Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (15)

15

Забелязах я още първата сутрин на кораба. Стоях до перилото, гледах пенещата се вода и брега в далечината. Вслушвах се в отмерения шум на перката на колелото. Нямах сили да ида в трапезарията. Може би онзи хубав стюард ще успее да уреди да ми донесат един лек обяд в каютата. На палубата нямаше почти никой. Въздъхнах и тръгнах по тясната стълба, която водеше към каютите. Именно тогава я видях.

Тя вървеше в моята посока под ръка с един висок тъмнокос мъж. Той носеше изумруденозелена вратовръзка с огромна диамантена карфица. От джоба на черната му брокатена жилетка висеше верижка на златен часовник. Реших, че е комарджия, един от крещящо облечените негодници, които бяха постоянни пътници на речните кораби и стрижеха богатите агънца, които проявяваха глупостта да играят на карти с тях. Беше свел поглед към жената, с която вървеше. Като че ли бе напълно погълнат от нея. Нищо чудно.

Тя беше невероятно, поразително хубава. Не, не е чак толкова хубава, прецених аз. Скулите й стърчаха прекалено много, носът й беше малко по-дълъг от необходимото, а устните й бяха твърде пълни. Беше удивително театрална и приковаваше погледите върху себе си. Притежаваше онази весела жизненост и неясен чар, които привличаха вниманието много повече от обикновената красота. Очите й бяха поразително сини и блестяха като сапфири. Косата й беше гарвановочерна и чак биеше на синьо. Беше я вдигнала нагоре. Прическата и беше разкошна. От едната й страна — диамантено украшение с форма на клонче. Беше облякла поразително красива тафтена рокля на сини, бели и гранатови ивици. Изключително голямото деколте и тънкият кръст подчертаваха забележителната й фигура.

Когато двойката приближи, отстъпих настрана, за да им направя място да минат. Мъжът в бяло виждаше само обаятелното създание до себе си и дори не ме забеляза. Жената вдигна очи, улови погледа ми и се усмихна. Това беше може би най-сърдечната, най-приятелската и най-очарователната усмивка, която бях получавала някога. Беше едновременно поздравление и знак за признателност. Беше искрена и непресторена. Сякаш ми казваше „здравей“. Не се познавахме, но бях сигурна, че ще се харесаме, ако имаме възможност да се опознаем. Кимна ми леко, докато отминаваха. Чух звучното прошумоляване на тафтената й пола и долових аромата на нейния фин, но удивително въздействащ парфюм.

Стюардът действително донесе обяда ми в каютата. Подреди спретнато всичко на малката кръгла маса. Но колкото и хубава да беше каютата, не беше възможно да прекарам целия път, като се крия от другите хора. Не бях ходила да обядвам в трапезарията, но около четири часа влязох в главния салон. Той беше много голям и разкошен. Жената, която бях видяла по-рано на палубата, седеше на една от тях и бъркаше картите, а комарджията в бяло и четирима други мъже я гледаха. Картите сякаш летяха в нежните й бели ръце с ярко розови нокти. Полетяха още по-бързо, когато започна да ги раздава. Забелязах, че комарджията в бяло не изглеждаше особено щастлив от своите.

Нямаше много други хора в салона. Жената вдигна очи, видя ме и ми махна приятелски, сякаш вече се познавахме. Кимнах й малко сковано. Въпреки че ми се искаше да остана и да погледам играта, излязох бавно от салона. През следващия час обикалях безцелно по палубата. И гледах Мисисипи.

Накрая се върнах в каютата си. Горчиво съжалявах, че не си донесох някоя книга. Времето се точеше бавно, а това бе опасно. Казах си, че не се тревожа и не се безпокоя. Ако Хърби Креймър не си спомня за мен и не получа работа в неговия търговски център, ще си намеря някаква друга работа и ще оцелея. Ще имам успех.

Щом стана шест, се измих, сресах си косата и се преоблякох в обикновена рокля от коприна на кафяви и златисти ивици. След това влязох смело в трапезарията. Беше малко рано за повечето пасажери, затова по масите имаше малко хора. Благодарих на Бога за това. Дори и при това положение доста погледи ме наблюдаваха, докато се хранех. Порядъчните млади жени не пътуваха без придружител. Тъй като седях сама на масата, предизвиках силното любопитство на другите. Изглеждах достатъчно порядъчна, но щом пътувах сама, сигурно бях или някакво парвеню, или някаква хитра търсачка на приключения. Свърших вечерята и излязох от трапезарията с гордо вдигната брадичка и леден поглед в очите.

Още не се беше стъмнило, но гъстият здрач вече забулваше брега. Водата се плискаше монотонно. Докато вървях, усетих, че някой се е свил в сенките зад него. Уплаших се и спрях. Обзе ме лека тревога. Чу се шумолене от тафта и жената, която бях видяла преди, излезе от сенките, като стискаше дръжката на една голяма и трудна за носене пътна чанта.

— Здравей — каза тя. — Пак се срещаме.

— Вие… стреснахте ме.

Жената се усмихна и огледа неспокойно палубата.

— Съжалявам, скъпа. Чух, че някой идва и си помислих, че е той. Затова се скрих зад комина.

— Да нямате неприятности? — попитах аз.

— Може и така да се каже. Не съм сторила нищо лошо, бъди спокойна. Но ще ми трябва някое място, където да се скрия за известно време. Мислех да пропълзя в някоя от спасителните лодки, но това ми се видя ужасно мелодраматично.

— Сигурна съм, че ще ви се стори и ужасно неудобно.

— Да имаш някакви други идеи?

— Елате в моята каюта — предложих аз.

— Ще ми разрешиш ли?

— При мен има много място.

— Чудесно! Да знаеш само колко съм ти благодарна! Да побързаме. Ако ме намери, ще се разиграе много неприятна сцена. Не съм престъпничка или нещо такова, но…

— Заради комарджията е, нали?

— Как позна? Бях малко зле с парите, нали разбираш. Срещнах го вчера в Ню Орлиънс. Вдругиден трябва да бъда в Мемфис. Той ми предложи учтиво да ми плати билета. Преди малко разбрах, че очаква от мен да споделя с него каютата му и…

— Не сте длъжна да ми обяснявате — изрекох аз, докато я водех по тясната стълба.

— О, но аз настоявам, мила. Не съм ангел, но няма да взема да спя с всеки, а той си маже косата с някаква ужасна помада. Както и да е, той реши да изработи едни наивници този следобед. Седнах и аз и просто не се сдържах, победих го в собствената му игра, спечелих цял куп пари. Нямаше как да ме скастри, без и другите да разберат, че той играе нечестно. Картите бяха белязани, нали разбираш. Не беше много хитро. Веднага го забелязах и настоях аз да раздавам.

Отключих вратата на каютата и я въведох вътре. Тя хвърли един одобрителен поглед и остави чантата си на пода.

— Страхотно, мила. Ще спя на онази кушетка, няма да ти преча изобщо. Мистър Ланс Шърман се разяри, когато почна да губи, а аз не спирах да печеля, дадох няколко ръце и на другите мъже, колкото да се спази приличието. Настояха да продължим да играем. Накрая си събрах печалбата, извиних се, хукнах към каютата му, взех си багажа и ето че съм тук. Смяташ ли, че съм ужасна?

— Съвсем не — казах й аз.

Жената се усмихна отново. Усмивката й беше приятелска и лъчезарна както сутринта на палубата, когато беше с комарджията.

— Странно — изрече тя, — но когато те видях за пръв път, ти изглеждаше толкова тъжна и самотна, че си казах: ето някой, с когото искам да се запозная.

— Аз… се почувствах по същия начин — признах си аз.

— Това е съдба — обяви тя. — Съдено ни е да станем приятелки.

Посегна към ръката ми и я стисна леко. Никога досега не се бях привързвала така към друг човек от пръв поглед. Сякаш вече бяхме близки приятелки, и то от дълго време. Великолепните дрехи, предизвикателният парфюм и ниският музикален глас правеха от нея пленителна жена, изпълнена с жизненост и съвсем естествен чар. В нея се забелязваше и немалко светска изтънченост и безгрижна самоувереност, на която ми се искаше да подражавам.

— Откъде имаш такъв опит с картите? — попитах искрено.

— При моята професия човек има свободно време, а мъжете постоянно играят на карти зад сцената. Така се научаваш бързо.

— Зад сцената ли? Ти… актриса ли си?

— Играя на сцената, миличка. Разликата е огромна, както постоянно ми напомня скъпият ми братовчед. Да не бяха родствените ни връзки, отдавна да ме е изритал от трупата. Признавам си, че не съм много добра, но не съм и чак толкова лоша. Освен това украсявам с присъствието си обстановката. Дори Джейсън признава това. Казвам се Лора Девън, между другото.

— Какво прекрасно име — изрекох аз.

— Много по-хубаво е от Мейбъл Ътърбек, името, с което са ме нарекли родителите ми. Не казвай на никого, че го знаеш. Джейсън е единственият, който знае ужасната истина и гори от нетърпение да го забрави час по-скоро като мене.

— А аз се казвам Дана О’Мали — казах й аз.

— И това е хубаво име. А ти с какво се занимаваш?

— В… момента с нищо — отвърнах аз. — Надявам се да си намеря работа в Сент Луис. Един мъж, когото срещнах веднъж, ми каза, че ако дойда в Сент Луис, с удоволствие ще ме назначи на работа в търговския си център.

Лора ме изгледа внимателно за миг. Сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Избягала си от къщи — каза тя.

— Всъщност… нямам дом.

— От семейството?

Поклатих глава. Стори ми се, че ще избухна в сълзи. Лора усети това, и пак стисна ръката ми.

— Имам идея, мила. Имам цял куп пари в чантата. Повече, отколкото съм имала някога. Няма как да напусна каютата преди Начез, той слиза от кораба в Начез, има да играе голяма игра там, но нищо не ти пречи да изтичаш по коридора до стаичката на стюарда и да ни поръчаш бутилка шампанско и малко храна.

— Вече ядох.

— Аз съм гладна като вълк, миличка, а шампанското винаги е хубаво. Кажи му да донесе бутилка от най-доброто.

След половин час и двете седяхме на кушетката, пиехме шампанско и разговаряхме. Вече бях научила, че Лора е на двадесет и три години, от четири години е в театралната трупа на братовчед си, била е на гости при една приятелка, бивша актриса в Ню Орлиънс, когато срещнала комарджията, а диамантеното украшение в косата й всъщност е фалшиво. Колко красива беше тя с лъскавата си черна коса, с проблясващите добри сапфирени очи и с гладката си и кадифена кожа. Реших, че изпъкналите скули и малко дългият нос правеха лицето й още по-интересно. Пълните розови устни имаха прекрасна форма. Сякаш бяха създадени единствено да се усмихват. Взе си още от пастета, който беше донесъл стюардът, и го намаза на тънкото резенче.

— Сигурна ли си, че не искаш малко? — запита тя.

Поклатих отрицателно глава.

— Вкусно е. Филето от морски език също беше вкусно. Не знам кога съм се хранила така за последен път. Когато пътуваш из целия Юг с третокласна театрална трупа, храната рядко е първокласна.

— Трупата на братовчед ти третокласна ли е?

— Може би второкласна. Джейсън е много амбициозен и мечтае да стане голям театрален импресарио. Но пиесите, които поставя — ами, да кажем, че се нравят на тълпите. Публиката, която идва на нашите представления, няма особено изтънчен вкус. Джейсън сам пише повечето от пиесите. Болшинството от тях са най-скандално преписани от различни сензационни френски романи и от английските булевардни криминални издания.

— Какво пък — казах аз, — сигурно животът ти е интересен.

— Животът на проклетата сцена често е опасен за здравето и винаги е напрегнат. Но си го бива и трябва да призная, че е много забавен, ако нямаш нищо против бурните нрави и постоянните вражди зад сцената. Джейсън не е най-дружелюбният мъж, обаче наистина е мил. Просто трябва да разбереш как да се държиш с него.

— С него ли си израсла? — попитах аз.

Лора кимна и си наля още една чаша шампанско.

— Изпратиха ме да живея при леля и чичо след смъртта на родителите ми. Тогава бях петгодишна. Леля Мегън беше актриса, а чичо Джеймс ръководеше театрална трупа. С това се занимава и Джейсън сега. Отраснах на пътя, така да се каже. Пътувахме постоянно от град на град. Отсядахме в долнопробни хотели и често спяхме по гарите. Това ми харесваше, разбира се, въпреки че леля ми се стараеше да ме държи настрана от другите актьори и не даваше и да се продума и аз да изляза на сцената. Джейсън беше десет години по-голям от мене и вече си беше извоювал място в трупата. Смяташе ме за непоносима напаст. Постоянно вървях след него, а той непрестанно ме дърпаше за плитките или ме заключваше в килера.

— Ужасно — възкликнах аз.

— Обожавах го — призна си тя. — Беше елегантен и дяволски хубав още като млад. Жените в трупата страшно го бяха разглезили. Тези, които не се отнасяха майчински към него, копнееха да преспят с него. Това бяха болшинството. Загубихме доста актриси заради Джейсън, в това число и доста от тези, които изпълняваха главните роли. Беше безскрупулен млад негодник. Всъщност още е, поне в това отношение.

— Леля ти разреши ли ти в края на краищата да излезеш на сцената? — попитах аз.

Лора поклати глава.

— Тя беше мила и почтена дама, макар и да се занимаваше с театър. Беше решила твърдо да не допусне да ме развалят отрепките зад кулисите. Нямаше как да спаси Джейсън, но мен беше решила да отгледа както трябва. Изпращаха ме да ходя на училище къде ли не — намразих всяко от тях. Трупата ми липсваше много. Накрая завърших образованието си в едно много изискано средно училище в Ню Инглънд. Това струваше цяло състояние, но леля Мегън успя да плати таксата за обучението. Това училище го мразех повече от всички други.

Тя се усмихна кисело, докато си спомняше.

— Боя се, че отрепките вече ме бяха развалили. Обявиха ме за разпусната и невъзпитана. Другите момичета — едни надути и превзети аристократки — си виреха благородническите си носове пред мен. Постоянно се бунтувах и предизвиквах учителките. Чувствах се ужасно, но си намерих утешение. Мъж, разбира се. Бях шестнадесетгодишна, съвсем зряла и много хубава. Имах много по-голям житейски опит от другите момичета. Той беше на двадесет и седем, нашият учител по музика. Смятах, че е най-интересният мъж на земята. Беше хубав, чувствителен и раздразнителен. Струваше ми се ужасно симпатичен.

— Влюби ли се в него?

— Както само една наивна шестнадесетгодишна хлапачка може да се влюби. Бях убедена, че любовта е вечна. Ще избягаме заедно и ще се оженим. Ще стана негова муза. Той ще напише великолепни симфонии и ще живеем щастливо заедно завинаги. Нищо подобно не се случи, разбира се — изрече унило тя. — Разреших му да получи това, което искаше. Беше направо божествено. Мислех си, че превъзхождам другите момичета, тези самодоволни малки глупачки, които не знаеха нищо за „истинския живот“. Разбрах какъв е истинският живот след няколко месеца. Разкриха ни.

— Какво… какво стана?

— Моят хубав, нежен, талантлив рицар в блестящи доспехи разказа на властите, че аз съм го била съблазнила. Въпреки това го уволниха. Отиде си, без дори да се сбогува с мен. Изключиха ме най-позорно. Боях се много, да не би да съм бременна. За щастие не бях.

— Върна ли се при леля си?

— Чувствах се прекалено унизена, за да ида при нея — отвърна тя. — Избягах и успях да почна работа в една речна театрална трупа. Те бяха по-жалки дори от хората на Джейсън — вече той ръководеше всичко по това време. Чичо ми се разболя и предаде властта на Джейсън.

Лора допи шампанското си и остави чашата. Хубавите й сапфиреносини очи гледаха замислено. На устните й играеше лека усмивка. След малко въздъхна, напълни отново чашата си и ме погледна смръщено.

— Така се озовах най-сетне на сцената, макар и в речна трупа. Нямах никакъв опит, но се учех. Изпълних десетина малки роли. Постепенно промених играта си и от ужасно лоша тя стана съвсем задоволителна. Обаче още не бях научила урока си за мъжете — продължи тя. — Нов мъж се появи в живота ми, актьор, да ме пази Господ. Каквото и да правиш, скъпа, никога, при никакви обстоятелства, не се забърквай с актьор. Те са съвсем безотговорни. Не са способни на никакви естествени чувства. Това са една банда от позьори и егоисти, които през цялото си свободно време се любуват на отражението си в огледалото.

Не успях да не се усмихна на страстните й обвинения.

— Прекарах повече от една година с трупата, когато дойде нов изпълнител на главни роли. Той беше още по-хубав и по-обаятелен от учителя по музика. По това време бях на осемнадесет години. Бях изключително красива. Младежите, които висят край задните изходи, не ме оставяха на мира. Не им обръщах никакво внимание. Щом се опариш, стоиш далеч от огъня. Вярно ли е? Не и в моя случай, скъпа. Като някаква идиотка скочих право в пламъците. О, този път бях наистина влюбена или поне така си мислех. Кучият син беше в състояние да съблазни и птичките по дърветата. Скоро му се подчинявах за всичко.

— Как свърши това?

— Пак аз си платих скъпо за всичко. Дойде жена му. Не беше и споменавал, че има жена. Милата съпруга съвсем не беше глупачка. Веднага разбра какво е станало. Нахлу в канцеларията на шефа и му заяви, че ако не ме изхвърли незабавно, ще върне веднага скъпото си мъжленце в Тъскалуса, Алабама. И знаеш ли какво? Моментално ме изхвърлиха. Трупата отиде на следващата спирка, а мен ме изоставиха в Мейсън, Джорджия, без нито един цент в джоба и с двуседмичен дълг за наема за стаята ми в долнопробния пансион, в който бяхме отседнали. Шефът уж трябваше да се погрижи за това. Не си мръдна и пръста.

— И ти какво направи?

— Омагьосах съдържателя и писах на Джейсън. Чичо ми беше умрял от инфлуенца предишната година, а леля Мегън си беше отишла преди няколко месеца. Винаги съм смятала, че умря с разбито сърце. Съвсем не бях сигурна, че Джейсън ще пожелае да ми се притече на помощ.

— И после?

Лора кимна.

— Дойде в Мейсън и плати сметката ми. Нарече ме хиляда пъти глупачка и ме разтърсва, докато зъбите ми не затракаха. След това издири трупата, разби носа на шефа, който ме беше прогонил и разгони фамилията на актьора, който се беше възползвал толкова безсърдечно от мен. Джейсън не знае за учителя по музика. След като отмъсти за поруганата ми чест, скъпият ми братовчед ме отведе в Джексън, Мисисипи, където трупата му изпълняваше „Отмъщението на лорд Родърик“, страховита мелодрама, която той беше съчинил предишното лято. Изпълнителката на ролята на наивното момиче се разболя от копривна треска. Заех мястото й и оттогава съм с трупата.

— И… успя да забравиш актьора?

— За нула време, скъпа. Този път си научих урока. Имаше и други мъже, разбира се, но вече не съм влагала чувства. Умното момиче скоро разбира как да се оправя в такова положение.

Станах и отидох до люка. Вперих поглед в нощта. Корабът като че ли не помръдваше, а реката и брегът отминаваха покрай нас.

— Искаш ли да ми разкажеш за него, мила? — попита Лора.

Обърнах се.

— Как се сети?

— Видях тъжния поглед в очите ти тази сутрин. Забелязах боязливата усмивка. Преживявала съм това. Знам всички признаци.

— Това е дълга история — изрекох тихо аз.

— Имаме много време, скъпа. Бъбрих за какво ли не. Разказах ти всичко за себе си. Искам да чуя и твоя разказ, но не желая да нахалствам. Ще те разбера, ако предпочетеш да не говориш за това.

— Имаше мъж — казах аз.

И й разказах цялата история. Разказах й за блатата, за Ма, Клем и Джулиън, за Делия и Квартала и как хората там ме смятаха за уличница и авантюристка. Не пропуснах Раул и как ме приеха на Конти Стрийт. Накрая й казах всичко за Чарлз. Лора седеше спокойно. Очите й гледаха със симпатия и разбиране, докато ме слушаше. Гласът ми трепна неведнъж, но издържах. Завърших с къщата на Рампарт Стрийт, пожара и последните думи на Чарлз към мен.

— Така че нали разбираш… трябваше да напусна — изрекох аз.

Лора кимна в знак на съгласие.

— Нямала си друг изход — увери ме тя.

— Не исках да обиждам никого, но… ситуацията беше непоносима. Джулиън сигурно е прочел писмото ми досега. Вероятно се чувства изоставен, но… ми беше невъзможно да се омъжа за него, Лора. Не и след като съм спала с брат му.

— Разбира се, че не е било възможно.

— Зная, че няма да разбере… Чарлз няма да му разкаже какво стана. Ще ме сметне за неблагодарница. Ще си помисли, че аз… — спрях внезапно и загледах напред, без да виждам нищо. — Скоро ще ме забрави — изрекох най-накрая.

— И ти ще го забравиш, скъпа. Обещавам ти.

— Не вярвам.

— Ще ти кажа една малка тайна — каза Лора. — Именно това е животът: да продължаваш. Да взимаш поука. Да вървиш напред. Отраснали сме с хубави приказки, скъпа, и им вярваме. Мислим си, че животът е като тях, а той не е. Рано или късно го разбираме. Слабият се отказва и приема поражението. Силният приема положението, каквото е и… се справя по възможно най-добрия начин.

Погледнах моята нова приятелка. Знаех, че това, което казва, е истина. И тя беше загубила бързо илюзиите си като мен. Беше изпитала немалко скръб и разочарования. Обаче беше съумяла да съхрани жизнеността, сърдечността, силата и чувството си за хумор. Беше силна и беше реалистка. Възхитих й се за това. Прииска ми се да съм като нея. Лора въздъхна и посочи бутилката с шампанско в кошничката с топящ се лед.

— Нищо не ни пречи да я довършим — казах аз.

— Така е.

— Ще ти налея. Заповядай, миличка. Господи, бутилката е вече почти празна, а ти си изпила само една чаша! Ето, това е последното. Знаеш ли, мила, трябва да вдигнем тост. Не смяташ ли и ти така?

— Разбира се.

Лора вдигна чашата си и се усмихна отново.

— За мъжете в нашия живот, дано всички свършат в ада. Не, това звучи прекалено черногледо. За продължаването напред. Това пък ми се струва твърде самонадеяно. Какво ще кажеш да пием за приятелството?

— За приятелството — казах аз.

Чукнахме си чашите и отпихме. Лора изпи първа шампанското си и стана. Тафтената пола на ивици прошумоля. Вдигна чантата си, седна на леглото и я отвори. Захвана се да си вади багажа: хубава рокля от атлаз, черен кадифен шал, синьо-бяла памучна рокля, която беше скъпа и лъскава. На нея бяха нарисувани малки сапфирени и черни цветя.

— Ще имаш ли нещо против да окача някои работи в гардероба? Доколкото разбрах, долу имало една очарователна ирландка, която перяла и гладела на някакви безбожни цени. Памучната ми рокля има нужда от едно хубаво изглаждане, а час по-скоро трябва да сменя с друга тафтената, която нося.

Отвори вратата на гардероба и се захвана да си окачва дрехите. Огледа някои мои рокли, преди да свърши.

— Какво майсторство! Обзалагам се, че са дело на Корин. Познах ли?

Кимнах утвърдително.

— Никога няма да мога да си позволя да ида при шивачка като нея. Дулси ми шие повечето дрехи. Тя отговаря за гардероба ни и се превръща в същинска магьосница, когато й дадеш игла, конец и топ кадифе. На шестдесет години е, голяма дунда е и не позволява на никого да й говори празни приказки. Джейсън се бои от нея.

— Струва ми се очарователна.

— Ще… ти призная нещо — каза Лора.

— О?

— Никога не съм имала приятелка на моята възраст. Доста добре се спогаждам с по-възрастни жени като Дулси и Мелинда — това е бившата актриса, на която ходих на гости в Ню Орлиънс, но жените на моята възраст не ме харесват. Като че ли ме смятат за опасна.

— Не е за учудване — казах аз. — Ти си толкова хубава, че вероятно ги караш да се чувстват като сиви врабчета в сравнение с теб. И мен ме караш да се чувствам така.

Лора изглеждаше потресена.

— Теб ли? Да почнем с това, мила, че съвсем не съм толкова хубава. Полагам всички усилия да изглеждам по-добре. Но ти си най-красивата жена, която съм виждала някога. На човек му спира дъхът, докато те гледа.

— Глупости.

— Както и да е, миличка, ти си първата жена на моята възраст, която не е пожелала да ми издере очите.

— И… аз не съм си имала приятелка досега.

— Както ти казах по-рано, скъпа, това е съдба. — Очите й блеснаха весело, докато вадеше пурпурна кадифена рокля и я окачваше. — Съдено ни е да бъдем приятелки. Имам чувството, че те познавам от години.

— И аз се чувствам така.

Тя изглеждаше възхитена.

— Наистина ли, Дана?

Кимнах. Усмихнах се. Вече не се чувствах самотна и изоставена.

На следващата сутрин небето беше яркосиньо. Слънцето блестеше, когато застанах на палубата. Бяхме влезли в пристанището още преди зазоряване. Пътниците крачеха лениво по палубата и се наслаждаваха на изгрева. Някои слизаха тук, в Начез. Пристанището не можеше да се сравни с нюорлианското. Беше много по-малко. Тук нито кипеше оживена дейност, нито имаше ярки и екзотични цветове.

Потърсих с поглед Ланс Шърман. Да, той наистина слезе от кораба с черна кожена чанта. Изглеждаше много кисел, докато крачеше по мостчето. Усмихнах се мислено, когато си спомних как Лора го беше изиграла по същия начин, по който той беше измамил стотици други. Сигурно беше играл цяла нощ, за да спечели отново толкова пари, колкото тя му беше отмъкнала. Брегът опустя. Лора нямаше нужда да се крие повече. Понечих да тръгна, за да й кажа добрите новини, когато забелязах изведнъж една непокрита карета, в която имаше изискана пътничка.

Каретата беше великолепна. Вътре седеше жена на около двадесет и пет години. Имаше тъмно кадифена кожа и големи блестящи кафяви очи, които гледаха престорено скромно към скръстените в скута й ръце. Косата й беше руса. Носеше бяла копринена рокля с голямо деколте и огромни ръкави. Полата беше претрупана от волани от бяла коприна и се простираше над седалката.

Един мъж отиде при каретата. Беше се обърнал с гръб към мен, така че не виждах лицето му, но успях да забележа, че е висок и строен и има мускулесто тяло като атлет. Каза нещо на жената и тя кимна. Качи се в каретата и хвана юздите. След това се обърна и хвърли поглед на кораба. Видях, че съвсем не е толкова млад, за колкото го мислех. От слабото му грубовато, но красиво лице личеше, че мъжът е на най-малко четиридесет, ако не и на повече години.

Хвана здраво юздите и се приготви да тръгне, когато внезапно вдигна очи и ме видя, че го гледам. Не отвърнах поглед. Някак си не успях. Той като че ли ме разпозна и отвори уста. Челото му се смръщи. Пусна юздите. Гледаше ме втренчено. Все още бях безсилна да отвърна погледа си. Нещо ме държеше властно. Имах странното чувство, че и аз го познавам отнякъде, обаче не го бях виждала през живота си. През кратките мигове, в които погледите ни се срещнаха, ми се стори, че той и аз сме единствените двама души на земята, а всичко друго сякаш изчезна. Тъмносивите му очи се впиха в моите. Времето сякаш спря. Усетих, че се обърквам. Въпреки че съзнавах, че това е съвсем абсурдно, не бях в състояние да се обърна настрани. Хората крачеха бавно по палубата. Вървяха по мостчето и слизаха на кея, но те не съществуваха. Не съществуваше нищо друго, освен тази необяснима сила, която ни свързваше. Хубавата жена седеше до него, но и тя не съществуваше, беше напълно забравил за нея. Минаха няколко кратки мига, преди да успея да се освободя, но всеки от тях ми се струваше, че трае цяла вечност. Извърнах се с голямо усилие от перилото. Все едно, че трябваше да счупя невидими вериги, които са ме приковали. Никога не бях преживявала нещо подобно. Почувствах се разтърсена из основи.

Лора се разсмя, когато й разказах следобеда за моето преживяване. Разхождахме се бавно по сенчестата горна палуба, докато огромният кораб се носеше по голямата река.

— Беше… беше много смущаващо — признах аз. — Сякаш едва ли не се познавахме отпреди. През… някакъв друг живот, може би.

— Химия — каза Лора.

— Химия?

— Физическо привличане. Не вярвам в любовта от пръв поглед, но физическото привличане е друго нещо. Видял те е. Веднага си го привлякла и те е пожелал от цялата си душа и сърце. Очевидно и той те привлича.

— Не… се чувствах така.

— Каза, че е привлекателен, скъпа.

— Така е, много е привлекателен, но… беше нещо друго, Лора. Не мога да го обясня. Сякаш бяхме вързани с обща верига.

Погледнах към слънчевите лъчи, които се отразяваха от реката. Спомних си какво изпитах и въздъхнах.

— Смятам, че това няма значение. Няма да го видя повече. А той едва ли ще дойде в търговския център на Креймър в Сент Луис, за да си купи нов чифт ръкавици.

— Мислих за това, мила — изрече тя, след като продължихме.

— За какво си мисли?

— За Сент Луис. За Креймъровия търговски център. Някак си не те виждам да стоиш зад щанд и да продаваш парцалки.

— Трябва да работя нещо — напомних й аз.

— Знам, но все пак… да продаваш парцалки. Звучи ми ужасно скучно, а ще бъде и срамна загуба. Красавица като теб трябва да я виждат и да има възможност да се показва пред обществото.

— Наистина ли? И какво предлагаш?

— Слез от кораба в Мемфис с мен — каза тя. — Ела да играеш на сцената.

Толкова се стреснах, че спрях да вървя.

— Сигурно не си на себе си — казах й аз. — Дори не съм стъпвала в театър досега. Не съм виждала и една пиеса. Нямам опит и талант, не съм се упражнявала…

— Репетициите и опита ще ги натрупаш по пътя. Талант не ти трябва, не и на жена с твоята красота, мила. Сега се сетих, че Мейзи Барлоу няма да се върне за този сезон и на Джейсън ще му трябва ново момиче, което да я замести.

— Няма да съм аз — уверих я аз.

— Ще уредя всичко, мила. Джейсън обича да се прави на много страшен, но в действителност много си пада по мен, нали само двамата останахме от семейството, и мога да го въртя около малкото си пръстче, толкова ме слуша. Ще ми бъде благодарен за това, че съм те довела в трупата.

— И дума да не става, Лора.

Лора не настоя, но скоро разбрах, че не се отказва лесно. След няколко часа седяхме на най-хубавата маса в главната трапезария. Избра ни я салонният управител, който с удоволствие би скачал през обръчи, ако Лора му кажеше. Вечеряхме стриди в половин черупка, фазан и аспержи в холандски сос — най-хубавите ястия на кораба. Лора смяташе, че ще е жалко, ако не похарчи малко от парите, които спечели на карти вчера. Салонният управител се въртеше наблизо и чакаше с нетърпение да ни напълни отново кристалните чаши с искрящото бяло вино, което ни беше избрал лично.

— Мисля, че е влюбен в теб — казах аз.

— Той е душичка. — Тя отпи глътка от виното и си отряза парче от влажния, възхитително сочен, фазан. — Наистина, мила, смятам, че постъпваш много неразумно. Театърът ще ти хареса. Ето че станахме толкова големи приятелки, а вече мислиш да ме изоставиш и да стоиш до края на живота си зад щанда.

— Не съм актриса — казах аз.

— И аз не съм — призна тя, — ако вярваш на рецензиите за играта ми, но въпреки това си имам свита от обожатели. Това е интересна работа. Постоянно ти поставя нови предизвикателства. Прекарваме си чудесно дори когато нещата не вървят на добре. Трупата е… ами ние сме едно семейство, и искам да станеш част от него.

— Братовчед ти няма да ме наеме.

— Ще те наеме, обещавам ти.

— Ще ме изрита навън в мига, в който ме види как се напъвам да играя.

— Има още три седмици до началото на сезона. През лятото всички сме в отпуск. Джейсън събира отново трупата в Мемфис. Ще имаме три седмици на разположение да подготвим нещата, преди да потеглим на турне. Нашият импресарио Джексън е уредил да даваме представления по целия Юг. Оли и аз ще ти помогнем да си научиш ролите и ще те научим на всички трикове, които трябва да знаеш, преди да тръгнем на път.

— Оли?

— Мисис Хелена Олифант, нашата изпълнителка на характерни роли. Тя е англичанка на седемдесет и една години, ексцентрична стара аматьорка с яркочервени коси. Всички я обожават.

— Струва ми се чудесна.

— Тя е докачлива, темпераментна и тиранична, но сърцето й е голямо колкото Монтана. Оли е много добра и търпелива, тя ни свързва в едно. Прилича на сприхава майка, гълчи ни, вдъхва ни кураж и ни помага, когато имаме нужда.

Усетих, че почвам да се размеквам. Думата семейство постигна това. Щом забеляза това, Лора продължи бързо.

— Ще ти харесат и другите от трупата. Например Бартоломю Хендрикс, нашият изпълнител на характерни роли. Той е четиридесет и петгодишен, среброкос, синеок и е много мил. Държи се много изтънчено и винаги носи цилиндър и черна пелерина, подплатена с червен атлаз. Нищо не може да разтревожи Барт. Винаги се оправя някак, съвършен професионалист е.

Постепенно отстъпвах.

— След това нашият младеж, Били Бартън. Той е на двадесет и седем години, но изглежда като на деветнадесет. Има съвършено изваяно лице, весели кафяви очи и дяволита усмивка. Нашите зрителки са направо луди по него. Трупат се на тълпи около него, а и той постоянно ги подтиква към това. Боя се, че Били е голям калпазанин, но е много симпатичен.

— Ами ти?

— Аз играя местната фатална жена, а Мейзи играеше ролята на наивното момиче — ти ще заемеш мястото й. Докато бях в Ню Орлиънс, Мелинда ми каза, че Мейзи е избягала с някакъв банкер янки преди три седмици. Боях се да кажа на Джейсън за това. Сигурно още не е разбрал. Твоята поява си е направо дар от съдбата.

— Лора, никога няма да съумея…

— Довери ми се, миличка. Нашият изпълнител на главни роли напусна в края на предишния сезон. Джейсън е наел друг, докато съм била в Ню Орлиънс. Изпълнителката на главните роли е единственият проблем. Кармелита Хъринг. Сигурно си мислиш, че тя е трябвало да прояви малко здрав разум и да си е сменила досега името. Кармелита е тридесет и седемгодишна, вече е презряла на вид, но си въобразява, че именно тя е главната атракция. Глезена е и придирчива. Има невероятен темперамент и е много избухлива. Просто не й обръщаме внимание. Тя е „звезда“ и се държи съответно, като се отнася презрително към всички, като изключим Джейсън и Бога.

— Добра актриса ли е?

— Добра е, но си придава твърде много важност според някои. Публиката в пущинаците я обожава. Вече ти споменах Дулси, нашата гардеробиерка, която прилича на кюфте. Последен от трупата е Джексън, импресариото, който е също така и касиер, помощник — импресарио и момче за всичко. Занимава се с парите и с повечето дела и държи изкъсо братовчед ми. Джексън прилича на пребит боксьор, носи крещящи костюми на карета и пуши огромни миризливи цигари, но въпреки привидната си грубост и гневното му мръщене, е най-милият човек на света, винаги е готов да ти даде предварително заплатата, когато се окажеш на нулата.

— Звучи много привлекателно — признах аз.

— Каквото и да става, знаеш, че принадлежиш на нашия малък свят, скъпа. Знаеш, че си част от група и другите са зад теб. Кармелита не е от значение. Не всичко е розово, съвсем не, но поне никога няма да се отегчиш. По-добро е от продаването на разни парцалки, повярвай ми.

Хората ни зяпаха, когато тръгнахме да излизаме от трапезарията — две жени да пътуват без придружител, като едната от тях определено привличаше вниманието, но не обръщах внимание на погледите. Лора вървеше до мен. Решихме да се поразходим по палубата. Лора ме остави до перилото, а тя слезе в каютата, за да си вземе лека наметка. Вечерта беше прекрасна. Болката, тъгата и скръбта ме обзеха отново, колкото и да се опитвах да ги сдържа. Спомних си за Джулиън, Чарлз и всичко, което оставих. Имах чувството, че няма да понеса загубата. Бях обичала Чарлз от все сърце, а той ми бе обърнал гръб. Обвини ме за смъртта на Раул. Обвиняваше ме за всичко. Джулиън ме беше обичал искрено и от все сърце, а му причиних голяма болка. Това беше най-лошото.

— Тъжна си, мила — промълви тихо Лора.

Не бях чула кога се е приближила.

Не отговорих.

— Времето ще ти помогне — каза тя.

— Бях… такава глупачка — казах аз. — Обичах го и си мислех… вярвах…

— Всичко, което сме в състояние да направим, е да се учим от опита си и да се опитваме да не правим същите грешки, когато се появи следващият мъж.

— Няма да има друг мъж в живота ми — заклех се аз.

Вярвах си. Лора не каза нищо. На устните й се появи мъдра и тъжна усмивка.

— Живей рисковано, мила — каза тя. — Не си създадена да вехнеш зад щанд за парцалки.

— Наистина… ли смяташ, че ставам за сцената?

— Уверена съм, че ще се справиш — отвърна тя. — Ще ти помогна. И Оли ще ти помага. Кой знае, скъпа, възможно е да се окажеш много добра. Ти си чувствителна, интелигентна и много хубава. А може и да ни посрамиш с играта си.

— Ако от това не излезе нищо, предполагам, че ще успея да си намеря работа в Мемфис не по-малко трудно, отколкото в Сент Луис.

— Е, ще дойдеш ли с мен?

Кимнах. Лора стисна ръката ми.

— Ще си живеем славно — обеща тя.

Помолих се дано да съм взела правилното решение.