Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Розовата кула (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rosen der Leidenschaft, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ваня Пенева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Валери Лорд. Розите на страстта
ИК „Ирис“, София, 2003
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–445–049–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от hrUssI
Глава 5
София отвори стреснато очи и се озова лице в лице с червено-кафява катеричка, която седеше толкова близо до нея, че можеше да я хване. Малките кафяви очи я оглеждаха с напрегнат интерес, опашката на животинчето се движеше неспокойно насам-натам. Очевидно катеричката наблюдаваше натрапницата с крайно недоверие.
— Добро утро, миличка! — поздрави тихичко София, омагьосана от идилията.
Катеричката отговори на поздрава с едва доловимо изскърцване на зъбите и се изкатери по близкото дърво. По главата на София се посипаха парченца кора и я накараха да осъзнае, че пътуването към дома не я беше отвело в широкото, удобно легло в Хоукстоун.
Тя се надигна предпазливо и опипа крайниците си. Едва тогава потърси с поглед спътника си. Не се наложи да търси дълго. Остана с впечатлението, че за разлика от нея той не е затворил очи. Райън все още седеше край тлеещия огън. Този път над жаравата се печаха две риби на шиш и той ги въртеше с търпението на майстор готвач. Той усети, че се е събудила, без да се обърне.
— Побързай със сутрешния си тоалет, рибите ей сега ще станат — извика й той, сякаш беше чул незададения от нея въпрос. В гласа му звучеше нетърпение, като че ли беше сигурен, че тя редовно губи много време в утринния си тоалет. Защо си въобразяваше, че има право да я командва?
София сърдито стисна устни и опипа дрехите си, окачени на клоните. Бяха горе-долу чисти, но все още не бяха изсъхнали напълно. Трябваше да ги облече, тъй като гордостта й не допускаше да се яви пред Райън Фицджордж по риза под светлината на деня. Намъкна тежката рокля и завърза грижливо малкото връзки и панделки, които бяха останали здрави. За съжаление роклята беше много разкъсана и когато излезе иззад храстите, тя беше напълно наясно, че не приличаше по нищо на благородната госпожица де Камбремер, която излизаше пред изисканото общество с вродената си гордост.
Спътникът й обаче отбеляза само гъвкавата грация, с която тя разтърси дрипавите си поли, и огнената стрела на медноцветната плитка, която се люлееше по гърба й като дебела змия. Разпръснатата слънчева светлина на утрото, която проникваше през тънката покривка от листа и се отразяваше в ясната повърхност на езерото, придаваше на кожата й блясъка на майсторски обработена слонова кост. Строго стиснатите устни му напомниха за първите пъпки на дива шипка.
Но той не изпитваше щастие от толкова красота. Будна, чиста и отпочинала, тя беше мечтата на всеки мъж, а това означаваше ядове за всеки, който не искаше да привлича чуждото внимание. Какво го бе накарало да спаси точно нея?
— Благодаря за любезния поздрав — отговори тя на мрачното му мълчание и мина покрай него на път за извора, за да измие лицето и ръцете си и да се напие до насита с чистата вода.
Райън я проследи с потъмняло лице. Ядосваше й се, без да може да каже защо. Тя не се оплакваше, нито протестираше. Дори напротив, изглеждаше напълно примирена с положението си. Дори когато седна до него, за да увие краката си в остатъците от чорапите и да обуе влажните ботушки, не изрази недоволство с нито една дума.
— Имаш късмет, че господарката ти те е снабдила със здрави обувки и топли дрехи — отбеляза мрачно той. — Как попадна при нея? Норманка ли си? Сигурно си в дома й още от дете? Защо толкова бързаше да те изпрати на острова, след като самата тя не се качи на кораба?
Въпросите се изсипаха съвсем неочаквано върху главата на София. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да проумее целта на тази канонада.
— Откъде знаеш… — пошепна тя, не можейки да довърши изречението, но той се хвана за думите й.
— Видях всичко… на кея в Сен-Валери. Ако дори половината от онези сандъци и вързопи са отишли в ръцете на разбойниците, те сигурно са безкрайно благодарни на пролетната буря.
София беше забравила напълно багажа си. И без това беше отишла при баба си с всичко необходимо, но лейди Елизабет беше настояла да снабди любимата си внучка с най-модните нормански одежди. Да не говорим за възхитителните подаръци на Джъстин. Въздушни воали от най-фина ориенталска коприна, сребърни гребени и четки, игли за коса с мънички смарагди, красиво избродирана торбичка за подаяния и какво ли още не…
Тя си забрани да мисли за богатството си, но острата болка от загубата затъмни зеленото на очите й и в опита си да се овладее тя прехапа устни до кръв. Ако се отдадеше на самосъжаление, щеше да наговори куп глупости и да влоши още повече положението си.
Райън видя треперенето на устните й и се почувства неловко. По-добре да се заеме отново с рибите си. Дали духовната й сила се коренеше само в шока от преживяното? Дали сега щеше да избухне в сълзи?
— Не се бойте, няма да заплача. — София изтълкува правилно неудобството му. Тя вирна упорито брадичка и изправи гръб. — Аз никога не плача. Кога най-сетне ще стане тази проклета риба?
— Смело момиче — похвали я облекчено Райън и избърса пепелта от шиша в големия лист, който беше приготвил точно за тази цел и го беше измил грижливо. После й подаде едната риба.
Както обикновено, тя си спести коментарите и се зае внимателно да отделя месото от костите, докато той направо впи зъби в ароматното месо.
Докато дъвчеше, той я наблюдаваше как последователно облизваше пръстите си и духаше, за да хване следващото парченце и да го пъхне между розовите си устни. Доставяше му огромно удоволствие да я гледа как естествено се храни, докато утринното слънце хвърляше червеникави отблясъци в косата й и едва доловимият бриз раздвижваше фините къдрички на слепоочията й.
София усещаше погледите му с интензивност, която я плашеше. Понякога можеше да каже с абсолютна сигурност какво става зад челото му, но имаше и моменти, в които напразно се питаше какво мисли той и какви планове кове. Колкото повече се опитваше да го опознае, толкова повече той й се изплъзваше. Тя остави доста голямо парче риба, защото гладът й изведнъж премина.
— Изяж я! — подкани я рязко той. — Кой знае кога ще ядем следващия път!
Тя го послуша, но стомахът й се разбунтува и не можа да преглътне следващата хапка.
— Не мога повече — проговори с мъка тя. — Накъде ще тръгнем?
Въпросът й му напомни, че разследванията му не бяха дали желания резултат.
— Капитанът се беше насочил към пристанището на Дувър, но бурята ни е изтласкала на юг. Къде ви изпрати господарката ти?
— Един от синовете й дойде на острова със Завоевателя и получи имение в близост до мястото на голямата битка — отговори предпазливо София, смесвайки истината и лъжата. — Тя искаше да отиде при него за Великден.
— Знаеш ли името му?
София поклати глава и изрече първата истинска лъжа.
— Наех се при нея само преди няколко месеца и не знам много за семейството й. Икономката беше много строга и не позволяваше да се клюкарства.
Това звучеше достоверно. Тъй като не последваха други въпроси, тя си позволи да въздъхне облекчено и реши да задоволи своето любопитство.
— А ти защо се връщаш в Англия? Да не си от норманите, които се надяват да извоюват слава и богатство под знамената на крал Вилхелм? Или си саксонец?
Откакто и младите саксонци се бяха поддали на норманското влияние и не си оставяха бради, а носеха косите си късо подстригани, вече беше трудно да се различи произходът от пръв поглед. Тъй като двата народа дължаха повечето си външни и вътрешни качества на чуждите моряци, които кръстосваха бреговете на Англия и Нормандия с драконовите си кораби, различията не бяха големи. С тъмната си коса и леденосините очи Райън Фицджордж можеше да бъде и келт, който водеше потеклото си от римските завоеватели.
— Какво те е грижа! — реагира той неочаквано грубо. — По-добре помисли какво ще правиш, когато влезем в някое населено място. Никак не е лесно за една чужденка да си намери подслон и работа, а на моята помощ не можеш да разчиташ. На този остров няма нито един човек, на когото бих могъл да кажа добра дума за теб!
— Не съм те молила да се застъпваш за мен — отвърна обидено тя. — Мога да се грижа сама за себе си.
Райън я погледна подозрително. София беше отговорила в прилив на наранена гордост и едва прикривано отчаяние, но той го възприе като женско високомерие.
— Пътищата на тази страна нямат нищо общо с домакинствата на благородните дами, котенце! Хайде да тръгваме, пък после ще мислим дали наистина можеш да се грижиш за себе си — побърза той да приключи дебата по обичайния си рязък начин.
— Къде отиваме? — попита София, подтиквана от желанието си да му противоречи.
— Във всеки случай на север. Слънцето ще ни сочи пътя. Рано или късно ще попаднем на някой от пътищата, които водят към Уинчестър или Солсбъри. Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да попаднем в град, отколкото в някое селце, където всички се познават.
Това беше неочаквано подробно обяснение, което трябваше да я задоволи за следващите няколко часа. Доколкото София можеше да прецени, подутината на слепоочието му беше спаднала, но главата му все още бръмчеше и това се отразяваше зле на настроението му. Той й нареди строго да пие още веднъж от извора. После провери острието на ножа си и го скри на сигурно място в ботуша. След това тръгна напред, без да го е грижа дали тя го следва.
Прастарата дъбова гора, под чиито корони вървяха, скриваше слънцето и София скоро загуби всяко чувство за време. Единственото важно нещо беше да прави крачка след крачка, да не се спъва и да върви близо до широкоплещестата фигура, която крачеше пред нея мълчалива и ожесточена. Дърветата бяха толкова нагъсто, че Райън често се губеше от очите й.
Първия път, когато го загуби от поглед, тя се паникьоса, ускори крачка, спъна се в един корен и само следващото дърво я спаси от падане. Удари силно рамото си, но в същия миг откри водача си и увереността й се възвърна. Продължи напред с пулсиращо от болка рамо. Петите й също пареха като огън, тялото й се бунтуваше срещу необичайното напрежение. Защо този негодник не й позволяваше да си почине? Защо я водеше напред, като че съгледвачите на краля ги гонеха по петите?
С напредване на времето болките в крайниците и гневът се притъпиха. Защо да се оплаква? Тя не заслужаваше нищо по-добро. Трябваше да понесе последствията от необмислените си дела и желания. Небето я остави жива, за да се разкае. Най-малкото, което можеше да направи, беше да се подчинява и да върви, докато събере достатъчни сили, за да вземе нещата в свои ръце.
Тя не подозираше, че Райън Фицджордж я наблюдава с нарастващо уважение. Той изстискваше от нея всяка капчица сила, но това беше най-доброто и за двамата. Може би пътищата им скоро щяха да се разделят. Тя не беше момиче, което можеше да свърже съдбата си с мъж, който продаваше живота и войнските си умения на онзи, който предлагаше най-много, а пък той си имаше много по-важна работа, за да се залъгва с едно красиво личице и един бодлив характер!
Въпреки че беше с гръб към нея, присъствието й го измъчваше. Предателската фантазия рисуваше все нови и нови картини на любовни завоевания и тялото му трепереше от похот. Никога не беше изпитвал такава възбуда и такова объркване само при вида на една жена. Дали кожата й беше така копринена и на пипане? Дали гъвкавостта й щеше да се прояви и по време на любовната игра?
При това тя не правеше нищо, за да го спечели. Точно обратното, още от първия миг извади насреща му повече бодли от цяло гнездо млади таралежи и се противеше упорито срещу всяка проява на близост. Дали защото принадлежеше на рицаря, който я изпрати на кея? Защото се надяваше, че от другия можеше да получи повече, отколкото от скитащ рицар без име и положение? Или защото си въобразяваше, че може да действа независимо като мъж?
Напразни бяха очакванията му тя да покаже женска слабост или да помоли за почивка. Едва когато тя се олюля на брега на едно поточе, той проумя, че София по-скоро щеше да рухне, отколкото да помоли за нещо. Озова се при нея с две бързи крачки и я улови за хълбоците, за да й даде опора.
— Веднага седни на онова стъбло! — изкомандва рязко той и извади от елека си остатъците от сутрешното пиршество, грижливо увити в свежи листа. — Защо не ми каза, че си уморена, глупачке? — укори я той, но тя остана безмълвна. В очите му светеше гняв, насочен както към дебелоглавието, така и към мълчанието й.
София стисна още по-здраво устни и не каза нищо. Не беше свикнала да й говорят с този тон, нито да я подлагат на подобно физическо напрежение. Онова, което след корабокрушението бе потънало в море от безсилно отчаяние и мъка, сега се превръщаше в застрашителна действителност и тя умираше от страх, че много скоро ще престане да играе самоналожената си роля.
— Яж! — заповяда още по-грубо Райън и мушна едно късче студена риба между устните й.
София се задави още на първата хапка. Рибата беше приела вкуса на листата. Сутринта месото беше свежо и горещо, но сега беше отвратително и тя не се съмняваше, че в дома на родителите й дори свинете се хранеха по-добре.
— Остави ме… — прошепна безсилно тя и отблъсна протегнатата му ръка. — Не го искам!
— Постъпваш глупаво, но от мен да мине! — Райън вдигна снизходително рамене и погълна останалите късчета. — Скоро ще разбереш, че гладът е лош спътник.
„Безсрамен негодник! — изруга наум София. — Изобщо не искам спътник! Искам само да съм си вкъщи… или дори в Камбремер при лейди Елизабет. Искам да седя с Джъстин д’Амонсек в слънчевата стая и да слушам прекрасните комплименти, с които възхвалява красотата ми. Искам да нося мек лен, коприна и кожи, обувки, толкова леки и удобни, че да не ги усещам на краката си. Искам да се събудя зад завесите на алкова си и да забравя този страшен кошмар.“
Глупави, детински желания, тя го съзнаваше. Действителността беше друга: тя седеше с изтерзано тяло и лудо биещо сърце на едно полуизгнило стъбло някъде в пустошта на Ню Форест. И гледаше как яде един тип, който разкъсваше храната със зъби като хищник. Силни бели зъби, прави, без нито една дупчица. Това беше рядкост дори за млад мъж и показваше, че или не е страдал от глад, или е изключително здрав.
Тя следеше движенията на адамовата му ябълка и забеляза силните жили на шията, които показваха, че е свикнал да носи тежък стоманен шлем. Шията се губеше в отворената яка на сивата ленена риза и приличаше на бронзов стълб, който преминаваше в златни рамене и показваше, че бе прекарал дълго време в страни, където безмилостното слънце белязваше кожата. Дали цялото му тяло беше бронзово?
София се изчерви до ушите, като разбра накъде я бяха отнесли мислите й. Велики боже, какво я беше грижа какъв цвят имаше кожата на този мъж? Колкото по-скоро се отървеше от обезпокояващото му присъствие, толкова по-добре. Тя не се страхуваше от него, но близостта му я караше да се чувства притеснена и несигурна. Имаше усещането, че той иска да я промени и тя е безпомощна пред него.
Опита се да отклони вниманието си, като огледа внимателно околността. Светлото петно на обраслия с буйна зеленина бряг на потока беше толкова идилично, че й напомни за малките притоци на Кукмер. И там цъфтяха мънички жълти иглики и котенца и привличаха най-смелите пчели. Изведнъж й стана ясно какво означаваше този факт.
Това вече не бяха растенията от вътрешността на гората! Гъстите корони на дърветата се бяха разредили и слънцето рисуваше топли островчета по мъховете. Явно бяха съвсем близо до края на огромната гора! Тя премести погледа си по-нататък и се запита дали трябваше да сподели това откритие със спътника си. В този миг забеляза нещо, което с един удар изтри всички чудеса на природата.
Изпъшкването й събуди вниманието на Райън. Той вдигна глава и процеди ядно проклятие. В сянката на дърветата около тях се сключваше кръг от въоръжени мъже. Извадени мечове, корави лица с изписана на тях безмълвна заплаха, която не оставяше съмнение, че и най-малката съпротива ще завърши с незабавна смърт.