Валери Лорд
Розите на страстта (30)

Глава 29

— Това е!

Кралят подаде свитъка с тежък печат през широката дъбова маса. В последния момент Райън се поколеба дали да го вземе.

— Вземете го — окуражи го Вилхелм и размени поглед с Робърт Мортен, принц Руфъс и Рейнал де Камбремер, които беше повикал за официални свидетели на акта. — Това е грамотата за собственост на васалното имение Ейлсбъри със земите край устието на Солент, с Хайт и няколко малки села. Като цяло си осигурявате заможно съществуване, а кралството получава също така сигурен източник на доходи. Надявам се да стопанисвате собствеността си разумно, млади човече, и да покажете същите умения като в битките. Задължен сте да предоставите необходимия брой въоръжени мъже, когато отивам на война, освен това можете да изпратите най-големия си син в двора на наследника ми, за да бъде възпитан със синовете на следващия крал.

— Не знам какво да кажа, сир — проговори младият рицар, по-скоро смутен, отколкото поласкан от неочакваното кралско благоволение. — Вие говорите за синове, а аз нямам дори съпруга.

Макар че не беше лишен от самочувствие, в кръга на кралските приближени Райън се чувстваше не на мястото си. Особено под леденозеления поглед на сеньор де Камбремер, който го гледаше така, сякаш двамата имаха още сметки за уреждане. При това лордът би трябвало да му бъде благодарен, че беше върнал най-голямата му дъщеря в дома й, за да завладее сърцето на престолонаследника и да го направи най-важния човек в кралството.

— Въпросът със съпругата не е проблем — заговори в този момент кралят и Райън се учуди на веселието му. — Най-добре помолете лорд Хоукстоун за ръката на най-голямата му дъщеря. Тя изглежда сравнително добре, разполага с добра зестра и аз не намирам разумно обяснение защо досега не са я омъжили, както е редно. Ако изберете тази дама, можете да бъдете сигурен, че няма да повдигна възражения.

— Сир! — Двойният вик на възрастния и младия мъж изтръгна от гърлото на краля дрезгав смях, а останалите присъстващи се ухилиха. През тези дни се случваше много рядко Вилхелм да си позволи лукса да се пошегува.

Рейнал де Камбремер се овладя пръв.

— При цялото ми уважение към заслугите на новия барон Ейлсбъри — започна отдалече той, — бих искал да изразя съмненията си, че този млад мъж…

— По дяволите, Рейнал де Камбремер! — прекъсна го раздразнено кралят. — Да не мислите, че не знам какво става в сърцето ви? Според вас в цялото кралство и на континента няма нито един млад мъж, достоен за любимата ви дъщеря! Крайно време е да се примирите, че дъщерите напускат бащите си. Дайте я на този младеж и няма да сгрешите. Според мен той е напълно в състояние да обуздае неукротимия й темперамент и да я превърне в покорна съпруга.

Райън от Хайт претегли на ръката си грамотата за новото си притежание и новата си чест, после отправи пронизващия си син поглед към краля и взе решение.

— По-скоро съм готов да се откажа от всичко това, отколкото да принудя благородната дама да сключи брак, който не й е по сърце — заговори дрезгаво той. — Тя е толкова красива и умна, че заслужава много по-високостоящ съпруг.

Въпреки умението си да се владее, той не можа да предотврати лекото треперене на гласа си. Против волята му очите му се насочиха към принц Руфъс. Лорд Хоукстоун видя погледа му и без усилия прозря, че подобно на повечето други в двора, бъдещият му зет беше видял в дружбата между София и Руфъс повече, отколкото те влагаха в нея.

Този глупак беше готов да се противопостави на краля, само и само да не застане на пътя на София! А тя се опитваше да ги убеди, че не изпитвал нищо към нея! Защо тогава Райън от Хайт беше побързал да изложи на риск новопридобитата си сигурност? Имаше едно-единствено логично обяснение, колкото и то да не му харесваше.

— Предлагам да решим този проблем в разговор на четири очи — проговори лордът с цялата тежест на своята личност и останалите присъстващи бяха лишени от възможността да се включат в този крайно интересен дебат, още повече, че Вилхелм се отказа от правото си на вето.

 

 

След малко двамата крачеха редом през двора на замъка. И двамата бяха на мнение, че разговорът трябваше да се състои в обстановка, където няма стени и ниши с любопитни уши и очи.

С гръб към града, изправени срещу студения източен вятър, двамата се изправиха на една бойница. Лордът се обърна към Райън и видя, че синият поглед го следеше с бдителността на мъж, свикнал да не очаква нищо добро от хората насреща си.

— София има слабост към принца, откакто се срещнаха като деца — започна със спокойно достойнство лордът. — Ала никога не би пожелала да свърже съдбата си с неговата. Тя го цени като приятел, но като жена никога не би приела известни негови… навици.

Райън си припомни красивия рус паж и наум поздрави София за това умно решение, макар да беше убеден, че от нея щеше да излезе чудесна кралица.

— Тогава имате задачата да й намерите по-достоен съпруг от бездомния авантюрист, който получи незаслужени почести — отговори той със съвършено самообладание. — Аз не предизвиках де Броуард, за да завоювам благоразположението на дъщеря ви. Ценя я твърде много, за да принуждавам свободната й воля.

— Ах, така ли? — Рейнал де Камбремер смръщи високото си чело. — В такъв случай няма ли най-после да ми разкриете какво толкова не ви харесва у нея, та сте готов дори да си навлечете кралския гняв, като избягате от този брак? Каква игра играете, по дяволите?

— Аз не обичам да играя, милорд — отговори все така спокойно Райън. — Досега съм рискувал само живота си, но мога да ви уверя, че държа на него.

В гласа му липсваше всякакво чувство. София го бе оценила напълно правилно, той беше студен до върховете на пръстите си.

— По дяволите, да ме предизвикате ли искате! — изгърмя бащата на София.

— Нямам такова намерение, сеньор. И си спестете усилието да ме предизвикате вие, защото ще откажа. Никога не бих причинил на София това зло — да нараня любимия й баща!

— Нахална млада маймуна! — изръмжа де Камбремер и скръсти ръце под широките си гърди. — София, и пак София. Спестете си учтивите брътвежи и ми кажете просто и ясно какво изпитвате към момичето ми. Или ви липсва смелост да си признаете?

Райън прие добре прицеления удар, без да трепне, но обвърза отговора си с неочаквано условие:

— Ще ви кажа, но само ако ми дадете думата си, че няма да й издадете нито думичка от нашия разговор.

— Да не ви приличам на проклет клюкар? — Лордът шумно изскърца със зъби. — Говорете, преди търпението ми да се е свършило. Дължите ми поне тази истина, след всичко, което сторихте на дъщеря ми!

Райън не си направи труда да вникне в обвиненията. Разбираше какво изпитва бащата на София и му съчувстваше. Плъзна поглед към далечния град, за да обмисли по-добре думите си.

— София заслужава по-добър мъж от мен, но това не може да промени факта, че сърцето ми й принадлежи завинаги. С топлото си сърце и жизнеността си тя ми показа какво означава да чувстваш, да се смееш и да обичаш. Никога няма да поставя друга жена на нейно място, защото няма друга, която може да се мери с нея.

— По дяволите, вие я обичате!

— С цялото си същество!

— И въпреки това сте готов да се откажете от нея?

— Направих всичко възможно тя да ме намрази. Исках да се сбогува с мен с леко сърце. Няма да сторя нищо, за да смутя отново този трудно извоюван душевен мир.

— С леко сърце… душевен мир… олеле майчице!

Като всеки в Хоукстоун, и сеньорът прибегна в този миг до любимото възклицание на бавачката Гитра.

— Господи, млади човече, не знаете в какво положение ме поставяте! С най-голямо удоволствие бих се нахвърлил върху вас с юмруци, за да ви покажа как оценявам начина, по който обезчестихте дъщеря ми. От друга страна обаче, знам, че тази млада дама моментално ще ме набучи на ножа си за хранене, ако си позволя да откъсна дори един косъм от главата ви.

— Наистина ли мислите, че би извършила подобна глупост? Та тя ви обича!

— Това е вярно, но тази обич не струва нищо в сравнение със сляпата, необяснима страст, която храни към вас, макар че не я заслужавате. Хайде, вървете и веднага я освободете от самоналожената й мъка! Тя се облива в сълзи, защото е убедена, че не се интересувате от нея.

Райън Фицджордж погледна втренчено величествения рицар, чиито руси коси бяха започнали да посивяват на слепоочията, който кипеше от ревност и болка и в същото време бе способен да загърби собствените си чувства за благото на София. Като светкавица го прониза мисълта, че този баща беше способен да промени и неговия живот. Баща, който учеше децата си не на омраза, а на любов.

— Защо ми казахте това? — заекна смаяно той.

— Не понасям да я гледам нещастна — отговори сърдито лордът.

Райън погледна объркано в зелените очи, които София беше наследила от баща си. Фактът, че мъж като Рейнал де Камбремер бе признал слабостта си, разруши още една от стените, които сам беше издигнал около сърцето си.

— Вие нямате представа какво направихте за мен току-що, милорд! — проговори задавено той и се обърна към стълбището.

Лордът проследи с поглед атлетичната фигура, която се отдалечи с леко накуцване, и изръмжа недоволно:

— Знаеш ли колко по-лесен щеше да бъде животът ми, ако можех да те мразя от дън душа, Райън от Хайт!

 

 

— Какво правите, София? — Принц Руфъс изгледа неодобрително младата благородничка, която бе нахлула в частните му покои и не се срамуваше от дързостта си. — Къде са придружителите ви?

— О, по дяволите, нямам придружители. — София махна сърдито с ръка. — Престанете да ме учите на дворцови маниери и етикеция, когато става въпрос да се предотврати една катастрофа! Искам да чуя от вас конкретен отговор, Руфъс! Вярно ли е, че кралят иска да ме даде за жена на Райън от Хайт?

Руфъс, който беше облечен само в тънка ленена риза и долни гащи и беше избръснат едва наполовина, остави бръснача с примирена въздишка.

— Щом вече знаеш, защо е цялото това вълнение?

— Трябва да ми помогнете! Трябва да се махна оттук!

— Да се махнеш ли? Къде ще отидеш?

— Не е важно! Най-добре в най-близкия манастир — отговори София. Подробностите нямаха значение. — Във всеки случай достатъчно далече, за да не ме намерят и да не принудят Райън да се ожени за мен.

Смайването на Руфъс растеше с всяка от бързо произнесените думи.

— Ти да не си полудяла? А аз си мислех, че го обичаш!

— Това дава ли ми право да го направя нещастен? — извика гневно София. — Той няма да понесе да предаде наследството на баща си на своите деца. Сам ми го каза.

— Вероятно го е казал във време, когато не е имал дори собствена риза на гърба си — подхвърли сухо Руфъс. — Готов съм да се обзаложа, че когато се роди първото ви дете, ще мисли другояче.

— Аз вече нося под сърцето си детето му и въпреки това…

— Какво?

София се изчерви като рак, но геройски издържа погледа му.

— Ако сега започнете да ми говорите за грях и позор…

— Тогава ще ми изскубнеш всяко косъмче от червената ми коса, знам. — Руфъс се ухили като малко момче. — Добре, добре, ще ти помогна, красива приятелко. Но дай ми поне време да се облека в прилични дрехи и да организирам нещо! Криспин! — Зад завесата се появи русият ангел. — Отведи мадмоазел де Камбремер в покоите, които сме подготвили за нашите гости. Вече знаеш в кои!

На вратата София се обърна и го погледна с искрена обич.

— Много съм ви благодарна. Но побързайте, моля ви!

— Ще се постарая да извърша чудото, което очакваш от мен, скъпа моя!

София се опита да задуши съмненията си от тези последни думи, прозвучали странно подигравателно, и огледа разсеяно помещението, чиито тесни, скъпи стъклени прозорци гледаха към града. Мебелировката беше по-скоро спартанска: стол, трикрако столче, легло без украси, ракла. Нямаше дори камина или мангал.

Тя се уви по-плътно в обточената с кожи наметка и плахо се запита дали майка й вече беше забелязала, че голямата й дъщеря не се е оттеглила да подремне в стаята си, както съветваха лекарите. След турнира всички се отнасяха към нея като към рохко яйце, даже Розалин обуздаваше любопитството си и буквално се движеше на пръсти.

София се чувстваше все по-зле, а като си помислеше, че тази вечер трябваше да се появи на кралския банкет, й причерняваше. Не й оставаше нищо друго, освен да избяга. Нямаше сили да изиграе ролята на почетния воденичен камък, който Вилхелм се готвеше да окачи на шията на новия барон Ейлсбъри, за да заживее добродетелно и уседнало. Тя беше длъжна да му дари свободата, след като той завинаги беше обърнал гръб на любовта й.

Тя не знаеше колко време е минало, когато вратата най-сетне се отвори. Чу дрезгавия, ироничен глас на Руфъс и зачака с трепет влизането му.

— За мен е удоволствие — каза той на някого. — Каквото и да донесе бъдещето, ще знам, че съм сторил добро на приятеля си и мога да очаквам същото от него.

София се обърна с очакване и се вцепени при появата на едрата фигура, която трябваше да се наведе малко, за да мине под арката на вратата, но в стаята се изправи отново в целия си внушителен ръст. Нито звук не излезе от устните й. Досега беше виждала Райън само в кожен панталон, в броня или в селски дрехи. Сега срещу нея стоеше барон Ейлсбъри и сърцето й заблъска с бързи, болезнено силни удари.

Върху наситеносиния жакет блестеше тежка златна верига, дръжката на меча беше обсипана със скъпоценни камъни, лъскавите ботуши от испанска кожа покриваха краката му чак до коленете. Прясно избръснат, косите подрязани по най-новата мода в двора, с тъмносиня наметка, обточена с кожи, той представляваше наистина впечатляваща гледка. Безупречно шлифован благороден камък, който носеше скъпите платове и скъпоценните украси с лекотата на вроденото благородство.

София го гледаше с разширени от смайване очи. Накрая прикова поглед в кристалносините му очи, в които се отразяваше зимното слънце. Никога не бе очаквала от Руфъс такава жестокост. Как можа да й погоди този мръсен номер! Какво целеше? Дали искаше да й покаже какво щеше да загуби? Велики боже, тя го знаеше отдавна и болката разкъсваше сърцето й!

В следващия миг в гърдите й пламна бесен гняв. Проклетият Руфъс! Той я бе предал! Вече притежаваше коварството на истинския владетел, загрижен единствено за собствената си изгода. Как можа да му се довери?

Тя се обърна рязко и безмълвно пристъпи към прозореца. Обърна гръб на Райън от Хайт, горда и недостъпна, скри ръце в диплите на полата си и стисна юмруци в безпомощен гняв. Трябваше да се овладее, да запази достойнството си. Веднъж го бе отпратила и щеше да го направи отново, макар че болката заплашваше да я разкъса!

— Принц Руфъс ме уведоми, че имате да ми кажете нещо, мадмоазел — прозвуча добре познатият глас и прониза като с нож и без това опънатите й нерви. — Знаете ли откога ви търся из целия дворец?

— Защо не опитахте в пустинята, където ме изпратихте? — попита задавено София и се стресна от предателските думи, които сами излязоха от устата й.

— Прости ми!

Двете думи отекнаха като гръм в тишината и паднаха като камък в тиха вода.

— Нямам какво да ви прощавам — отговори беззвучно тя. — Вие сте, какъвто сте, и аз не съм способна да ви променя. Ако се опитам, ще причиня мъка и на двама ни. Вървете си!

— Наистина ли искаш това? И какво ще правим тогава двамата в самотната си гордост, котенце? — прозвуча нежният му отговор и София се олюля. И без това едва стоеше на краката си, но сега самообладанието й окончателно се срина. — Ще се гледаме в огледалото и само ще се възхваляваме, че сме били толкова благородни, безстрашни, безкрайно справедливи и смели! Смяташ ли, че това ще ни топли, когато в студените зими ще мислим за лятото под ябълковите дървета в Ейлсбъри?

— Недей! — изхълца София и гледката на града, и без това размита зад дебелите стъкла, заплува в сълзите, с които се напълниха очите й. — Защо остана в Англия? Сигурно разбра, че славата и честта могат да бъдат завоювани и тук? Хайде, вземи ги и си върви!

— Още през лятото не можах да напусна острова, на който живееш ти — отговори Райън с толкова овладяна сила, че думите му можеха да съдържат само абсолютната истина. — Мислех, че съм защитен срещу всяка глупава слабост, срещу всяко безполезно чувство и всяко детинско желание. Ти ми показа, че съм бил глупак — продължи той, пристъпвайки бавно към нея. — Безсърдечен безумец, който отрича топлината на слънцето. Лиших се от съня, за да заприличам на онзи образ, който ти бе създала за мен в сърцето си. Да напълня твоите фантазии с живот — това ми създаде илюзията, че съм близо до теб и няма да те разочаровам още веднъж.

София усети нежното докосване на ръцете му върху раменете си, милувката на дъха му, който накара тънките косъмчета на тила й да настръхнат. Понечи да каже нещо, но не беше способна да произнесе нито звук.

— Ти заслужаваш да станеш кралица на Англия. Готов съм да отстъпя и да те освободя, ако го желаеш — продължи с мека настойчивост той. — Но ако в сърцето ти е останала поне малко от прекрасната любов, която някога изпитваше към мен, тогава ми позволи да захраня тази скъпоценна искра с жалките си чувства и да ги събудя за нов живот.

Господи, откъде намираше тези думи, способни да възпламенят сърцето й? Ами ако и сега надеждите й се окажеха напразни? Ако той беше преместил уменията си от бойното поле към дипломатическите битки?

София се обърна към него също така рязко, както преди му бе обърнала гръб. Отвори плуващите си в сълзи очи колкото можеше по-широко и се напрегна да открие в сините дълбини отговорите на всички тези въпроси.

Райън прочете мислите й.

— Не знам в какво да се закълна, че говоря искрено — зашепна той с онзи магически глас, който беше нов за него. — Онова, което притежавам, е съвсем ново и не мога да го оценя, пък и е само земно благо. Вярата ми не е особено силна, а честта ми е твърде опетнена, за да бъде важна. Мога да покажа само любовта си.

— Любовта си? Нали твърдеше, че не можеш да обичаш? — София едва събра сили да произнесе тези думи.

— Ти ме научи.

София усети коприненото кадифе на жакета върху челото си и несъзнателно политна в обятията му. Допирът до него отвори с трясък вратата, на чиито праг се беше колебала страхливо, и тя се притисна до гърдите му. Вече не искаше да бяга. Беше намерила желаното убежище.

Усетила пръстите на Райън под брадичката си, тя вдигна треперещите си устни към лицето му. Видя новата топлота в очите му и потръпна. Сега разбра какво се беше променило. Познаваше този поглед в гняв, подигравка, студенина и загриженост, страстен и бистър като небето, но никога не беше виждала в сините дълбини тази мекота и надежда, това човешко съчувствие и в същото време мъчителната неизвестност как тя щеше да реагира на признанието му.

— Искаш ли да споделиш живота си с мен, София-Роуз де Камбремер? Не защото така желае кралят, а защото ме обичаш?

— Никога не съм искала друго.

Спокойният, уверен отговор проникна през дебелата стена от недоразумения, предположения и измамни маневри като остра брадва през тънък пергамент.

Тя проследи как очите му се разшириха и разбра, че той беше открил в погледа й същата светлина. За първи път двамата се погледнаха без предразсъдъци и проникнаха до дъното на душите си. Там, където вече нямаше нужда от думи, се намериха всички отговори.

Страстната целувка, която подпечата съгласието им, разкъса и последните бариери. Наметката на София се свлече на пода и послужи като подложка за безредно нахвърляния куп от кадифе, бродирана коприна и украшения. Ръцете им трескаво търсеха гола кожа, устните им се плъзгаха жадно по разкриващите се тела, скъпоценните накити падаха като най-обикновени камъчета.

— Господи, мечтаех за това всеки миг, докато лежах самотен в това проклето легло и рисувах образа ти в мрака — прошепна задавено Райън, докато ръцете му се плъзгаха жадно по извивките на тялото й.

— Тук ли? — попита изненадано София. — Но това е…

— Това е стаята, в която принц Руфъс ме скри от нежеланото внимание на шерифа. Де Броуард сигурно е полудял от ярост, че наемните му убийци не са ме намерили никъде. Нямам представа какво е накарало престолонаследника да ми предложи убежище…

— Не прави и ти грешката на другите да го подценяваш — проговори предупредително София. — Той винаги е бил в сянката на братята си. Не беше впечатляващ като нещастния Ричард, нито честолюбив като Робърт, нито дипломатичен като малкия Хенри. Талантите му са скрити, но според мен много по-ценни. Той има способността да прониква в човешките сърца, освен това притежава търпението на онези, които са чакали дълго, докато осъществят мечтите си. Той е по-предан на баща си от всеки друг и гледа на тази страна не като на плячка, а като на своя родина.

— Как го защитаваш… — учуди се Райън и помилва с устни съвършената закръгленост на разголеното й рамо.

— Ние му дължим много, доколкото разбирам.

— О, не се съмнявам, че той рано или късно ще си поиска дължимото, щом сложи короната на главата си — отговори сухо Райън. — Надявам се само, че няма да поиска от мен нещо, с което бих навредил на скъпите на сърцето ми хора.

— За какви хора говориш? — намръщи се София и се отдръпна. — Аз си мислех, че за теб съществува само съпругата ти?

— О, не си права! Скъпа ми е и безкрайно впечатляващата господарка на Розовата кула, на която трябва да се извиня смирено за болката, която причиних на дъщеря й. Още не знам дали ще успя да затворя сърцето си пред онова дръзко дяволче, което защитаваше вратата на стаята ти, като че съм някой проклет датчанин…

— Розалин… — София направи гримаса. — Ще се наложи. За нещастие тя е склонна да се влюбва точно в благородниците, които са ми предани. И досега продължава да ме обвинява, че се разделих с Джъстин. Твърди, че нямам право да му причинявам мъка, което естествено е вярно, но…

Тя млъкна, защото устните на Райън завладяха нейните и целувката му я накара да забрави света и хората в него. В размяната на думи и нежности тя забрави дори най-важното, но опитните му пръсти много скоро стигнаха до закръгления й корем и застинаха от изненада.

— Възможно ли е да си се закръглила така под нежните грижи на близките си или…

Той млъкна и тя видя в ясното синьо на очите му неверие и смущение, примесени с обожание.

— Боя се, че това е ябълковата реколта от Ейлсбъри, която ще ни зарадва през следващия февруари, господарю — отговори тя с подчертана небрежност и се опита да укроти необуздания смях, предизвикан от реакцията му.

— Откъде си толкова сигурна?

— О, сеньор, трябва ли да ви напомням, че съществуват някои повтарящи се навици на тялото ми и липсата им позволява да се направят известни изчисления! — Тя се разкиска като малко дяволче и обсипа лицето му с игриви целувки.

— И нямаше да ми кажеш? — извика ужасено той.

— Значи помниш… — Усмивката й изчезна и в погледа й се появи загриженост. — Ти ми каза, че няма да понесеш наследството на баща ти да премине и в твоите деца. Не искаше прокълнати чеда. Камо ли пък син…

Разтърсен до дън душа, Райън от Хайт разбра каква болка й беше причинил и, че дори сега, споменът беше мъчителен.

— Бях безсърдечен лъжец!

София вдигна треперещите си пръсти към устните му.

— А аз винаги съм била убедена, че моето сърце е достатъчно голямо за нас двамата и за цяла детска стая с егоистични малки Райъновци и Софии!

— Боже мой! — простена измъчено той и сведе устни към многообещаващата закръгленост на корема й, който с плода в него изглеждаше много по-привлекателен отпреди. — Нищо чудно, че баща ти ме нарече безчестен негодник!

София зарови пръсти в необичайно късата коса, която се усещаше като дебела, еластична коприна.

— Боя се, че него няма да спечелиш толкова лесно като мама и сестрите ми. Той ме обича прекалено много.

— Никой не може да те обича достатъчно много, котенце! — прошепна Райън, все още наведен над корема й, но в същия миг усети леко движение и извика смаяно: — Какво беше това?

— Трудно е да се каже — усмихна се с превъзходство София. — Или съгласие, или отказ.

— Искаш да кажеш, че детето е живо? Чува ни и реагира?

— И дори рита — довърши с усмивка тя. — Няма съмнение, че нашето дете е живо и ние ще му дадем цялата любов, от която ти си бил лишен, господарю. Но с цялото си уважение към теб ще се осмеля да поискам част от любовта да остане и за мен. Умирам за теб!

Страстното и също толкова честно признание изтръгна Райън от вцепенението, в което беше изпаднал. Той видя треперенето на леко отворените розови устни, замъглените смарагдови очи и набъбналите гърди с щръкнали тъмночервени зърна. При тази гледка в сърцето му се срути и последната стена на изгражданата дълги години безчувственост и вихрушката я измете, сякаш никога не беше съществувала. В обятията на София слабостта ставаше сила, мълчанието — мелодия.

Двамата се сляха с едно толкова гладко, естествено движение, че той разпозна реакцията й само по необикновеното разширяване на и без това огромните зеници. Тя го прегърна, привлече го към себе си, вкопчи се в него с ръце и крака и го прие, както сухата земя приема спасителния дъжд. Двамата пресъздадоха отново прастарото чудо на любовта.

— Едва не умрях от копнеж по теб… — пошепна между целувките София.

— А аз бях вече мъртъв и ти ме събуди за нов живот — отговори Райън. — Обичам те, котенце! Обичам те толкова силно, че в езика ни няма думи за тази любов, а ако ги има, аз не ги познавам!

София се надигна насреща му, за да приеме засилващите се тласъци, ръцете й се вкопчиха в хълбоците му и гърлените стонове, които се изтръгваха от полуотворените й устни, оповестиха наближаващия връх, който Райън усети и във вибриращото напрежение на мускулите й.

Той целуна стенещата уста и София заигра жадно с езика, който повтаряше ритъма на тласъците в утробата й. Загърбила всички други усещания, тя премина през последния праг на насладата, която ги върна в отдавна изгубения рай.

— Майко божия! — въздъхна след малко София и се сгуши удобно на гърдите му. — Не ми се вярва, че ще успея отново да застана на собствените си крака.

— Аз ще те нося на ръце, ако трябва и цял живот — обеща Райън и думите му прозвучаха толкова сериозно, че тя не си позволи да се усмихне.