Валери Лорд
Розите на страстта (2)

Глава 1

Нормандия

В пристанището на Сен-Валери, април 1085 година

— Ще имаме буря! Обречете душата си на Всевишния, приятелю!

— По-скоро на дявола — изръмжа Райън Фицджордж, ала ревът на надигащата се буря отнесе надалече богохулните му слова.

Вятърът се носеше на талази и развяваше наметки, качулки и поли, скърцаше в небрежно прибраните такелажи на хвърлилите котва кораби, свиреше през уличките на града и шибаше водата в пристанището с такава сила, че тя се вдигаше чак до крайбрежната улица и доковете. Даже къщите и складовете на пристанището сякаш се бяха свили под заплашително надигащата се стихия. Хлопаха капаци, табелите на сдруженията се въртяха все по-бързо на прътовете си. Рибарите бяха слезли на брега и бързаха да приберат лодките си на сухо, преди да нахлуе приливът.

Да се намери капитан, който да вдигне платна в такова време, за да прекоси Канала до Англия, беше истинска лудост и Райън Фицджордж бе решил да не си губи времето. Въпреки това бе успял и успехът го изненада безкрайно. Сега обаче не можеше да разбере защо смелият морски вълк се моташе и чакаше времето да се влоши още повече, вместо да отплува веднага.

— Капитанът очаква благородна дама и свитата й — съобщи спътникът му. Преди малко му беше разказал, че е един от безбройните пратеници, които непрестанно прехвърчаха подобно на черни лястовици между двора на нормандския херцог и двора на баща му, английския крал Вилхелм. Неуморни мъже, които най-често носеха в багажа си тревожни послания, защото Вилхелм беше в лоши отношения с най-големия си син. Тласкан от безмерното си честолюбие, Робърт се стремеше да си присвои английската корона и търсеше съветниците си между неприятелите на баща си.

— За Великден кралят иска да събере в палата си целия двор и никой от верните му хора не смее да пренебрегне тази заповед — продължи разговорливият пратеник. — Предполагам, че нашият капитан е поискал да му се заплати двойно и тройно за това пътуване.

— Тогава да се надяваме, че знае какво прави — отвърна мрачно Райън и се уви в наметката си. — Той явно е единственият, посмял да излезе в морето в такова време и…

Внезапната бъркотия на кея отклони вниманието му и той замлъкна. Очакваната група пътници най-сетне беше пристигнала. Пълна матрона се измъкна от разкошната си пътническа карета с помощта на две слугини. Даже от това разстояние Райън забеляза, че дамата отдавна беше прехвърлила най-хубавата си възраст. Но меките кожи, избродираната коприна и веещите се воали бяха доказателства за богатство и влияние. А пък коравият, свикнал да заповядва глас, който от време на време надвикваше дори виещата буря, спокойно можеше да поведе войска от наемници.

Слуги и слугини, натоварени с безброй сандъци и вързопи, се изкачваха на палубата с олюляващи се стъпки. Райън проследи с изумление как огромният багаж изчезна в трюма и се помоли да е останало поне малко местенце за бедния му боен кон и за чувалчето с ризницата и оръжията.

Дамата явно беше много влиятелна личност и сигурно щеше да хвърли зад борда всичко, което не беше нейно, включително безполезния пътуващ рицар, който не притежаваше нищичко на този свят, освен забележителната способност да върти меча си.

Сцената на сбогуването на кея приближаваше към връхната си точка и Райън се загледа в един от придружителите на дебелата дама. Строен благородник, чиито движения разкриваха пред специалиста добре тренирано тяло и умения да си служи с меча, притискаше до гърдите си слабичко момиче в скромна черна наметка с качулка, като че никога нямаше да го пусне. Даже под безформените дипли на простата селска наметка крехката фигура се отличаваше с особена грация и прелест.

Каква ли му беше? Сестра? Не, качеството на дрехата й беше твърде ниско. Сигурно любовница, защото господарката следеше сцената с видимо неодобрение.

Райън споделяше нетърпението й. Ако двамата най-после престанеха да се прегръщат и целуват, корабът можеше само след миг да се отдели от кея. Колко време още щеше да трае сбогуването?

Властната дама разгони слугите и придружителите си с поток от гневни думи и няколко изречения достигнаха до слуха на неспокойния рицар.

— Да ви няма! Всичко е казано, всичко е сторено. Сбогуването не става по-леко, ако се проточи. Представление ли ще правим тук?

Думите очевидно бяха насочени към двойката, която се разделяше, и момичето в тъмна наметка много скоро изчезна от погледа на Райън. Докато рицарят нервно потропваше с пръсти по парапета, жената на кея очевидно промени намерението си да се качи на борда. Двама моряци издърпаха мостчето, други двама се заеха да теглят котвата.

Капитанът стоеше на кормилото. Рицарят хвърли последен поглед към благородната дама, увита в скъпи кожи, и видя как тя се прекръсти набожно. Защо беше решила да изпрати слугите си на това убийствено плаване, след като самата тя не се доверяваше на морето? Райън не можеше да я обвинява.

Може би пък идеята да измолят подкрепата на небето за това безумно начинание не беше чак толкова лоша. Още отсега си личеше, че пътуването им щеше да бъде всичко друго, само не и комфортно. Над вълните се трупаха облаци като планини, а едва бяха излезли в открито море, когато Сен-Валери изчезна зад пелена от дъжд, която разми окончателно границите между водата и небето.

Райън си позволи едно грозно проклятие. Какво го караше да бърза като обезумял към родината? Защо не бе изчакал по-добро време? Защо беше престъпил клетвата си никога повече да не стъпва на проклетия остров, където живееше баща му? Небето имаше пълно право да накаже дързостта му с буря, студ и разбунено море. Безумците, които преследваха измамния образ на родината, не заслужаваха нищо по-добро.

На света нямаше нито една човешка душа, която можеше да му поиска сметка за глупавите вълнения на сърцето му. Той беше господар на своя живот и сам решаваше дали да го изложи на риск в някое смъртоносно приключение. Никой не го беше грижа по какъв начин щеше да пропилее късмета си.

 

 

— Хайде, мадмоазел, крайно време е да се скриете от бурята! Дъждът ще ви намокри до кости. Капитанът ни предложи убежище в…

— Не!

— Моля ви, мадмоазел…

Искрената болка и страхът в гласа на иначе толкова енергичната камериерка, която баба Елизабет буквално й беше натрапила, изтръгнаха София-Роуз де Камбремер от мъката на сбогуването. Тя не беше безразсъдна, нито безогледна. Майка й и бавачката я бяха научили да уважава всяко човешко същество, но в този миг болката заглушаваше всяко друго чувство. Трябваше да се овладее, за да се върне в действителността.

— Ти слез в каютата, Ауди. Сега не мога да понеса да съм затворена.

— Но това си е чисто самоубийство, госпожице! Вали пороен дъжд, а дяволският вятър прониква до кости!

Сякаш за да потвърди думите й, една тежка вълна улучи носа на кораба и изпръска двете млади жени.

— Хайде, слез в каютата! — заповяда София, видяла, че момичето трепери. — Моята пътническа наметка и вълнената рокля са тъкани и ушити в Хоукстоун и издържат на вятър и дъжд. Как мислиш, защо отказах да се накипря с онези разкошни, подплатени с кожи рокли и наметки? Солената вода щеше да ги направи негодни за носене, да не говорим, че нямаше да ми държат и наполовина толкова топло, колкото тази проста тъкан.

Камериерката последва подканата без повече противоречия и остави упоритата си господарка сама на палубата. Вече знаеше, че няма смисъл да възразява, когато госпожица Де Камбремер си беше втълпила някоя безумна идея. Имаше и много по-лоши господарки, но София притежаваше желязна воля, която дори лейди Елизабет уважаваше.

София начаса забрави слугинята си. Затвори очи и обърна лицето си към вятъра и дъжда. Опитваше се да запечата в сърцето си сцените на сбогуването, да запомни завинаги последната нежна прегръдка на мъжа, на когото беше дарила сърцето си. Само така щеше да прогони от съзнанието си нерадостните обстоятелства около пътуването си. Поне засега.

Малкото щастливци, които като нея бяха имали смелостта или лекомислието да излязат в открито море в такъв ден, се бяха вкопчили в такелажа, търсейки опора, или висяха, пъшкайки, на релинга, за да принесат на Нептун неапетитните си жертви. Като се люлееше застрашително, скърцаше, хлътваше и с мъка си възвръщаше равновесието, корабът търсеше пътя си през разбунените водни маси.

Ала мадмоазел Де Камбремер беше толкова спокойна, че дори си позволи да сбърчи носле при вида на човешката слабост. Тя се държеше здраво за дървения парапет и се опитваше да запази онова достолепие, което баба й, лейди Елизабет, изтъкваше като най-важното качество на съвършената благородна госпожица.

Всъщност тя нямаше причина да тъгува заради раздялата с Джъстин д’Амонсек, защото много скоро щеше да го види отново! Трябваше само да прекара няколко седмици без него, да се откаже от прегръдките му, от прекрасните му целувки. Можеше да го приеме като наказание за това, че си бе потърсила съпруг зад гърба на баща си. Лордът щеше да бъде много недоволен от нея. Не защото Джъстин беше лоша партия, а защото тя бе посмяла да вземе решение, без да се посъветва с него или поне с майка си.

В крайна сметка обаче той щеше да й даде благословията си и да се зарадва, че тя бе успяла да завладее един граф. Родът Амонсек принадлежеше към най-благородните семейства на Нормандия и след херцогинята тя щеше да бъде една от най-важните дами на страната.

След Великден Джъстин щеше да дойде в Хоукстоун и да помоли за ръката й, която тя великодушно и малко прибързано му беше дарила още в двореца Камбремер. Защото само баща й имаше право да решава съдбата й — единствено той можеше да реши каква зестра ще й даде и кой ще е бъдещият й съпруг. София не се съмняваше, че много скоро ще успее да го убеди в качествата на Джъстин.

С колкото грациозно, толкова и упорито движение тя изпъна рамене, още отсега готова да се опълчи срещу бащината воля. Ако на света имаше рицар, който да й подхожда напълно, това беше Джъстин! Майка й щеше да го разбере още преди баща й.

Нямаше жена, която да погледне сеньор д’Амонсек в очите, без да попадне под властта на чара и съвършената му елегантност. По-добра партия можеше да бъде единствено младият херцог Робърт, но неговото безогледно честолюбие беше насочено единствено към властта и кралската корона, а не към дамите в двора му.

София-Роуз беше срещнала най-големия кралски син в Руан и трябваше да положи доста усилия, за да скрие инстинктивната си враждебност. Нещо във външния вид и в поведението му бе събудило в сърцето й картини на смърт и ужас, за които нямаше обяснение. Тя знаеше, че той се бунтуваше и открито, и тайно срещу баща си, но това не можеше да обясни дълбокото отвращение, което изпитваше към него. Ала трябваше да се научи да прикрива тези чувства, защото двамата с Джъстин щяха да живеят в двора му.

Както винаги в последно време, спомените й по магични пътища се върнаха към мъжа, който беше завладял сърцето й. Неустоимата му външност, отличните маниери, подаръците и привързаността му никога не й оставяха време да се отдава на мрачни мисли. София-Роуз попипа тежкия златен пръстен, който носеше на верижка на шията си като знак за обещанието му. Не смееше да го сложи на пръста си, преди баща й да е благословил връзката им официално. Вероятно беше непокорна и лекомислена, но не й липсваше почитание към бащата. Знаеше, че трябва да действа много дипломатично, за да укроти разбираемия му гняв.

— Ти да не си полудяла, момиче? Следващата вълна ще те изхвърли през борда, ако продължаваш да стоиш тук. Кораб в буря не е място за разходка на лекомислени девици!

Резкият глас в съчетание с грубата ръка, която без всякакво уважение я сграбчи за талията и я издърпа назад, стреснаха София. Тя вдигна бързо глава и погледна в мокрото, пламтящо от гняв лице на непознат млад мъж. Гъстите къдрици бяха залепнали за челото, по бузите му се стичаха огромни водни капки. Капки висяха и по необичайно дългите, тъмни ресници, обкръжаващи силно присвити очи, които хвърляха ярки светкавици.

— Какво те засяга това, негоднико! — изсъска вбесено тя и се изтръгна от наглата му хватка. — Не съм те молила да се месиш в делата ми!

Не беше свикнала млади мъже да й говорят на ти и да я хващат така грубо. Дори възрастните се отнасяха към нея с уважението, изисквано от името и ранга й. Дъщерята на лорд Хоукстоун не беше пристанищна уличница!

Тя не подозираше, че в този миг беше напомнила на Райън Фицджордж за гневна мокра котка. С изключение на бледия овал на финото лице тя сякаш се състоеше само от ярки зелени очи, остри бели зъбки и дрезгаво съскане. Какво диво, неопитомено същество! Какво удоволствие щеше да му достави да я накара да замърка…

Едва помислил това, той се ядоса. Нямаше ли си друга работа, та се беше загрижил за сигурността на това нахално хлапе? Кога най-сетне щеше да се научи да стои настрана от чуждите работи?

— Добре! Тогава ще те оставя да се удавиш! — изфуча в отговор той и й обърна гръб. И сам не знаеше какво го беше прихванало да спаси момичето от вълната, чиито последни пръски мокреха полите й и ботушите му. Щом глупачката беше решила да се убие, това не беше негова грижа. Много по-важно беше да провери как се чувства нещастният му жребец в трюма при тази дяволска езда и дали слугите са наредили сандъците и вързопите така, че да не притеснят животното и да не го уплашат още повече.

В носа на кораба се разбиваха огромни вълни и падаха с гръм върху скърцащите дъски на палубата. В очите на София запари сол и тя се разтрепери. Най-сетне усети, че ботушите й са съвсем мокри. Господи, онзи тип беше прав, макар да беше недодялан селяк. Пръстите й се бяха вледенили и тя не ги усещаше.

Без да каже дума, тя мина покрай непознатия и слезе в каютата на кърмата. Ауди я посрещна със загрижен вик.

— Крайно време беше да помислите за здравето си, госпожице! — изохка тя и се опита да отвори мократа й наметка. — Тук не е много удобно, но е поне сухо. Там отзад има слама. Ето, хванете ръката ми, за да ви водя. Не виждам нищо в мрака, но никой не се сети да ни донесе лампа.

София чу как наметката й падна с глух плясък на пода и стигна опипом до ъгъла, където я чакаше купчина гниеща слама. Следващото неконтролирано движение на кораба я тласна към дъсчената стена, после я свали право върху сламената постеля.

Писъкът на Ауди се смеси с плющенето на дъжда и воя на вятъра, но София успя да чуе и измъченото изскърцване на носа, който пореше морето под напора на бурята.

Досега тя се беше считала за опитен моряк, но следващите часове й показаха, че не е чак толкова устойчива. Жалката каюта на собственика предпазваше нея и Ауди от бесните вълни, които прелитаха над палубата с разрушителна сила, но чувството, че е безпомощна затворница в този мятащ се сандък, се засилваше с всеки удар на сърцето й.

Острата, раздираща мъка от раздялата с Джъстин бързо отстъпи място на нарастваща паника. При всяко вдишване на гърдите й лягаше оловна тежест. Нямаше да седи тук и да чака най-лошото. Трябваше й въздух и поне малко светлина.

— Ауди?

Монотонното мърморене на камериерката, която отправяше молитва след молитва към небето, изведнъж секна.

— Да, госпожице?

— Не издържам тук. Ще се кача на палубата. Хайде, ела с мен!

— Недейте, господарке! — слугинята, окуражена от тъмнината, стисна ръката на благородната си спътница с такава сила, че ноктите й се впиха в нежната кожа. — Много е опасно! Имайте търпение! Хайде да се помолим заедно!

— Да се молим? — София изпухтя сърдито. — Молитвите са хубаво нещо, но не могат да заменят чистия въздух!

— Света Богородице, не съгрешавайте! — проплака умолително камериерката и се вкопчи още по-здраво в ръката на господарката си. — Капитанът увери баба ви, че ще ви отведе в Англия здрава и читава. Защо се излагате на опасност?

— Не бъди толкова глупава, Ауди! Това беше вчера, преди бурята. Той очакваше сравнително спокойно плаване, а не тази адска стихия. Сега ми се иска да не бях стъпвала на този проклет кораб!

Страхът на София се превърна в гняв. Това беше начин да се пребори със страховете си и тя знаеше как да се възползва от него. Гневът мобилизираше сили, които никой не би заподозрян в крехката й фигура. Но при това тя често забравяше какво подобава на една благородна дама и какво не.

Ауди никога не я беше виждала в това състояние. Досега познаваше самоуверената, винаги любезна благородна госпожица, чиято единствена цел беше да завърти още по-силно главата на и без това влюбения до уши граф д’Амонсек. Веселите им спорове се въртяха около подходящата рокля, най-впечатляващата украса за главата или най-ярките панделки. А сега се оказа, че крехката й господарка умееше да ругае като оборски ратай!

Ауди беше толкова уплашена, та не посмя да напомни на госпожица Камбремер, че сама си бе надробила тази каша. Кой беше настоявал пътуването да се осъществи още този ден? Защо беше толкова важно да прекарат Великден в Англия? Ако някой се беше сетил да попита нея, Ауди, дали е съгласна да пътува, тя щеше да се развика дори по-гръмогласно от бедния сеньор д’Амонсек!

Ала сега беше твърде късно да съжаляват за това престъпно лекомислие. Щяха да се доберат до английския бряг — или да загинат. Съдбата стискаше заровете в шепата си. Ауди усети как господарката й се освободи нетърпеливо от пръстите й. Беше толкова бледа, че финият овал на лицето й светеше дори в мрака.

— Спомням си — чу изведнъж Ауди измъчения, предрезгавял глас на София. — Преди много години сънувах тази буря. Беше нощ и аз се задушавах в черната дупка на страшна смърт…

Ауди изхълца и ръцете й механично се сключиха за молитва. София се вслуша в шепота й, примесен с бушуването на бурята и плискането на вълните. Той прозвуча в ушите й като заупокойна молитва и страшното усещане за безпомощност стегна гърлото й. Дали щяха да преживеят бурята? Тя не искаше да умре! Не сега и не по този начин! Не така безсмислено, не сама!

Животът беше пред нея — живот с Джъстин. Разкошна сватба, може би дори в присъствието на краля, празненства, почести. Не на последно място синове, за които другите жени щяха да й завиждат. Тя бе отпила само малка глътка от чашата на любовта и приключенията. Нали точно затова беше напуснала бащината си къща!

Ала образите, които заклинаше, не пожелаха да се появят и да я успокоят. Не дойде нито Джъстин, нито близките й от Хоукстоун. Корабът се люлееше застрашително, издигаше се върху гребена на поредната висока вълна и потъваше в бездната. Никъде опора, никъде сигурност. Опитите й да се хване за нещо бяха изранили ръцете й, а следващият тласък я събори на колене.

Чувстваше се изложена на произвола на съдбата, загубена, изоставена от всички. Слепият ужас беше толкова непоносим, че тя мина безмълвно покрай Ауди и се изкачи на палубата. Само да избяга от този капан! Не се сети дори да си вземе наметката, забързана да се озове под открито небе.

Посрещна я силен порив на вятъра и тя се олюля. Цареше непрогледна нощ. Въздухът се стелеше като смъртоносна паяжина от солена пяна и леден студ. Той проникна с остри иглици през дрехите и прониза дробовете й. София потрепери и усети приближаващата опасност на новата огромна вълна само секунда преди тя да се стовари с многотонната си тежест върху кораба.

Сякаш адът се разтвори и ги погълна. Главната мачта се натроши на трески под разрушителната мощ на водните маси. Върху палубата падаха части от такелажа, греди и въжета, които заедно с водните маси завлякоха всичко, посмяло да се изпречи на пътя им.

Първото усещане на София беше студ. Той скова дъха й и с един замах превърна дрехите й в лед. Мощният водовъртеж я извлече от кораба и светът се разтвори. Тя бе повлечена, нагълта се с вода и загуби контрол над крайниците си.

Нещо желязно я удари по хълбоците и солената, ледена морска вода нахлу в носа и устата й. Вода, която я задушаваше и в същото време я теглеше, която се съедини с оловнотежките й дрехи и ги превърна в смъртоносни окови. Дробовете й, досега ледени, изведнъж запламтяха като огън. Пред очите й се пръскаха звезди и в същото време мракът започна да се затваря от всички страни.

Тя излезе на палубата, за да избяга от затворената каюта, и като сляпа се втурна право в мокрите лапи на смъртта…