Валери Лорд
Розите на страстта (11)

Глава 10

— Пий!

От чашата се вдигаше гореща пара, но София изобщо не я забеляза. Бриди повтори подканата си още по-настойчиво.

— Пий! Ако си изгубиш ума, нищо няма да промениш. Избрала си си за мъж войник. Никога ли не си помисляла какво означава това?

София сключи ледените си ръце около топлото калаено канче, но усети само твърдостта му. Беше вцепенена до мозъка на костите си. Веднага след смъртта на капитана си Хуго де Броуард беше отвел Райън в една странична стаичка заедно с другите си доверени хора. Докога щеше да го държи там? Какво щяха да му направят? И каква полза, ако кажеше на Бриди, че не си е избрала този мъж?

— Господи, момиче! — Саксонката я потупа майчински по гърба и прогони с предупредително изръмжаване Нати, която се втурна възбудено в кухнята и поиска да съобщи нещо. — Не сега! А ти престани да се обвиняваш, че вината е твоя! Мъжете се карат за хубавите жени, откак бог е създал света.

София усети как в гърлото й се надигна истеричен кикот. Не можеше да си представи, че небето гледа благосклонно, когато мъж като Райън убива така целенасочено и хладнокръвно, както беше сторил той пред очите й. Макар че беше станало в нейна защита, тя не виждаше смисъла в подобно дело. Това беше по-скоро екзекуция, отколкото двубой. Кои тъмни области на душата му го тласкаха към такава бруталност?

— Твоят човек постъпи правилно — прибави Бриди, като че бе прочела мислите й. — Онзи беше мръсник, дано душата му се пържи в ада. Миналата нощ докопа малката Мери и днес намерихме бедното й измъчено тяло в крепостния ров…

— Наистина ли е… — София се опита да си припомни невзрачната слугиня, но видя пред себе си само едно обикновено младо лице.

— Хвърлила се през стената, когато свършил с нея — разказа възмутено Бриди. — Изобщо не искам да знам какви ги е вършил, кои от нараняванията й са от падането и кои от него. Искам да ти кажа, че съжалявам, дето умря като войник в бой, а не като свинята, каквато беше в действителност.

София потрепери и най-после изпи топлата течност, поднесена й от Бриди. Вкуси аромата на дива мента, която въпреки намеренията на Бриди не й дари успокоение, а само подхрани болезнената й носталгия. Трябваше да затвори очи, за да спре напиращите сълзи. В този миг копнееше не само за Хоукстоун. Много повече копнееше за сигурността на положението си там, за нежните грижи на семейството си. На какво да се опре в този нов свят, чиито закони я плашеха и в който нямаше права и име?

— Не спирай сълзите си — посъветва я Бриди. — Плачът не променя нищо, но поне успокоява.

— Аз никога не плача — отвърна упорито София, задушавайки чувствата си. Оставаше й само гордостта. За нея трябваше да се държи!

Саксонката вдигна рамене и отново се зае за работа. Едва сега забеляза, че Нати пристъпваше нервно от крак на крак и очевидно примираше от желание да съобщи новостите.

— Какво има? Нямаш ли си работа?

— Той го направи капитан! — изтърси Нати и лицето й се зачерви още повече. По изключение бе казала тези думи на нормански, за да може и София да я разбере.

— Кого?

— Черния Райън, човека, който уби Ланс. Той е новият капитан на крепостта и има право да заповядва на всички. Отговорен е само пред лорда! — оповести триумфално Нати. — Преди малко пристигна пратеник. Шерифът получи заповед да се яви в кралския двор за Великден. Тръгва утре на зазоряване. Войниците и новият капитан остават тук, даже казаха, че щели да дойдат още въоръжени мъже, за да стегнат стените, да прочистят рова и…

— Но това означава… — Бриди млъкна насред изречението и се взря смаяно в София, която беше загубила ума и дума.

Райън се беше договорил с Хуго де Броуард? На каква цена? Страхът й веднага отстъпи място на нарастваща неловкост. Беше абсолютно сигурна, че сключването на мира не беше минало по честен начин.

— Шерифът бил много впечатлен как Райън довършил Ланс — продължи да разказва Нати. — Казал му, че има нужда от мъже, които не се колебаят да действат, а не от глупаци. Капитанът трябвало само да му служи вярно и щял да стигне много далеч… така казал лордът.

— Подслушвала си от камината в женските покои — установи развеселено Бриди. — Не знаеш ли какво те чака, ако те спипат да подслушваш?

— Никой, освен нас, не знае, че камината на малкия кабинет и тази в женските покои имат един и същи комин — отговори с усмивка Нати — След бягството на господарката стаята е празна.

— Е, да, но беше добре заредена — отвърна укорително Бриди.

— Нямам представа за това — усмихна се коварно Нати.

— Ей сега ще те… — Готвачката направи една заплашителна крачка към племенницата си, Нати се изкиска и се скри зад голямата бъчва с брашно.

София престана да им обръща внимание. Трябваше да помисли за Райън. Не се съмняваше, че той ще изпълнява добре задачите си. Дали още от самото начало беше възнамерявал да заеме мястото на Ланс? Нарочно ли беше предизвикал двубоя, за да го забележат? Нима не наглостта на мъртвия капитан, а безсърдечната пресметливост на наследника му беше довела до смъртоносната битка?

— Дали воинът, който е откраднал сърцето ти, ще ни бъде добър господар? — Бриди опря ръце на масата пред София и потърси погледа й. — Честолюбив ли е? Или безогледен? Откъде идва? Разкажи ни нещо за него, за да го опознаем по-добре.

— Аз… — София се покашля и отново потисна желанието си да каже истината. Знаеше само малкото, което беше благоволил да й каже Райън. — Какво да ви кажа? Той е пътуващ рицар и продава меча си на онези, които го възнаграждават. Винаги е бил добър с мен. За нещастие загуби коня и оръжията си при игра на зарове, веднага след като пристигнахме от Нормандия. Затова се нае на служба при шерифа на Уинчестър.

Бриди поклати неодобрително глава.

— Мъже… Да не би да е служил като рицар при съпруга на господарката ти?

София безмълвно поклати глава и Бриди не попита нищо повече. Само изтри ръцете си, сякаш се беше изцапала, и се обърна към Нати.

— Никога вече да не съм те видяла да се криеш по ъглите и да подслушваш! Сега ще поемеш и работата на Мери, за да се откажеш от глупавите мисли.

Нати избяга от кухнята, за да разкаже новините и на другите момичета. София най-сетне остави чашата и стана от пейката.

— Остани тук — нареди сърдито Бриди. — Никой не бива да знае, че сме научили новината.

— Но аз… — София замлъкна и покорно кимна с глава. Ето какво беше станало с мадмоазел де Камбремер — да постави авторитета на една саксонска готвачка над собствените си желания! Тя падна обратно върху изтърканото дърво и скри ръце в грубата материя на роклята си.

Откъм залата долетя шум от резки мъжки гласове, чу се изквичаване на куче, изритано от тежък ботуш, последва тропот на пейки. Очевидно Хуго де Броуард събираше войниците си на проверка. След минута в кухнята отново нахлу Нати.

— Бира! Искат ейл и вино!

— Напълни стомните от бъчвата. От голямата, дето не е добре ферментирала, та да ги поизмъчим малко — отговори спокойно Бриди и започна да й подава стомните от лавицата.

— Помогни й! — обърна се тя към София и посочи с брадичка към тясната стълбичка за избата.

— Не!

Краткият миг на уморено примирение бе отминал. София вирна упорито брадичка. Нямаше да слугува на войниците на уинчестърския шериф. Не беше отрасла в кръчма! Щом Райън се беше съюзил с тези негодници, това си беше негова работа, но тя си имаше свой път. Трябваше незабавно да потегли за Хоукстоун и най-сетне да намери смелост да отговаря за грешките и заблудите си. Не можеше да остане тук нито минута повече.

Бриди смръщи чело, но нещо в линията на фините устни и позата на главата й подсказа, че е по-добре да си замълчи. Малката явно беше придобила част от арогантността на норманската си господарка. Трябваше да изчакат, за да видят дали новият господар на замъка ще търпи нахалството й. След това щяха да предприемат нещо, за да я вразумят. Като начало Бриди смяташе да огледа по-подробно новия капитан.

 

 

— Значи вече си чула? — Един кратък поглед в очите на София беше достатъчен. Полусведените мигли издаваха недоверие и предпазливост.

Тя кимна и направи крачка настрани, за да се озове в сянката на издигнатата около кладенеца стена, която беше в центъра на вътрешния двор на Ейлсбъри. Разположена в близост до огромен бъзов храст, който простираше зелените си издънки на всички страни, покрита с обрасли с мъх керемиди, стената обграждаше дълбок кладенец с бистра сладка вода. Можеше да се каже, че крепостта му дължеше голяма част от непобедимостта си.

Райън разбра опита й да избяга. Чувството му подсказа, че София няма да прояви разбиране към съюза с шерифа. За съжаление той не можеше да й даде единственото възможно обяснение. Колкото и да се възхищаваше от нея, той се доверяваше само на себе си.

— Вече не се налага да спиш над обора. Ще се прибереш в къщата. Никой няма да посмее да ти се натрапва.

— Казала котката на мишката, докато дебнела пред дупката й — допълни сухо София.

Райън избухна в луд смях и всички, които се мотаеха по двора, се обърнаха към тях.

— Виждам, че случилото се не е навредило на остроумието ти — отвърна развеселено той. — Имаш думата ми, че от днес нататък никой няма да те закача.

— Защо си толкова сигурен? — осведоми се все така сухо София. — Защото вярваш на новия си господар? Сигурно очакваш да възнагради вярната ти служба с посвещаване в рицарство?

— Аз съм рицар — отговори натъртено Райън и София веднага му повярва. — Самият крал ми връчи меча и шпорите в утрото на битката пред Герберой.

— Защо не остана на служба при краля?

— Това не е твоя работа.

Този отговор трябваше да й затвори устата, но София не се предаваше толкова лесно.

— Значи мислиш, че ще имаш повече късмет под знамената на Хуго де Броуард? — настоя тя. — На твое място не бих разчитала на него. В двора има достатъчно хора, които следят с недоверие интригите му. Какво ще сториш, ако те най-сетне убедят краля, че шерифът съвсем не е верният служител, за какъвто се представя?

— Ще го реша, когато му дойде времето. — Райън запази спокойствие.

— Да, и ще имаш възможност да избереш дали крал Вилхелм или шерифът на Уинчестър ще ти смъкнат кожата! — В гласа й звучеше настойчиво предупреждение. — Този остров не е за търсачи на щастието, Райън Фицджордж! Нашият крал управлява със силна ръка и няма да допусне Хуго де Броуард да го мами. Избрал си лошата страна.

— Ти май се страхуваш за мен, котенце? — Мъжът сниши гласа си до мека мелодия, която беше по-страшна от всяка отрова. — Отдавна не ми се е случвал някой да се страхува за мен.

— Не си въобразявай разни глупости — отговори подчертано враждебно София. — Считам за свой християнски дълг да те предупредя, нищо повече. Не можеш да избиеш всичките си неприятели.

— За Ланс ли говориш? — Гласът му се втвърди. — Забрави го! Получи си заслуженото и не си струва да се проливат сълзи за него.

София примигна сърдито. Каквото и да кажеше, то се разбиваше в бронята на мъжкото му самодоволство. Вече разполагаше с власт и това го бе променило, макар че външно си беше все същият с наболата брада, хлътналите бузи и невинните сини очи.

— Аз никога не плача! — повтори упорито тя твърдението, което бе хвърлила и в лицето на Бриди. — Особено пък за негодник като Ланс!

— Знам, ти си смело момиче — похвали я той, като че имаше насреща си кон, отнесъл го със задоволителна бързина до съседното село. — Въпреки това вече не е нужно да спиш в сламата. В кулата до залата се намират малките женски покои, в стаята има дори камина. Щом шерифът замине, можеш да се устроиш там. Той смята да потегли за Уинчестър утре на разсъмване, за да е в двора за Великден.

— Защо ти повери тази крепост? — София преплете ръце и ги стисна с все сила, за да издържи докрай.

— Защото нямаше особено богат избор — отговори спокойно Райън. — Късметът ми проработи.

— Зависи от гледната точка — възрази сърдито София. — Който се съюзява с негодници, също става негодник.

Сините очи потъмняха заплашително, в отговора прозвучаха метални нотки.

— Остави на мен да избера гледната точка. Прибери си ноктите, котенце, нещата се развиват и в твоя изгода.

София запази съмненията за себе си. Вместо това изпръхтя недоволно — нещо, което не би харесало на майка й, но Райън Фицджордж избухна в смях. Възхищаваше се на зелените очи, които издаваха буен темперамент, и на съвършените устни, извити предизвикателно. За кой ли път се запита как ли щеше да се прояви този огън във вихъра на страстта.

Не бързай, каза си той. Колкото по-опърничава е кобилата, толкова по-издръжлив трябва да бъде ездачът. Жребчето насреща му щеше да бъде укротено, той искаше така. Бе осъзнал това, когато Ланс сложи мръсните си ръце върху прелестите, които самият той желаеше.

София се изчерви под безмълвния, многозначителен поглед, който обходи лицето и фигурата й. Усещаше го като ласка от коприна. Изкусителен, неустоим и примамлив като аромата на забранен плод. Всичко в нея се възпротиви срещу наглостта на собственика. Тя се завъртя на пети и се втурна слепешката към входа на кухнята.

Кофите, които трябваше да напълни, останаха да лежат до кладенеца.