Валери Лорд
Розите на страстта (5)

Глава 4

Ароматът на печено месо и тлеещи дървени въглища проникна в съня на София. Тя примигна, надигна се от постелята си и се огледа. Смътно помнеше, че беше паднала като камък върху покривката от сухи листа и мъх, но не знаеше колко време бе спала. Най-неприятното беше, че след съня не се чувстваше по-добре. Дори първото леко движение й причини адски болки. От устата й се изтръгна тих стон, който привлече вниманието на седналия до огъня мъж.

— Значи си още жива — прозвуча сухият, вече не дрезгав глас, с който беше започнала да свиква. — Бях започнал да се съмнявам. Ела до огъня да се стоплиш. Заекът много скоро ще бъде готов за ядене.

София едва не скочи. Ароматът на печено месо се носеше от странна тлееща купчинка, прилична на въглищарска пещ. Къде беше обещаният заек?

— Какъв ти заек… — промърмори тя и с мъка потисна нов стон, когато безбройните натъртвания и драскотини по тялото й се събудиха за живот. Беше й много трудно да направи няколкото крачки до огъня. Олюлявайки се, тя се отпусна на земята и се опита да се увие в остатъците от изсъхналата си наметка.

— Търпение — отговори с усмивка Райън и раздели жаравата, за да й покаже черното печено, прилично на кълбо. — Ако искаш да допринесеш с нещо за нахранването ни, потърси голям камък.

— Камък ли?

София се взря мрачно в безформеното нещо и се запита какво ли беше направил спътникът й, за да обезобрази по този начин ценното животно. Защо не я беше събудил, преди да разруши всичко? Бедният й стомах копнееше за храна, а не за овъглени парчета месо.

Цялата й поза издаваше недоверие и макар че не можеше да види лицето й зад нападалите, разбъркани къдрици, Райън отгатна мислите й.

— Трябва ни камък, за да строшим глинената обвивка, под която е скрит скъпоценният ни приятел, момиче. Никога ли не си виждала да приготвят дивеч по този начин? Месото остава сочно и е много вкусно, ще видиш.

София го погледна подозрително, но съмненията й се уталожиха едва когато получи първото ароматно парче месо, набодено на върха на ножа му. Захапа го жадно, без да откъсва поглед от мъжа, който съсредоточено режеше парче за себе си. Явно трябваше да промени първата си оценка за оръжието. Дръжката беше от прост рог, но острието разрязваше месото, сякаш беше вода. Дори в бледия сумрак на гората, металът блестеше като майсторски закалено острие от Дамаск. Смъртоносно, изключително гъвкаво оръжие притежаваше спътникът й. Явно не беше от простолюдието.

— Е, вкусно ли е? — осведоми се с очакване той, докато тя дъвчеше безмълвно и внимателно.

София го погледна нерешително. Печеното не можеше да се сравни с вкусните неща, които се сервираха на трапезата на дамата Елизабета в Камбремер, но тя не помнеше друг път да се е хранила с такава отдаденост и с такъв апетит. Макар че челюстите я боляха и горещото месо пареше пръстите й, тя продължаваше да дъвче методично и отговори на въпроса му само с леко кимване.

Райън уважи съсредоточеността й и престана да задава въпроси. Явно малката не беше склонна към празни приказки. Белите й зъби блестяха под сплъстените къдрици, но досега не беше успял да види морскозелените очи, които го бяха възхитили при първата им среща. Сега очите й изглеждаха тъмни като нощта, след малко обаче уловиха самотен лъч светлина и заблестяха като злато.

София усещаше погледите му със странна смесица от неловкост и неизпитвано досега вълнение. Подозираше, че мислите му бяха заети с нейната личност. Рано или късно той щеше да поиска да узнае повече за досегашния й живот и тя трябваше да реши какво да му каже. Той създаваше впечатление на мъж, мразещ лъжите. Но в нейния случай истината изглеждаше толкова невероятна, че лъжата обещаваше повече сигурност.

Наемник, бездомник, скитник, разбойник — така се беше нарекъл и скъпата кама придаде на думите му допълнително значение. Какво щеше да направи, ако узнаеше, че е спасил от удавяне най-голямата дъщеря на лорд Хоукстоун? Дали щеше да поиска откуп? Дали щеше да я отведе у дома й и да поиска богато възнаграждение? Или беше напуснал Англия толкова отдавна, че големите имена на кралството не му говореха нищо?

София едва потисна въздишката си. Нямаше кого да попита за съвет, нямаше кой да й каже какво да направи. Съдбата й бе оставила само собствения й разум, скромния и личен опит. Какво да избере: доверие или предпазливост?

Ако го оставеше да вярва, че простите й дрехи са знак за произхода й, щеше да вземе решение в полза на предпазливостта. Ако продължеше да играе ролята на слугиня, за каквато той я смяташе, рано или късно щяха да се разделят, защото той нямаше полза от нея. Тогава щеше да потърси сама пътя към Хоукстоун, за да застане пред майка си и баща си, да поиска прошка от тях и от близките на хората, чиято смърт беше причинила. Тя се боеше от присъдата им и не бързаше да си отиде вкъщи. Това също беше аргумент в полза на предпазливостта. Тя отново измери с поглед грамадния мъж, седнал от другата страна на огъня.

Докато тя беше спала, Райън Фицджордж не само беше уловил заека с примка, но и беше използвал възможността да се измие в езерцето и да приведе дрехите си в що-годе приемливо състояние. Коженият панталон, тъмният кожен елек и дебелата ленена риза бяха силно пострадали от корабокрушението, но все пак можеха да се носят. Огънят и телесната му топлина бяха изсушили дрехите, само ботушите бяха окачени на два клона над огъня и привлякоха погледа на София към двата силни, боси мъжки крака със загрубели ходила и дълги, гъвкави пръсти.

Когато осъзна, че зяпаше стъпалата му с възхищение, огризвайки последното кокалче, тя се изчерви и бързо отмести поглед. Имаше чувството, че е надникнала в чужда спалня и е забелязала неща, които не я засягат.

За първи път вдигна глава, за да го погледне право в очите. След като бе извадил заека от набързо приготвената пещ, той сложи в жаравата дебело дърво, което бързо се разпали. Червеникавата, трепкаща светлина на пламъците подчерта твърдите контури на лицето му, кристалносините очи заблестяха като звезди под дъгите на тъмните вежди.

София изпита чувството, че към нея прескочи синя огнена дъга. Стрела от светлина, която стопли вътрешността й. Едновременно с това тя усети дълбока тревога, защото кръвта изведнъж запулсира във вените и сърцето й запърха като на пленена птичка.

— Сега пак са зелени — проговори напълно неочаквано дрезгавият глас. — Как успяваш непрекъснато да променяш цвета на очите си?

— Не го правя нарочно — вихрушката от необясними усещания я накара да реагира раздразнено. — Дори да не ти харесва, не мога да го променя. Това са очите на баща ми и на баба ми.

— Направиха ми впечатление още щом се качи на борда. — Райън се престори, че не е забелязал гнева й. — Котешки очи и лице на мадона.

София също си спомни кратката им среща и думите, които бяха разменили. Тогава бяха прозвучали съвсем различно.

— Доколкото си спомням, ти ме посъветва да се удавя — изфуча още по-сърдито тя. — Нима очакваш да се извиня, че не съм го направила?

— Заядливка!

Райън прибави още дърва в огъня и София забеляза, че здрачът се сгъстява. Сигурно беше спала няколко часа и по всичко личеше, че и през следващите часове нямаше да продължат пътя си. Да прекосят непознатата гора в нощния мрак — идеята беше повече от плашеща.

Докато обмисляше положението, друга част от съзнанието й се занимаваше с думата „заядливка“. Чувството й за справедливост твърдеше, че той има право да я критикува, но гордостта се бунтуваше срещу него. В крайна сметка победи разумът, който й внуши, че ще трябва да изтърпи и други неприятни неща, за да изиграе убедително ролята на слугиня.

Райън отново се учуди на способността й да се налага чрез просто мълчание. Изкаляното й бледо лице едва се различаваше, защото се беше отдръпнала от огъня. Въпреки това той усещаше почти физически как острият й ум проверяваше положението, опитваше се да го прецени и размишляваше как да продължи нататък.

— Странно момиче си ти — не издържа той и прекъсна натежалото мълчание. — Защо не ме попиташ какво смятам да правя, къде сме и кога ще тръгнем отново? Страхуваш ли се от отговора ми? Или не те е страх, защото ти е все едно?

— Това би ли променило положението ми? — отвърна София и сръчно избягна категоричното „да“, което изискваше честността.

Райън изхъмка недоволно.

— Вероятно не. И двамата имаме нужда от сън, за да си възвърнем силите. Утре ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе близо до село или пристанище. Използвай времето да си отпочинеш…

София тъкмо се опитваше да разреши с пръсти един кичур от косата си, целият в пясък и кристалчета сол, който приличаше по-скоро на коренище, отколкото на обичайната й копринена коса. Кожата на главата я сърбеше, дрехите й, макар и поизсъхнали, бяха корави и дращеха. Въздишката й издаде гневно нетърпение.

Райън и този път отгатна измъчващите я мисли.

— Езерцето е плитко, дъното му е равно. Ако можеш да понесеш студената вода, иди да се окъпеш и да почистиш дрехите си — посъветва я той.

София скри ръце в скута си. Погледът й потърси ясната водна повърхност, която се губеше зад нея в мрака.

— Не се страхувай. — Този път Райън изтълкува погрешно колебанието й. — Ако не влезеш навътре, винаги ще усещаш здрава земя под краката си.

— Мога да плувам — отвърна кратко София и се опита да прогони спомена за вировете на Кукмер, където децата от Камбремер прекарваха много весели следобеди и се бяха научили да плуват под вещото ръководство на майка си.

— Наистина ли?

Във въпроса на Райън звучеше неверие, но София нямаше желание да му обяснява. Тя се надигна тромаво и се запъти към далечната част на езерото, където очите му и сиянието на огъня нямаше да я достигнат.

— Не отивай твърде далече! — извика подире й той, но не получи отговор.

Тихият тропот на крачетата й издаваше, че всяка костичка от тялото я болеше. Когато стъпките й заглъхнаха, Райън най-после си разреши проклятието, което отдавна напираше на устните му. Кой би помислил, че първият човек, с когото ще общува в старата родина, ще бъде това объркващо момиче?

За разлика от него, София виждаше много добре светлината на огъня и можеше да се ориентира по нея. Тя свали бързо дрехата си, смъкна ботушите, изпокъсаните чорапи и бельото и накрая остана само с тънката златна верижка на шията си. Покри я с длан и потрепери — както от хлада на падащата нощ, така и от спомена за граф д’Амонсек.

София-Роуз де Камбремер, която беше завъртяла главата на забележителния рицар, сега й изглеждаше съвсем друг човек. Тя свали накита с премръзнали пръсти и го стисна с такава сила, че пръстенът се отпечата върху дланта й. Къде да го скрие, за да не го намери придружителят й?

Тя се отпусна на колене и опипа жалките остатъци от одеждата си. Май й оставаше само дебелият, многократно нагънат подгъв на долната риза, която се беше запазила почти цяла. Майка й беше въвела тези практични дрехи за зимата. Тя мразеше внезапните пориви на вятъра, които се вмъкваха неканени под полите й и беше наредила долните женски ризи да се ушиват с многократно нагънати подгъви, за да тежат.

Едва след като скри на сигурно място единствената си скъпоценност, София се хвърли презглава в студената вода на езерото. Внезапният хлад й отне дъха, но едновременно с това облекчи болките от натъртванията и одраскванията. Тя заплува с мощен замах към средата на езерото и там легна по гръб, като разпростря косите си на всички страни.

Без да престава да движи краката си, тя разреса с пръсти тежките къдрици, за да измие пясъка и солта. Когато усети, че кръвта във вените й се вледенява, тя се върна на брега, водена от червеникавото сияние на огъня. Изпра дрехите си в езерото и многократно ги изстиска с премръзналите си пръсти.

Не й оставаше нищо друго, освен да навлече отново мократа риза. Може би щеше да изсъхне по-бързо, ако седнеше до огъня, колкото и скандално и неприлично да беше поведението й. Да се покаже пред чужд мъж по долна риза… Но тя беше слугиня, не благородна дама.

Райън я посрещна мълчаливо. Бялата сянка в мрака на нощта, която разпростря одеждите си по близките клони и окачи ботушите си до неговите на два здрави клона над огъня, излъчваше странно предизвикателство. Най-сетне тя се отпусна на земята близо до огъня, сви колене и разпростря ризата около себе си като камбана. Мекото сияние подчерта фината извивка на раменете, съвършените ръце и издадените колене.

Тя отново се зае да разресва дългите си коси с пръсти, но не издържа дълго и го погледна умолително.

— Би ли ми заел ножа си?

— За какво?

— Нямам намерение да го продам, нито да те пронижа — отговори сърдито тя. — Ще отрежа няколко върбови клонки, за да си вържа нещо като четка.

— Заядливка!

София се направи, че не е чула грубата дума, и протегна ръка за ножа. Тъй като беше седнала до една млада върба, тя отряза с изненадваща сръчност няколко млади клонки, обели ги и ги сплете на примитивна четка, с която разреса разбърканите си коси.

Райън я наблюдаваше с неприкрит интерес. Банята в езерото беше отнела от движенията й тромавостта и напрежението. Със съсредоточено смръщеното чело тя му напомняше за дете, което се бори със задача, надвишаваща силите му. Накрая София сведе глава, разпростря косата си и застина неподвижна. Едва сега мъжът забеляза, че въпреки огъня тя тракаше със зъби и явно беше премръзнала.

Той побърза да притури дърва, макар че това увеличаваше опасността да ги открият. Но нима имаха друг избор? Нощта беше хладна и ако тя се разболееше, нищо нямаше да я спаси.

От огъня стана по-светло и разкошната коса на София се събуди за нов живот. Досега къдриците й приличаха на тъмна грива с неопределим цвят, но огънят ги разкри в целия им блясък. Подсушените кичури възвърнаха обичайната си жизненост, скривана досега от солта и пясъка. Появяваха се все повече и повече медени, червеникави и златни кичури, които приличаха на огнен залез зад дървета, облечени в есенна премяна.

София усети засилващата се топлина и с благодарност отбеляза, че изсъхващата коса ставаше все по-лека и приятна. Кожата на главата й пулсираше, зъбите й престанаха да тракат. Тя пое дълбоко въздух и най-сетне преметна с дълбока въздишка буйната си грива през рамо, след което набързо я нагласи в обичайната форма.

Докато извършваше всички тези движения, характерни за нея от най-ранните й дни, тя вдигна поглед и видя смаяното лице на Райън Фицджордж. То изглеждаше почти детско и неочаквано младежко в неовладяното си учудване. Дълбоките бразди от двете страни на добре оформената уста бяха заменени от усмивка, а острите черти бяха отстъпили място на весело одобрение.

Това лице се вряза дълбоко в сърцето й и се срещна с нещо, което отдавна беше дремало там и сега се събуди за живот. Чуждо, необичайно вълнение, което доведе дотам, че и нейните устни се накъдриха и в очите й заискриха дръзки искри.

— О, небеса — промърмори той, после рязко вдигна ръка към очите си, за да изтрие усмивката, въодушевлението и радостта.

Стана й неприятно, че той престана да се усмихва, но в същото време изпита облекчение. Усещането за току-що преодоляна опасност накара ръцете й да затреперят и тя побърза да сплете пръсти.

Райън отчаяно се опитваше да се пребори с преживяния шок. Ето какво беше подушил острият му мъжки инстинкт зад жалкото същество, спасило се от корабокрушението, и то много преди очите и разумът да го открият.

Буйната грива, която хвърляше омайващи червеникави отблясъци, превръщаше София в напълно ново създание. Бледата й кожа сега беше като алабастър на скъпоценна статуя, очите блестяха, нежнорозовите устни грееха. Нито един мъж не можеше да я погледне, без да изпита примитивното, животинско желание да я докосне и по възможност да я завладее веднага без остатък.

За да овладее тази вихрушка от първични мъжки желания, той скръсти ръце пред гърдите и гласът му прозвуча още по-дрезгаво отпреди, когато си заповяда да направи забележка, която нямаше нищо общо с истинските му чувства.

— Ще сториш добре, ако прибереш къдриците си, момиче — изръмжа той. — Иначе горските птици ще си направят гнезда в тях.

София, която вече плетеше косата си на строга дебела плитка, се задъха от неочакваната обида.

— Ако ми дадеш една от кожените си връзки, ще изпълня желанието ти незабавно.

Пренебрежителният й тон му напомни за дамата на кея в Сен-Валери. Придружителката му явно беше възприела някои черти от поведението на господарката си.

— Не съм ти слуга, момиче! Никой ли не те е учил да изказваш молбите си учтиво?

— Пфу! — София грабна кожената връзка, която той й подаде, опитвайки се да скрие възмущението си от критиката му. Бедната Ауди със сръчните си ръце и острото си езиче беше добър пример за нахална слугиня. — Може би ме спаси от разбойниците, но това още не ти дава право да ме критикуваш, Райън Фицджордж!

— Имам си много по-важна работа, отколкото да критикувам едно слугинче с остър език, което явно си въобразява, че е кой знае какво.

— Аз не съм… — София едва не се плесна по устата. Света Богородице, ако му отговореше, както би направила София-Роуз де Камбремер, играта й веднага щеше да бъде разкрита. Тя сведе глава, стегна кожената връзка около дебелата, блестяща плитка и стана. — Щом продължаваш да си нелюбезен, ще отида да си легна. Лека нощ, Райън Фицджордж!

Райън видя очертанията на гъвкавата фигура под влажната риза и потръпна. Огънят освети съвършената извивка на хълбоците, дългите стройни крака и изкусително високите гърди, но илюзията отмина много бързо. Светлата риза се изгуби в мрака, а листата под преобърнатото дърво зашумяха, когато тя се опита да се намести удобно.

Едва сега мъжът си позволи дълбока въздишка. Отдавна вече не му беше студено. Точно обратното, мъчителната горещина на колкото неочакваното, толкова и необуздано желание го пронизваше с такава сила, че се наложи да промени многократно позата си.

Той хвърли бърз поглед към дървото и изпита чувството, че нощта е огряна от червеникава светлина. Никога не беше виждал толкова живи коси. Като че ли в тях беше скрит магнит и той не можеше да устои на привлекателната му сила.

Какво се беше случило? Къде беше останало желязното му самообладание? Умението да се държи на разстояние от хората? Способността му да задушава в зародиш нежеланите чувства? Нали горчивият опит го беше научил, че няма смисъл да рискува сърцето си в битки? Господи, сега трябваше да заспи и да се успокои. Да дари покой на болната си глава и да прати призраците от тази странна нощ в дълбоката забрава, където им беше мястото.

София лежеше под пласт сухи листа и се вслушваше в биенето на сърцето си. Огънят осветяваше сянката на мъжа, чиито живот така внезапно се беше свързал с нейния. Как го мразеше, този груб, недодялан дръвник с поведението му на скитник и многозначителното мълчание, което я караше да се чувства по странен начин заплашена.

И в същото време усмивката му, младежкото излъчване, прилично на изгряващо слънце. За момент бе повярвала, че е намерила нещо, което е търсила през целия си живот.

Глупачка! Каквото и да търсеше, щеше да го намери в прегръдката на Джъстин д’Амонсек. У благородния рицар, когото обичаше и който я ухажваше с такова нежно внимание. Той беше бъдещето й. Някой ден това ужасно приключение щеше да свърши и тя щеше да бъде отново с Джъстин. Опита се да извика в спомена си образа на норманския благородник, но когато очите й най-сетне се затвориха, в зениците й се бяха врязали очертанията на неподвижната воинска фигура до огъня.