Валери Лорд
Розите на страстта (7)

Глава 6

— Почиваха край потока, милорд! Жалка двойка, ако питате мен!

Някой силно смушка София между плешките, метна я напред и тя падна на колене. Едва успя да се подпре с ръце, за да не се просне с цялата си дължина. Още един шев на одеждата й се разкъса шумно. Въпреки това тя се изправи бързо, защото танцуващите копита на един боен кон бяха в опасна близост до лицето й.

Мъжът, който обузда коня с късата юзда, не направи опит да й помогне. Той беше едър и широкоплещест, но начинът, по който плетената ризница се опъваше в средата на корема, показваше, че не пренебрегва радостите на трапезата. Тлъстото розово лице под излъскания шлем с отворен наличник изглеждаше добродушно, но София не направи грешката да му повярва. Под светлочервеникавите рошави вежди лежаха дълбоко хлътнали, злобно святкащи очи, а недоволните гънки от двете страни на тънката уста свидетелстваха за холеричен темперамент.

Без да иска, тя пристъпи по-близо до Райън, който дори в тази ситуация беше запазил невъзмутимостта си. Само се беше надигнал и атлетичната му фигура веднага събуди любопитството на лорда.

— Кой си ти, момко? — попита небрежно той и София се учуди на пискливия глас, който някак не подхождаше на едрата фигура. — Кой е господарят ти?

— Сам съм си господар — отговори Райън, като че мечът, опрян в гърба му, не съществуваше.

След първото проклятие и бързия поглед към въоръжените мъже той не бе предприел нито един опит да вземе нещата в свои ръце. София се люшкаше между безпомощна ярост заради стоическото му спокойствие и изненада, че първата й среща с един английски благородник преминаваше толкова зле. Обикновено мъже като исполинът насреща й се отнасяха към дъщерята на лорд Хоукстоун с изключителна любезност.

— Не ми приличаш много на господар, драги — отбеляза все така небрежно лордът. — В кое село живееш и кой ви е старейшината?

— Роден съм свободен — повтори овладяно Райън. — Дължа почитание само на своя крал и се отчитам само пред собствената си съвест.

— Каква ти е професията?

— Войник съм. Наемам се при господари, които обещават добра печалба. Може би ще го направя и тук, ако намеря господар, който да оцени способностите ми.

— Ами жената?

— Моя е.

— Виж ти…

София усети как очите на грамадния сеньор я опипаха като мазни пръсти и си заповяда да остане мълчалива. Веднага разбра защо Райън я представи като своя жена. Той заставаше между нея и мъжете като неин защитник. Рицарски жест, който можеше да се очаква от баща й или Джъстин, но от негова страна беше изненадващ. Досега не беше оставил съмнение, че иска да се отърве от нея колкото може по-бързо. А сега я бе взел под своя закрила и това й се стори опасно. Съзнаваше, че той ще иска на първо място подчинение, а тя не виждаше основания да се подчинява нито на него, нито на когото и да било!

— Виж ти — повтори конникът и цъкна с език, изразявайки едновременно признание и недоволство. — Наистина ли си воин? А къде ти е мечът? Къде ти е оръжието?

— Проиграх го — сухият отговор отне дъха на София, но той беше придружен с подхилване, което убеди присъстващите във верността му.

— Ще проиграеш и живота си, ако не отговаряш почтително, момко! Къде си се бил?

— Попитайте за Черния Райън и ще получите отговор от всички турнири на континента — отговори хладнокръвно Райън, без да се трогва от заплахата. София веднага отбеляза, че бе скрил фамилното си име.

— Ще видим — изпухтя лордът. — Като начало ще имаш нов господар, Черни Райън! От днес си на служба при Хуго де Броуард, шериф на Уинчестър. Кралят ми е възложил да се грижа за реда и спокойствието в тази част на страната и имам нужда от всеки мъж, който умее да върти меча.

Хуго де Броуард… Името извика познато ехо в съзнанието на София. Ясно чу гласа на баща си, който миналата година се беше възмутил от новия кралски шериф: „Аз не бих поверил на този човек дори мелницата на брега на Кукмер, да не говорим за целия Уинчестър и околността. Този коварен негодник само се подмазва на краля и граби хората зад гърба му. В Уинчестър ще има бунтове още преди края на годината. Запомнете думите ми!“.

Тя не знаеше дали баща й се е оказал прав, но като гледаше шерифа, това й изглеждаше повече от вероятно. Божичко, той със сигурност познаваше господаря на Хоукстоун! Тя трябваше да мълчи като риба коя е и как се е озовала тук. Положението й беше достатъчно лошо, а ако узнаеше кого е заловил в гората, шерифът на Уинчестър с радост щеше да предизвика скандал, който да разтърси цялото кралство.

Човек като него с удоволствие щеше да разпространи клюката, че най-голямата дъщеря на лорд Хоукстоун се е скитала из Ню Форест с някакъв съмнителен наемник. Дори само по тази причина тя трябваше да одобри решението на Райън да не каже нито дума за корабокрушението.

Тя се надяваше, че родителите й все още не бяха узнали за отпътуването й от Нормандия и вярваха, че тя продължава да живее при баба си. Ако никой не беше оцелял след драмата в морето, щеше да мине доста време, преди вестта за катастрофата да стигне до семейството й. Дотогава тя щеше да се добере до дома си и да обясни защо е била принудена да се крие и преструва.

— Ласкаете ме, милорд — прозвуча гласът на Райън, който се държеше така, сякаш високият господар го беше поканил да пие вино от чашата му. — Но аз съм много…

— Възрастта ти не ме интересува, драги! — прекъсна го рязко шерифът. — На моя земя не търпя безделници и съмнителни скитници. Но аз съм добър християнин и ще ти позволя да избереш. Или ще постъпиш при мен на служба, или ще те застигне обичайната участ на дръзналите да проникнат в Ню Форест: ще те обесим на най-близкия дъб!

София усети как мускулите й се стегнаха от напрежението да остане неподвижна, със сведена глава, без да си отваря устата. Баща й явно беше преценил съвсем правилно шерифа, а съдбата, която я очакваше, в случай че Райън Фицджордж увиснеше на въжето, беше повече от страшна. Дебелият щеше да я предостави на хората си, естествено, след като самият той се забавлява до насита с нея. Без закрилата на баща си или съпруга си, всяка жена беше безпомощна и безправна: лесна плячка за всеки негодник, който й хвърлеше око. Райън също се тревожеше за това, макар че по лицето му не пролича нищо.

— Явно вие държите по-добрите карти, милорд — отговори кратко той и само София усети как гласът му потрепери от студен гняв.

— Така мисля и аз — отговори носово шерифът и махна на един от придружителите си, който явно командваше въоръжения отряд. — Дай на Черния Райън кобилата, която взехме от хлапето в Пийчсток. Вярвам, че ще го занесе до Ейлсбъри, а там ще видим дали способностите му заслужават нещо по-добро.

— В Ейлсбъри ли отивате?

В гласа на Райън прозвуча съвсем нов тон и София наостри уши. Той очевидно познаваше това място, докато тя чуваше името за първи път. За щастие шерифът изтълкува въпроса като естественото любопитство на всеки новак и го удостои с отговор.

— Кулите на Ейлсбъри владеят устието на Солент в края на гората. Кралят много държи те да са под властта на заслужаващ доверие господар, послушен на Негово величество.

— Какво престъпление е извършил господарят на Ейлсбъри, та е загубил кралското доверие?

— Ти явно държиш на точността, момко. Е, добре, ще ти кажа, че господарят на Ейлсбъри почина между Коледа и Деня на тримата крале. Не остави наследници, което означава, че моята задача е да завзема Ейлсбъри от името на краля и да го задържа. Хайде, качвай се на коня, защото ни предстои доста път!

Преди да е осъзнала какво точно им се случи, София вече седеше пред Райън Фицджордж на гърба на мършава кобила, нещо средно между товарно муле и кранта за клане, и стискаше с всички сили дървената рамка на седлото, което издаваше, че предишният му собственик не е бил особено заможен. Оскъдната украса беше тромава и зле изработена, кожената седалка беше дело на несръчен или небрежен майстор. Кобилата препускаше в неравен тръс, който ги задържаше в средата на въоръжения отряд, и дори опитна ездачка като София едва пазеше равновесие.

— Отпусни се, момиче. Аз ще внимавам да не паднеш в калта — пошепна в ухото й Райън. Силните му ръце й вдъхнаха малко сигурност, но тя усети с такава сила непосредствената му близост, топлото мъжко тяло и докосването му, че се скова още повече и се опита да се отдръпне.

— По дяволите, защо непрекъснато мърдаш? Не можеш ли да седиш спокойно, жено? — изруга сърдито Райън. — Радвай се, че вече не вървиш пеша!

— Ядове ли си имаш с малката, приятел? — Един от войниците бе чул проклятието и се ухили на София. Отдавна небръснатото му лице беше скрито под прост шлем. — Като й се наситиш, отстъпи ми я! Отдавна не съм яздил женска, а както я гледам, сигурно може да достави удоволствие на мъжа!

Макар че не разбра истинското значение на дръзкото предложение, София почервеня от гняв. Без да мисли, тя прониза войника с поглед, който съдържаше цялата сила на гордия й темперамент. При този поглед и най-дръзките слуги ставаха послушни и четяха всяко желание от устните й. Ала простият войник не се уплаши, дори напротив, развесели се още повече.

— Твоята женичка има огън в хубавото си задниче, Черни Райън. Веднага го разбрах! Явно ще си живеем весело в Ейлсбъри!

Той обърна коня си и препречи пътя на Райън. Маневрата обгърна двамата с облак прах, защото в края на гората слънцето отдавна беше изсушило локвите и тинята. Беше цяло чудо колко бързо бяха оставили зад себе си самотата на Ню Форест и бяха стигнали пътя, който водеше към брода през Солент. Бързото препускане им пречеше да видят ясно новите си придружители, да не говорим за другите пътници, които страхопочтително правеха път на шерифския отряд.

София се закашля ядно, но когато понечи да каже на Райън високо и ясно какво мислеше за хиленето, с което той бе отговорил на наглостта на непознатия, коравата му, мазолеста ръка притисна заплашително полуотворената й уста.

— Нито дума. — Безизразният му глас прозвуча толкова тихо, че тя напрегна слух. — Докато вярват, че ми принадлежиш, мога да те закрилям. Ако ми възразяваш, ще загубиш единствения си защитник.

Когато ръката му най-сетне освободи устата й, София изпръхтя презрително.

— Скоро ще си проличи кой е загубил — изсъска тя съвсем тихичко, за да не привлече вниманието на мъжете. — Защо не пришпориш тази проклета кранта и не ни отведеш на сигурно място? Защо яздим с този шериф и бандата му негодници като послушни агънца? Той няма право да ни държи като пленници, нито да те принуждава да му служиш и ти много добре го знаеш!

— Той има правото на силния. Нямам никакво желание да увисна на следващия дъб, котенце — отвърна с усмивка Райън. — Не мога да победя кралския шериф и дузина въоръжени мъже само с ножа си. И защо да се бия с човека, който ми обеща заплата, кон и дори оръжие? Аз съм наемник, който предлага услугите си, забрави ли вече?

— Велики боже! — София извъртя очи към небето, смаяна от толкова глупост. — Де Броуард е негодник, не го ли разбра веднага? Каквото и да търси в онова Ейлсбъри, аз съм готова да се обзаложа, че поставя на първо място собствените си интереси, а не кралските. Ако наистина е вярно, че старият господар на замъка е умрял, значи шерифът иска да си присвои осиротялото имение. Не може да има друга причина за това бързане, защото имение без потвърден наследник автоматично отива в ръцете на краля.

София усети как Райън смръщи чело, макар че не можеше да го види.

— Ти знаеш учудващо много за законите на тази страна, малка норманке.

София се укори за глупостта си и отчаяно затърси приемливо обяснение.

— Нали ти казах, моята господарка има роднини от тази страна на канала. Тя много държи да запази властта и притежанията си и е осведомена за всичко, което би допринесло за забогатяването й. Слушала съм я да говори с часове за новите кралски закони.

Това беше вярно, защото лейди Елизабет все още не можеше да прости на Вилхелм, че най-младият й син се беше заклел във вярност на незаконния син на стария нормандски херцог. Това, че сеньор де Камбремер беше намерил в Хоукстоун любов, власт и богатство, според нея не можеше да компенсира факта, че той бе напуснал родината си, за да живее в новото кралство. Според нея Англия — естествено, с изключение на Хоукстоун — беше остров на най-мрачно варварство.

— Защо си убедена, че шерифът жадува да завладее Ейлсбъри? — попита настойчиво Райън.

— Защото е жаден за власт и богатство, освен това постоянно кове интриги. Ако имаше поне малко разум, веднага щеше да го прочетеш на лицето му — изсъска ядно София. — Ако свържеш съдбата си с неговата, не те очаква добро. В крайна сметка отново ще победи кралят, както става винаги, и ти ще бъдеш унищожен заедно с господаря си.

— Играта изобщо не е започнала. Възможно ли е, освен всичко друго да си склонна и към черногледство?

София беше толкова гневна, че едва не затропа с краче, но на гърба на коня това беше невъзможно. Трябваше да продължи с думи.

— Щом Ейлсбъри се намира на другия край на Солент, това означава, че се отдалечаваме твърде много от пътя за Уинчестър — обясни нетърпеливо тя, имайки предвид и посоката, в която се намираше Хоукстоун. Трябваше да се пребори със сила с настойчивото си желание да грабне юздите и да пришпори жалката кобила.

— И какво от това? — Райън вдигна рамене и докосването му предизвика странни тръпки по гърба й. — Нямаме какво да губим, но можем да спечелим нещичко.

София отново изпръхтя презрително. Първо, защото не можеше да сподели неговата гледна точка, и второ, защото имаше непогрешимото усещане, че той не й казваше всичко, което мислеше. Притисната до силното му тяло, тя усещаше равномерното му дишане и като че ли споделяше чувствата му.

У него имаше някакво странно нетърпение, някакво напрежение, той целият беше като опъната тетива на лък, но едновременно с това изпитваше и нещо друго, което тя беше готова да нарече страх. Страх у този безстрашен и безчувствен мъж? Сигурно се лъжеше!