Валери Лорд
Розите на страстта (13)

Глава 12

— Ела, котенце, престани да се цупиш! Няма смисъл да се бориш с мен. Мислех, че вече си го разбрала.

София изгледа възмутено Райън Фицджордж изпод полуспуснатите си мигли. Той я бе отвел в кабинета на господаря на замъка, който също показваше ясни следи на занемаряване. Все пак тук поне гореше огън, а грамадното легло беше с цели колони, макар че сламеникът беше износен, покрит с няколко стари, сплъстени одеяла.

Райън беше оставил оръжията си на старата, прашна ракла до камината. В средата на стаята стоеше квадратна маса с две столчета. Глинената стомна за вино, чашата и затворената мастилница бяха единствените предмети за украса.

София отново смръщи нос. Никога нямаше да свикне с Ейлсбъри. Сигурно липсата на удобства бяха накарали Хуго де Броуард да си тръгне толкова бързо, след като беше влязъл във владение на имението.

Тя отново съсредоточи вниманието си върху мъжа, който не я изпускаше от очи. Начинът, по който се беше облегнал на камината, въртеше чашата за вино между пръстите си и се усмихваше подигравателно, беше ужасно предизвикателен. Изглеждаше толкова самодоволен, че тя несъзнателно стисна ръце в юмруци.

— Нямаш право да ме държиш като пленница! — изсъска опасно тихо тя.

— Кой може да ми попречи?

Спокойният контравъпрос я вбеси. В пристъп на ожесточение тя понечи да го заплаши, че господарят на Хоукстоун ще му поиска сметка за тази дързост. Джъстин д’Амонсек също щеше да се справи лесно с някакъв си авантюрист… Но от устата й не излезе нито думичка. Колкото по-отчаяно ставаше положението й, толкова повече гордостта й не допускаше близките й да узнаят за него. Тя беше длъжна да спечели тази битка със собствените си сили!

— Хайде, красавице, крайно време е да загладиш настръхналата си козина — посъветва я развеселено Райън. — Искам само да останеш с мен. Имаш думата ми, че няма да ти се случи нищо лошо.

— Вече го разбрах — отговори ядно София и потърка изранените си китки, по които още се виждала следи от кожените ремъци. Е, тя също беше виновна, защото се беше съпротивлявала отчаяно.

— Нима предпочиташ да бяхме паднали в рова? Той щеше да предотврати бягството ти и да направи връзването излишно. Вонята щеше отдалече да показва на всеки преследвач къде се намираш.

София не можеше да му прости, че се подиграваше така безмилостно на осуетените й планове за бягство.

— Спести си приказките. Не ми харесва, когато орязват свободата ми.

— А аз не харесвам, когато се правиш на глупачка. Не ти подхожда.

София се облегна на стената. Той се беше отделил от камината и идваше към нея. Тя се притисна силно в гладкия камък, сякаш искаше да се слее с него, но това беше невъзможно. Когато той най-сетне застана пред нея, толкова близо, че дъхът му раздвижи тънките косъмчета на слепоочията й, тя примирено сведе очи, за да избяга поне от погледа му.

— Защо продължаваш да се съпротивляваш? — попита той и в гласа му вече нямаше металическа твърдост, а само най-меко кадифе. — Ти чувстваш същото, което и аз. Не можеш да избягаш, преди да сме открили как ще се чувстваме, когато сме заедно.

Божичко, защо й говореше тези неща? Тя беше дарила на Джъстин д’Амонсек сърцето си, любовта си, беше му дала думата си. Думата на една де Камбремер имаше тежест. В крайна сметка тя беше най-голямата дъщеря на Розовата кула. Не само благородна дама, но и наследница на задължаваща традиция! Защо изведнъж й стана толкова трудно да се държи както подобава?

Райън Фицджордж усети безмълвната съпротива. Той следеше възхитителната смяна на бурни чувства, които опъваха чертите й като вятъра водната повърхност. Трудно потисканият му гняв отново се събуди. Откъде идеше този инат? Защо го отблъскваше тя? С какво беше заслужил неодобрението й? Тя изобщо можеше ли да си представи какво щеше да остане от нея, ако я беше оставил в ръцете на разбойниците?

Той се укори за лошите мисли още преди да ги бе облякъл в думи. София не беше от жените, които си правеха сметки. Тя беше живяла сред реда и спокойствието на едно аристократично домакинство, освен това беше достатъчно красива, за да привлече вниманието на благородник въпреки ниския си произход. Ако искаше да я завладее, той трябваше да си припомни някои свои качества, които бяха дълбоко погребани. Нежност, деликатност, отзивчивост и онази любезност, която досега нямаше място в неговия свят.

Той видя, че мълчанието му я направи несигурна. Вената на врата й пулсираше все по-бързо. Сключените ръце издаваха пристъп на паника, който отново го ядоса. Начинът, по който зеленото на очите й се смеси със стоманено сребро, също свидетелстваше за напрегнатото внимание на воин, който се подготвяше за следващата атака.

— От какво се боиш? — пошепна нежно той. — От мен ли? Нямаш никакви основания. От собствените си реакции? Опитай се да помислиш защо е така. Морето ни изхвърли заедно на сушата. Двама корабокрушенци, два подарени живота. Не мислиш ли, че това ни свързва?

Откъде беше намерил най-точните думи, за да подкопае и без това отслабената й защита? София потрепери, готова да се поддаде на изкушението. Не смееше дори да диша, ресниците й се спуснаха и затрепериха в усилието да се надигнат въпреки повелята на разума. Защо не беше по-силна? Защо не беше по-невъзмутима и непоколебима?

Тя усети дъха му като милувка върху горещата си кожа. Никой не я беше научил как да се отбранява срещу невидимите окови, които той й налагаше. В крайна сметка тя капитулира, вдигна устни с тиха въздишка и поиска от него онова, което страстно желаеше предателското й сърце.

Райън Фицджордж не възтържествува от победата си, а изпита по-скоро учудване. Тя се поддаде точно в мига, когато той вече беше започнал да се примирява с поражението. Или поне за този ден. Знаеше, че ще загуби само една от битките. Решителното сражение щеше да се състои утре, в по-добро време, може би дори с по-добри оръжия.

Ала смайването му премина само за секунди. Той сведе устни и грабна в прегръдката си крехката фигура, цялата упорита, омагьосваща и неустоима личност. София получи целувка, която я беляза и завинаги промени живота й. Целувка, която беше много повече от блаженството, радостта или желанието, които беше изпитвала досега. Тя се разтопи в ръцете му, загуби собствената си воля и се роди отново в неговата страст.

Той я притисна към коравите си, загърнати в кожа гърди и тя се зарадва, защото вече не можеше да стои върху собствените си треперещи крака. Устните му се плъзнаха по челото й, по веждите и бузите и отново се впиха в устата й. Тази целувка окончателно заличи всичко, което не беше чувство или страст.

— Ти си прекрасна — прошепна дрезгаво Райън и светът пред очите й се разтвори в ярки светкавици.

Сърцето й биеше лудо, като че бързаше напред към новия свят, за чието съществуване тя не беше подозирала. Разумът й подсказваше, че прави грешка, но дигите отдавна бяха пробити. Приливът се носеше устремно напред и сломяваше всяка съпротива.

Тя се остави на огнената магия на целувките, на търсещия език, който проникваше в дълбините на устата й. Този път нямаше кой да разкъса мрежата на омаята, която той изкусно плетеше около нея. Никой не дойде да я откъсне от ръба на пропастта.

Райън усети как напрежението изчезна от тялото й. Тя престана да се съпротивлява. Той разплете дебелата плитка и червеникавите къдрици загърнаха тесните рамене като в огнена мантия.

— Не се измъчвай, котенце! Не е нужно да се биеш с мен… Вече си победила. Аз съм твой роб, жадувам и гладувам за теб. Само ти можеш да ме спасиш…

Ръката му се зае да развързва връзките на роклята й и София потрепери. Роклята се свлече в краката й и тя остана само по кърпената ленена риза и долната пола с тежък подгъв, в който беше скрит забравеният пръстен на другия мъж.

Още една връзка, още една… Ленът се изхлузи от раменете й и разкри пред Райън линията на скъпоценните форми, които ръцете му вече бяха изследвали.

Прозрачният алабастър на кожата й светеше в контраст с буйните къдрици като стара слонова кост. Гордата извивка на младите гърди опъваше скромната материя и Райън побърза да развърже последната връзка. Видя тръпката, която премина по бялата кожа, но тя не направи опит да се прикрие. Изправена и замайваща, безупречната фигура изникна изпод износените одежди, прилична на цвете сред глина и торф.

Той докосна с обожание фината линия на бледите рамене, плъзна длани по ръцете чак до дългите пръсти и ги поднесе към устните си. После скри лице в ръцете й. София усети устните му, мекото драскане на брадата. Погледна към тъмното му теме и разтвори устни в дълбока въздишка.

— Кажи ми, че и ти го искаш — помоли настойчиво Райън. — Че си копняла за мен от първата ни среща.

Цялото й тяло беше в пламъци. Дълбоко в нея пулсираше толкова силен копнеж, че я побиваха тръпки. Тръпки, които можеха да бъдат излекувани само от неговите докосвания, от целувките и ласките му. Каквото и да искаше от нея в този миг, тя беше готова да му го даде.

— Ако не го направиш, ще се разкъсам на хиляди парченца — пошепна безсилно тя. Ръцете й обхванаха лицето му, привлякоха го към нейното, за да го види. Тя се притисна към гърдите му, без да осъзнава какво върши и говори. Днешната София беше различна от вчерашната, от онази, която тя си мислеше, че познава добре.

Тя прочете отговора в блестящите сини очи, които се разшириха от смайване.

— Иска ми се да имах таланта на поет, за да ти кажа колко си красива — прозвуча настойчивият му шепот.

Райън едва смееше да докосва възхитителната богиня, която се предаваше безусловно във властта му. Обхвана внимателно стегнатите гърди и палците му нежно помилваха втвърдените зърна. София въздъхна тихо и кожата й запламтя. Дребен знак, но многозначителен. Тя не можеше и не искаше да крие, че и тя го желаеше.

Всъщност тя нямаше представа как би могла да го скрие. Беше се предала във властта му и инстинктивно усещаше, че и той се чувстваше така. Че нито тя, нито той бяха в състояние да сторят нещо, за да попречат на предопределеното от небето да се сбъдне.

Тя усети как той я вдигна и я понесе към леглото. Допирът до дрехата му охлади горещата й кожа, усещането на ръцете му в колянните ямки и върху голите й рамене беше безкрайно приятно. Бързото му дишане беше признак не толкова на напрежение, колкото на същия настойчив копнеж, който изпълваше и нея. Той я положи като скъпоценност върху кожените завивки. Всяко докосване беше милувка, груба и нежна едновременно.

Целувките му намираха неизвестни цели върху чувствителната й кожа. Устата му освободи устните й и продължи към гърдите. Плъзна се по стройната линия на шията, потопи се в меките ямки на ключицата и се изкатери по съвършеното хълмче на едната гърда, за да засмуче розовото зърно. Играта на горещия език изтръгна от гърдите й сладостна въздишка. София се вкопчи в мускулестите му рамене, неспокойна, в търсене на спасение, което беше извън способността й да разбира.

Пламтящите стрели на удоволствието се стрелкаха все по-често към утробата й. Гърдите й станаха по-големи и по-тежки, между краката й запулсира болка, мъчителна и блажена едновременно.

— Вкусът ти е невероятен! — пошепна дрезгаво Райън.

Той полагаше огромни усилия да обуздава дивото си желание. Не смееше дори да свали дрехите си, защото се боеше, че ще се нахвърли върху нея като дивак и ще я обладае без задръжки. Нали не искаше да я изплаши, а да я завладее. Да я убеди, че не си струва да тъгува за другия мъж.

София усети обезпокояващото напрежение в тялото му и странната издутина в панталона му. Без да се страхува, тласкана от любопитство, тя положи ръка върху нея. Имаше известна представа за плътската любов, защото беше отрасла сред природата и знаеше как го правят животните. Но в този момент й се струваше, че познанията й нямат нищо общо със ставащото с нея, с настойчивото, могъщо желание, което я караше да обезумява.

— Не искам да ти причиня болка, почакай… — Райън отблъсна ръката й и тя усети какво напрежение му костваше да прояви търпение.

— Ще ми причиниш болка, ако продължиш да ме измъчваш. Не мога повече да чакам — пошепна София и пръстите й нетърпеливо задърпаха връзките на дрехите му.

Не беше нужно да казва нищо повече. И без това отслабените му съпротивителни сили се стопиха в огъня на страстта. С треперещи ръце, впил поглед в разширените от изненада очи на чакащата София, Райън се освободи от жилетката, ризата, ботушите и панталона. Когато застана пред нея гол, тя престана да диша. Не знаеше какво бе очаквала, но тази открита, ярко изявена мъжественост спря дъха й.

Още преди това тя беше усетила силните му мускули, но в голотата си той притежаваше атлетичната сила на антична статуя, с широки, добре оформени рамене и мощен гръден кош, който се стесняваше към талията. Погледът й се впи в могъщо изправеното великолепие на члена му и червената вълна на смущението, която заля бледото й тяло, бе предизвикана както от уплаха, така и от диво желание.

— Нямах представа, че един мъж може да бъде толкова красив — прошепна тя с глас, който прозвуча чуждо.

Очите й се впиха жадно в тялото му и Райън, който никога досега не се беше замислял как изглежда, опозна сладката отрова на ласкателството. Тя май наистина говореше сериозно. В огромните зелени очи се четеше пламтящо възхищение, при това самата тя, загърната в неописуемите си къдрици, беше толкова неземно красива, че само излъчването й превръщаше жалката постеля в скъпоценно ложе.

— Ела! — пошепна мамещо тя и Райън веднага се отзова.

Телата им се допряха, устните им се сляха и София се осмели да посрещне напиращия език, който се втурна в устата й и внесе вкуса на вино и мъжко желание. Щом веднъж вкуси опасната смес, тя отчаяно поиска още. Потърка се в коравото, горещо мъжко тяло, усети лекото драскане на черните косъмчета върху чувствителните зърна на гърдите и пулсирането на коравия член върху бедрото си.

Ръката му се плъзна по хълбока й, обхвана твърдото дупе и се мушна между телата им. София усети как жадните му пръсти се заровиха в копринените косъмчета между бедрата й и потрепери. Те се плъзнаха внимателно навътре и я докоснаха там, където никой мъж не я беше познал. В неопитността си тя не можеше да знае колко много го зарадва горещата влажност, която го посрещна там и го покани в меките дълбини на утробата й.

— Колко си тясна, котенце! — промърмори дрезгаво той. — Колко си мека и влажна…

София се разтърсваше от все по-силни тръпки, докато пръстите му изследваха вътрешността й и най-сетне разделиха нежните устни, които пазеха най-съкровената й част. Тя изпъшка и ръцете й се впиха в коравия му задник, за да го привлекат още по-близо.

— Не, не, почакай…

Райън се освободи внимателно и нежно разтвори стройните й крака. После коленичи между тях и се опря с една ръка до главата й. София отвори очи и се потопи в синия порой на погледа му. Едновременно с това любопитният пръст бе заменен от горещо, гладко нахлуване. Усещането измести всичко друго, но членът му беше твърде голям и не можа да продължи, докато не си проби насилствено път с могъщ тласък.

Внезапната, остра и неочаквана болка накара София да извика и очите й се разшириха от ужас. Райън обаче отдавна беше преминал точката, когато можеше да контролира възбудата си. Той се зарови дълбоко в крехкото тяло и се облекчи с никога неизпитвана сила. Топлите пулсации на члена му предизвикаха у София ехо, което за миг надви шока и болката.

От тези тръпки пламна буен огън, жадна настойчивост, която изтласка всички други чувства. Тя не забеляза как краката й се сключиха около кръста на Райън и ноктите й оставиха червени следи по гърба му. Светът й се пръсна в дъжд от блестящи звезди и тялото й се изгуби в опиянението на екстаза.

— Велики боже, откъде можех да знам, че си още девствена! — проникна до съзнанието й сърдит, едва ли не обиден мъжки глас.

София отказа да вникне в съдържанието на тези думи, отказа да се върне в действителността. Носеше се в небесата, не искаше да слезе на земята и да започне отново да мисли, камо ли пък да се бори. Искаше да остане завинаги в това прекрасно безтегловно състояние. Никога през живота си не се беше чувствала в такова пълно съзвучие с природата и ролята си в нея.

Хладният ръб на чаша докосна устните й и малко вино потече по брадичката й. Тя преглътна остатъка и неохотно вдигна очи. Закашля се и една нежна ръка приглади косите от челото й.

— Аз съм един недодялан селяк! Прощавай, котенце! Обещах, че няма да ти причиня болка, но не удържах на думата си. Защо не ми каза, че си още девствена?

— Ти не ме попита — отвърна дрезгаво София. — И не ми причини болка.

Тя сложи длани върху лицето си, за да се увери, че все още беше същата. Имаше неопределеното чувство, че е станала друга, и мина доста време, докато бъркотията в главата й се проясни. Тогава обаче съзнанието й се върна с внезапен шок.

Тя скочи и се огледа стреснато. Райън Фицджордж седеше на ръба на леглото с чаша вино в ръка и я наблюдаваше унесено. И беше гол, също като нея! Кръвта нахлу в лицето й. В името на всички светии, какво беше сторила!

— Аз си мислех, че ти… — Райън отчаяно търсеше обяснение. — Рицарят, с когото те видях на заминаване от Нормандия… Откъде можех да знам, че той… че ти не си… — Той изхока и млъкна, забелязал, че се заплита в безумни предположения.

— За какво говориш? — попита София с новия си дрезгав глас.

— За това, че никога досега не си била с мъж, котенце.

— Ако знаеше, щеше ли да ме оставиш на мира?

— Не знам — призна честно Райън. — Желаех те от първия ден. Луд съм по теб и се радвам, че дойде при мен девствена. Ще видиш, следващия път няма да те боли.

— Следващия път? — София се отдръпна от него, като че бе открила по тялото му чумни петна. — За нас няма да има следващ път!

Райън я зяпна смаяно. Тя видя, че умът му усилено заработи, но само след минута той избухна във весел смях.

— Много съжалявам, котенце. Честно. Знам, че си наранена и малко разочарована. Но ти обещавам да те компенсирам.

Проклетото му мъжко самодоволство накара София да осъзнае болезнено собствената си глупост. Беше му позволила да й замае главата с красиви думи и опасни целувки. Досега положението й беше катастрофално, но от днес нататък беше безнадеждно. Усети, че й се плаче като никога през живота й. Така обичаната броня от гордо самоуважение лежеше стъпкана в краката й и тя за първи път се усъмни в способността си да се справя с живота си.

— Дай ми дрехите — прошепна тя и избегна погледа му.

— О, не! — Райън усети, че тя се отдръпна от него и отново издигна стена около себе си. — Никога вече няма да спиш над обора. Ще останеш при мен.

— Като пленница — промърмори София и отново прокле неуспялото си бягство.

— Наречи го, както искаш! — отговори ядно Райън и изпи чашата до дъно.

Той се чувстваше виновен, уплашен, но не чак толкова, че да й предостави повече свобода. Това щеше да бъде криво разбрано великодушие. Подозираше, че бе завладял само страстното й тяло. Докато подчинеше и неукротимия й, бунтовен дух, му предстоеше още много работа.

— Ти ми принадлежиш — изрече сърдито той. — Изцяло! Ще останеш при мен. Спи, щом си уморена. Леглото е достатъчно за двама.

София прие поражението си с безмълвен протест. Имаше смътното чувство, че тази нощ беше загубила много повече от честта и добродетелта си. Беше уморена, изтощена до смърт от непрекъснатата смяна на противоречиви чувства. Но колкото по-отчаяно се опитваше да открие какво бе предизвикало тази катастрофа, толкова по-малко обяснения намираше.