Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (2)

2

Блатото беше опасно място, но не се боях от него. Познавах добре всички заплахи. Знаех как да ги избягвам, защото скитах по тези краища от малка. Вярно е, че имаше змии, но котънмауф^[1] живееха във водата, а другите не те закачаха, ако ти не ги закачаш. Алигаторите бяха лениви и мудни създания, които се бяха сгушили в калта на крайбрежието. Приличаха на покрити с люспи зеленикавокафяви дънери. Никога не щракаха със зъби, ако не ги тревожиш. Имаше плаващ пясък, който беше в състояние да те всмуче, както си ходиш, и да те погълне целия, но всеки, който знаеше нещо за блатата, можеше да разпознае веднага тези лепкави сиво-кафяви тресавища. Блатото беше влажно и мъгливо място, което беше бледосиво, зелено и светлокафяво. Само отделни съвсем слаби жълтеникави слънчеви лъчи се процеждаха през гъстия балдахин от клони отгоре.

Тук имаше и диви цветя, гроздове от крехки розови и бледо лилави цветове, които растяха на сянка. На отделни места имаше дълги лози, обсипани с тъмночервени цветове с форма на камбана. Най-хубави от тях бяха дивите орхидеи. Трудно се намираха, но бяха прелестни. Чувствах се като у дома си между чепатите стари кипариси, чиито корени бяха излезли навън.

Почвата пружинираше под босите ми крака. Жуженето на насекомите и птичият грак оживяваха блатото. Звуците се чуваха странно изкривени. Ехото им беше чудновато и понякога наподобяваше крясъци на изтезавани хора. Някои казваха, че блатото е обитавано от призраци и е пълно със зли духове, които си викат един на друг, но аз знаех, че това са глупости. Цял живот бях скитала тук, а не бях видяла и един дух. Двукраките, обути в панталони, ме безпокояха много повече.

„Ма ще се оправи“, повтарях си непрекъснато. След малко почти си повярвах. Мисълта за някои неща е толкова ужасна, че ти се налага да се криеш от тях. Трябва да се самозалъгваш, че те не са такива, каквито изглеждат.

Чинките се срещаха рядко по нашия край. Суеверните хора вярваха, че човек вижда чинка преди смъртта си. Това бяха глупости, разбира се. Все едно да започна да вярвам, че съществуват духове, които обикалят по блатата и дебнат. Ма не беше видяла никаква чинка. Просто си я беше въобразила. Бях станала още от зори, а не видях никаква птица. Ма само си е мислела, че е будна. Видяла е всичко насън. Нямах намерение да си губя времето с такива глупости.

Трябваше ми поне половин час, за да стигна до дома на Мама Лу, защото тя живееше дълбоко в блатото, колкото е възможно по-далеч от другите хора. Колибата й се издигаше до едно равно кафяво езерце. Мокри бели и жълти лилии покриваха по-голямата част от мазната му повърхност. Въпреки че беше стара и захабена от времето, колибата беше в удивително добро състояние и не се беше срутила като повечето постройки по нашия край. Зеленият като мъх покрив въобще не беше хлътнал. Малка веранда се извиваше покрай предната част и едната страна на колибата й хвърляше сянка в слънчевите дни. В двора, който водеше надолу към езерото, растяха безброй диви цветя. Отзад имаше обширна градина с билки. Мястото изглеждаше приятно. Съвсем не беше мрачно и заплашително.

Откакто се помнехме, Мама Лу живееше тук и правеше своите любовни еликсири и лекарства. Тя избягваше другите хора. Единствените й съжители бяха няколко големи, покрити с козина котки. Хората казваха, че е сигурно почти стогодишна. Според слуховете старият й господар я освободил, след като тя го проклела и едва не предизвикала гибелта му. Легендата твърдеше, че я докарали от Африка във вериги. Дивата и свирепа млада принцеса била лечителка в родното си племе и знаела всички тайни на черната магия. Местните хора бяха убедени, че тя е вещица и не припарваха до нейната колиба, освен ако не им трябваха билки или лекове.

Веднъж преди много години, когато бях съвсем малко момиче и още не се ориентирах добре в блатото, се загубих. Много се изплаших. Мама Лу дойде, хвана ме за ръката и ме поведе към къщи, без да ми каже дума. Разбрах, че ме е „видяла“ как се изгубвам и е дошла да ме спаси. След това често се измъквах тайно от къщи, за да й ходя на гости. Бях като омагьосана от сбръчканата чернокожа старица, която виждаше толкова много и беше тъй мъдра.

Долових благоуханията от билките, които растяха в оградената със стени градина. Ароматът от мак, който растеше нагъсто зад къщата, надделяваше над всички други миризми. Хората се дивяха как е възможно Мама Лу да отглежда толкова много екзотични растения посред блатото. Смятаха това за черна магия. Билките и трябваха за лековете, които правеше. За тези цели служеше и макът, и кората от някои дървета. Приближих се към верандата със сиренето и яйцата. Дъсчената врата се отвори. Мама Лу излезе на верандата. Съвсем не се изненада, като ме видя. Държеше малко кафяво шишенце, пълно с гъста течност.

— Ето лекарството — каза тя.

Тя знаеше. Очаквала ме е.

— Донесох ти малко яйца и сирене, Мамо Лу. Запазих за теб най-хубавите яйца и лично направих сиренето.

Мама Лу кимна мрачно и ме изгледа изучаващо с пронизващите си черно-кафяви очи. Тя беше дребна, прегърбена и съсухрена. Лицето й беше мършаво и тъмно. Гънките и бръчките й бяха толкова много, че се застъпваха една друга.

— През всички тези години малката Дана идва да вижда Мама Лу. Не се бои от мен като другите.

— Ти си ми приятелка — изрекох простичко аз.

Мама Лу кимна повторно, без да снема от мен изучаващия си поглед. Стори ми се, че нещо я тревожи. Един от нейните котараци, който беше огромен и с настръхнала козина, се появи на завоя на верандата и се изви около краката й, като ме гледаше с неприкрита враждебност. Ебенизър не беше черен като последния преди него, но беше не по-малко заплашителен. Котките на Мама Лу бяха нейните близки. Всички вярваха, че те могат да се превръщат в други създания. Всички магьосници имаха котки, които изпълняваха техните заповеди.

— Знаеше, че идвам — казах аз.

— Мама Лу знаеше.

— Ма имаше лош пристъп и…

— Имам лекарството, за което идваш.

— Ма… Ма ще оздравее, нали?

Тя не обърна внимание на въпроса ми. Черно-кафявите й очи припламнаха, докато тя продължаваше да ме оглежда. Изминаха няколко сякаш безкрайни мига. Чувствах се малко неловко. Стисках дръжката на кошницата. Ручейчета от пот се стичаха по гърба ми. Мама Лу присви лицето си в гримаса. После протегна ръка и ме докосна леко по бузата. Връхчетата на пръстите й бяха меки като кадифе и като че вибрираха от силата й.

— Пораснала си — изграчи тя тихо. — Вече не си дете. Това е добре. Ще помогне.

— Какво искаш да кажеш?

— Силна си — каза ми тя. — Вътре в теб има скрита сила, воля да победиш. Тази воля се вижда през теб.

Мама Лу кимна, сякаш се съгласяваше с някакви свои мисли. Главата й се заклати нагоре-надолу. След това прогони котака и ми даде шишето с лекарството. Пуснах го в джоба на полата си.

— Хайде влез, дете — изрече тихо Мама Лу. — Направила съм медени питки. Винаги си обичала медените питки на Мама Лу.

В колибата беше прохладно и полутъмно. От гредите отгоре висяха билки, които се сушаха. Дългата лавица покрай едната стена беше отрупана догоре с кутии и сандъчета. Имаше два очукани стари бамбукови стола. Помежду им стоеше обвита в кожа ракла. Мама Лу запали свещта на издраскания калаен свещник и го сложи на раклата. На мъждивата светлина видях странните маски, които висяха на стената срещу лавицата. Те бяха удивително издялани и страшно грозни. Една от тях беше заобиколена от дълга изсушена трева, която приличаше на лъвска грива. Трите свирепи лица сякаш правеха гримаси, когато светлината трепваше по повърхността им.

— Донеси медените питки, дете. Мама Лу няма сили, както преди. Старите ми кости са много уморени.

— Наистина не искам медени питки, Мамо Лу.

— Не — каза тя, — ти искаш да си поговорим. Седни. — Разкажи ми, дете — изграчи тя.

— Съ… сънувах един сън, Мамо Лу. Сънувам го от известно време и той… той винаги е същият.

Тя поклати глава. Изчака ме да продължа. Разказах й за съня: мъглата, мъжа, за когото усещах, че е висок и хубав, но не го виждах ясно, за голямата река наблизо. Не й разказах какво чувствах, когато се събуждах. Неизвестно защо, ми беше трудно да говоря за това. Мама Лу слушаше внимателно, облегната на стола си. Когато свърших, тя пак поклати глава и кимна.

— Ти имаш зрението — обяви тя.

— Зрението?

— Дете, всеки го има в една или друга степен, само че повечето хора никога не усещат, че го притежават. То идва и си отива като проблясък в ума, а те само се объркват за миг и го забравят.

— Този сън…

— То идва и насън, дете, само че повечето хора забравят какво са сънували веднага щом си отворят очите. Понякога зрението идва само веднъж, почти незабележимо, като лека мъгла, а друг път се завръща непрекъснато като твоя сън.

— След това… аз…

— Ще срещнеш този мъж.

— Как ще разбера? Никога не съм виждала лицето му.

— Когато му дойде времето, ще го познаеш.

— Ще ме хване ли за ръцете и ще ме притегли ли към себе си?

— До реката и ще се чувстваш като в съня.

— Той… той добър човек ли е, Мамо Лу?

Мама Лу се намръщи и ме повика с жест. Станах и коленичих пред нея. Мама Лу сложи ръцете си на слепоочията ми и се вгледа внимателно в очите ми. Ебенизър издаде звуци на неудоволствие. Мама Лу го блъсна настрана. Пламъкът на свещта затанцува лудо и захвърля сенки върху стените. Необикновените маски като че ли промениха изражението си. Мама Лу няколко сякаш безкрайни мига не откъсна поглед от мен. Тънките й устни помръдваха по краищата. Очите й бяха удивително безизразни. Май се намираше в транс. Потреперих леко, докато гладките като кадифе връхчета на пръстите и ме натискаха по слепоочията и мачкаха нежно кожата ми.

— Какво… какво виждаш? — прошепнах аз.

Мама Лу като че ли не ме чу. Минаха още няколко секунди. След това тя въздъхна и се облегна назад. Ръцете й се отпуснаха в скута. Изглеждаше изчерпана.

— Виждам много неща, момиче. Те идват разпокъсани. Някои от тях направо нямат смисъл.

— Мъжа? Видя ли го?

— Те са четирима мъже. Единият, той е добър. Другият, той е добър и лош. Добър е, но прави лошо. Третият — тя се поколеба — това, което той иска, е противоестествено, то е лошо и ти трябва… — Мама Лу спря рязко и се намръщи силно.

— Какво трябва да направя, Мамо Лу?

— Не бива да правиш това. То е грешно, против природата е.

Втренчих се в нея и се намръщих. Мама Лу също стоеше намръщена. Тъмните й очи гледаха озадачено.

— Не… не разбирам — казах аз. — Какво не бива да правя?

Мама Лу поклати глава и се намръщи още повече.

— Не е ясно, дете. Впечатлението, чувството, което имам, е много силно, но… е разпокъсано. Всичко, което знам, че трябва да се пазиш от този мъж.

— Това… онзи до реката ли е?

— Онзи до реката е един от четиримата, но… този, от когото трябва да се пазиш… — Мама Лу разтърси глава и се намръщи този път, тъй като бе разочарована от себе си. — Понякога е така: имаш някаква представа, но не можеш да я опишеш ясно.

— Четирима мъже — произнесох замислено. — Ще… ще ги обичам ли?

— Двама от тях ще обичаш от все сърце и душа, а другите двама — тя се подвоуми и се съсредоточи. Полагаше всички усилия да проникне по-дълбоко в неясното царство на спомените си. — Другите двама няма да обичаш, но…

Тя спря рязко да говори. Беше разтревожена.

— Но трябва да се пазя от единия от тях — казах аз.

Мама Лу кимна. Къдравата й глава се поклати.

— Те са още повече — рече тя.

Тя се облегна на стола и затвори пак очи. Забрави за съществуването ми, докато надничаше в неясното бъдеще. Коленичих пред нея. Бях съвсем спокойна и чаках. Пламъкът на свещта танцуваше и подскачаше. Рисуваше странни шарки по стените. Ебенизър се беше свил в ъгъла, мъркаше гневно и ме гледаше озлобено с изпълнените си с омраза очи. Пак мина известно време. След това старата негърка въздъхна, поклати глава и отвори очи. Когато проговори, думите й прозвучаха доста нерешително. Тя се беше объркала напълно.

— Просто… просто няма никакъв смисъл — изрече тя, — но именно така става понякога. Виждам те и… и ти си зад полукръг от светлини и носиш хубава рокля. Май че е от коприна, да, коприна на бели и златисти ивици. Ти носиш и бляскави стъкълца, на шията ти има огърлица от бляскави стъкълца, нали разбираш, бижута, може би диаманти. Светлините проблясват и хората… хора, много хора, те гледат и много се вълнуват, вдигат много силен шум, но… но ти изобщо не се страхуваш. Усмихваш се.

Мама Лу замълча и отвори очи, слисана от видението.

— Права си — казах аз. — Няма никакъв смисъл. Не разбрах нищо от това, което ми разказа.

— Ще го разбереш — увери ме тихо Мама Лу. — Когато му дойде времето, когато това се случи, всичко ще си дойде на мястото. Ти ще бъдеш на това място, на което принадлежиш, дете, и ще бъдеш — тя се подвоуми и се намръщи, докато надзърташе в бъдещето. — Ще бъдеш тази… тази, която всички познават.

— Хората, които вдигат шум ли?

Тя кимна.

— Ще бъдеш известна личност.

„Известна личност? Не разбирам за какво говори тя, казах си аз. Вълнуващо е да си представям, че съм облякла копринена рокля и нося брилянти, но какво означава кръгът от светлини? И всички тези хора, които ме гледат и вдигат силен шум?“

— Ти взе лекарството за нея, дете. Лекарството на Мама Лу е най-доброто. То ще облекчи болките й.

— Но…

Мама Лу поклати нетърпеливо глава и се изправи, като протегна ръка към моята, за да й помогна. И аз станах. Бях разочарована. Предишният страх ме обзе отново. Бях сигурна, че тя знае нещо, но не иска да ми го каже. Защо? Дали не е… нещо лошо?

— Мамо Лу… — гласът ми потрепери.

— Не задавай на Мама Лу повече въпроси. Имам си работа. Трябва да набера билки и да ги изсуша. Нямам повече време да си бъбря с тебе.

— Благодаря… благодаря ти, Мамо Лу. Ще гледам следващия път да ти донеса и малко захар.

Мама Лу не отговори. Избягваше да ме гледа в очите. Имах странното усещане, че никога няма да я видя отново и че старицата знае отлично това. Изведе ме на верандата. Ебенизър ни следваше, съскайки злобно. Небето беше по-тъмно отпреди. Облаците закриваха изцяло слънцето. Всичко изглеждаше калаено сиво, матовозелено и мръснокафяво. Една жаба скочи в езерото. Водните лилии затрепериха и видимо се уголемиха. Мама Лу ме хвана пак за ръка. Стисна я здраво, обаче костеливата й длан беше необикновено гладка. Черно-кафявите й очи се втренчиха внимателно в моите, но усетих, че виждат много повече неща, а не само момичето с мръсно лице и парцалива розова рокля пред тях. Не каза нищо известно време. Когато проговори най-сетне, гласът й прозвуча уморено и като птичи грак.

— Както казах, дете, ти си силна. Ще прозреш смисъла на думите ми.

— Ще… ще ми трябва ли сила?

— Бъдещето няма да е леко за теб, малка Дана, и ти ще страдаш, но… ще изпиташ и голяма радост. Един ден ще изпиташ голяма радост, ще преживееш голяма любов. Сънят ще се случи в действителност.

Тази стара негърка с къдравата си сива коса и набръчканите черни бузи беше единствената приятелка, която бях имала някога. Усещах, че няма да я видя никога повече. Мама Лу като че ли прочете мислите ми. Тя кимна, сякаш за да потвърди правотата им. Пусна ръката ми и тръгна да се прибира. Ебенизър обви дебелото си тяло около глезените й, като продължаваше да съска към мен.

— Сбогом, Мамо Лу — изрекох тихо.

— Пази се, дете.

Докато вървях през гъстите влажни тунели от сиво и зелено, си мислех за думите на Мама Лу. Не бях суеверна глупачка като повечето хора в блатата. Но знаех, че Мама Лу действително „вижда“. Знаех, че всичко, което тя каза, ще се сбъдне, колкото и да се опитвам да се убеждавам, че това са глупости. Четирима мъже… четирима, които ще обичам, един, от когото трябва да се пазя. Какво ли означава това?

Слънцето беше високо и напичаше, когато се добрах най-сетне до фермата. Горещите вълни трептяха видимо във въздуха. Потта се стичаше бавно по гърба ми. Нямаше и полъх от вятър. Спрях в двора. Вдигнах ръцете си, за да отметна увисналите и тежки медноруси кичури от бузите си. Гърдите ми се издадоха напред и едва не изскочиха от парцаливия напрашен розов корсаж. Пригладих косата си назад. Така ми се искаше да се изкъпя.

Точно когато оправях корсажа на роклята си, усетих, че нечии очи са впили поглед в мен. Усещането беше много силно и неприятно. Все едно, че някой ме беше докоснал с ръка. Обърнах се смутено. На ъгъла на обора стоеше той. Нямах представа откога е стоял там и ме е гледал, докато съм си мечтала за банята, но знаех, че ме е гледал как прикривам пълните си гърди с корсажа. Бузите ми поруменяха. Стана ми неловко и се разгневих. Изпитах и още нещо — същия инстинктивен страх, който усещах всеки път, когато вторият ми баща ме гледаше с начумерените си очи, които бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни.

— Добро утро, Дана — каза той.

Клем О’Мали беше на четиридесет и пет години, обаче имаше мощно сексуално излъчване, което лъхаше от него като аромат на мускус. Въпреки че беше току-що изпрана, тънката му бяла риза почваше да се навлажнява от потта. Той миришеше на кожа, пот и мъжка плът. Неприкритото силно желание, което се таеше в синьо-черните му очи, ме караше да треперя вътрешно от ужас. Знаех какво иска — същото, което желаеха Джейк, Ранди и другите. Изопнах рамене и застанах предизвикателно студено срещу него.

— Не се плашиш от мен, нали, малка Дано?

— Не се плаша от теб, Клем.

— И не бива. Не бих ти сторил зло и пари да ми предлагат. Ти порасна прекалено бързо. Да-а, съвсем си съзряла. Късно забелязах това. Има си хас да не забележа как едва не изскочиха гърдите ти от тази твоя рокля. Много си хубава.

Не му отвърнах, а продължих да го гледам невъзмутимо. Така си беше, боях се от него, но нямах намерение да му позволявам да го забележи. Заклех се мислено, че ще му издраскам очите и ще го ритна в топките, ако посмее да ми посегне.

— Джейк и Ранди ми казаха, че много си почнала да се надуваш напоследък — каза той.

— Така ли?

— Сигурно защото си нервна и раздразнителна като майка си. Май си много напрегната и не знаеш как да се отпуснеш. Вече си достатъчно голяма. Не е нужно да браниш толкова отчаяно девствеността си.

— Това не е твоя работа, Клем.

— Аз ти осигурявам покрива над главата и храната, дето я ядеш.

— А аз блъскам като робиня за тебе — отвърнах му дръзко. — Иди при Джеси или при някоя друга уличница, Клем. Ако си знаеш интереса, ще ме оставиш на мира.

Очите му се напрегнаха и блеснаха от гняв. Устата му се присви и образува грозна линия. Клем вдъхваше ужас в двете си момчета, в Ма и във всички наоколо с грубата си сила и отвратителните си обноски, но аз нямаше да му позволя да ме сплаши. Преди само ме гледаше. Никога не ми беше говорил толкова нагло и не беше разкривал така ясно намерението си. Не биваше да се поддавам на увещаванията му. Въпреки че треперех отвътре, продължих да го гледам втренчено и предизвикателно.

Известно време ме гледаше вбесено, като полагаше усилия да овладее гнева си. Придоби много заплашителен вид. Най-накрая изпръхтя като бик.

— Къде беше? — запита той.

— Ходих да видя Мама Лу, за да взема лекарство за Ма. Тя пак имаше лош пристъп.

Това го накара да се спре. Изведнъж си спомни, че има жена, и тя е болна. Той рядко се сещаше за такива неща.

— Как е тя? — попита раздразнено той. — Току-що се връщам. Още не съм влизал вътре.

— Почиваше си, когато я оставих.

— Искам да проверя това-онова в обора — изрече той. — Приготви ми обеда. Виж как е и майка ти, госпожице. Няма да търпя повече да ми говори така малка повлекана като теб! Разбра ли?

Не отговорих. Вторият ми баща изпръхтя пак, обърна се и тръгна към обора. Широките му рамене изпъкваха ясно под влажния бял памучен плат. Поех си дълбоко дъх. Бях разтърсена от тази среща повече, отколкото ми се искаше да призная. Все някак ще трябва да избягам от тук. Все някак ще трябва да излекувам Ма и да измъкна и нея оттук. Нейното семейство… може би ще успеем да се доберем до нейното семейство. Те със сигурност няма да я пропъдят. По-рано не сме напускали това ужасно място… Не пожелах да мисля повече за това. Изпънах рамене и влязох в къщата.

Нещо не беше наред. Веднага го усетих. Коридорът беше полутъмен. В къщата беше съвсем спокойно, прекалено спокойно. От горещия задушен въздух лъхаше на нещо злокобно. Тишината също беше злокобна. Стори ми се, че къщата води някакъв собствен живот и сега е спотаила дъха си. Инстинктивно се уплаших, защото знаех, вече знаех. Усещах го с цялото си тяло. Бузите ми пребледняха. За миг застинах. Нямах сили да помръдна. Паниката ме обзе мигновено. Замая ми се главата и за малко не се изплаших. Впих нокти в дланите си и помолих Бог да ми даде малко сила. После хукнах по коридора към стаята на Ма.

Тя седеше в леглото. Лицето й беше пребледняло като восък от бяла свещ. Влажната й коса беше пригладена назад. Прекрасните й очи бяха широко отворени и гледаха с копнеж към нещо, което само тя виждаше. Чаршафът, който я покриваше, проблясваше в яркочервено. Буквално беше просмукан от кръв. Коленете ми омекнаха. Помислих си, че ще припадна.

— Дана — прошепна Ма.

— Ма. О, Ма!

— Тя се върна — гласът й едва се чуваше. — Червената птица се върна и… доведе семейството си. Ця… цяло ято червени птици. Виждаш ли ги, скъпа?

Болката и страхът, които изпитвах, бяха почти непоносими, но после сякаш спряха изведнъж. Не знам откъде се появи спокойствието, но то дойде точно тогава, когато имах нужда от него. Смъкнах изцапания чаршаф, захвърлих го и на негово място сложих нов. Бях се вцепенила от ужас и болката ме притискаше мъчително, но независимо от това от очите ми потекоха сълзи.

Измих лицето на Ма с влажно парче плат и намокрих устните й, които още се извиваха в усмивка. Слънчевата светлина проникваше през отворения прозорец. Във въздуха имаше сладък и лепкав аромат. Така ли миришеше смъртта? Хванах ръката на Ма и я стиснах. Тя ме погледна. Кафявите й очи с цвят на лешник блестяха от нежна обич.

— Но… не викай, скъпа моя — рече тя. — Не се страхувам. И ти не се бой.

— До… донесох ти лекарство, Ма. Ти… ще ти дам и ти…

— Много е късно за лекарства, скъпа — прошепна тя.

— Ма…

— Те дойдоха през прозореца и аз разбрах. Така… така е най-добре. Вече съм безполезна за всички и докато аз… ти, целият ти живот е пред теб, докато аз…

Тя се прекъсна рязко и се намръщи. После почна да трепери. Пуснах ръката й, завих я с чистия чаршаф и с юргана на кръпки. Пак седнах и я погалих нежно по бузата. Още ми се струваше, че всичко е нереално и сънувам. Не беше възможно да е истина.

— Ще оздравееш — изрекох аз, — ще оздравееш — все едно, че говореше някой друг.

— Дана? — Шепотът й бе едва доловим.

— Да, Ма.

— Обещай ми, че ще бъдеш силна.

— Ще бъда, Ма. Обещавам.

— Постигни… постигни нещо в живота си. Иска ми се да имах възможност да те напътствам, но… — шепотът заглъхна.

Усмивката изчезна от устните й и тя затвори очи. Дишаше леко, простенвайки. Лицето й беше бледо като восък. Блестеше леко от потта. Посивялата й медноруса коса също проблясваше от влагата. След миг отвори пак очи, видя ме и усмивката й се върна. Очите й загледаха весело, след като ме разпознаха.

— Робърт — изрече тя.

Мислеше си, че съм някой друг, някой на име Робърт.

— Ти така и не узна — пошепна тя. — Ако знаеше. О, Робърт, ако знаеше, нямаше… исках да умра тогава. Искаше ми се да спра да живея, но нямах право, защото носех нашето малко момиче. Те се държаха враждебно към мен, прогониха ме и си нямах никого…

— Ма. Ма, аз съм. Моля те…

— Дана?

— Тук съм, Ма.

— Но… Робърт? Къде е Робърт? Той беше тук. Преди малко беше тук. Не го обвинявай, Дана. Той така и не узна, нали разбираш. Ако знаеше, нямаше да ме изостави. Той… беше много хубав и силен. Приличаше на млад Бог. Знаех, че не е като нас, но не беше лош. Опитах се да им кажа, че го обичам. Казах им, но те не пожелаха да имат нещо общо с…

Произнасяше думите с голямо усилие. Едва ги чувах. Усетих, че Ма ми се изплъзва. Стаята като че ли се изпълни с някаква невидима сила, която я вдигна и я изтръгна от мен. Хванах здраво ръката й, като отчаяно се опитвах да я задържа.

— Ма — замолих я аз. — Ма!

— Дана?

— Да. Да… аз… аз съм тук, Ма.

— Направих това, което… бях длъжна да направя — прошепна тя. — Нямах към кого да се обърна, а после… после се появи Клем. На него му трябваше майка за двете му малки момчета и аз… очаквах да се родиш всеки момент и нямаше какво друго…

Гласът й отслабна още повече. Тъжните й хубави очи се изпълниха с безпокойство. Откакто се помнех, тя не отговаряше на въпросите ми, а ето че сега искаше да им даде отговор. Забелязах това. Тя се намръщи и се опита да намери сили, но такива просто не й бяха останали.

— Про… прости ми, скъпа моя.

— Ма! Няма какво да ти прощавам. Аз…

— Какво ще правиш занапред? До… допуснах грешка, ка… като крих толкова дълго от теб. Трябваше да ти кажа… трябваше да знаеш. Може… може би те ще… Ню Орлиънс… семейството. Може би те ще ми простят и… ти не си виновна. Може би те ще…

— Кой, Ма? Кои са…

Очите й се разшириха и се втренчиха към нещо, което не виждах. Преди малко беше напрегната и се тревожеше, а сега се беше отпуснала. По устните й пак играеше лека усмивка, сякаш в знак на поздрав. Горещи солени сълзи се търкаляха по бузите ми. Простенвах тихо. Ма ме чу. С голямо усилие се откъсна от видението си и ме погледна. Помъчи се да фокусира погледа си.

— Дана? Ти… ли си?

— Аз съм, Ма.

— Аз… — тя само вдиша.

— Да? Да, Ма?

— О… обичам те, скъпа.

— И аз те обичам! — изстенах аз.

Тя затвори очи. Пое си дълбоко дъх и издиша. Чу се леко изхриптяване. После настъпи тишина. Стиснах я за ръката. Усетих, че животът я напуска. Въздухът като че ли се размърда съвсем леко. Стори ми се, че нещо премина почти недоловимо, а след това всичко свърши, и Ма си отиде. Пуснах ръката й, наведох се съвсем спокойно и я целунах по бузата. Мислено се сбогувах с нея. После станах. Още бях спокойна и се огледах наоколо, без да виждам нищо. За щастие бях съвсем вцепенена. Поклатих глава и се втренчих в празното пространство пред мен. Как ще продължа да живея без нея!