Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (7)

7

Всяка кристална висулка на грамадния полилей блещукаше и проблясваше ярко като диамант, присветваше с цветовете на дъгата, когато утринните слънчеви лъчи я докосваха. Полилеят висеше на височината на кръста ми. Обикалях около него и го гледах критично. Търсех да открия и най-малкото петънце или точила от прах. Не открих нищо и кимнах. Илайджа изтича да дръпне скритото въже, за да вдигне полилея на мястото му под тавана.

— Леко! — извиках аз. — Внимателно!

— Да, мем! — извика той в отговор.

— Завържи здраво въжето!

— Да, мем!

Полилеят най-после се върна на мястото си. Люля се леко известно време, преди да престане да се клати и да застине намясто. Илайджа влетя във фоайето. Смееше се щастливо. Беше много доволен от себе си.

— Искате ли да върна по местата им принадлежностите за чистене? — попита Илайджа. — Нали свършихме с всички тия полилеи?

— Този беше последният — изрекох аз. Бях решила да почистя сама всички полилеи и не желаех да виждам повече кристални висулки през живота си. — Да, Илайджа, отнеси принадлежностите, а после изтичай навън и помогни за килимите.

— Да, мем.

Илайджа излезе. Въздъхнах и се огледах наоколо. Всичко блестеше. Не се виждаше ни една прашинка. Помръкващият чар на къщата не беше изчезнал, но сега тъмният паркет лъщеше, а облицованите с бяла ламперия стени приличаха на стар атлаз. Изящната бяла вита стълба блестеше от чистота. Всяко перило беше лъскано поотделно. Избелялата розова пътека, която покриваше стъпалата, беше почистена старателно и опъната обратно намясто. Насладих се на аромата от лимонено масло и лак и изпитах гордост от работата си. Цялата къща светеше. Възнамерявах да я поддържам и занапред в това състояние. Това беше най-малкото, което можех да сторя в замяна на всичко, което бяха направили за мен Джулиън и Делия.

— Ето къде вие била! — възкликна Кайла. — Мислех, че сте навън и ги наглеждате как чистят килимите.

— За какво си дошла, Кайла?

Момичето направи гримаса. Явно беше в лошо настроение.

— Ами, миз Дана, погрижих се да извадят всички сребърни съдове, да ги отнесат в трапезарията и да ги сложат на масата, както ми наредихте. Събрах накуп момичетата в трапезарията и ги подредих да почнат да лъскат, както казахте, но нали от мен не се очаква и аз да лъскам. Мислех, че ще ги наглеждам как работят.

— Точно така.

— Оназ Руби продължава да ми говори нахално.

— Бъди по-великодушна, Кайла — изрекох й шеговито. — Те просто ти завиждат, защото… защото заемаш твърде важен пост при такова старо изискано семейство.

— И аз така смятам — изрече тя замислено.

— И защото си толкова хубава и имаш прекалено много поклонници — добавих аз.

— Май сте права.

— Бъди по-търпелива с тях.

— Ще бъда — отвърна тя, — но няма да лъскам.

— Ще говоря с момичетата — обещах аз.

— Ще трябва да поговорите и с Джезъбел. Не иска да готви за такава тълпа. Твърди, че няма да й стигнат провизиите да направи обяд за още дванадесет души.

Не е чудно, че Делия не е съумяла да се оправи с тях, казах си обезсърчено наум. Всички са темпераментни като оперните певици от романа, който Делия ми даде да прочета. Примадони? Да, всички те се смятат за примадони.

Отидох в трапезарията и си побъбрих с момичетата. Седнах и лъснах един свещник. Казах им, че съм им безкрайно благодарна, че са дошли да ми помогнат. Когато си тръгнах, те всички се усмихваха и работеха усърдно, без ни най-малко оплакване. Малко по-трудно ми беше да изляза наглава с Джезъбел. Тя се вайкаше и гневеше едновременно, блъскаше съдовете в кухнята и изобщо се държеше също като някоя от онези глупави оперни певици. Съгласих се, че това е страшно бреме за нея и че не е справедливо да работи толкова много извънредно. Заявих й, че категорично не желая тя да си прахосва готварските умения по някакви наети временно помощници. Какво пък, една проста яхния и царевичен хляб ще им стигнат напълно, а толкова съм в състояние да сготвя и аз. Джезъбел отвърна, че няма никакво намерение да ме пуска да се потя над фурната и неохотно се съгласи да им сготви ядене.

— Много си мила, Джезъбел — казах й аз.

— А ти се мислиш за много хитра, нали, госпойце? Смяташ, че си измамила старата Джезъбел и си правиш каквото си искаш с нея. Не съм се хванала на твоите трикове. Единствената причина, поради която ти отстъпвам, е, че приличаш на ангел.

— Едва ли съм ангел, Джезъбел.

— Ангел си, ангел си, и не се опитвай да ми противоречиш. Още си много мършава, госпойце, а мина толкова време. Това е, защото работиш прекалено много. От теб се очаква да бъдеш истинска млада дама и да се учиш на разни неща от всички тези учители, които наема за теб мистър Джулиън, а самата ти работиш като негърка.

— Искам да бъда полезна — казах аз.

— От теб се очаква да се учиш. Мистър Джулиън ще побеснее, когато разбере, че лъскаш мебелите и миеш прозорците, вместо да четеш онез книги.

— Мистър Джулиън рядко излиза от кабинета си за друго, освен, за да се нахрани — напомних й аз, — а къщата беше в ужасно състояние. Искам да изглежда… особено хубава при завръщането на брат му.

— А мистър Чарлз ще си дойде всеки момент, нали?

— Следващата седмица — отвърнах аз.

— Ще трябва да направя бадемова торта. Много ги обича. Мистър Чарлз… виж, той има истински апетит.

— Какъв… е той по характер? — попитах предпазливо.

— Мистър Чарлз ли? Мъчен човек е. Понякога те боде като някой кактус и е инат като муле, но аз не обръщам внимание на това. Плеснах го отзад веднъж, когато още прохождаше. Наказах го и го прогоних от кухнята друг път, когато беше момче. Хич не ме мами, когато си придава много важност. Познавам го, откакто се е родил.

— Какво искаш да кажеш?

— Зная тайната му. Виждаш ли, все някой трябваше да бъде силният човек в това побъркано семейство и да се грижи нещата да вървят както трябва. Мистър Чарлз отдавна забеляза това и избра себе си за целта. Зная, че под грубоватата си външност, е сладък и кротък като агънце, но не бива да разкрива тези свои черти. Това ще бъде признак на слабост.

— Ти… го харесваш много, нали?

— Аз го обича — призна тя, — но няма да се поколебая да го плесна пак отзад, ако вземе да се прави на много важен. Ще го направя, госпойце, и той знае това. Не се опитва да плаши старата Джезъбел, не, сър.

Джезъбел изсипа царевичното брашно в една огромна купа. Добави мляко и яйца и ги забърка енергично. Копнеех да остана по-дълго в кухнята с излъскания й под от червени тухли и грамадната й стара черна желязна печка. На стената бяха окачени проблясващи бакърени тенджери и тигани, а от тавана висяха връзки пипер, лук и сплетени на китки билки. Обичах тези аромати и горещината. Обичах и тази огромна шумна черна жена, която управляваше владенията си като тиранична кралица.

— Няма да ми стигне времето да им направя яхния — обяви Джезъбел. — Имам под ръка само една купа с бульон и всички остатъци от месото от яденето снощи. Ще добавя зеленчуци, подправки и вода. Това ще трябва да им стигне на мързеливите негри, дето ги докарахте вие двете с миз Делия. В момента правя хубав обяд за теб и за миз Делия. Ще кажа да отнесат от него и в кабинета на мистър Джулиън. Ако не го изяде, ще нашаря неговия задник.

— Благодаря ти, Джезъбел.

— А сега бягай оттук, госпойце. Имам си работа.

Не се удържах и я прегърнах. Обвих ръце около забележително пълното й тяло и го стиснах силно. Джезъбел изпухтя отчаяно и ме блъсна настрана, но забелязах, че постъпката ми й достави удоволствие. Излязох от кухнята и пресякох двора. Отидох зад помещението с каретите, за да проверя какво правят момчетата. Бяхме опънали едни дълги въжета и бяхме проснали килимите върху тях. Илайджа тупаше усърдно един от тях с голяма тупалка. Вдигаше се прах. Джоб и Елрой бършеха петната от килимите, които предстоеше да бъдат тупани.

— Искам да ги окачите на слънце, след като ги почистите — казах им аз.

— Да, миз Дана — изрече Елрой.

— И всички да са чисти.

— Работим добре — отвърна с провлечен глас Джоб.

— Гледай да е така. Ако ми хареса как сте се справили, ще кажа на Джезъбел да направи този следобед няколко медени питки само за вас. Обядът ще стане след малко. Ще ядете заедно с другите в помещението за слугите.

Тръгнах бавно назад. Спрях при фонтана за миг, за да се насладя на късното утринно слънце. Ароматните мирти бяха разцъфнали напълно. Големите цветове на фуксиите бяха бледолилави и пурпурночервени. Мимозите хвърляха леки сенки. Колко мирно беше тук. И колко тихо. Бях си почивала удивително малко, откакто дойдох в дома на Етиенови. Уроци, уроци, и пак уроци. Не по-малко от шест преподаватели се занимаваха с мен през тези месеци. Професор Джобин ме учеше как да говоря правилно. Мадам Льосал ми даваше уроци по походка и поведение. Учеше ме как да вървя правилно, как да се държа на масата и да постъпвам като истинска, добре възпитана, млада дама. Мосю Видал ме учеше да чета, обаче вече не идваше, след като погълнах лакомо няколко романа за една седмица. Мадмоазел Латур, която ме учеше да пиша, обяви най-накрая, че имам хубава ръка и не ми трябват повече уроци. Отегчителният мистър Хауърд ме обучаваше по история, география и математика — о, колко ми бяха досадни тези уроци, а елегантният и подвижен мосю Опостен с палавите си маниери и острата си козя брадичка ми даваше възхитително приятни уроци по танци, в края на които и двамата се кикотехме неудържимо.

Блатото и животът, който бях водила там, ми приличаха на полузабравен сън. Още не бях съвсем възпитана, далеч бях от съвършенството, но се учех непрестанно. Харесваше ми всичко, като изключим скучните часове с мистър Хауърд. Сега вече бях в състояние да прочета всяка книга. Учех новите думи, като гледах в речника всеки път, когато не разбирах някоя. Можех и да напиша напълно благоприлично писмо със съвсем малко граматически грешки. Знаех как да изям по правилата артишок, като обеля изящно листата и ги потопя в съд с топено масло. Умеех и да ходя грациозно и самоуверено по стаята. Приличах на самото въплъщение на скромна млада девойка. Разбира се, не бях истинска млада дама — и как ли е възможно това с моето минало, но поне вече не ходех боса и гласът ми не караше образованите хора да подскачат.

Дълбоко в сърцето и душата си бях все същата Дана, но вече не приличах на непохватното и невежо момиче от блатата, което Джулиън доведе в Ню Орлиънс преди пет месеца. Сега бях мадмоазел О’Мали, а Джулиън Етиен ще бъде законният ми настойник, докато стана на двадесет и една години. Неговият добър приятел съдията Емил Моро уреди всичко, въпреки че според него било твърде необичайно джентълмен ерген да взима повереница на моята възраст. Хората в Квартала сигурно бяха скандализирани, но Джулиън това просто не го интересуваше. След като всички документи бяха готови и станах с права на негова дъщеря от законова гледна точка, той ме върна при Делия и частните учители. Оттегли се в кабинета си и веднага ме забрави напълно. Ходи още два пъти в блатото през тези няколко месеца, за да събере още образци и да пише бележки за проклетата си книга. Рядко го виждах, освен за вечеря, защото никой не дръзваше да му се натрапва в кабинета. На всички беше известно, че ако го прекъснат по време на работа, обикновено сърдечният и сговорчив Джулиън почва да ръмжи като тигър и да хвърля тежки предмети по натрапника.

В редките случаи, когато го срещах в къщата през деня, Джулиън се държеше приятелски и ме разпитваше вежливо докъде съм стигнала с учителите, но винаги изглеждаше малко изненадан, когато ме виждаше, сякаш се питаше коя съм аз и какво, по дяволите, правя в къщата му. Вярно е, че беше затънал до гуша в работата си, но не е възможно някой да е чак толкова разсеян. Никога не забелязваше, че нося хубава нова рокля или новите ми обноски, или новия начин, по който се движех или вървях. Това ме обиждаше, колкото и да не ми се искаше да се чувствам така. Той ме беше спасил от блатото, беше ме довел в Ню Орлиънс и ме беше направил своя повереница. След това, може би нарочно, ме беше забравил напълно.

— Скъпа моя — изрече Делия, когато влязох в гостната й след няколко минути, — така просто не бива.

След последните няколко месеца бях свикнала напълно и с най-неочакваните й думи. Делия се беше настанила в шезлонга си и изглеждаше твърде крехка в бежовия си копринен пеньоар, който беше украсен със стара дантела от Валансиен с цвят на слонова кост.

— Я се виж само, дете. Косата ти цялата е разрошена, а на бузата ти има мръсно петно. Хубавата ти жълта рокля е страшно изцапана. Благодаря ти за помощта, — оправяш се толкова добре със слугите, а на мен не ми се удава да ги контролирам както трябва. Обаче си млада дама, а младите дами не работят редом с негрите.

— Работата ми харесва — отвърнах й аз. — Кара ме да се чувствам полезна.

— От младите дами не се очаква да бъдат полезни. Те трябва да приличат на декоративни украшения.

— Колко глупава идея — казах аз.

Застанах пред огледалото и се убедих, че наистина изглеждам ужасно. Избърсах мръсното петно от бузата си с носната кърпичка и си пригладих назад косата. Както всеки друг път, когато се намирах в тази стая, усещах присъствието на портрета. Странните магнетични сини очи като че ли следяха всяко мое движение. Знаех, че е глупаво и неразумно, от моя страна, да се чувствам така, но не успявах да се удържа. Обърнах се към Делия, като се преструвах, че портретът го няма.

— Работата ми е необходима — казах аз — за моето здраве. Ще полудея, ако само седя като някакво украшение. Свикнала съм да работя нещо.

— Работиш предостатъчно с учителите.

— Това е различно.

— Твоят прогрес е наистина изумителен. Четеш книга след книга. Опустошаваш всяка седмица лавицата на библиотеката ми. Пишеш по-хубави писма от мен. Мадам Льосал казва, че вече си по-изискана и имаш по-изящна походка от повечето знатни дами, които тя познава. Мосю Огюстен смята, че си родена танцьорка и си самото въплъщение на грациозността.

— Съвсем наскоро го настъпих по крака.

— А гласът ти… Джобин е истински магьосник — обяви тя.

— Той е жесток и безчувствен тиранин.

— Много е доволен от теб. Казва, че си една от най-добрите ученички, които е имал някога.

— А какво казва мистър Хауърд?

— Боя се, че той те смята за безнадеждна глупачка, скъпа.

— Не се изненадвам.

— Обръщай повече внимание на математиката. Той твърди, че още не знаеш таблицата за умножение и правиш страшни грешки при събирането и изваждането. Мен също не ме биваше по аритметика — добави тя.

— Много по-приятно ми е да чета, отколкото да решавам глупавите задачи, които ми дава, обаче нямам нищо против да оцветявам картите по география. Той е страшно тъп, Делия. Когато ми преподава по история, всичко ми звучи много сухо като в час по математика: само дати и такива неща. Научих много повече по история от романите, които чета. Джулиън казва, че те са лекомислени и несериозни, но са много по-интересни от книгите, които ми препоръчва.

— Така си и мислех — каза тя.

— Даде ми една книга за растенията. Тя направо ме приспа. Някак си се преборих с нея и я прочетох само за да му направя удоволствие, а той дори не ме попита после за нея.

— Такъв си е Джулиън, скъпа.

— Излиза ли изобщо от кабинета си?

— Ще излиза този петък — каза Делия. — Дори Джулиън няма да посмее да откаже да посети годишния бал при Льокомбови. Това е най-голямото събитие в Квартала. Някои хора са убивали за покана, а други са се самоубивали, когато не са получавали такава. Джулиън ще мърмори и ще се оплаква, но ще облече най-хубавите си дрехи и ще бъде там.

— Наистина ли този бал си заслужава славата?

— Такава е традицията, скъпа. Льокомб устройват годишен бал от повече от тридесет години. И двамата не са каквото бяха, но още имат тежест в обществото. Той е от лионския клон на Льокомбови. Мисля, че е втори братовчед. А тя е била придворна дама на Мария Антоанета. Едва се е измъкнала жива от Франция по време на терора. В края на краищата емигрирала в Ню Орлиънс. Разбира се — продължи тя, — репутацията на Етиенови не отстъпва ни най-малко на тази на Льокомбови, ако не е и по-добра, макар че на нас ни липсва техният чар й блясък. Ги Етиен е бил уважаван човек в Ню Орлиънс тридесет години преди революцията.

— Длъжна ли съм да ходя на бала, Делия?

— Все някога трябва да те представим на обществото, скъпа. Нима има по-добра възможност от бала при Льокомбови?

— На… наистина предпочитам да изчакам малко — почнах да протестирам аз. — Поне още няколко месеца. Няма да те изложа тогава. Ще се подготвя и…

— Глупости. Ще се справиш чудесно, дете. Всъщност не се и съмнявам, че ти ще бъдеш красавицата на бала.

— Много се съмнявам — изрекох сухо.

След като станах законна повереница на Джулиън, всичко стана напълно благоприлично в очите на Делия. Дори не помисли повече за крайно необичайното правно споразумение, което ме доведе в дома й. Съмнявах се, че другите знатни граждани на Ню Орлиънс ще бъдат толкова благосклонни. Още си спомнях Лавиния с тънките устни, яростта и обвиненията й, мнението й за мен. Обзалагах се, че повечето от Квартала са на същото мнение. Делия беше мила душица. В нея имаше нещо невинно. Тя не мислеше злото на никого и не разбираше защо трябва да се страхувам от срещата с елита на обществото в Ню Орлиънс.

— Не забравяй за Корин, скъпа — напомни ми тя. — Имаш уговорена среща с нея в три, за последно премерване на балната ти рокля. Корин е перфекционистка и иска да направи всичко както трябва, преди да ти прати роклята вкъщи.

— Не съм забравила — казах аз.

— Роклята ти ще бъде много хубава, скъпа. С нетърпение чакам да видя как ще ти стои.

Следобед проверих лично как върви работата. Момчетата почти бяха приключили с килимите. Бяха свършили наистина добра работа. Половината сребърни съдове бяха вече излъскани. След това се изкъпах, без да бързам, и си облякох следобедна рокля от перленосив лен на тесни розови ивици. Тя беше една от многото хубави дрехи, които Корин ми беше ушила. Каретата ме чакаше пред къщата. В елегантното си ателие Корин се втурна към мен. Хвана ме за ръцете и ги застиска жизнерадостно.

— Мадмоазел О’Мали! Ма chere, тя е вече почти готова. Има няколко неща за оправяне тук-там, но… трябва да ви призная, че това е най-хубавата рокля, която съм шила някога.

— Казвате това за всяка рокля.

— О, но тази е наистина най-хубавата!

Корин пусна ръцете ми и се усмихна. Зъбите й щръкнаха напред и й придадоха малко конски вид. Тя беше висока и мършава, с продълговато лице. Сивата й коса беше струпана на върха на главата й на разрошена камара от кичури, които постоянно се смъкваха от мястото си. Независимо от това тя беше забележителна личност. Изяществото и жизнеността й те караха да забравиш за грозотата. Сините й очи блестяха ярко. Корин беше към шестдесетгодишна и винаги носеше сребристосива копринена рокля с малко деколте и дълги ръкави. Тя имаше тънък кръст и бухнали шумолящи поли. От ушите й висяха дълги коралови обици. Беше бъбрива и оживена като дете. Искрено се радваше от работата си и й доставяше огромно удоволствие да шие разкошни дрехи за подбраната си клиентела.

— Днес направо светиш от радост, ma chere! — възкликна тя. — О, какво ли е да си на осемнадесет години и светът да се търкаля в краката ти.

— Светът не се търкаля в краката ми — изтъкнах й аз.

— Скоро ще се търкаля — обеща тя. — Когато те видят в новата ми рокля… ще бъдеш истинска сензация, ma chere!

Корин винаги говореше със суперлативи. Не й обърнах никакво внимание. Когато се запътихме към пробната, звънчето над вратата дрънна отново. Влязоха две жени. Едната беше пълна брюнетка в синьо, а другата беше стройна привлекателна блондинка в лимоненозелена коприна. И двете бяха малко над тридесетгодишни. Очевидно бяха богати и разглезени от прекалено внимание. Явно съзнаваха отлично превъзходството си, особено русата. Корин ме остави за миг, за да иде да си поговори с тях. Обясни им, че една от помощничките й ще им помогне. Младите дами не се зарадваха особено от това. Изгледаха ме с неприкрито любопитство, а в погледа на блондинката се четеше неприкрита враждебност.

— Досадни създания — каза Корин след малко, докато ме водеше към пробната. — Мадмоазел Котие, онази дебелата, винаги кара творенията ми да приличат на чували с картофи, тя вечно ще се тъпче с пасти. Русата, мадмоазел Бело, е единствената дъщеря на един от най-богатите мъже в Квартала, която не си плаща сметките навреме. Дължи ми пари за няколко скъпи рокли. Май смята, че като благоволява да идва често в ателието ми, ми плаща достатъчно.

Влязоха две помощнички. Едната носеше фустата, а другата роклята, която ми беше ушила Корин.

— Прелест! — възкликна Корин. — Самата прелест! Заповядай, ma chere, сложи си фустата, осем поли! Като крила на пеперуда! Виж как се издуват и се носят над земята. А сега роклята, Адел, помогни ми с тези копчета. Така! Сега, ma chere, застани за малко на това столче…

Подчиних се. Корин отпрати помощничките си с махване и се захвана да приглажда, да подръпва и да прави малки промени с игленик в ръка.

— Да! — обяви тя. — Много правилно направихме, че предпочетохме този атлаз с топазен цвят пред пъпешово розовото. Розовото е прекалено момичешко. Топазеното е… много по-изтънчено, ma chere. Толкова си пораснала напоследък, че изглеждаш направо предизвикателно. Цветът на роклята подхожда отлично на светлата ти кадифена кожа, на лешниково кафявите ти очи и на прекрасната ти медноруса коса.

Гледах слисано в огледалото самоуверената сериозна млада дама, която стоеше на ниското столче, облечена във великолепна рокля от топазен атлаз. Изключително бухналата пола се издуваше като камбана над осемте кремави прозирни фусти. Възможно ли е това да съм аз? Зададох си този въпрос, докато се гледах. Корин отстъпи няколко крачки назад, за да огледа както трябва творението си.

— Самата простота! — изрече тя ентусиазирано. — Простота и елегантност. Ти, ma chere, не се нуждаеш от натруфени волани, дантели и други украси. Платът е много фин, виж как проблясва със съвсем лек златист оттенък, чистите линии. Да! Сътворила съм шедьовър.

— Хубава е, Корин.

— То си е направо удоволствие да се работи с теб, ma chere — довери ми тя. — Този строен кръст не се нуждае от банели, а тези гърди са великолепни и стават идеално за деколте. Направих го достатъчно голямо, за да възбужда и мъчи мъжете, без да изглежда неприлични.

— Надявам се, че Джулиън ще го одобри — изрекох аз.

— Приличаш на богиня, ma chere. Като си спомня за неловкото и уплашено малко момиче, което ми доведе Делия… преди пет месеца ли беше? Струват ми се много повече. Промяната в теб е направо смайваща.

— Доста време ми трябваше, за да я постигна. Още работя върху себе си.

— Мосю Джулиън сигурно много се гордее с теб.

— Не знам. Рядко го виждам, а когато това става, той е твърде зает с работата си.

— Нещо свързано с растенията, нали? Каква загуба, едър и хубав мъж като него, чаровен и привлекателен, да си прекарва времето затворен в кабинета, когато нищо не му пречи да търчи подир дамите и да ги кара да лудеят по него.

— Според… според мен той не се интересува от такива неща — казах й аз.

— Ами! Недей да мислиш така.

— След като жена му починала, той… решил да посвети живота си на своите изследвания.

— Беше съкрушен бедният човек. Добре си го спомням. Ших сватбената рокля на Мериън, тя беше същинско приказно видение в нея. Той беше двадесет и петгодишен, обаятелен добродушен момък. Беше влюбен до уши в нея. Доста време му трябваше, за да се оправи след смъртта й. Действително се посвети на проекта си за книга за растенията, но не загуби интереса си към жените, ma chere. През последните петнадесет години е имал немалко връзки, но нито една от тях не беше нещо сериозно. Може би защото не срещна подходящата жена. Някой ден ще я срещне и ще забрави за всички животни и растения. Познавам мъжете, ma chere.

Не се съмнявах в това. Тя беше имала много любовници през младостта си във Франция. Един от тях, възрастен човек, починал точно навреме и й оставил достатъчно пари, за да дойде в Ню Орлиънс и да почне бизнес, който тя копнеела да има още от дните си на чиракуваща шивачка при един прочут моделиер в Париж. На последните проби Корин ме забавляваше с веселите си истории за своята бурна младост. Въпреки огромния й опит и придобитата от живота мъдрост, продължавах да смятам, че бърка за Джулиън и й го казах.

— О — изрече тя и застана зад мен, за да разкопчее малките незабележими копченца. — Усещам нещо, ma chere. На теб ти се иска ти да си жената, която ще го накара да забрави растенията, нали?

— Аз…

— Той те привлича. Това е съвсем естествено. Джулиън е обаятелен мъж, въпреки че е много сдържан и мисли само за глупавата си книга.

— Той… разбира се, че го харесвам много… — отвърнах аз. — Много по-възрастен е от мен… и ми прилича… на много добър чичо.

— О! — изкряка тя. — Възрастта няма значение в любовните дела. Мисля, че и ти го привличаш, обаче може би не го съзнава. Някой ден ще се събуди и… хоп! Ще има да гледаме разни интересни събития.

— Глупости — възкликнах превзето.

Корин разкопча всички копченца и корсажът се изхлузи напред. Отпуснах ръкавите и си освободих ръцете.

— Между другото — каза тя — чух, че по-младият брат се връща вкъщи другата седмица. Виж, този е студен като риба, обаче това никога не му е пречело да се наслаждава на дамите. Обличах Лорин, красивата квартеронка, която той издържаше известно време. Чарлз я води тук няколко пъти. Той е невероятно хубав, но съвсем безсърдечен. Веднага усетих това. Бедната Лорин изпи цяла бутилка лауданум, когато я изостави.

— Наистина си ужасна клюкарка, Корин.

— Разбира се, че съм, ma chere. Това е една от причините, поради които ателието ми е толкова популярно. Много съм недискретна, но никога не приказвам по адрес на хората, които харесвам. Няма да пускам слухове за теб. Дори няма да отговарям на въпросите на любопитните.

— Раз… разпитвали са те за мен?

— Естествено. Хората искат да узнаят всичко за това толкова странно правно споразумение. Казвам само, че си много очарователно младо момиче.

— Какво се случи с Лорин? — попитах аз. Бях прекалено любопитна, за да удържа на изкушението.

Корин се усмихна и ми помогна да се измъкна от роклята.

— Любопитството ти е по-силно от неодобрението ти, нали? Едва не умря, но после се оправи и си намери друг, който да я издържа. Обаче се разстрои много и до днес копнее за мъжа, който разби сърцето й.

— Това е… много тъжно — казах аз.

— Лорин не е единствената, чието сърце е разбито от дяволски красивия по-млад брат. Той е ходил на повечето Квартеронски балове и винаги си е отивал с кралицата на красотата под ръка. Според слуховете бил превъзходен любовник, но не знае нищо за любовта. Когато задоволи желанията си, хоп и го няма повече! Връща се към задълженията си, докато не го обземе пак похотта.

Корин преметна грижливо огромната пола на ръцете си. Топазеният атлаз проблесна в златисто и прошумоля тихо. Държеше роклята така, сякаш е някакво безценно съкровище.

— Утре ще ти я донесат вкъщи — обеща тя. — Ще има няколко малки поправки на кръста, само няколко бода. Разбира се, ще довърша подгъва. Веднага ще повикам Адел да свърши тази работа. Фустата е съвършена. Остави я в кабинката за преобличане, ma chere.

— Благодаря ти, Корин.

Шивачката се отправи към работната си стая със скъпоценния си товар. Пак отидох зад скрина. Нежните кремави прозрачни поли се издуха, когато свалих фустата и я окачих грижливо на закачалката. Облякох се бавно. Мислех си за това, което ми разказа Корин за Чарлз Етиен. Наистина поглъщах с любопитство всички сведения за него и очаквах с безпокойство неговото завръщане. Той беше пълна загадка за мен. Беше силен и беше поел отговорността за семейния бизнес на рамената си. Приличаше ми на скала. Той единствен беше в състояние да се грижи за всичко и беше станал главата на семейството на двадесет и деветгодишна възраст. Беше женкар и мерзавец. Според Корин беше съвсем безсърдечен, обаче Джезъбел знаеше, че под тази безмилостна външност е кротък като агънце.

„А ето, че сега се връща вкъщи и заварва още една личност, която трябва да издържа“, помислих си аз. Джулиън беше изхарчил страшно много пари при Корин за моя гардероб. Само балната рокля струваше цяло малко състояние, а и никой от частните ми учители не взимаше евтино за уроците си.

Въздъхнах и понечих да заобиколя паравана, когато чух шумолене на поли и приглушени гласове. Някой влизаше в пробната. По неизвестни за мен причини останах намясто. Високият син копринен параван ме прикриваше. Гласовете се чуха още по-ясно. Наведох се напред и надзърнах през една малка цепка на паравана. Пълната брюнетка в синьо и блондинката в лимоненозелено, които видях по-рано, влязоха в стаята. Брюнетката държеше червена кадифена рокля и беше буквално бясна.

— … възмутително е, че допуска такова създание да идва тук сред почтените хора — обяви тя с момичешки глас. Думите й се сливаха в една. Имаше силен южняшки акцент. — Знаеш ли колко ще се ядоса татко, когато разбере, че съм била в една и съща стая с някоя като нея.

— Татко ти праща всичките си любовници тук — отвърна блондинката. Гласът й беше студен и се провличаше мързеливо. Звучеше доста по-рафинирано. — Цяло чудо е, че не се натъкнахме на някоя от тях.

— Те не са толкова лоши, колкото е тя, Реджина. Татко е много дискретен. Не води жените си вкъщи като Джулиън Етиен. Възмутена съм, че Корин се е съгласила да облича тази… забравих й името.

— Наричат я Дана — отвърна с провлечен глас Реджина — и всичко е съвсем почтено, Берта. Той я е осиновил или най-малкото я е направил своя повереница. Мисля, че такава е модата сега. Когато някой от нашите мъже си намери хубава повлекана, която иска да чука, просто отива при съдията Моро и става неин настойник. Така си спестява разноските да й наема отделна къща.

Стреснах се, когато чух тази дума от устните на млада жена, от която се очакваше да бъде добре възпитана. Вцепених се от изненада, когато чух заключението й. Застинах намясто зад паравана. В гърдите ми се надигна бавно студена ярост.

— Наистина ли я смяташ за хубава? — попита Берта.

— Сносна е, поне така предполагам. Някои от тези мулатки имат хубави личица.

— Мулатки? Искаш да кажеш…

— Като я гледам, няма начин да няма негърска кръв.

— Не бих я нарекла черна — заяви Берта, — но наистина има голяма уста. Това прави нещата още по-лоши! Бедната Лавиния. Тя е съвсем объркана, откакто пристигна това създание, а Магделон се чувства толкова унизена, че се срамува да си покаже лицето навън.

— Значи затова не съм срещала Магделон напоследък? Предполагах, че е забременяла от Реджиналд Вандеркамп. Нали от миналия април се бяха уединили с него във вилата на леля му.

— Реджи отиде в Мемфис. Магделон е хвърлила око на Пиер Дорси.

— Желая й късмет — каза Реджина. — Той се възбужда за няколко секунди и свършва, преди момичето да е почувствало нещо. Изобщо не го бива в леглото.

— Той е великолепен. Дори аз не бих имала нищо против да опитам с него.

— Ти би опитала с всеки, душичке. Не че получаваш особено много предложения. Ако баща ти не беше толкова богат, още да си девствена.

— Ужасна си, Реджина!

— Интересно какво ли прави братът на Магделон напоследък. Раул Етиен несъмнено е най-привлекателният мъж в Квартала. Бих дала всичките си пари, ако неговите обувки се намираха под леглото ми.

— Нямаш и най-малък шанс — изрече подигравателно Берта. — Раул обича предизвикателството, а не лесните победи.

„Е, да, те по нищо не се различават от момичетата в блатото“, помислих си аз, като се стараех да овладея гнева си. Благородният произход, доброто възпитание и парите не означаваха нищо. Имаха морала на улични котки и казаха отвратителни неща за мен. Може и да идвам от блатото, може и да съм хранила кокошки и прасета и да съм ходила без обувки, но бях сто пъти по-добра от тези две проститутки. Овладях напълно гнева си, излязох иззад паравана и ги изгледах надменно. Берта почервеня от гняв. Реджина побледня. След това зелените й очи заблестяха от ярост.

— Май си ни подслушвала! — изсъска тя.

— Не подслушвах — изрекох учтиво, — но чух всичко, което казахте.

— Чула си…

— Чух достатъчно, за да разбера, че си злобна жена с вкусовете и обноските на най-долна уличница.

Берта ахна. Реджина побледня още повече и потрепери от възмущение.

— Ей… ей, ти мръсна малка кучко. Как смееш да ми говориш така! Как смееш изобщо да разговаряш с мен!

Погледнах смъртнобледите й бузи и блесналите й очи и се запътих най-спокойно към вратата. Реджина произнесе нещо неразбрано. Бузите на Берта все още бяха яркорозови. На вратата се обърнах и ги изгледах леденостудено.

— Няма да оставя това така! — извика Реджина. — Няма да позволя на някакъв боклук от блатото да ми казва такива неща!

— Бих ти казала да идеш при някой да те… — изрекох мило, — но ти така или иначе ще го направиш.

Реджина се стресна толкова, че не отвърна нищо. Берта се беше облегнала на стената и стискаше червената кадифена рокля, която беше дошла да пробва. Кимнах учтиво на двете дами и излязох грациозно от стаята. „Наистина си се променила“, казах си аз. Преди пет месеца щях да се нахвърля върху тях с нокти и зъби. Явно всички в Квартала приказваха за мен. Аз бях безсрамното създание от блатото, което вероятно имаше негърска кръв. След днешния сблъсък ще има нови слухове. Да има! Нямах от какво да се срамувам. Заклех се, че ще накарам Джулиън да се гордее с мен. Хората да си говорят каквото искат. Ще им покажа какво представлява истинската дама.