Валери Лорд
Розите на страстта (15)

Глава 14

Кога за последен път се беше къпала в топла вода? Отпусната и доволна, София забрави всяка предпазливост и си позволи да си припомни сръчната си помощница Ауди. Ваната, покрита с фино ленено платно, розовото масло, цветчетата и приятно меките, затоплени хавлии. Картините по стените, съставени от безброй разноцветни камъчета, звуците от далечна лютня и приятния лукс на умело ръководената къща, на който баба й държеше толкова много.

Но сънищата отлетяха и тя излезе от водата, разтърсвана от силни тръпки. Велики боже, какво я беше прихванало? Обезумяваше ли? Защо се измъчваше с тези фантазии? Какво щеше да промени с тях?

Тя посегна гневно към приготвената кърпа. Тя не беше нито топла, нито мека, но София се изтърка с такава енергия, че зарозовялата й кожа се зачерви. Искаше не само да изтрие упоритата мръсотия, но и размекващите, разчувстващи импулси, които я изкушаваха да мисли за вчера, а не за утре.

Тя размаза последната сапунена пяна в косите си и съсредоточи вниманието си върху миенето на косата. Хладният й, логичен ум, изявената гордост, образованието й, елегантността, всички онези неща, за които беше мислила, че са неотменна част от нея, изведнъж се оказаха безполезен баласт. Не можеха да й помогнат в тази ситуация и очевидно нямаше да намерят смислено място в новото й съществуване.

Тя посегна към кофата със студена вода и изплакна косата си. Нави я на руло, изля остатъка от водата върху раменете си и вдигна крак, за да излезе от ваната.

С ъгълчето на окото си забеляза, че газената лампа на каменния перваз затрепка силно. Преди да е осъзнала какво означаваше това, чу гласа на Райън зад гърба си:

— Вече знам къде е отишло слънцето, когато одеве изчезна зад хоризонта. Ти представляваш неописуема гледка за сетивата на един уморен до смърт мъж, котенце!

Тя изписка тихо, обърна се и погледна гневно мъжа, който стоеше на прага. На лицето му грееше усмивка. Откога ли я наблюдаваше?

— Изчезвай! — изфуча тя с най-ледения тон на госпожица Де Камбремер и постигна точно обратното.

Той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. В това време тя посегна светкавично към една голяма кърпа и се уви цялата. Не се досети, че тъканта залепна за мократа кожа и подчерта формите на тялото й.

Райън Фицджордж усети как по тялото му пробягаха горещи тръпки. Причината съвсем не беше в добре отоплената баня. Гордата фигура на гневната красавица блещукаше в меката светлина на лампата като полиран розов мрамор. Очите й искряха смарагдовозелени през облаците пара.

— Защо не повика някоя слугиня да ти помага? — попита той, сякаш не беше чул подканата да си отиде. — Много е лекомислено да се къпеш сама. Защо поне не пусна резето? Толкова ли не се интересуваш от безопасността си?

София му отговори с леден поглед. Той беше напълно прав, но тя нямаше да му достави удоволствието да се съгласи с него. Гневеше му се повече отвсякога.

Райън се намръщи. Най-лошото му опасение се потвърди: тя беше жена, която мислеше прекалено много. Той изкриви уста и пристъпи по-близо.

София видя, че той е застанал точно между нея и купчинката чисти дрехи, наредени върху едно трикрако столче. Нарочно или случайно? Тя се изправи в целия си крехък ръст. О, не, нямаше да се унижи да подскача около него като глупава гъска. Беше крайно време той да разбере, че трябваше да се отнася към нея с уважение.

— Упорито хлапе — промърмори Райън, който четеше мислите по върха на носа й, и думите му прозвучаха като милувка. Той протегна ръка и обхвана тила й под мокрите къдрици. — Какво очакваш, котенце? Да те завладявам всеки ден отново?

София потрепери и сведе очи. Коравият му палец помилва тънките косъмчета и тя бързо прокара език по пресъхналите си устни. Лекото докосване запали под ухаещата на чисто кожа фойерверк от желания.

— Пусни ме… — помоли дрезгаво тя, но не се учуди, когато той не се подчини.

— Знам, че си уморена, след като си свършила толкова работа — проговори съчувствено той.

— Откъде знаеш…

— Щях да бъда лош капитан, ако не виждах колко усърдие и енергия влагаш в работата си, котенце. Утре ще имаш на разположение вар и достатъчно мъже, които да варосат стените. Знаех си, че имаш сили да се справиш с цялата тази мръсотия.

София усети как похвалата му я изпълни с радост и се наруга наум. Защо не й беше все едно какво мислеше и чувстваше той? Защо небрежният комплимент я изпълни с такава гордост, като че бе спечелила битка? Затова ли го бе избягвала през целия ден? Къде остана горчивият гняв, който я поддържаше през изминалите часове като лекарство срещу слабост и отстъпчивост?

През това време Райън ядосано си призна, че макар да бе успял да завладее тялото й, независимият й дух щеше да му създава още много трудности. Той отстъпи назад толкова неочаквано, че София се олюля и се хвана за ръба на ваната.

— Ще те чакам отвън, докато се облечеш — проговори рязко той. — Побързай!

Когато вратата се затвори зад гърба му с трясък, който сигурно отекна в цялата къща, София направи гримаса. С какво ли го беше ядосала пак, след като последните му думи бяха признание за постигнатото от нея?

— Ах…

Тя тръсна глава, остави кърпата и разгърна най-горната дреха върху столчето. Дълга риза без ръкави, набрана на шията, с избродирани листенца на долния ръб. Финият лен изглеждаше много стар, по гънките личаха жълтеникави линии, които показваха, че дрехата дълго беше лежала в някоя ракла. Пръстите й се плъзнаха смаяно по отличната материя и фината бродерия.

Това не беше риза за слугиня. Същото важеше и за тънката долна дреха от боядисана в зелено вълна, и за туниката, която беше сребърносива. Тези дрехи бяха изтъкани от жена, която си разбираше от занаята. Да не говорим за изключителните умения на шивачките.

Одеждата беше много различна от пъстрите дрехи от коприна и кадифе, които се носеха в двора, и без съмнение беше дреха на господарка. На благородна саксонка от почтено семейство — доказваха го ясеновите листа, които са били свещени за старите друиди. Тънки чорапи и чифт ниски кожени обувки довършваха тоалета.

София смръщи чело. Откъде беше дошла тази одежда? Дължината и ширината издаваха, че е била ушита за крехка фигура, подобна на нейната. Това в никакъв случай не беше неделната премяна на едрата готвачка. Освен това всяка отделна част създаваше впечатлението, че макар и грижливо съхранявана, не е била носена никога.

Обзета от неясна плахост, тя облече внимателно новите си одежди и се смая, когато те се оказаха сякаш шити специално за нея. Кованият колан, който придържаше сребърната туника на хълбоците, беше от тънки сребърни плочки. В средата на лентата, която се връзваше на челото, грееше едър лунен камък. София бързо сплете мокрите си кичури на саксонски плитки, които подхождаха на тази носия, и стегна лентата на челото си.

Гърдите й се разшириха от дълбока въздишка. За първи път от онова нещастно пътуване се почувства наистина добре. В същото време й стана неловко, защото съзнаваше, че не заслужава нито това чувство, нито тази одежда.

Ала погледът на Райън Фицджордж, който я зяпна изумено, щом се появи на вратата и застана под светлината на факлите, наредени по стените, я обезщети за много от преживените унижения. Той като че ли беше видял призрак…

— Откъде… — Той се покашля и започна наново: — Откъде имаш тези дрехи?

— Бриди ми ги даде — отговори София и събра тънките поли, за да не се влачат по пода. — Очевидно тази къща крие повече богатства, отколкото може да се предположи на пръв поглед. Красива одежда, нали? Грижливо пазена празнична премяна на благородна дама. Надявам се, че няма да предизвикам недоволство, ако я нося.

Райън прокара длан по очите си.

— Сякаш е била създадена специално за теб — проговори той със странно задавен глас. — Ако можеха да те видят, моя малка норманке, всички саксонски принцеси щяха да се поболеят от завист.

По лицето на София пробяга сянка. Трябваше да стисне здраво устни, за да не му изкрещи в лицето, че тя наистина беше саксонска принцеса. Беше. Заболя я да й припомнят за това точно в момента, когато изпитваше наслада от мъжкото възхищение. Наказа се на първо място за собствената си слабост, като отговори по-рязко, отколкото беше нужно.

— Аз не съм принцеса, Черни Райън. Аз съм една обикновена слугиня от обоза, която се кипри с чужди пера.

— Глупости! — Райън посегна към десницата й и я вдигна към устните си. — Докато си в Ейлсбъри, ти си част от моя живот и от всичко в тази къща. Ти не можеш да бъдеш обикновена, котенце! Защото си прекалено красива.

За да потвърди думите си, той наведе лице над ръката й и я целуна. София усети лекото гъделичкане на езика му и сърцето й спря да бие. Обзе я натрапчивата увереност, че трябва да си спомни нещо. Че по отношение на него има нещо, което тя не бива да забравя, защото е от голяма важност. Но какво беше то?

Объркана, тя издърпа ръката си и бе дарена с добре познатия й подигравателен смях. Ясният син поглед й показа, че се държеше като глупаво дете.

— Щом красотата ми е виновна за всичко, предпочитам да бях грозна като нощта — пошепна унило тя и скри ръце в гънките на туниката. — Иска ми се никога да не бях предприемала онова злокобно пътуване.

— Обзалагам се, че всяко женско същество в тази област е готово още сега да се смени с теб — подчерта студено Райън. — Не ставай глупава, котенце. Защо си точиш ноктите върху един уморен мъж? Чаках те да се нахраним заедно, а може би след това ще си намерим забавление, което ще повдигне малко настроението ти.

— Не!

Мислите на София се объркаха още повече. Вътрешният глас й описа с подробности какво щеше да се случи. Но тя нямаше да се унижи за втори път в прегръдката му! Никога вече! Беше лишила Джъстин д’Амонсек от заслужената награда за любовта му и това беше повече от страшно.

— Какво не? — Райън явно се забавляваше от объркването й. — Не си ли гладна? Това би ме учудило. Щом си облякла одеждата на изискана дама, опитай се да се държиш като такава. Не е редно да отхвърляш така рязко и неучтиво поканата на сеньора.

— На сеньора? — повтори София, като перфектно наподоби тона му. — Значи вече си сеньор. Прекрасна двойка сме с теб. Слугиня в чужди дрехи и наемник с чуждо име. Достойни за уважение!

— Божичко, как можах да забравя, че моята специална дама има език, остър като току-що наточен меч?

Двамата се погледнаха в очите и изведнъж избухнаха в смях. София изпита чувството, че стои срещу баща си. Така се смееха двамата, когато вършеха глупости зад гърба на строгата господарка на Хоукстоун. Райън, който за първи път разбра, че непокорната му любима има смайващо чувство за хумор, изпита искрена радост.

Много скоро обаче усмивката в очите на София угасна и бе заменена от тъга. Дори лунният камък на челото й потъмня. Райън не можеше да знае, че споменът за лорд Хоукстоун я бе върнал брутално в действителността. Според него тя съжаляваше, че бе споделила този изблик на веселост с него. Това му напомни фатално за онези мигове в собствения му живот, когато се беше научил да се бои от презрението и насилието.

— Да вървим! — заповяда рязко той, хвана я грубо за лакътя и финият ръкав се намачка.

София стисна здраво устни и прие внезапната бруталност едва ли не със задоволство. Много по-лесно беше да мрази един грубиян, отколкото да посреща нападките на очарователния циник. За да остане твърда, тя се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да получи. Да се смее с него беше поне толкова опасно, колкото да го докосва.

Когато влязоха в голямата зала, тя посрещна с достойнство учудените, любопитни, подозрителни погледи, които ги проследиха. Помещението беше огромно, с високи тавани, все още неуютно, но поне не миришеше толкова на гниеща слама и животински изпражнения. Макар и против волята си, София се възхити на умелия му ход, с който й беше наложил решението си.

Ако се беше възпротивила и го беше принудила пред очите на цял Ейлсбъри да наложи волята си със сила, тя щеше да навреди на собствената си позиция. Само ако продължаваше да внушава впечатлението, че му принадлежи и той е съгласен с всичките й начинания, тя можеше да се надява, че жените ще я приемат за своя господарка, както мъжете бяха приели него.

Преди да бе взела съзнателно решение, насреща им излезе Бриди. Опряла както обикновено ръце на мощните си хълбоци, тя доволно плъзна поглед по тялото на София. Без съмнение онова, което видя, й хареса.

— Знаех си, че ще ти станат — проговори зарадвано тя. — Време е в Ейлсбъри да има жена, която да ги носи.

Интересно защо при тези думи тя гледаше Райън, чието лице беше подозрително безизразно.

— Дрехите са прекрасни — благодари сърдечно София. — На кого са принадлежали?

— На господарката на Ейлсбъри, разбира се.

София смръщи чело.

— Но това са саксонски одежди!

— Естествено. Господарите на Ейлсбъри винаги са били между най-доверените кралски благородници, а жените им — придворни дами на кралицата — обясни Бриди с видима гордост. — За съжаление Едуард Свети им се отплати зле за верността. Той изпрати синовете на последния тан с брата на Харолд Гудуинсън като заложници в норманския двор.

— Крал Едуард е мъртъв, битката при Хейстингс е приключена — напомни й почти сърдито София. — Кой помни тези стари истории?

— Те обясняват много от нещата, които се случват днес — отвърна невъзмутимо Бриди. — Огледай се. Някога тази къща беше заможна и уютна. Жените работиха ден и нощ, за да ушият сватбените одежди на норманката, която младият господар доведе със себе си от изгнанието.

София разбра.

— Тя не ги е облякла.

Бриди кимна.

— Тя не искаше саксонска одежда, нито саксонски съпруг, камо ли пък синове саксонци.

— Каква мъка, божичко… — прошепна София, потресена от нещастието, което се криеше в това трикратно отрицание. Не можеше да не изпитва съчувствие към непознатата годеница, дошла в чуждата страна по политически причини.

— Баронът мразеше норманите, а тя се отвращаваше от саксонците. Между двамата нямаше и капчица любов, само насилие, омраза и унищожение. Тя избяга при първия удобен случай, след като събра достатъчно сили да се качи на кон — това беше краят на историята.

— Ами децата? — София потрепери от ужас.

— Пет преждевременно или мъртвородени лежат в гробището зад параклиса. Само две оцеляха след кърмаческата възраст. Тя взе големия със себе си. Другото дете остана да живее със сляпата омраза на баща си. Може би защото беше негово копие… и външно, и по характер.

София замислено поглади диплите на одеждата си и не забеляза как Райън и Бриди се гледаха, без да отместват очи или да трепкат с мигли. Тя си припомни думите на шерифа и допълни мозайката с помощта на собствената си фантазия.

— Не знам дали ще продължа да нося тази рокля — пошепна съкрушено.

— Ще свикнеш — отвърна многозначително Бриди и посочи дългата трапеза. — Ако си гладна, седни и яж!

София за първи път зае място редом с Райън Фицджордж начело на общата вечеря. Погледът й обходи наредената маса. Плотът беше почистен основно и старото дъбово дърво блестеше в естествената си красота. Дъсчените подноси, на които сервираха храната, чашите и канчетата бяха подредени грижливо, а въоръжените мъже, слугите и децата бяха заели обичайните си места. Командвани от Бриди, Изолт и Нати разнесоха дебели резени хляб, върху които щяха да сложат печеното, за да поемат сока. Днес нямаше каша.

Айлийн напълни канчетата с бира, а чашите с вино. Картината на тази обща вечеря беше толкова мирна и излъчваше такъв уют, че София не се намръщи дори на разкъсаните флагове, които все още висяха от тавана като спомен за отминалата слава. Под светлината на свещите и факлите подробностите се размиваха във вихрен танц от цветове и светли точки. Бързо, замайващо хоро, което уплаши София и я принуди да потърси опора.

Погледът й съвсем естествено се насочи към Райън, който седеше до нея. Простият кожен елек и селската ленена риза не претендираха за придворна елегантност. Красивите, силни ръце с дълги пръсти не бяха украсени с пръстени, не се виждаха дантелени рюшове и копринени кантове, по които да блестят скъпоценности. Въпреки това той властваше с вродено достойнство над трапезата от въоръжени наемници, слугини и селяни.

За първи път й направи впечатление, че той излъчваше спокойствието и сигурността на мъж, съзнаващ своите таланти и сила. Изглеждаше толкова сигурен, че София внезапно изпита страх. Не че се съмняваше в него, но той нямаше представа за тайните ходове в политиката. Не познаваше интригите на Хуго де Броуард, който си играеше с човешкия живот като малките деца с топчетата си.

Невероятните сини светкавици под синьо-черната коса й напомниха за синчец в житна нива. За летен ден, облян от слънце, за смях и игрива нежност. За възбуждащата топлина на страстна прегръдка, която дава, без да взема. Как можеше един мъж да има такива очи?

Точно в този момент той устреми поглед към нея. София, неподготвена и непредпазлива, не можа да се опази от парещите искри. Те се забиха право в незащитените дълбини на сърцето й. За първи път от месеци насам тя си спомни думите, които майка й бе казала на сбогуване. Спомни си произнесеното с усмивка, но и със загриженост предупреждение да не взема на сериозно сръчните комплименти на норманските благородници.

„Мама Камбремер се ползва с голямо влияние в Руан и ти ще се запознаеш с цвета на аристокрацията. Въпреки красивата ти външност, много от комплиментите ще имат за цел да завоюват нейното благоволение, а не твоята личност. Трябва много да внимаваш кого даряваш с благосклонността си!“

„Не се страхувай, мамо.“ — София беше отхвърлила с лека ръка загрижеността й. — „Аз умея да разпознавам ласкателите. Търся любов като тази, която свързва теб и баща ми. Мъжът, който ще спечели сърцето ми, трябва да прилича на татко.“

Господарката на Хоукстоун не бе отговорила на усмивката на дъщеря си. Само я бе прегърнала нежно и я бе притиснала до гърдите си.

„Не знам дали трябва да ти пожелая такава любов.“ — В този момент София чуваше гласа на майка си с поразяваща яснота. — „Подобна любов се извоюва с много болка и едва на края двамата разбират дали си е струвало да изтърпят всички преживени страдания.“

София въздъхна измъчено и с въздишката дойде внезапното, неочаквано прозрение: „Твърде късно, майко! Твърде късно…“.