Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (5)

5

Езерото беше огромно. Обграждаха го покрити с мъх много високи кипариси. В кануто имаше достатъчно място за нас двамата и за целия багаж, но Джулиън го караше с лекота. Гребеше без особени усилия. Отпуснах се назад и се облегнах на една от чантите. Гледах го как вдига и спуска греблото ту от едната, ту от другата страна. Джулиън беше в отлична форма. Беше мускулест и удивително силен за мъж на такава напреднала възраст. Гребеше от над три часа и дори не изглеждаше уморен, въпреки че хубавата му бяла риза беше мокра от пот.

— Не бях виждала това езеро досега — казах аз. — Много е голямо.

— То води към едно по-малко езеро, което, от своя страна, води към една малка река, която пък води към друга по-широка река, която ще ни изведе от блатото точно на крайбрежния квартал.

— Знаеш ужасно много за този край.

— Прекарал съм ужасно много време тук.

— И рисуваше с водни бои?

— И събирах образци и си водех бележки.

— Това ми се струва доста странно занимание за възрастен мъж като теб — подхвърлих аз.

— Роднините и приятелите също ми го напомнят постоянно.

— Така ли си изкарваш прехраната?

— Това ми е хоби — обясни той.

— О! — възкликнах аз.

Той се усмихна широко, тъй като знаеше много добре, че аз не знам думата.

— С тези занимания си убивам времето — обясни той. — За щастие не ми се налага да работя, за да си изкарвам прехраната.

— Богат ли си?

— Платежоспособен съм — каза той. — Това означава, че имам достатъчно пари да си плащам сметките, но не стигат за прекомерно разкошен начин на живот. Парите всъщност бяха доста много, но боя се, че късметът обърна гръб на моето семейство и сега съвсем не сме толкова богати.

— Иска ми се да съм богата — изрекох аз.

— Наистина ли?

— Иска ми се да имах хубави обувки с високи токове и две рокли и… истинска копринена фуста.

— Това не ми се струва прекалено много.

— И… и си мечтая да имам чадърче — добавих с копнеж в гласа. — Зная, че звучи глупаво, но… винаги съм искала да имам чадърче.

Въздъхнах и се излегнах на чантата. Джулиън потапяше веслото във водата и ме гледаше изумено с кафявите си очи. Известно време ме гледа, без да продума. Интересно за какво ли си мислеше. Дали му харесва това, което вижда? Дали и той като другите мъже мисли само как да ми отнеме девствеността?

— На колко години си, всъщност? — попитах внезапно.

Първо изглеждаше изненадан, а после се развесели.

— На четиридесет и една — отвърна той.

— Толкова стар?

На устните му се появи усмивка, а кафявите му очи загледаха развеселено.

— Знам, че съм роден преди цяла вечност — призна той, — но смятам, че все пак ми е останала още някоя и друга година живот. А ти на колко години си?

— На седемнадесет.

— Мили Боже! Май и ти си почнала да остаряваш!

— Повечето момичета на моя възраст вече са омъжени и имат няколко деца. Беси Баркър се омъжи на тринадесет. Наложи й се да го направи, татко й я накара насила, тъй като беше бременна. Вече има четири деца. Беси е съвсем малко по-стара от мен.

— Боже Господи! — възкликна той.

— А ти женен ли си?

— Досега ми се удаваше да избегна тази участ — отговори той, — въпреки безбройните съблазнителни кандидатки, които ми се изпречваха на пътя. Пращаха ми ги натрапливи приятели и роднини, които се изживяваха като сватовници.

— Щом не си женен, значи си имаш любовница, нали?

— Виж какво, дете, задаваш прекалено много въпроси.

— Имаш ли любовница?

— Дали имам? Действително се радвам много на компанията на една привлекателна и общителна жена, но… хм-м, поне засега не съм прибрал никоя вкъщи.

— Толкова си хубав! Сигурно много жени искат да се омъжат за теб. Доста от тях ще се съгласят да ти бъдат любовници.

— Само преди миг сериозно обмислях възможността да те хвърля зад борда — заяви ми той, — но ти се размина в последния момент. Обаче трябва да се научиш да не задаваш толкова много въпроси, дете, и не бива да си толкова откровена и пряма. Друг мъж би… ъ-ъ… те разбрал погрешно.

— Ще получи едно коляно в слабините, ако си въобразява много — обещах аз. — Никой мъж не бива да ме разбира погрешно, освен ако аз не искам това да стане.

Джулиън Етиен се изкиска тихо. Реших, че вероятно ми се присмива. Това никак не ми хареса. Вярно, че не съм ходила на училище, но не бех… бях тъпа. Изгледах го недружелюбно. Настъпи тишина, а той продължи да гребе по езерото.

Кануто се хлъзгаше леко по водата към редица от кипариси с огромни оголени сиви корени. Сега се движехме по един тесен воден канал, който ни извеждаше от езерото. Тук беше тъмно и сенчесто.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — попитах неспокойно.

— Съвсем сигурен съм.

— Имам чувството, че всеки момент ще изскочим от водата. Тази земя е цялата кална, няма да издържи човек, и… внимавай, ще се блъснем в онова дърво.

— Имай ми доверие — каза той.

Водният канал постепенно се разширяваше и ставаше по-дълбок.

— Колко ни остава до града? — попитах аз.

— Два или три часа. Ще пристигнем преди залез. Уморена ли си?

— Не се оплаквам.

— Какво мислиш да правиш, когато стигнем града? — запита той.

— Да си намеря работа — отвърнах аз.

— И каква точно?

— Както ти казах преди малко, аз съм сръчна и работлива. Знам как да поддържам всяка къща възможно най-чиста. Умея и да готвя добре. Слагам малко оцет, той придава особен вкус, нали разбираш, а царевичният ми хляб е… ти пак ми се смееш.

— Не на теб, дете. Вярвам, че царевичният ти хляб е вкусен.

— Такъв е. Умея да пека и пайове. Знам как да пържа пилета и да доя крави. Бия и масло, когато се наложи. Аз… не са много нещата, които не могъ да правя. Всеки, който иска да работи здравата като мен, непременно си намира работа. Хич не се и тревожа за това.

— О, да, оптимизмът на младите. Бях забравил колко е вълнуващо да си млад. И къде мислиш да спиш довечера?

— Не… не знам точно, но вярвам, че все ще се намери нещо.

— Най-вероятно така ще стане — каза той.

Кануто се люлееше и подскачаше по повърхността на водата. Лекият плисък от загребванията странно защо ми действаше приспивно. Беше много горещо. Постепенно заспивах. Скоро стигнахме една тясна река, която течеше толкова стремително, че на него почти не му се налагаше да гребе. Пак се отпуснах на чантата. Постарах се да са разположа удобно. Джулиън ми се усмихваше, докато клепките ми натежаваха и се прозявах.

Почти се беше стъмнило, когато отворих пак очи. Небето беше мъгливо и лилаво-сиво на розови петна. Движехме се по една много широка река. И двата бряга бяха покрити със сянката от многобройните дървета и храсталаци. Точно пред нас имаше още много лодки и корабчета с всякакви форми и размери. Те бяха завързани за дървени стълбове, които потъваха във водата. Зад тях имаше много постройки. Градът ми се стори огромен. Никога не бях виждала толкова много лодки и корабчета и толкова много сгради. Беше направо изумителна гледка.

— Ние… май стигнахме — казах аз.

— Точно така. Ти спа като бебе.

— Много бях уморена — признах аз.

Джулиън прокара умело кануто през лабиринта от лодки и го докара най-накрая до ред дървени стъпала, които водеха встрани от пристана. Вече чувах гласове, оглушителен смях и подрънкването на някакъв музикален инструмент. „Сигурно има някакво празненство наблизо“, помислих си аз, докато Джулиън завързваше грижливо кануто. Един широкоплещест и грубоват на вид мъж в стари дрехи и сплескано кепе слезе по стълбите. Поздрави сърдечно и гръмогласно Джулиън. Видимо се изненада, когато видя и мен в кануто.

— Реших, че ще се върнете горе-долу по това време — изрече грубо мъжът. — Видях, че и момичето е с вас. Ъ-ъ, позволете да ви помогна да си пренесете багажа, мосю Етиен. Ще го отнеса до хана вместо вас.

— Благодаря ти, Хокинс. Това е мис О’Мали. Тя дойде с мен на връщане.

— Не задавам излишни въпроси — отвърна дръзко Хокинс. — Не е моя работа.

— Кануто е на Хокинс — обясни ми Джулиън. — Той ми го дава под наем всеки път, когато отивам на екскурзия в блатото.

Хокинс изглеждаше доста смутен. Той вдигна и трите чанти и ги понесе нагоре по стълбите. Джулиън ми помогна да изляза от кануто. Стискаше здраво ръката ми, докато лодката се люлееше. Хокинс вече беше изчезнал от поглед с чантите, когато изкачихме стълбите. От няколко къщи се носеше оглушителна музика.

Бях смела и решителна, както винаги, но изведнъж се почувствах безкрайно уязвима и се уплаших. Ами ако ме остави тук? Какво ще правя? Къде да ида? Нямах пари. Нямах дрехи. Не познавах никого в това смущаващо с големината си място. Бях абсолютно сигурна, че рано или късно ще си намеря някаква работа, но какво ще правя довечера? Къде ще пренощувам? Какво ще ям? Целият ми кураж и самоувереност се изпариха. Долната ми устна затрепери. Джулиън Етиен ме хвана за лакътя и го стисна силно. Коленете ми трепереха.

— Стой близо до мен — заповяда той. — Крайбрежието е пълно с неприятни типове дори в този ранен час.

— Ще… ще ме вземеш ли в хана с теб?

— Разбира се, че ще се погрижа да се нахраниш добре и да преспиш на някое прилично място довечера. Да не мислиш, че ще те изоставя?

— Не си длъжен да ми обръщаш внимание — казах аз.

— Така е. Уви, имам съвест. Това ми е създавало големи неприятности. Постоянно се опитвам да се държа като студен и безсърдечен мерзавец, но рядко ми се удава. Боя се, че съм мека Мария.

— Какво е това?

— Няма значение. Просто стой близо до мен и гледай надолу.

Излязохме от пристана и тръгнахме по една павирана улица, от двете страни, на която имаше редици от ярко осветени къщи, пълни с хора, които се караха и вдигаха адски силен шум. Широкоплещести мъже в окъсани дрехи ходеха наперено по паважа. Бяха много страховити на вид. Някои от тях ме изгледаха внимателно, но суровото изражение на Джулиън ги обезкуражи и те не предприеха опити да ми привлекат вниманието. Тук имаше и жени — очарователни създания с изрисувани лица, които носеха рокли в ярки цветове и кожи около врата и се облягаха предизвикателно на стените. Джулиън стискаше толкова силно лакътя ми, че трепнах от болка. Водеше ме напред така, сякаш бях някаква престъпничка, която той току-що е арестувал.

— Мисля, че ти казах да гледаш надолу.

— Как няма да гледам! Тук е страшно интересно. Онази дама преди малко много си падаше по теб.

— Не беше дама — отвърна безцеремонно той.

— Хареса ми роклята й.

— Продължавай да вървиш! — заповяда той строго.

Ханът се намираше на широка улица. Той представляваше голяма сграда с пристройки, която беше боядисана в ярко жълто. Джулиън ме поведе по стълбата. Влязохме в главната стая. Полагах отчаяни усилия да не гледам с широко отворена от удивление уста.

Досега не бях виждала такава стая. Излъсканият под беше застлан с хубав килим на златисти и бели шарки, който беше мек като трева и почти толкова дебел. От тавана висеше кристален полилей. Имаше големи златисти столове и елегантни малки маси, а в центъра на стаята имаше голям златист диван с форма на кръг. Няколко души се навъртаха наоколо. Всичките бяха облечени хубаво. Докато Джулиън ме водеше към тезгяха, ми стана неудобно при мисълта за голите ми крака и скъсаната рокля. Служителят се втрещи от изненада, когато ме видя, но независимо от това само се усмихна неспокойно.

— О, мосю Етиен, колко хубаво, че пак идвате при нас. Качихме вашия багаж в стаите, които наемате обикновено. Аз… ъ-ъ… искате ли да наемете отделна стая за младата дама?

Джулиън кимна съвсем безгрижно. Мъжът провери кутиите на стената зад него и откри, че има една свободна стая точно до тази на Джулиън. Всички във фоайето се преструваха с всички сили, че не виждат нищо, като изключим една жена, която ни зяпаше съвсем неприкрито. Тя имаше лъскава черна коса, която се спускаше на дълги букли по гърба й. Тъмносините й очи ни гледаха с кисела насмешка. На хубавата й червена уста заигра усмивка.

— Май си бил на много интересно пътешествие, Джулиън — подметна тя. — Нов вид си открил, както забелязвам!

— Какво правиш тук?

— Дошла съм с един приятел, скъпи. Той има много имоти в този край и дойде да види как вървят работите. Коя е очарователната ти спътничка?

— Аз… ъ-ъ… ще ти обясня това по-късно, Амелия.

— Разказът ти сигурно ще е много интересен — изрече тя.

Жената имаше тих мелодичен глас и ухаеше на магнолия. Беше най-хубавото създание, което бях виждала някога. По всичко личеше, че познава отлично Джулиън. Сините й очи ме огледаха изпитателно, но не нахално. След това погледна Джулиън и поклати глава.

— Ти си пълен с изненади, скъпи — изрече тя лекомислено. — Не очаквах това от теб.

Джулиън я погледна отчаяно. Още ме държеше за лакътя. Стискаше го толкова силно, че бях сигурна, че ще ми излязат синини.

— Виж какво, Амелия, би ли… ъ-ъ… би ли ме изчакала тук долу? Искам да отведа това дете горе в стаята му и да му поръчам баня. А… след това, мисля, ще ми трябва твоята помощ.

— Така ли?

— Сега знам защо те зарязах — изрече той ядосано. — Винаги си се държала саркастично.

— Ти не ме „заряза“, скъпи. Прехвърлих се на по-зелено пасище, но се държах много мило с теб всеки път, когато се срещахме. Дори ти помогнах да препишеш твоите ужасни бележки, а това е нещо нечувано за дама като мен, нали?

— Ще ме чакаш ли тук след десет минути?

— Няма да изпусна това за нищо на света — заяви му тя.

Той ме поведе по стълбите и по широкия коридор със златист килим. Не ми беше останал дъх и бях изпаднала в благоговение пред луксозната обстановка. Джулиън отключи една стая и ме въведе вътре.

— Ще ида да ти поръчам баня — каза той. — Ще ти донесат в стаята вана, вода, сапун и хавлии. Измий се старателно. Искам да се изтъркаш и зад ушите.

— Не съм дете — казах аз.

Той ми хвърли един поглед.

— Ще ядем в трапезарията на долния етаж — продължи той. — Ще дойда да те взема в осем часа.

— Но…

— Никакви възражения. Много съм уморен и се дразня лесно. Прави каквото ти се казва и е възможно да изкараме вечерта, без да убия някого. Да си готова навреме, чу ли?

Кимнах покорно, въпреки че знаех, че не е възможно да се храня на долния етаж в тези дрипи. Видях как ме гледаха всички. Престорих се, че това не ме интересува, но не беше така. Въпреки привидното ми безразличие се почувствах дълбоко унизена. Не възнамерявах да се подложа още веднъж на подобно изпитание. Джулиън ме погледна отчаяно за последен път и излезе, като затвори вратата зад себе си. Въздъхнах и се захванах да разглеждам стаята.

Беше много просторна и голяма. Леглото имаше синя копринена покривка, а тоалетната масичка и гардеробът бяха направени от лъскаво бяло дърво. Оглеждах смаяно всичко. Направо не ми се вярваше, че е възможно да съществува такъв разкош.

След няколко минути една пълна и весела слугиня, не много по-възрастна от мен, внесе бяла тенекиена вана, после се върна с ведра, пълни с гореща вода. Когато ваната се напълни, тя пусна малко странно на вид мазило във водата и ми се усмихна широко. Ваната ми се струваше много малка. Как ще седна в нея?

Съблякох се бързо и влязох предпазливо във ваната. Копринената вода като че ли обсипа с милувки цялото ми тяло. Извих гръб от удоволствие, плъзнах се още по-надолу и посегнах към гъбата и към парчето сапун на подноса до ваната. Сапунът също ухаеше на люляк и пускаше великолепна гъста пяна. Какъв разкош! Какво блаженство! Чувствах се като кралица. Реших, че бих останала цялата вечер във водата, но след половин час излязох и цялата поруменяла се загърнах в една от големите хавлии.

Погледнах презрително окъсаната си розова рокля и зацапаната бяла фуста. В никакъв случай няма да сляза на долния етаж в тези дрехи. Вярно е, че умирах от глад, но нямаше да ми стане нещо особено, ако изпуснех тази вечеря. Признах си, че сигурно няма да ям често през близките няколко дена, поне докато не си намеря работа, но бях здрава и издръжлива. Почукването по вратата ме стресна. Камериерката едва се виждаше от купа от кутии, който носеше в ръцете си. Прекрачи предпазливо в стаята. Въздъхна тежко и сложи кутиите на леглото. Те бяха бляскаво бели на тънки златни ивици. Камериерката се усмихна широко.

— Джентълменът ви ги праща — обясни ми тя, — макар че нямам представа откъде ги е взел. По това време няма отворени магазини. Нито пък тук пакетират покупките в толкова хубави кутии.

— Наистина ли?

— Точно така — отвърна тя. — О, между другото, донесох ви една четка и гребен. Видях, че нямате, та затова.

— Защо… благодаря ви.

— Джентълменът ми даде много голям бакшиш и ми каза да се грижа за вас и да ви наглеждам. Ако ви трябва още нещо, само ми кажете.

Остави четката и гребена на тоалетката, усмихна ми се пак весело и излезе. Отворих една от кутиите и ахнах тихо, когато видях бежовата копринена фуста. Беше направо великолепна. Лежеше в гнездо от мека и тънка хартия, която прошумоля, докато изваждах фустата от кутията. Вдигнах я високо. Платът проблесна на светлината на свещта. Истинска копринена фуста. Не вярвах на очите си. Ръцете ми трепереха, докато отварях другите кутии. Там имаше копринени чорапи, ефирни като паяжина, два бежови дантелени жартиера и чифт светлооранжеви обувки от шевро с елегантни високи токчета. Роклята, която открих в най-широката кутия, беше от бежов ленен плат на златистооранжеви и тъмнокафяви ивици. Дрехата беше тънка и фина като от коприна. В последната кутия имаше луксозно чадърче от същия ленен плат на ивици.

Не се сдържах и заплаках. Сълзите се стичаха по бузите ми, а аз не направих усилие да ги възпра. Седях на леглото, заобиколена от новите си премени, а сърцето ми бе така изпълнено от благодарност и щастие, че ми се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Какъв удивителен мъж бе Джулиън, толкова вежлив, толкова внимателен и тактичен. Заклех се, че ако дори за миг прояви желание да отнеме девствеността ми, ще му позволя всичко. Не само защото ми беше подарил дрехите, а тъй като в действителност вече бях дълбоко влюбена в него.

Усмихнах се, смачках на кълбо старата розова рокля и парцаливата фуста и ги хвърлих в хубавото бяло кошче за боклук до тоалетката. Те символизираха миналото, а миналото вече беше зад гърба ми. Бъдещето ме очакваше. Когато посегнах към чорапите, се убедих, че бъдещето действително ще бъде великолепно.

Застанах пред огледалото. Вгледах се удивено в отражението си. Сърцевидното деколте на ленената ми рокля почти откриваше гърдите ми. След сресването и усърдното приглаждане косата ми се спускаше по раменете ми на лъскави медноруси вълни, които проблясваха в златистокафяво. Лешниково кафявите ми очи като че ли блещукаха на този фон. Скулите ми бяха все още твърде високи, а устата ми беше прекалено пълна и розова, но въпреки това изглеждах… изглеждах различна. Не приличах на някоя, която се казва Дана. Приличах на изискана дама. Взех чадърчето, разтворих го и отпуснах дръжката му на рамото си. После го завъртях. Никой няма да познае, че съм дошла от блатата, ако ме види сега. Ще си помислят, че съм истинска аристократка, която отива да пие чай с другите със синя кръв.

Още се дивях на непознатата, отразена в огледалото, когато чух почукване. Отворих вратата с изтънчено движение и се усмихнах изискано, без да снемам чадърчето от рамото си. В коридора стоеше Джулиън. И той беше чист и сресан. Изглеждаше великолепно в излъсканите си кафяви ботуши и тютюнево кафявите панталони и редингот. Продължих да се усмихвам. Чаках той да каже нещо, но той само ме гледаше втрещено.

— Точно осем часът е — изрекох весело — и както виждаш, аз съм готова.

— Виждам — изрече той.

— Не ти ли харесва роклята?

— Тя е… ъ-ъ… едва ли бих я препоръчал на седемнадесетгодишно момиче, но всъщност нямах никакъв избор. Защо не я вдигнеш малко нагоре, ако е възможно?

— Опитах се — казах му аз. — По-високо от това просто не е възможно.

— Мили Боже — прошепна той. Поклати глава в знак на примирение със съдбата. — Когато стигнем трапезарията, да не си посмяла да се навеждаш — предупреди ме той. — Каквото ще да става, не се навеждай! Проклетата Амелия! Трябваше да се сетя, че вероломната лъжкиня ще измисли нещо такова, но пък нищо чудно просто да е нямала никакви по-прилични дрехи.

— Нейна ли е роклята?

— Обясних й положението. Амелия ми предложи щедро някои от нещата, които си била купила за пътуването. Дори още не ги бе разопаковала. Остави чадърчето, дете. Дамите рядко ги носят навън.

— Зле… зле ли изглеждам? — попитах аз, докато вървяхме по коридора.

— Изглеждаш прелестна — заяви ми той. — Явно ще ми се наложи да се бия на дуел с всички присъстващи мъже, но, мили Боже, как се забърках в тази история?

— Не е нужно да ям на всяка цена — казах му аз.

— Не се заяждай — отвърна той гневно.

Трапезарията на долния етаж беше прекрасна. Цялата беше в синьо и сиво. Разкошен кристален водопад висеше от тавана, а по всички маси имаше снежнобели ленени покривки. Джулиън ми каза, че не се казва водопад, а полилей и аз си взех бележка наум. Почти всички маси бяха заети от елегантно облечените хора, които бях видяла по-рано. Всички гледаха как Джулиън и аз вървим след мъжа в изискана черна дреха към масата, която Джулиън беше запазил за нас двамата. Видях, че Амелия седи заедно с един изискан среброкос джентълмен, който беше по-възрастен дори от Джулиън. Тя беше облякла великолепна рокля от пурпурночервена коприна на черни точици. Носеше и чифт дълги черни ръкавици. Беше се разголила даже повече от мен. Кимна приятелски на Джулиън. На устните й пак се появи киселата насмешка. Той й се намръщи и промърмори нещо не особено ласкателно по неин адрес.

— Не постъпваш много учтиво — казах аз. — В края на краищата тя ти даде дрехи, които да облека.

— Негодницата знаеше много добре какво прави. Съзнава отлично, че всички тук ще те видят в тази рокля и ще сметнат, че аз… те обсебвам… — той спря внезапно.

— Обсебваш какво? — попитах невинно.

— Няма значение — отсече той.

Джулиън поръча за двама ни, щом прочете голямото златистобяло меню. Погледна ме многозначително и каза на мъжа, че не желаем вино тази вечер. През това време аз се любувах на великолепното обзавеждане. Кой би си помислил, че съществува такъв дворец съвсем близо до блатото? Джулиън ми каза, че ханът е напълно подходящ за това място и е средно голям. А аз му отвърнах, че той продължава да ми прилича на дворец. Той въздъхна и поклати глава. Стори ми се твърде сприхав. Това може би се дължеше на Амелия или на всеобщото внимание, което привличахме.

Сигурно имаше двадесетина мъже в трапезарията. Всички те ме гледаха крадешком. Един елегантен рус младеж седеше отсреща заедно с някакъв здравеняк. И двамата носеха хубави рединготи и шалчета. Русият вдигна чашата си към мен, усмихна се широко и каза нещо на приятеля си, което го накара да се изкиска. Много добре се досещах какво му каза. И двамата имаха добри маниери и носеха доста хубави дрехи, но въобще не се различаваха от простаците в блатата. Бяха същите като тях. Постоянно се заглеждаха по жените. Джентълменът, който беше приятел на Амелия, също ми хвърляше някое око от време на време. Накрая й се наложи да го чукне по китката с ветрилото си, за да привлече вниманието му. Усмихнах се мислено, когато донесоха поръчката.

— Знаеш ли с коя вилица да ядеш? — попита Джулиън.

— Ни съм… не съм дивачка — изрекох безгрижно. — Ма ме научи как да се храня на маса. Да не мислиш, че ще ям с пръсти?

— Вече нищо не е в състояние да ме изненада.

— Защо стана толкова лош изведнъж?

— Аз да съм лош?

— Много — казах аз. — Ка… какво съм виновна, че всички мъже ме гледат. Какво съм виновна, че… че ни одобряваш тази рокля.

— Не я одобрявам — поправи ме той.

— И какво съм виновна, ако… невинаги произнасям правилните думи или не говоря с акцент като от доброто общество. Не всички сме имали преимуществото да сме били възпитани както трябва. Някои от нас е трябвало… — гласът ми затрепери.

— Ще те удуша, ако се разревеш!

— Нема… няма да се разрева!

— Недей — предупреди ме той.

— И аз имам чувства.

— Нима?

Прииска ми се да го убода с вилицата.

Навсякъде около нас се носеше тихият шум от учтиви разговори, звънтенето от кристалните и порцелановите съдове и лекото потракване на сребърните прибори, а Джулиън и аз ядяхме в пълна тишина. Храната беше толкова вкусна, че забравих бързо за лошото си настроение и се нахвърлих върху нея с апетит. Имахме за вечеря гореща супа от костенурки, прекрасна салата от марули и сърцевина на артишок, резенчета от прясна розова шунка, пържени в масло картофи и вкусни аспержи. Имаше и стоплени кифлички. Взех си три и ги намазах изобилно с масло. Несъмнено за пръв път през живота си се хранех толкова добре и това не беше всичко. След като мъжът вдигна празните чинии, дойде пак и донесе купи, в които имаше оризов пудинг с гъст и горещ сладък сос със стафиди. Джулиън не докосна своя. Изгледах пудинга му с нескрит копнеж, след като изядох моя. Той го побутна към мен. Не след дълго и от него не беше останала и следа.

— Храната беше хубава — изрекох аз. — Благодаря ти.

— За мен беше удоволствие. Ще искаш ли кафе?

— В корема ми няма място за нищо повече — отвърнах аз.

— Само една чаша — поръча той на келнера.

Келнерът наля кафето на Джулиън и си отиде. Джулиън отпи замислено. Мислеше за нещо друго. Помислих си възмутено, че не ме забелязва. Амелия и приятелят й джентълмен си бяха заминали преди известно време, а хубавият блондин и приятелят му си тръгваха в момента. Прецених, че са на около двадесет и пет години и преливат от типичната за богаташите самоувереност. Вероятно бяха синове на плантатори. Русокосият ми кимна и ми се усмихна доста дяволито, докато излизаха от помещението. Джулиън не забеляза това. Все още беше потънал в мисли. Минаха няколко минути, преди да ме погледне и да си спомни за съществуването ми.

— Съжалявам — изрече той. — Не исках да се държа неучтиво.

— Често ли се унасяш в мисли така?

— Когато съм уморен и имам много грижи на главата. Денят беше твърде дълъг.

— Май… ще почна да си търся работа утре — казах аз. — В толкова голям град като този непременно ще намеря нещо подходящо.

— Сигурно ще намериш — изрече Джулиън, — но все пак ще ти оставя малко пари. Ще ти стигнат за няколко седмици.

— Не… не бива да правиш това — почнах да протестирам.

— Имам съвест — напомни ми той. — Не мога да те оставя просто така без никакви пари.

— Ти си… много добър човек — изрекох тихо.

— Но и злобен — добави той.

— Понякога. Ще… ми липсваш.

— Струва ми се, че и ти ще ми липсваш — призна той. — С тебе прекарах истинско приключение. Става късно, Дана — добави той. — Хайде да те връщам в стаята ти.

Джулиън махна на келнера, подписа някакво парче хартия и ме изведе навън.

— Какво ще правиш сега? — попитах Джулиън. — Вкъщи ли ще се връщаш?

Той кимна.

— Утре по обяд един кораб заминава за Ню Орлиънс. Смятам да пътувам с него.

— Ню Орлиънс? Ти живееш там? — Едва сдържах възбудата в гласа си.

— Живея в една паянтова стара къща в Квартала. Наричат я Етиен Маншън, но се боя, че бъркат с това название. Тя е нещо като местна забележителност, една от първите сгради, построени на това място, но величието й се изгубва веднага щом видиш ронещите се тухли и ръждясалото ковано желязо.

Поведе ме нагоре по стълбите, стискайки здраво лакътя ми. Сърцето ми биеше учестено.

— Вземи ме с теб — помолих аз.

Той се втрещи от изненада.

— Какво?

— Вземи ме с теб. В Ню Орлиънс. Трябва да отида там, нали разбираш. В този град живеят роднините на майка ми. Разказах ти всичко за нея снощи, не помниш ли? Не ти ли казах, че смятам да отида в Ню Орлиънс и да намеря близките на майка ми? Отначало мислех да си намеря работа и да спечеля достатъчно пари за път, но… ако ме вземеш с теб, ще си спестя усилията.

— Безспорно — изрече той.

Стигнахме площадката и тръгнахме по коридора. Нямаше да се примиря толкова лесно с неуспеха.

— Ще работя за теб. Ти не се… не си женен. Сигурна съм, че имаш нужда от жена, която да се грижи за теб. Ще поддържам онази паян… онази стара къща съвсем чиста, ще ти готвя и ще се грижа за твоите неща и…

— Имам си леля, която прави всичко това — уведоми ме той. — Или по-точно наглежда слугите. Животът ми е достатъчно усложнен и без да поемам отговорността за… едно вироглаво момиче, което е вече на възраст за женене.

— Няма да съм ти в тежест. Ще ти бъда от полза.

— Забрави това — каза той.

Спряхме пред моята врата. Погледнах го и видях, че е непреклонен. Изражението на лицето му беше като на търпелив възрастен, който си има работа с очарователно, но безразсъдно дете.

— Защо няма да ме вземеш? — попитах аз.

— Първо на първо, това ще предизвика голям скандал. И без това вече ме смятат за ексцентричен и подозрителен, за някакъв безотговорен мечтател, който по цял ден броди из блатата и изучава растенията, вместо да поддържа славата на семейното име. Ако се покажа пред всички със седемнадесетгодишно момиче, целият Квартал ще почне да гъмжи от слухове, а ултраконсервативното ми семейство ще стои на първо място в това отношение. Ще си помислят най-лошото и нищо няма да ги убеди в обратното.

— Но…

— От друга страна, животът ми е съвсем спокоен и много добре организиран, а ти, дете мое, ще го разтърсиш из основи. Аз съм ужасно отегчителен и ми е невъзможно да се откъсна от моя начин на живот. Когато не събирам образци и информация, съм потънал до гуша в заниманията си и съм обграден от бележки, драсканици и… — той поклати глава. — Невъзможно е да те взема в Ню Орлиънс и да те пусна да се оправяш сама — това не е място за само момиче. Невъзможно ми е да поема отговорността за твоето бъдещо благополучие.

Не казах нищо. Нямах сили за това, нито пък можех да го погледна в очите. Големите надежди изчезнаха и ме обхвана разочарование. Разбира се, че няма да ме вземе в Ню Орлиънс със себе си. Той… си има свой живот и не ми дължи нищо. Беше много вежлив и щедър, но не бива да очаквам… Вдигнах очи и му се усмихнах смело. Джулиън се намръщи. Явно се чувстваше неудобно.

— Разбираш ли ме? — попита той.

— Естествено, че те разбирам — изрекох аз привидно весело. — Ти… направи прекалено много за мен досега. Не си… не си длъжен да отговаряш за мене. Мога и сама да се погрижа за себе си. Ще си намеря работа и… и ще преживявам някак.

Той се намръщи още повече. Хвана и двете ми ръце и ги стисна много силно. Вгледа се в очите ми. Изглеждаше разкъсван от противоречиви чувства. Стори ми се, че иска да каже нещо, но само стискаше ръцете ми. След миг въздъхна и ги пусна. Когато заговори, гласът му зазвуча съвсем прозаично.

— Ще оставя парите за теб в един плик на бюрото — изрече той. — Утре сутринта ще трябва да си подредя документите и да сложа етикети на някои образци, затова няма да закусвам с теб. Поръчах да ни донесат закуската по стаите в осем часа. — Ще намина да те видя, преди да се кача на борда на парахода.

Просто кимнах. Джулиън ме потупа по ръката.

— Лека нощ, Дана.

— Лека нощ — казах аз.

Той си отиде и аз влязох в стаята. Леглото беше божествено, толкова беше меко. Чаршафите ухаеха на върбинка. Но знаех, че няма да заспя скоро.

Дълбоко бърках. Потънах в обятията на тъгата и почти веднага заспах. Събудих се няколко часа по-късно, когато през прозореца бликаха ранните слънчеви лъчи, които очертаваха лениви жълто-бели езерца по килима. Тъгата още беше в мен и ме поздрави, сякаш беше някакво живо и осезаемо създание. „Той си отива днес, помислих си аз, и няма да го видя никога повече“. От тази мисъл ме заболя повече, отколкото очаквах. Познавах Джулиън Етиен само от два дена и вече… и вече ми се струваше, че съм го познавала, откакто се помня.

„Имаш всичко необходимо, за да бъдеш щастлива, казах си аз. Най-сетне се измъкна от блатата и избяга от Клем, Джейк и Ранди и ще си намериш работа. Вярно е, че ще разчиташ само на себе си, но ти знаеше това от самото начало. Той не означава нищо за теб. Ще ти липсва известно време, наистина, но всичко ще тръгне по вода и… и няма защо да се излежаваш в кревата и да се самосъжаляваш толкова.“

Най-сетне изскочих от леглото, облякох си новите дрехи и си сресах косата. Още ми беше криво, но бях решила твърдо да си оправя настроението. Донесоха закуската, а тя беше действително изобилна. Въпреки че не ми се ядеше много, се насилих и изядох всичко. Един Господ знае кога ще имам възможност да се наям пак така. Беше някъде след девет и нямах какво друго да правя, освен да седя в стаята и да чакам Джулиън да дойде да се сбогува с мен. Стори ми се, че ще полудея, ако продължа да стоя така.

Реших да огледам града и да го опозная отблизо. Така може би ще ми хрумне някоя идея как да си намеря работа. Взех чадърчето, излязох от стаята и слязох на долния етаж. Няколко души ме изгледаха, докато преминавах през фоайето. Подозирах, че ленената рокля на ивици и с голямо деколте не е най-подходяща за този ранен час, но тя беше всичко, което имах.

Само няколко души вървяха нагоре-надолу по паветата. Те бяха предимно жени на средна възраст с пазарски чанти или слугини негърки, които бяха излезли да направят някои покупки. Малко по-нататък по улицата имаше голям магазин с витрини от шлифовано стъкло, които излагаха на показ различни дрехи. Спрях и вперих поглед в ръкавиците, дамските чанти, бонетата и хубавите рокли.

Докато им се възхищавах, отвътре излезе една удивителна на вид жена на средна възраст. Тя беше доста закръглена, но съвсем не дебела. Имаше много ярка бакъреночервена коса и изумруденозелени очи. Носеше пищна рокля в черно и зелено и ухаеше на парфюм.

— Добро утро, мила — каза ми тя. — Отскоро ли си в града?

Имаше сърдечен и много приятелски глас. Усмихнах се.

— Пристигнах снощи — отвърнах аз.

— Не си спомням да съм те виждала тук. Казвам се мисис Уилямс, мила, но всички приятели ми казват Порена. Виждам, че се възхищаваш на тези рокли — съвсем не ти подхождат — довери ми тя. — Прекалено са превзети и благоприлични. На теб ти трябва нещо с малко повече блясък като това, което носиш.

Изненадах се.

— Харесвате ли тази рокля?

— Първокачествена е, мила. Сигурно си си продала душата за нея. Обзалагам се, че е от Ню Орлиънс и е дело на Корин. Тя е най-добрата шивачка. Изучила е занаята в Париж, доколкото разбрах. Дълго ли ще стоиш в града, мила?

— Вероятно. Търся си работа.

Изумруденозелените очи на мисис Уилямс блеснаха с още по-явен интерес. Помислих си, че тя е настроена дружелюбно и се държи майчински с мен. Тя беше първият човек, който не ме зяпаше така, сякаш съм някакъв изрод с две глави.

— И каква… ъ-ъ… работа умееш да вършиш? — попита тя.

— Всякаква. Умея да готвя, да чистя къщата или да доя кравите, да изпера. Почти всичко.

При тези думи едната й вежда подскочи нагоре.

— Може би… ъ-ъ… съм в състояние да ти помогна, мила — изрече тя.

Сега беше мой ред да се стресна.

— Наистина ли?

— Винаги може да ми потрябва допълнителна работна ръка в… ъ-ъ… в кухнята. Защо не дойдеш с мен да ти покажа дома си. Сигурна съм, че ще ти хареса. Ще ти дам и стая, в която да живееш.

— Защо…

Мисис Уилямс ми се усмихна майчински.

— Търсех ново момиче, което да ми помага, мила, и си мисля, че ти подхождаш идеално за целта.

— Не ми е възможно да дойда с вас точно сега — изрекох аз. — Трябва да се върна в хана. Един… приятел ме чака там.

— О — каза тя разочаровано. — Значи си с някого?

— Той… заминава за Ню Орлиънс по обяд — казах аз. — Ето защо трябва да се върна, за да се сбогувам с него.

Тя изпита явно облекчение.

— Разбирам — изрече тя. — Ние… ъ-ъ… не искаме той да се тревожи за теб.

— Може би… може би ще успея да дойда по-късно при вас — предложих аз.

— Това ще бъде чудесно, мила. Тя се намира веднага, след като излезеш от града, в края на Джефърс Роуд. Невъзможно е да не я забележиш. Продължавай да вървиш, мини покрай ореховата горичка и ще стигнеш до нас. Голямата розова къща.

— Розова?

— Винаги съм смятала, че розовият цвят носи щастие. Знаеш ли какво, мила, защо да не пратя с теб и Хенри. Това ще ни спести много неприятности. Ще си вземеш багажа и ще го сложиш вътре при него.

Нямах никакъв багаж, но си помислих, че ще бъде по-добре да не й споменавам това. Казах й, че това е много учтиво от нейна страна и тя каза на Хенри да ме чака пред хана в един часа. После ме потупа по ръката. Изглеждаше невероятно доволна от себе си.

Настроението ми се беше оправило в значителна степен, когато потеглих в обратна посока към хана. Изпитвах боязън при мисълта, че ще се сбогувам с Джулиън и ще го гледам как си отива, но поне имах вече къде да отида. Мисис Уилямс и аз още не бяхме обсъждали заплащането. Нямах представа колко ще ми плаща, но възнамерявах да спестявам почти всичко. Прекосих бавно парка и пресякох улицата към хана. Качих се бавно по стълбите. Когато влязох във фоайето на хотела, се изненадах, когато видях, че Джулиън се е облегнал на тезгяха и държи здраво служителя за ръката, като го гледа гневно, докато го разпитва за нещо. Служителят поклати неспокойно глава. След като ме видя, изпита явно облекчение и ме посочи. Джулиън пусна ръката му. Положи всички усилия да се успокои, тръгна към мен и ме хвана за лакътя. Рединготът му беше омачкан, а шалчето се беше развързало. Не каза и дума. Само стисна лакътя ми. Изведе ме на верандата и ме задърпа грубо настрани.

Кафявите му очи бяха потъмнели от гняв. Интересно защо се държи така. Това държание не беше характерно за него. Още се мъчеше да се успокои. Не произнасяше и дума, само се мръщеше. Затова седнах на един от плетените столове и си свалих обувките. Какво удоволствие!

— Търсих те навсякъде! — заяви ми той.

— О?

— От час и половина те търся. Никой не те беше видял. Нито камериерката, нито служителят на рецепцията. Едва не полудях от тревога. Помислих си, че нещо… по дяволите, дете! Къде, по дяволите, беше?

— Излязох на разходка — казах аз, докато се търках по петата на левия си крак. — Ходих в града да видя магазините.

— В тази рокля? — Той беше ужасен.

— Нямам друга — напомних му аз.

Той поклати глава.

— Мили Боже — прошепна той.

— Мислех, че си в стаята и си подреждаш документите и слагаш етикетчета на разните образци и други такива неща.

— Не успях да се концентрирам — каза той. — Не съм спал през нощта. Мислех си за теб и за начина, по който те гледаха мъжете, онзи рус младеж, например. О, да, видях, че ти кима, усмихва ти се и ти маха с ръка. Съвсем не ми харесва този момък. Ако не бях там да те наглеждам… — Той спря да говори. Беше много мрачен.

— Нема… няма защо да се дразниш толкова — казах му аз. — Мъжете постоянно ме гледат така и ми сигнализират по някакъв начин. Знам как да се пазя от тях.

— Разбира се, че знаеш — отвърна той.

— Знам — натъртих язвително. — И ни съм дете, каквото и да си мислиш и не ми трябва някой да ме наглежда.

— Нима?

— Не, не ми трябва — изрекох сопнато. — Просто… си върви в Ню Орлиънс и не се безпокой за мен. Всичко ще бъде наред при мен. Не съм твоята отговорност, не си ли спомняш?

— И аз така си казвах.

— Освен това — добавих аз. — Вече си имам работа.

— Наистина ли?

— Тази сутрин срещнах една много приятна дама, мисис Лорена Уилямс. Тя се държа много приятелски с мен. Когато й казах, че си търся работа, тя ми каза, че търси ново момиче, което да й помага и аз ще подхождам идеално за целта. Тя има голяма розова къща, която се намира малко извън града. Ще ми даде стая и…

— Мили Боже!

Този път не шепнеше. Възкликна толкова гръмогласно, че едва не паднах от стола. Погледнах го удивено и реших, че сигурно се е побъркал. Повечето побъркани си изглеждат съвсем наред първият път, когато ги видиш. Привидно са нормални като всички други, докато не ги раздразниш. Тогава разбираш, че са съвсем смахнати. Джулиън ме погледна възмутено и каза, че съм само едно бебе. Толкова съм била зелена, че ще порасна, ако ме забучи в земята. Каза и че съм безнадеждно наивна и представлявам опасност за човечеството. Седях съвсем спокойно, кимах на всичко, което ми казваше и гледах да не го дразня. Реших да му отстъпвам, само и само да не побеснее. Накрая му свършиха силите и спря. Въздъхна отчаяно и ми заповяда да тръгвам.

Издърпа ме от стола и ме поведе пак по верандата. Сега изглеждаше съвсем спокоен и напълно примирен със съдбата.

— Къде… къде отиваме? — попитах неспокойно.

— Отиваме да вземем багажа ми. После ще вземем някой файтон и ще идем да ти купим прилични обувки и дрехи. След това ще се качим на борда на парахода за Ню Орлиънс. Съвсем съм се побъркал, напълно съзнавам това, но никога няма да си простя, ако те оставя на милостта на…

Той поклати отново глава.

— Защо мен, Господи? — попита той.

Помислих си, че ще се пръсна от радост.