Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (18)

18

Колко приятно е да се събудиш в прилична хотелска стая и да видиш късните утринни слънчеви лъчи да нахлуват през прозорците. Този хотел в Савана беше най-добрият, в който бяхме отсядали досега. Савана беше последният ни ангажимент през този сезон. Бяхме играли тук две седмици. Оставаше ни само една. Представихме целия си репертоар. Колко е хубаво да останеш толкова дълго на едно място. Изпънах се и се насладих на пукането на чистите ленени чаршафи и на шумоленето на покривката от розов атлаз. Споменът за някои от проклетите дупки, в които бяхме отсядали през последните няколко месеца, правеше удоволствието ми още по-голямо.

Донесоха ми каничка с кафе, няколко препечени филийки, сладко от ягоди, масло, няколко резенчета бекон и една бяла роза в крехка кристална ваза. Чувствах се ужасно разглезена. Нищо не му пречеше на Джейсън да ни настанява в хотел като този след сезона, който имахме — рядко имаше празни места на нашите представления. Той и Лора обявиха, че нашият успех се дължи на великолепните отзиви, които бях получила, както и на широко разпространените ми рисунки. Но знаех, че го казват от учтивост. Лора, защото си беше учтива, а Джейсън поради това, че все още се опитваше да ме вкара в леглото си.

Мили Боже, никак не му беше лесно. Позволявах му доста често да ме води на обяд, а от време на време излизахме и за някоя полунощна вечеря. Той беше забавен и очарователен. Неизменно почваше да се муси при поредния си неуспех да придвижи по-нататък отношенията ни. Много го харесвах и го намирах за извънредно привлекателен, но нямах намерение да почвам романтична любов с толкова непостоянен и темпераментен мъж като Джейсън Донован. Лора твърдеше, че съм ужасно несправедлива към него и ме уверяваше, че той наистина се измъчва. Никога по-рано не го била виждала да изглежда така, твърдеше тя, наистина страдал. И така да беше, здравият разум ми нашепваше, че трябва да го държа на една ръка разстояние от себе си, и именно това вършех постоянно.

Не че още не се изкушавах при мисълта за него.

Ще бъде хубаво да усетя как ме прегръщат тези силни ръце, да чуя как този тих стържещ глас нашепва гальовни думи и как това стройно и силно тяло топли моето посред нощ. Наистина ще бъде много хубаво. Съвсем не бях неуязвима за чара му и за невероятното му физическо привличане. Съвсем не. Той беше много възбуждащ мъж. Не отричах, че ме привлича силно, нито че желая същото, което желае и той. Но след като се бях опарила толкова лошо, бях станала изключително предпазлива. Нашият разочарован импресарио и автор на пиесите ни просто ще трябва да си намери друга играчка, а аз ще продължа да си лягам с някоя хубава книга.

Довърших закуската си, без да бързам. Измих се и си сресах косата. Отворих гардероба и извадих бялата муселинена рокля на тесни жълти и златисти ивици. Достатъчно горещо беше, за да нося муселин по средата на май. Зимата беше необикновено студена. Още си спомнях ледените гримьорни в Колумбия, Южна Каролина и как се свивах на кълбо под одеялата на десетина адски студени нощни влакове. Но през пролетта всичко беше избуяло пищно в зелено, а лятото обещаваше да се окаже действително знойно. Нямах и най-малка представа как ще прекарам летните месеци. Трупата ще бъде разпусната, щом свършим с уговорените представления тук, за да се съберем отново през септември. Успях да спестя по-голямата част от своята заплата, така че нямах никакви финансови тревоги. Можех да правя каквото си искам. Тъкмо приглаждах муселинената пола над бухналите бели фусти, когато на вратата се почука. Влезе Лора. Цялата беше грейнала. Беше облякла тъмносиня рокля. Забелязах, че по полата й има следи от трева.

— Хубава сутрин, нали? — каза тя.

— Хубава е — отвърнах аз. — Цялата ти коса е разрошена. В този час обикновено си още в леглото.

— Яздих — заяви ми тя.

Вдигнах вежди.

— Кон ли?

Тя кимна.

— Майкъл ме измъкна от леглото още призори и ме отведе в конюшнята. Протестирах много, разбира се, но е безполезно да спориш с него. Следващото нещо, което усетих, беше, че се озовах на гърба на онзи гигантски звяр и се носехме в галоп в парка. Никога не съм се качвала по-рано на кон и се уплаших, скъпа.

— Като гледам полата ти, май си паднала от него.

— Тъкмо почвах да разбирам как се прави, когато звярът неочаквано хукна. Майкъл извика и се опита да го спре и аз изведнъж полетях във въздуха. Паднах зад едни храсти. Земята беше мека и тревиста, така че не пострадах, но още не съм се съвзела, мила. Остана ли ти малко кафе?

— Мисля, че има още малко в каничката.

Лора си наля една чаша и застана на едно място. Гледаше замислено.

— Майкъл много се уплаши — каза тя. — Вдигна ме и ме прегърна. После провери дали по мен няма нещо счупено, шепнеше нежни слова и ме галеше по косата. Доста старателно ме прегледа дали нямам счупена кост — добави тя. — Намирахме се зад храстите и… ами…

— Лора, това е скандално!

— Беше божествено, мила. Майкъл е забележителен любовник, най-добрият, с когото съм била.

— Мислех, че се закле никога повече да не се забъркваш с актьор — напомних й аз.

— О, емоционално не съм се забърквала с него — почна да протестира тя, — но… ами, когато бонбонът ти е в чинията, защо да го оставяш там?

Лора отпи от кафето си и се усмихна. Изглеждаше изключително доволна от себе си. Прииска ми се й аз да бях толкова безгрижна и нехайна за тези работи. Ако постъпя и аз така, животът ми ще стане много по-лесен, а Джейсън ще бъде по-щастлив. Въздъхнах, като си спомних отново за Джейсън. През последните десет дена той беше в Атланта по „служебни причини“. Липсваше ми много повече, отколкото бих признала. Лора остави чашата си.

— Последвай примера ми, скъпа — каза тя.

— Така ли?

— Най-добрият начин да победиш един мъж е да си намериш друг мъж — каза ми тя, — а теб те чака един чудесен мъж.

— Така ли?

— Недей да скромничиш, миличка. Джейсън е луд по теб, а и той те привлича. Той е негодник, не отричам това, но е хубав, интелигентен и забавен и доколкото съм чувала, се представял отлично в леглото. Не те съветвам да се омъжваш за него. Само ти казвам, че трябва… ами, да се насладиш на бонбона.

Изгледах я. Лора се усмихна.

— Просто ти мисля доброто, миличка — изрече тя приветливо. — Това четене едва ли ти се отразява добре. Джейсън вехне по теб, откакто дойде в трупата. Дори не е погледнал към друга жена. А Господ ми е свидетел, че те постоянно му се предлагаха.

— Интересно кога ще се върне от Атланта — изрекох нехайно.

— Никой не знае. Пък и никой не знае защо изобщо му беше да отива там. Това е загадка и за Джексън. Вероятно има нещо общо с пиесата, която пише. Той постоянно пише нова пиеса, като се надява, че Националният театър в Атланта ще се съгласи да я играем там. Не искам да кажа нищо лошо за братовчед си, но много се съмнявам, че ще играем някога в Атланта. Националният театър има много високи изисквания. Те не си падат по сълзливи мелодрами. Боя се, че сме обречени да обикаляме из пущинаците.

— Савана едва ли е пущинак — обърнах й внимание.

— Но не е Атланта, мила. Не е и Ню Орлиънс. Не че се оплаквам, да не си помислиш нещо. Този сезон се справихме чудесно. Но не благодарение на главната ни актриса, бих добавила.

Бедната Кармелита. Тя положи всички усилия, за да убеди Джейсън да ме уволни. Остана много недоволна и обезсърчена от отказа му. Вместо да почне да пие, нашата главна дама се захвана да поглъща шоколад след шоколад и натрупа немалко килограми към фигурата си, която и без това не беше особено стройна. На Дулси й се наложи да й преправя постоянно дрехите, като се оплакваше шумно през цялото време. „Вече не я обличам, твърдеше тя. Сега я тапицирам!“ Неведнъж публиката викаше: „У-у!“ при появата на Кармелита на сцената. Само преди седмица един журналист тук, в Савана, написа статия, в която заявяваше, че е крайно време водещата дама на Донован да бъде натирена от трупата.

— Никога не съм искала да й заема мястото. Никога не съм се опитвала.

— Не, но го направи, мила. За пръв път в историята на трупата наивката получава двойно повече внимание и три пъти повече хвалебствия от главната дама.

— Какво да правя, като ме харесват.

— Така е. Какво да правиш, като си толкова хубава и имаш такъв талант. Ако поне малко обичах да се съревновавам, и аз щях да те мразя, нахалнице. Независимо от това, дали ти харесва, или не, ти си звездата на трупата.

— Глупости. Още съм под Майкъл, Кармелита и Били на афишите.

— И над мен — подметна тя. — Джейсън не иска да се главозамаеш. Това е единствената причина, поради която името ти не стои най-горе. Ти получи най-много внимание от страна на пресата, а и тази проклета рисунка продължават да я продават навсякъде.

Принудих се да се усмихна. Преди няколко месеца, докато играехме „Лена Марлоу“ в Монтгомъри, Алабама, един много талантлив млад художник направи скици на всички от трупата. Рисунката, която ме изобразяваше в разкошна рокля от златисто кадифе с голямо деколте, спечели невероятна популярност. Вестниците я показваха често. Копия от нея се продаваха във фоайетата на театрите по време на антрактите заедно с рисунките на другите от трупата. Лора винаги се закачаше с мен, защото от моята рисунка се продаваха два пъти повече бройки, отколкото на всички други, взети заедно. През тези месеци сигурно бях подписала стотици от тях на възторжени девойчета и на всякакви други поклонници и обожатели, които неизменно чакаха на изхода след представлението.

Лора се усмихна и си приглади изцапаната от тревата пола.

— Трябва да се върна в стаята си. Майкъл ще ме води на обяд. Трябва да се изкъпя, преоблека и да се погрижа за прическата си. Искаш ли да дойдеш с нас?

Поклатих глава.

— Ще отида в книжарницата.

— Така си и мислех — каза тя. — Помисли си за това, което ти казах, мила. Заслужаваш бонбон.

Отдавна исках да посетя книжарницата на Гитман, една от най-хубавите в Савана. Тук имаше удивителна сбирка от нови романи, като повечето от тях бяха внесени от Англия и Франция. Зарадвах се, когато открих нов том на Балзак и готически роман на мисис Ан Радклиф, който не бях чела.

— Романът на Радклиф е много страшен — ми каза пълната розовобузеста жена, която влезе от задната стая. — Четох го, когато бях момиче, това беше преди доста години. След това не можах да спя нощем без запалена свещ. Има една сцена в гробищата, от която ще ви се изправят косите.

— Не съм посещавала по-хубава книжарница — уверих я аз. — При вас има…

Оглеждах различни заглавия, бъбрейки с жената. Спрях внезапно, когато забелязах хубаво подвързан двутомник, сложен в кутия. „Флората и фауната на американския Юг“ беше изписано с ярки златни букви. Отдолу пишеше с по-малки букви Джулиън Етиен. Ръката ми потрепери, когато извадих един от томовете от кутията. Значи беше свършил най-накрая. И я беше публикувал. Отворих тома наслуки. Като че ли спрях да дишам, когато видях прекрасната цветна картина на цветето, което той рисуваше в онзи ден в блатата. Сърцето ми се изпълни с гордост, но и с тъга. Той е осъществил мечтата си, а аз не съм била там, за да споделя триумфа му.

— Добре ли сте, мис О’Мали? — попита мисис Гитман. — Изведнъж пребледняхте.

— Добре съм — казах аз. Затворих тома и го върнах в кутията. — Ще взема и тях — добавих аз.

— Последните — каза тя и отнесе двутомника на бюрото. — Ще повярвате ли, че продадох двадесет броя, а те са страшно скъпи. Разбира се, всички момичета си купиха по един брой след речта на мосю Етиен пред нашия Литературен кръг. След това дойде в магазина и подписа всичките си книги. Между другото и тази е подписана.

— Той… мосю Етиен е бил тук, в Савана?

— Преди три седмици. Толкова очарователен човек. Още е ерген, нали знаете, сигурно сте чела за него по вестниците. Самата аз щях да му изиграя цяла пиеса, ако смятах, че пълна вдовица на средна възраст като мен има и най-малък шанс да го спечели.

— Имало… имало е статии за него по вестниците?

— Скъпа, къде сте била през последните два месеца? Книгата предизвика истинска сензация, а Джулиън Етиен е най-модният автор. Той обикаля по целия Юг, държи речи и подписва книги. От него взимат интервюта всички по-важни вестници. Книгата претърпя вече четири издания, тези са от първото издание, между другото. Всички го търсят и канят.

— Кой би си помислил, че една книга за растенията ще стане толкова популярна? — казах си аз.

— Тя стана символ на престижа — обясни мисис Гитман. — Хората си я купуват, защото смятат, че всеки културен човек трябва да я притежава. Много малко от тях я четат, разбира се, но я слагат по гостните си, за да демонстрират колко са добре запознати. Всъщност тя е много приятна за четене. Написана е удивително добре и твърде остроумно.

— Не се изненадвам.

— Етиен е най-добрият си продавач, разбира се, като обикаля навсякъде, държи речи и очарова дамите. Четох, че е ходил във Вашингтон миналата седмица и президентът го е поканил да дойде в Белия дом. Не се и съмнявам, че е направил неотразимо впечатление на първата дама.

— Това е чудесно. Никой не заслужава успеха повече от Джулиън.

— Вие го познавате?

— Аз… съм го срещала в Ню Орлиънс — изрекох тихо. — Той е удивителна личност. Дали… изглеждаше ли щастлив, докато беше тук?

— Сияеше от радост — каза ми тя. — Той е горд до немай-къде от себе си, но същевременно е съвсем скромен. Сам е публикувал книгата си, нали знаете. Довери ми, че дори не е очаквал продажбите от нея да му върнат разходите. А сега изглежда, ще натрупа цяло състояние от нея. Добави и че семейството ще се възползва от това. Като толкова много добри стари семейства днес и Етиенови очевидно изпитват финансови затруднения.

Платих, докато мисис Гитман ми опаковаше книгите.

— Но ми се струва, че не си харчи всичките пари за семейството — добави тя, докато връзваше пакета с канап. — Докато беше тук, го видели в трапезарията на хотела с някаква разкошна брюнетка. Казвала се Амелия Джеймсън. Държали се съвсем дискретно и имали стаи на различни етажи, но няма съмнение, че пътуват заедно. Напълно естествено е, че толкова хубав и изискан мъж като мосю Етиен си има любовница.

— Разбира се — казах аз.

— Заповядайте, скъпа — тя ми подаде книгите. — Приятно ми беше да си поговоря с вас. Момичетата и аз сме решили да гледаме представлението тази вечер. Много ще се изненадат, когато им кажа кой е идвал тук днес.

Благодарих учтиво на мисис Гитман и излязох от магазина. Раздирах се от противоречиви чувства. Вървях покрай другите магазини и отвръщах на усмивките, които получавах, но мислите ми бяха насочени другаде. Изненадах се, когато забелязах, че се намирам пред хотела и се качвам по стълбите. По бузите ми се стичаха сълзи, докато си спомнях всичко, което се беше случило, и всичко, което бях изоставила.

Това е абсурдно, Дана, смъмрих се аз. Много по-добре си сега. Издържаш се сама и не зависиш от никого. И Джулиън е по-добре така. Най-сетне е постигнал своето и се наслаждава на всяка минута от своя трудно постигнат успех и… и вече не вехне по теб. Има си Амелия. Без съмнение тя се държи твърде добре с него. Спомних си ироничното й остроумие, светската й изтънченост и веселото й и безгрижно държание. Да, на него му трябва някоя като нея. Обществото няма да го гледа подозрително заради някоя хубава любовница. Впрочем именно това очакваха от него в света на Джулиън. Но те никога нямаше да приемат жена не от тяхната среда. Дори ако Чарлз не съществуваше, пак нямаше да се омъжа за Джулиън, независимо от това колко съм му благодарна. Една женитба с мен щеше да му съсипе живота. Щеше да се превърне в изгнаник в единствения свят, който беше познавал някога. Може и да се преструваше, че хорското мнение му е безразлично, но все пак си оставаше Етиен. Нямах право да го лишавам от всичко това, а неговият свят си имаше своите изисквания. Бях му направила голяма услуга, като напуснах Ню Орлиънс. Нямаше значение, че му бях причинила силна болка.

Колко се вълнувах заради него. Колко се радвах на успеха му. Неспокойният мечтател им беше дал да разберат. Най-сетне беше постигнал своето. Беше постигнал успех и се наслаждаваше на цялото това внимание и признание. Така и трябваше да бъде. Върху него се беше излял и дъжд от пари. Каква ирония на съдбата! Именно Джулиън ще напълни опразнените сейфове на семейството. Чарлз винаги досега е бил шефът, този, който изкарва хляба на семейството и държи юздите. Но Джулиън беше този, който постигна големия успех. Именно Джулиън са поканили в Белия дом на обяд с президента и първата дама.

Джулиън сега беше щастлив… Само това имаше значение. А Чарлз? Не исках да мисля за него. Чарлз никога не ме беше обичал. Вярно е, че ме беше използвал, но аз му бях позволила и се наслаждавах на тези изпълнени със страст нощи не по-малко от него. Обичах го. Обичах го от все сърце и душа. Това беше грешката ми. Чарлз да върви по дяволите.

По-късно слязох в трапезарията. Беше късно за обяд, затова си поръчах чаша чай. Седях сама и ми беше пусто и самотно. Да, забелязах, че съм самотна. Имах чудесни приятели, бях член на весело и жизнерадостно семейство, но след като пиесата свършеше и угаснеха светлините на рампата, си нямах никого. Нямаше кой да ме прегърне. Нямаше кой да превърне дългите самотни нощи в нощи на наслаждението.

— Ето къде си била! — извика Джейсън.

Вдигнах очи и се стреснах. Той влезе наперено в трапезарията. Целият бликаше от енергия и жизненост. Изглеждаше просто прекрасен. Черната му коса стърчеше на всички страни. Слабото му лице се беше напрегнало от нетърпение. Зелените му очи на сиви точици пламтяха неудържимо, докато се приближаваше стремително към масата ми. Настроението ми се оправи незабавно. Стори ми се, че изпадам във въодушевление. Досега не бях забелязвала колко ми е липсвал, откакто замина за Атланта.

— Липсвах ли ти? — попита той.

— Да си ми липсвал? — отвърнах неприязнено. — Защо, по дяволите, трябва да ми липсваш?

— Проклета неблагодарница! Знаеш как да дразниш мъжете.

— Между другото, през последните няколко дена беше необичайно мирно и спокойно. Всичко ставаше извънредно гладко и вървеше като по вода. Може би по-често трябва да ни напускаш.

— Току-що се върнах — обяви той. — Търсих те навсякъде.

Стоеше пред масата и стискаше в едната си ръка свит на руло ръкопис, който беше подвързан с дебела синя хартия.

— Защо си толкова тъжна? — попита той.

— Тъжна ли? Защо смяташ, че съм тъжна?

— Познах по очите ти. Преди да те заговоря изглеждаше тъжна и ужасно самотна. Смешно е, че такова нещо се случва на прекрасна жена като теб! Подозирам, че съм ти липсвал, момиче.

— Върви по дяволите! — възкликнах раздразнено.

— Не знам защо винаги се държите толкова грубо с мен, мис О’Мали. Аз искам само да ви ухажвам. Искам само тези очи да блеснат като звезди, а тези устни да се разтворят от удоволствие, докато шепна нежни слова в хубавите ви уши.

— „Пурпурни нощи“ — казах аз. — Трето действие. Карло говори на Джесамин.

— Наистина ли? — той се изненада видимо. — Напълно го бях забравил. Честна дума.

— Разбира се, че си го забравил. Тази реплика постига ли всъщност успех?

— Обикновено — призна той.

Келнерът донесе кана с чай и чиния със сандвичи. Джейсън си наля сам чай. Когато посегна за четвъртия си сандвич, го плеснах по ръката. Джейсън се слиса.

— Това пък защо беше?

— Това е моят обяд.

— Казах ти, че дойдох току-що, а във влака не съм хапнал и трошила.

— Постигна ли нещо, докато беше в Атланта? — запитах аз.

— И още как — изрече нехайно той, докато си взимаше още един сандвич от чинията. — Нещата вървят добре. Положението всъщност е отлично.

— Това… има ли нещо общо с пиесата, която пишеше през последните няколко месеца?

Той кимна и бутна ръкописа към мен.

— Искам да го прочетеш — каза той. — Всъщност искам да го прочетеш още този следобед. Имаме да обсъждаме много неща.

— Ти…

— Нито дума повече, преди да си прочела пиесата. Ще говорим за нея довечера след представлението. Ще те заведа на вечеря. Може дори да купя шампанско.

Качих се в стаята си, настаних се удобно и зачетох ръкописа. Отворих го на страницата със заглавието. „Квартеронката“ от Джейсън Донован. Поредната сълзлива мелодрама без съмнение. Той работеше върху нея през последните няколко месеца. Държеше в пълна тайна сюжета и отказваше да го обсъжда, с когото и да е. Почнах да я чета без някакви особени очаквания. Пиесата обаче ме трогна много. Тя беше прекрасна и удивително добре написана. Изпращаше посланието си много умело. Дори най-драматичните сцени звучаха умерено, имаха прост и реалистичен диалог. Нямаше и помен от цветистия език и разправиите, които отличаваха досега произведенията на Джейсън. В нея преобладаваше житейската истина и съчувствието, а главната героиня, разбира се, беше ролята мечта за една актриса. Станах. Още се намирах в света, който Джейсън беше създал с такова умение. Реших, че тази пиеса никога няма да бъде поставена. Публиката никога няма да приеме драма за смесените бракове — „Отело“ никога не е изпълняван на Юг. Дори ако режисьорът посмее да я постави, тя няма да изглежда автентично без истински негри сред актьорите. Въпреки това страшно се гордеех, че Джейсън я е написал. Това само доказваше големите му писателски способности.

Вечерта в театъра още си мислех за пиесата. Представлението мина много добре, аплодираха ме гръмко. Кармелита получи само съвсем слаби аплодисменти и няколко доста груби „Му-у“. Тя кипна от гняв и забърза към гримьорната си с клатушкане. Джейсън ме хвана за ръката, когато минавах покрай него.

— Прочете ли я?

— Да — отвърнах аз.

— Добре. Сега имам работа с Джексън. Защо не се срещнем във фоайето на хотела след, да кажем, един час? Не, не, час и половина. Искам да преброя печалбата за тази вечер.

— Много съм гладна — казах аз. — Не знам дали ще успея да издържа толкова дълго. Защо да не отида да се наям и след това…

— Ще чакаш — изрече той рязко. — Във фоайето на хотела. След час и половина. Да си там!

Ще бъде много ефектна на сцената, но… дали наистина подхождаше за вечеря за двама? Дали Джейсън няма да си помисли, че я нося, защото искам да го съблазня? Ако трябва да бъда съвсем честна, именно затова я избрах и ако мръсникът вземе да си позволява твърде много, ще му дам да разбере.

Закъсня десет минути. Даже не забеляза роклята ми.

— Съжалявам — изрече той, докато крачеше бързо към мен. — Двамата с Джексън обсъждахме делови въпроси и съвсем забравих колко е часът. Готова ли си?

Той ме хвана за лакътя и ме поведе към стълбата. Спрях решително. Джейсън видимо се изненада.

— Какво има? — попита той нетърпеливо.

— Къде отиваме? — запитах аз.

— На горния етаж. В апартамента ми. Смятам да ядем там. Имаме да говорим за много неща. Не искам да ни прекъсват постоянно разни мотаещи се наоколо келнери и любопитни салонни управители.

— Разбирам — казах аз.

— Подготвих всичко предварително. Дадох им доста бакшиши, за да подготвят всичко както трябва. Хайде. Ако се държа неприлично, винаги можеш да ме цапардосаш с нещо.

— Не си въобразявай, че няма да го направя — предупредих го аз.

— Това ще бъде делова вечеря, Дана.

— Точно така си помислих и аз — казах му.

Качихме се на третия етаж. Никога по-рано не му бях идвала на гости.

— Много хубав апартамент — отбелязах аз. — И какво виждам: сребърни съдове и кристални чаши.

— Да не си очаквала бира и сандвич?

— Не… не знам какво очаквах.

— Това е празнична вечер. Виж какво, ще имаш ли нещо против, ако си съблека този жакет? Искам да ми е удобно.

— Махни го и не се притеснявай от нищо — казах му аз.

Той ми се усмихна и отиде в спалнята. След малко се върна в черен атлазен халат.

— Я да видим… какво имаме тук? — каза Джейсън и махна сребърното капаче от един съд. — А-ха, миди и гъби, сварени в бял винен сос. А тук — огромна скарида в гнездо от див ориз със сос от шампанско и масло. Не знаех кое предпочиташ и затова поръчах и двете. Обичаш ли скариди?

— Обичам ги, както и мидите.

— Има и карфиол, и малки картофчета, а за десерт са ни поднесли сладкиши с крем и шоколад, за които ми казаха, че имат седем пласта с черешово сладко помежду им, а най-отгоре има крем.

— Да не искаш, като изляза оттук, да заприличам на Кармелита?

— Искам да си тръгнеш напълно задоволена — каза той с тихия си стържещ, безкрайно пленителен, глас. — Шампанско?

— Не ме бива да пия шампанско — признах си аз. — Веднага ме удря в главата.

— Живей рисковано — каза той и отпуши бутилката.

Усмивката му беше едновременно момчешка и порочна. Обичах леко извития му нос. Копнеех да го докосна. Копнеех да прокарам върха на пръста си по спуснатите надолу тъмночерни вежди. Сладката като мед топлина обхвана нови части от тялото ми и замъчи приятно кръвта ми. Толкова дълго, толкова прекалено дълго… отпих голяма глътка шампанско. Джейсън сложи ръцете си върху голите ми рамене и ме настани в креслото. Пръстите му натискаха силно, но нежно тялото ми.

— Седни. Отпусни се. Бъди ми гостенка. Аз ще ти сервирам.

Пръстите му ме натиснаха отново. Прииска ми се да си извия гърба като котка. Треперех отвътре. Отпих още една голяма глътка шампанско. Джейсън заобиколи масата. Вдигна капачетата и на другите съдове, като си тананикаше тихо, докато сипваше в чиниите. Във въздуха се разнесоха разкошни миризми. Ястията още бяха горещи и пускаха пара и изглеждаха вкусни. Нямах сили да изям и хапка. Гърлото ми се беше стегнало. Отпих още шампанско. Джейсън седна срещу мен, погледна ме с прекрасните си очи и вдигна бавно чашата си.

— За „Квартеронката“ — каза той.

— За… за „Квартеронката“ — повторих аз като ехо. — Тя… е чудесна пиеса, Джейсън. Трогателна е, реалистична и много, много вълнуваща, но…

— Но?

— Смятам, че не е възможно да я поставиш на сцената, поне не тук, на Юг.

— Ще бъде поставена на сцената — увери ме той. — В Атланта. През септември в Националния театър.

— Те…

— Имаше известна съпротива… доста голяма съпротива всъщност. Но на менажерите на театъра тя се стори точно такава, каквато и на теб: трогателна, вълнуваща и така нататък. Смятат, че ще предизвика противоречиви чувства, изключително противоречиви. Но Атланта се гордее със своята изтънченост и й харесва да смята, че не отстъпва по напредничавост на Ню Йорк. Менажерите най-накрая се съгласиха да пуснат „Квартеронката“ през септември при отварянето на Националния театър и да продължава дотогава, докогато публиката ходи на представленията. Сигурен съм, че знаеш, че Националният е меката на всички театрални трупи на Юг. Само най-качествените продукции са допуснати да удостояват свещената му сцена.

— Това… това е чудесно, Джейсън, но…

— Заради крайно спорния характер на пиесата достопочтените менажери мъдро отказват да вложат и едно свое пени в постановката. Вместо това ще ни взимат изключително висок хонорар за всяка седмица, през която пиесата ще се играе на изключително скъпата им сцена. Ще струва цяло състояние да я поставим както трябва.

— Ти нямаш състояние — напомних му аз.

— Уви, съвсем права си — съгласи се той. — Обаче Робърт Кортланд има купища пари. Той ще финансира поставянето на пиесата.

— Робърт Кортланд?

— Един момък, когото срещнах в един хотелски бар в Атланта. Бизнесмен. Дървен материал и памук. Господ знае от какво още е забогатял. Живее ту в Атланта, ту в Начез, където притежава цял палат. Много се интересува от театър. Пихме заедно. Разказах му за пиесата, и той поиска да я прочете. В действителност не очаквах да излезе нещо от това, разбира се, но все пак… Следващия ден докара адвоката си и сключихме договор. След като го подписах, ми даде чек за кръгла сума, за да стартирам. Иска не само първокласна постановка. Иска всичко да е първокласно.

Джейсън посегна към бутилката с шампанско и напълни отново чашата ми, която бях пресушила, докато разговаряхме. На устните му играеше усмивка. Изглеждаше изключително доволен от себе си. Въпреки че се перчеше и надуваше, въпреки че театралничеше и позираше, в много отношения приличаше на малко момче. „Той е и много чувствителен, помислих си аз, но е и безспорно мъжествен, както и невероятно обаятелен“. Гледах как усмивката играе леко по устните му и се запитах как ли ще се чувстват, ако докосват моите.

Изпих още една голяма глътка шампанско. То беше вкусно и като че ли изобщо не ми действаше. Свещите блестяха и сътворяваха топла златиста мъгла във въздуха. Напрежението, което чувствах преди малко, сякаш изчезна. Но бях сигурна, че това няма нищо общо с шампанското. Напрежението беше изчезнало, но топлината още се разливаше по тялото ми като гъст сладък мед. Звукът от гласа му, този прекрасен уникален глас, ме възбуждаше приятно.

— Ще прекараме лятото в Атланта, цялата трупа без Кармелита, разбира се. Цялото лято ще ни отиде, за да подготвим всичко около пиесата, декорите и костюмите, да набележим всичко и да репетираме. Вероятно ще стана напълно непоносим. Искам всичко да стане перфектно и вероятно ще ви тормозя всички безмилостно.

— И аз мисля, че ще се държиш така — съгласих се аз.

— Наистина трябва да хапнеш нещо, Дана. Още шампанско? Джеси ни поставя в трудно положение, разбира се — продължи той, — но съм решил да изкарам на сцената истинска негърка. Кортланд ми разказа за един малък театър в Ню Орлиънс, където свободни цветнокожи играели пред себеподобните си. Доколкото разбрах, някои от тамошните актьори били много талантливи. Възнамерявам да отида в Ню Орлиънс и да открия тази, която е подходяща за ролята на Джеси. Ще взема истински негри и за ролите на Руфъс и момчетата.

— А… публиката ще приеме ли това?

— Ще ги накараме да го приемат. Предупреждавам те още отсега, Дана, че ще бъда много строг с теб. Ще изпълниш както трябва ролята на живота си като Жанин, дори ако ми се наложи да те набия.

— Ти… искаш да играя Жанин?

— Разбира се, че искам, глупачке. Защо мислиш, че ти дадох да прочетеш пиесата? Написах я заради теб.

— Написал си я заради мен.

— Точно така. Не, не смятам, че трябва да пиеш повече шампанско. По дяволите, останало е съвсем малко в бутилката, налей си го, ако искаш. Спомняш ли си разговора ни на верандата, след като смая зрителите по време на първото ти представление? Каза ми, че някои мои реплики са много остроумни, а понякога някои мои сцени са действително трогателни, но повечето ситуации са съвсем изкуствени и звучат неестествено. Мили Боже! Какво устато хлапе беше! Искаше ми се да те плесна по устата.

— Вероятно съм си го заслужавала.

— След това добави, че имаш чувството, че мога да напиша истинска пиеса, ако наистина поискам. Съгласих се с теб. Казах ти, че имам една идея, а ти ме попита защо не я напиша и… така разбрах, че му е дошло времето. Разбрах, че съм намерил идеалната актриса, която да вдъхне живот на моята Жанин. Ти беше моето вдъхновение, Дана. Мислех за теб, докато пишех всеки ред. Исках да ти доставя удоволствие. Исках да ти покажа какво мога да напиша.

— Трогната съм.

— Исках да ти покажа, че не съм само един хаймана. Исках да ти покажа, че имам мозък. Исках да… о, по дяволите, просто съм влюбен в теб и…

— Ти си влюбен в мен?

— Разбира се, че съм.

Станах. Краката ми не ме държаха много устойчиво. Стиснах гърба на стола с една ръка и изгледах надменно Джейсън.

— Ти… ти току-що ми каза това — заявих му аз, като натъртвах всяка дума. Думите не се ли сливаха? — Ти… ме докара тук, за да ме напоиш с шампанско, напиеш и за да правиш каквото искаш с мен. Смятам, че това е достойно за презрение.

— Пияна ли си? — Той стана също. Беше вбесен. — Не ти трябваше никаква помощ в пиенето. Наливаше се с това шампанско като някаква пияница от мига, в който отворих бутилката.

— Сър, вие не сте джентълмен — казах аз.

— Никога не съм се преструвал, че съм такъв. Джентълмените са дяволски отегчителни. Не съм някой от твоите добре възпитани южняци аристократи с превзети маниери, синя кръв и родословие, което свършва с Бога. Аз съм… невъздържан негодник без никакви обноски, но те обичам и ако не беше толкова глупава, отдавна да си разбрала, че казвам истината.

— Ти искаш да преспиш с мен — обвиних го аз.

— Разбира се, че искам да преспя с теб. Това е част от любовта.

Пак го изгледах презрително, пуснах стола и тръгнах към вратата. Коленете ми се огънаха. Той заобиколи бързо масата и ме подхвана, преди да падна. Взе ме в обятията си и ме погледна с хубавите си зелени очи на сиви точици. Стори ми се, че се разтапям. Изобщо не можех да стоя без негова помощ. Издадох гърлен звук, който приличаше много на мъркане, вдигнах ръце и ги обвих около шията му. Отпуснах бузата си върху рамото му. Атлазът на халата му беше хладен и гладък като коприна. Джейсън ухаеше приятно. Ръцете му още ме държаха здраво. Беше изключително силен.

— Искам бонбон — промърморих аз.

— Нямаме бонбони. Имаме сладкиши. Мили Боже, все едно, че си строшена от бой.

— Не съм. Само съм се отпуснала. Бях толкова самотна, нали разбираш. Имам чудесни приятели и обичам театъра и… извадих такъв късмет, защото, ако не беше Лора, сега щях да продавам ръкавици в Сент Луис, но… няма кой да ме прегърне, няма кой да…

— Аз те прегръщам.

— Ти си мерзавец, щом се възползваш от мен така.

— Мерзавец съм — съгласи се той.

— Но прекрасен мерзавец. Казвал ли ти е някой, че си прекрасен? Аз например харесвам извития ти нос и тази уста, която е прекалено голяма и… усещам, че почва да ми се замайва главата.

— По-добре да седнем.

Той ме отведе при кушетката, седна и ме настани до себе си. Ръцете му още ме обгръщаха. Полите ми прошумоляха. Опрях длани в гърдите му, блъснах го назад и се дръпнах.

— Не обърна внимание на роклята ми — упрекнах го аз.

— Обърнах й внимание. Тя привлече веднага вниманието ми, повярвай ми.

— Наистина ли?

— Искаше ми се да заскърцам със зъби, да те съборя на пода и да те обладая още във фоайето.

— Вярно ли е?

— Едва се сдържах да не го направя.

— Това щеше да бъде много интересно преживяване — подхвърлих аз. Изправих се отново. — Тази рокля се съблича твърде лесно. Обаче ще трябва да ми помогнеш с малките копченца отзад.

— Не се усещаш нито какво вършиш, нито какво говориш.

— О, не — казах аз. — Много добре се усещам.

После направих това, което казах. Джейсън беше смаян. Стисна ръба на кушетката и стана. Големите гънки на атлазения му халат се надиплиха и след това се хлъзнаха надолу към петите му. Стоеше пред мен и ме гледаше въпросително. Прочете отговора в очите ми, но още не беше сигурен. Накрая поклати решително глава.

— Осем месеца се опитвах да… ъ-ъ… желаех те, но проклет да съм, ако… Ти си пияна и ще ме мразиш сутринта. Не съм толкова голям негодник. Не се възползвам от дами, които са пияни до козирката. Искам да кажа, че в мен има поне малко почтеност.

— Не съм чак толкова пияна, Джейсън.

— Нима?

Поклатих глава. Докоснах бузата му и затърках леко кожата му с връхчетата на пръстите си. Накрая зарових пръстите си в тъмната му коса. Тя беше мека и приличаше на тежка черна коприна. Още се колебаеше. Явно му беше тревожно и неудобно. Усмихнах се, защото пак ми заприлича на малко момче. Изправих се на върха на пръстите си и го целунах леко по устата. След това се дръпнах. Бях много доволна от себе си.

— Мили Боже! — възкликна той. — Предполага се, че аз трябва да те съблазня, а не ти мене.

— Значи наистина си мислел да ме съблазниш?

— Аз… ами, смятах, че може би… надявах се, че… и когато те видях в тази червена рокля… виж какво, Дана, ъ-ъ…

— Не искам да бъда самотна повече — прошепнах аз.

Още се колебаеше. След това най-накрая ме взе в прегръдките си и ме притисна нежно към себе си. Прокарах ръцете си по широкия му гръб, по гладкия атлаз. Усетих как изпъкват силните мускули отдолу. След това отпуснах дланите си върху раменете му и отметнах глава назад. Джейсън ме зацелува нежно, а след това настоятелно. Сега вече изобщо не бях пияна. Знаех точно какво върша, когато се притиснах към него и поисках нещо повече. Той ме целуваше дълго. Накрая вдигна глава и впери поглед в очите ми. В неговите очи пак се четеше въпрос.

— Сигурна ли си? — попита той.

Кимнах.

— Сигурна съм, но… се страхувам. Не… ми причинявай болка. Не искам да ме нараняват отново.

— Да те наранявам? Та аз те обичам, не ти ли казах?

„Това няма значение, казах си аз наум. Ти си само един бонбон. Няма да си позволя да се влюбя пак. Никой няма да ме нарани отново.“ Джейсън ме целуна повторно. След това ме отведе в спалнята. Беше страстен, силен и ненаситен, но също и нежен, мил и грижовен. Беше прекрасно, невероятно прекрасно. После ме целуна, притисна ме към себе си и аз се наслаждавах на топлината, аромата, силата и красотата му на лунната светлина. Казах си, че Лора е права, докато се гушех в ръцете му, а бедрата му покриваха моите. Щом бонбонът е до чинията ти, защо да не го вземеш?