражението на зрителите.

Пълна среброкоса дама в розово си вееше енергично, като се стараеше да овладее силната си изненада. Джентълменът до нея кимаше одобрително и даваше забележителен пример за расова търпимост. Чуха се няколко отделни: „У-у!“ и протестиращи: „Ш-шт!“. След това един едър джентълмен в кафяво на четвъртия ред скочи на крака и размаха юмрук.

— Махнете негърката от сцената! — изкрещя той. — Това тук е театър за бели хора!

Още трима души на различни места в театъра също скочиха и завикаха гневно, докато другите се мъчеха да ги успокоят. Агитаторите очевидно бяха подставени лица, които възнамеряваха да прекратят представлението, но бързо осуетиха намерението им. Няколко души се втурнаха по пътеката между редовете, сграбчиха протестиращите и ги изхвърлиха навън. След като и последният протестиращ беше изгонен, последва буря от одобрителни аплодисменти. Елитът на Атланта явно беше решил да даде публичен израз на напредничавото си мислене. През цялата тази бъркотия Кори беше продължила да търка уморено, но енергично дрехата. Когато аплодисментите престанаха, тя вдигна друга дреха и я потопи в сапунената вода.

Адам вече беше застанал зад кулисите до мен. Елегантното красиво младо конте се беше преобразило в изтерзан негър с прошарена коса, който беше напълно сломен от живота. Краката му трепереха. Затвори очите си за миг и се замоли наум. След това излезе с тътрене на сцената. Въпреки че беше лесно възбудим и много темпераментен, той беше превъзходен актьор и по време на тяхното съвместно изпълнение игра почти толкова добре, колкото и Кори. Накрая изведе децата от сцената, а Кори поклати глава и се върна към прането си. Изглеждаше още по-потисната. Настъпи време да се появя и аз.

Коленете ми сякаш се втечниха. Стомахът ми се преобърна, а сърцето ми като че ли спря да бие. Парализирах се и не можех да помръдна. Ще те харесат. Ще ги накараш да те харесат.

Вбесеният Джейсън изникна от сенките и ме сграбчи за ръката.

— Какво, по дяволите, е това? Твой ред е. Излизай!

— Аз… Джейсън. Не мога… болна съм…

— Ще се представиш добре.

— Аз… мисля, че ще…

— Излизай!

Пусна ръката ми. Помръднах някак си. Краката ми ме изведоха на сцената и се озовах в неприветливата безцветна зала. Жълтата ми рокля приличаше на ярък слънчев лъч. Чух аплодисменти. Аплодираха появата ми! Погледнах Кори, но това не беше Кори, а Джеси. Погледна ме с тъжни обезпокоени очи, които ми казваха, че съм безразсъдна и ще си патя много, и се превърнах в Жанин. Забравих за Дана и напрежението, забравих и за публиката. Вживях се в ролята си. Разгръщащата се драма стана единствената реалност за мен. Когато прегърнах Кори и я нарекох „мамо“, се чуха ахкания и възклицания, но не им обърнах внимание. Бях Жанин, негърка, която минава за бяла. Възнамерявах да се отрека напълно от произхода си и да избягам с бял мъж.

Първата сцена свърши. Завесата падна и се чуха гръмки аплодисменти. Кори ме прегърна силно. Излязохме бързо зад кулисите, а сценичните работници се втурнаха покрай нас, за да променят обстановката за втора сцена. Джейсън ме сграбчи, разтърси ме и каза, че съм била страхотна, просто страхотна, а след това хукнах към гримьорната, за да се преоблека. Следващият час и половина като че ли мина като в мъгла. Втората сцена се получи още по-добре от първата. Лора се представи великолепно като Ленор, колкото и да беше малка ролята й. Били не беше Били, а Травис. Беше съвършен и завладяващ в ролята на слабохарактерното и разглезено, но добродушно конте от Юга, което беше решило да се ожени за Жанин.

Публиката ни се възхити във второ действие. Драмата ги увлече. Зрителите замлъкнаха, омагьосани от зрелището пред тях. Когато Травис се застреля по време на трето действие, а Жанин и Джеси бяха прогонени от родителите му, някои по-чувствителни дами отпред почнаха да ридаят. Разбрах, че сме ги спечелили. Харесаха ни. Още само една сцена. Втурнах се пак към гримьорната си. Там ме чакаше разтревожената Дулси. Фалшивата диамантена огърлица, която трябваше да нося през последната сцена, беше изчезнала. Никой не знаеше къде е. Какво ще правим? Казах на Дулси да не се безпокои, докато тя ми помагаше да си облека ефектната рокля, която носех през последната сцена. Тя беше от тежка бяла коприна, покрита напълно от тънък бял тюл с тънки златисти ивици. Тюлът беше внесен от Париж. Ивиците бяха от чисто злато. Роклята беше невероятно красива с бухналите си ръкави, с голямото деколте и с широката издута пола.

— Не разбирам какво се е случило с нея — Дулси още се ядосваше за огърлицата. — Невъзможно е да излезеш без нея, тя е ключовият момент на сцената. Трябва да носиш диамантена огърлица.

— Имам една — казах аз.

Дългата кутия от бяло кадифе още се намираше на тоалетката ми. Отворих я. Очите на Дулси се разшириха от удивление, когато извадих блещукащия водопад истински диаманти. Блестящите скъпоценни камъни с техните цветове като на дъгата се разположиха важно върху кожата ми и привлякоха вниманието към почти оголените ми гърди.

— Разкошна е! — възкликна Дулси. — Къде я…

— По-късно — отсякох аз.

Тръгнах бързо към сцената и заех мястото си до натруфената тоалетка в гримьорната на Жанин в луксозния апартамент в Ню Орлиънс. За него плащаше красивият безжалостен бял любовник. Тя се страхуваше, че той ще я изостави. Затворих очи за миг. Дана изчезна. Жанин се оглеждаше в огледалото. Очите й гледаха уморено. Бяха изгубили илюзиите си. Завесата се вдигна бавно. Гръмнаха аплодисменти за роклята ми и за прекрасната обстановка, но Жанин не ги чуваше. Долавяше само тъжния глас отвътре, който й казваше, че няма изход. Тя е обречена и съдбата за такива като нея е неизбежна. Една карета спря отвън. Станах и отидох до прозореца. Борех се с моя страх, казвах си, че това не е истина. Кавалерът няма да ме изостави заради някоя друга жена.

Влезе Майкъл. Беше елегантен, поразително хубав и леденостуден в ролята на кавалера. Каза ми, че изминалите шест месеца са били много приятни, но той се е уморил и слага край на връзката ни. Прехапах долната си устна и се опитах да запазя спокойствие. Каза ми, че няма от какво да се оплаквам. Той ми е дал тези диаманти, дал ми е луксозния гардероб и ме е издържал в охолство. Трябва да напусна апартамента до два дена. Тук ще се нанесе друга жена. Казах му, че няма право да ме изхвърля като стара обувка, а той ми отвърна, че има право да постъпва както му се иска.

— Какво… какво да правя? — попитах аз.

— Винаги можеш да продадеш диамантите… или себе си.

— Ти… ти си мръсник! — извиках аз. — Мръсник!

— А ти, скъпа моя, си една надменна черна уличница.

Той ме удари брутално по лицето и аз паднах на пода. Изгледа ме за миг с върховно презрение и излезе. Заридах. Вдигнах се и станах, като си търках бузата. По бузите ми се стичаха сълзи. След малко си избърсах сълзите, върнах се при тоалетката и седнах. Пак се погледнах в огледалото и се примирих със съдбата си. Влезе майка ми. Разказах й какво се е случило и че трябва да напуснем апартамента до вдругиден. Тя се смути.

— Но… но, дъще, ние нямаме пари. Онзи мъж никога не ти даваше пари, а само разни неща. Нямаме къде да идем. Ние… мили Боже, дете, какво ще правим?

— Ще останем тук тази вечер — казах й аз — и… не се безпокой. Тази вечер има бал в Квартала. Ще дойдат много богаташи, които ще търсят развлечение.

— Дъще, ти… нали няма да се изложиш като стока за продан пред тях? Нали няма да станеш поредната черна проститутка?

— А какво мислиш, че бях през последните шест месеца?

— Дъще…

— Ще се погрижа за нас, мамо. Опитах се да бъда това, което не съм, а сега ще бъда това, което… което ми е съдено да бъда. Донеси ми наметката. Отивам на Бала на квартеронките.

Завесата падна. В залата цареше абсолютна тишина. Публиката беше толкова зашеметена и трогната, че не издаде и звук. Бях изцедена докрай и напълно изчерпана физически и емоционално, но същевременно ме беше обзело неудържимо въодушевление. Хванах Кори за ръката, а тя ми се усмихна триумфално. Другите от трупата излязоха отпред. Подредихме се в редица, за да получим заключителните приветствия. Когато завесата се вдигна, се чуха оглушителни гръмотевични аплодисменти. Изтънчените зрители сякаш бяха обезумели. Аплодисментите станаха още по-силни, когато всеки от нас излезе напред да се поклони. Сградата като че ли се разтърси, когато Кори пристъпи в светлините на рампата. А когато излязох аз, да се поклоня, се чу такъв рев, че усетих как подът трепери. Върнах се обратно. Завесата падна и после се вдигна пак. Осем пъти излязохме да се поклоним, а те все викаха: „Дана! Дана! Дана!“ Другите напуснаха сцената. Останах сама под светлините на рампата, а те още аплодираха.

Усмихнах се. Бях много трогната от ласкателствата им. В очите ми бликнаха сълзи, докато им кимах. А след това всичко като че ли се сля и се промени по някакъв удивителен начин. Вече не се намирах в театъра. Бях пак в блатата, в стаята с билките, които висяха от гредите. На стените имаше страшни африкански маски, а един огромен котарак се извиваше около краката на сбръчканата грозна стара негърка. Аплодисментите все още бяха оглушителни, но изведнъж заглъхнаха и се превърнаха във фон на стържещия й провлечен глас. „Виждам те и… и ти си зад полукръг светлини и носиш хубава рокля. Прилича на коприна, да, коприна на златисти и бели ивици. Носиш също и блестящи камъчета. На врата ти има огърлица от блестящи камъчета… Светлините трептят и хората… хората, те са много, те, те гледат и вдигат много шум… но ти не се плашиш изобщо. Усмихваш се.“ „Мамо Лу, прошепнах аз, ти излезе права“. В този миг видях мъдрите й стари очи. Видях я, че кима. След това всичко потъна в мъгла, измени се отново и видението изчезна.

По пътеките между редовете тръгнаха мъже, които носеха огромни бели кошници с рози, кремавобели и разкошни златистожълти рози. Веднага се досетих кой ги е поръчал. Донесоха кошниците на сцената. Един от мъжете ми връчи голям букет бели рози. Взех ги, усмихнах се и се заслушах в приветствията. Измина като че ли цяла вечност, преди да направя крачка назад и завесата да падне. Тогава се обърнах, а аплодисментите още отекваха зад завесата. Видях го, че стои зад кулисите. Беше висок и строен. Имаше мускулестото телосложение на атлет. Носеше елегантни бежови панталони и редингот, жилетка от ръждивочервен атлаз и кремаво копринено шалче. Бакърено кафявата му коса беше прилежно сресана. Слабото му грубовато лице изглеждаше преживяло много изпитания. Спомнях си го отлично. Той кимна и ме погледна с тъмносивите си очи, които също ме разпознаха. Същото чувство ги изпълваше през онази сутрин в Начез, когато той стоеше на пристанището, а аз бях до парапета. Онази странна, непреодолима сила като че ли ни свързваше в едно.