Валери Лорд
Розите на страстта (14)

Глава 13

София отвори очи и веднага се пробуди. Съвсем близо скорец пееше бодрата си утринна песен. Тя отекваше триумфално в тишината и говореше за пролет и домашен уют. Песента събуди в душата й неясно очакване и окрили сетивата й. Тя примигна в разреждащия се мрак. Къде се намираше?

Главата й почиваше върху твърда подложка, която не беше нито слама, нито конско одеяло. Не беше и възглавница. Въпреки това беше топла и създадена сякаш специално за тила й.

Навън в концерта на скореца се намеси петел, кучетата също залаяха. Дали това бяха ловните кучета на баба й или някой от едрите вълчаци, които пазеха Хоукстоун и обитателите му? Съзнанието й не се проясняваше, затова избра най-простото обяснение. Тя сънуваше, денят беше още далече, клепачите й отново се отпуснаха.

Когато отново отвори очи, срещна пронизващия син поглед на блестящите келтски очи под разбърканата черна грива. Пълните устни се извиха в усмивка и вместо утринен поздрав попитаха:

— Цял ден ли ще спиш, котенце?

Сърцето на София спря да бие, после заблъска като лудо в гърдите й. Всеки удар беше крачка към действителността, всяко вдишване носеше осъзнаване на собствената глупост. Тя не беше спала върху възглавница, а върху ръката на Райън Фицджордж!

Тя скочи и в последния момент се сети да прикрие голите си гърди с кожата. Разрешените й коси нападаха по бледите рамене и възхитителната й уста се обтегна в тясна, горчива линия. Приятната топлина на съня се отдръпна пред ужасяващото прозрение, че бе извършила непростима грешка.

— Господ да ми е на помощ! — прошепна отчаяно тя. — Какво извърших?

— Постъпи правилно — отговори Райън и се усмихна като малкия й брат, когато беше уверен, че няма да му се карат. — Много ми е приятно да те усещам до мен. Кожата ти ухае на рози, знаеш ли? Хайде, ела, не ме гледай така строго. Нищо лошо не се е случило.

— Нищо лошо? — Думите спряха в гърлото й. В сребърната светлина на идващия ден омаята от предишната вечер беше изгубила смисъла си. Каква беше тази сила, която я бе тласнала в обятията му?

Ръката му се плъзна под мантията от къдрици, погали рамото и мина по линията на гръбнака. Докосването беше като на игра и все пак толкова интимно, че косъмчетата на тила й настръхнаха и от гърлото й се изтръгна звук, съдържащ както ужас, така и наслада.

— Ти не само ухаеш на рози, ами и кожата ти е нежна като розов лист — чу се шепотът на Райън.

Той вдигна косата й и плъзна устни по рамото, което беше погалил. София не беше в състояние да се помръдне. От нежните му устни се излъчваше магия, която отпускаше нервите и загряваше кръвта й, докато в центъра на тялото й запулсира горещ поток и събуди онова ужасяващо желание, което не можеше да се изличи от паметта й.

— Не, не! — изплака тя и бързо се отдръпна.

— Права си — съгласи се той и направи гримаса. — Знам, че си разранена, а и аз обещах да не ти причинявам повече болка. Само че ми е трудно да се удържа. Ти ме омагьоса, котенце! Цял ден ще мисля как те държах в обятията си. Никога не съм притежавал жена, която ми е доставяла такава радост.

София се изчерви още повече и най-сетне откри одеждата си на пода. Как да стигне до нея, без да изложи на показ голотата си?

— Искам да се облека — проговори сухо тя. — Или си решил да ме държиш окована в тези покои?

— Ще останеш ли при мен?

Неочакваната настойчивост в този въпрос я накара да го погледне. Ясносините очи бяха напълно сериозни.

— Трябва ли да се опасявам, че ще избягаш веднага щом ти обърна гръб? — попита той още по-настойчиво.

— Не.

София преглътна мъчително. Тази нощ беше променила всичко. Тя вече нямаше дом, където можеше да се върне. С непростимото си лекомислие беше опетнила името и честта си, беше пропиляла живота и бъдещето си. Беше сложила точка на онова, което започна в морето. София де Камбремер беше мъртва.

— Ти дори не подозираш какво означава за мен това не! — прошепна Райън.

Той не я разбираше. А и как би могъл? Нямаше представа какви мисли минаваха през главата й, а София изобщо не се опита да му обясни. Тя вече не беше уважаваната благородна госпожица, която заслужаваше любовта на сеньор д’Амонсек и бащината обич на лорд Хоукстоун. Беше унищожила честта, щастието и гордостта си заради няколко мига страстно опиянение! Само да можеше да проумее защо! Какво я бе накарало да се самозабрави?

Тя не намери отговор и в отчаянието си отново прибягна до атаката, за да се защити.

— Колко е хубаво, че поне ти можеш да се радваш — прошепна дрезгаво тя. — Аз не съм доволна от живота си в Ейлсбъри.

— Несправедлива си. И към къщата, и към обитателите й — укори я Райън.

— Затова ли напусна Нормандия? — попита потиснато тя.

— Може би — отговори невъзмутимо той. — Нали все някъде трябва да живеем!

— Ние ли? — изсъска вбесено София. — Защо ли онази проклета мачта не ми строши главата!

В думите й имаше такава страст, че той не посмя отново да протегне ръка към нея, както възнамеряваше. Не разбираше много от жени и си го признаваше. Затова и не можеше да проумее защо София беше толкова недоволна от случилото се помежду им. Снощи мъркаше като котка в обятията му и му се отдаде с такава страстна готовност…

Може би имаше болки? Той не посмя да попита, защото се страхуваше пак да не извърши грешка. Направи онова, което правеше винаги, когато не разбираше малкото жени, влизали досега в живота му: върна се към мъжкото си всекидневие, което двамата не споделяха.

— Ще помоля Бриди да ти приготви топла баня. Надявам се, че това ще ти хареса — предложи той подчертано помирително. — Все някъде ще се намери вана или подходящо ведро. Ще видиш, после ще се почувстваш по-добре.

Много му се искаше да я целуне, но тя изглеждаше толкова далечна и хладна, че не посмя. За да не се поддаде на изкушението, той скочи от леглото и се протегна доволно, облян от утринната светлина.

Против волята си възхитена от играта на мускулите под кожата на атлетичното му тяло, София не можеше да извърне поглед, докато той се обличаше. Правеше го с бързи, точни движения и когато енергично напъха еректиралия си член в панталона, й показа без думи, че наистина я желаеше страстно във всеки миг от деня.

Какво щастие, че той не можеше да заподозре какво грешно желание събуди в предателското й тяло! Как чувствителните зърна на гърдите й се втвърдиха под кожената завивка и гърлото й пресъхна. Велики боже, тя явно притежаваше ниските инстинкти на уличница! Или причината беше, че и без това нямаше какво повече да губи?

Когато черната му грива се появи изпод ризата и той закрепи колана с меча на хълбоците си, чувствата й се бяха уталожили. Тя успя да издържи погледа му и да вложи в думите си онази хладина, която за пореден път му напомни, че умееше да се държи като благородна дама.

— Защо ще нареждаш на Бриди да ми приготви баня? Тя не ми е слугиня.

— Тогава ще трябва да се научиш да се държиш като господарка — отвърна кратко той. — Ти си моя и всички са длъжни да ти се подчиняват.

— Това няма да им хареса — предупреди го София, която имаше достатъчно горчив опит с жените в имението.

— Ако им говориш с тона, който си запазила за мен, няма да ти е трудно да им внушиш почитание — отговори раздразнено Райън и излезе от стаята почти бежешком. Беше твърде болезнено да вижда красотата й, без да може да я докосва. Случилото се през нощта изобщо не беше намалило желанието му да я притежава цялата. Точно обратното.

Щом резето на тежката дървена врата падна, София се сви в леглото. Мъчително поддържаното самообладание я напусна и тя се разтрепери неудържимо. Как можа да се случи това? Тя не намираше логично обяснение за безхарактерното си поведение. Освен това чувството за справедливост не й позволяваше да обвинява единствено Райън.

Тя беше разочароващо готова да се поддаде на ласкателните му думи и на целувките. Наслаждаваше се на онова, което той правеше, и това беше най-лошото от всичко. Вместо да удържи дадената на Джъстин д’Амонсек клетва, вместо да му остане вярна и твърда като скала, тя буквално политна към греха — слаба, безводна, безчестна. Привлечена от топлите целувки, изгорена от огъня на страстта, заблудена от реакцията на собственото си тяло, тя се бе самоунищожила доброволно.

— Забрави каква си била! — каза си горчиво тя и притисна лудо биещото си сърце. — Важно е каква си сега. Любовница на един войник, уличница без чест и име. Мястото ти е в калта на Ейлсбъри, драга моя. От вчера вече нямаш причина да се смяташ за нещо по-добро.

За да се накаже, тя скочи от леглото и изложи голата си кожа на утринния бриз. Вдигна рамене и с неудобство огледа стройното си тяло, настръхнало от студа. Освен избледнелите, засъхнали кървави следи по бедрата й нищо не показваше промяна или деформация.

Точно обратното, синкавите петна и червеникавите белези, които й напомняха за корабокрушението, бяха почти изчезнали и кожата й беше безупречна както някога. Болестта беше по-дълбоко, тя беше невидима, но също така смъртоносна като чумата или проказата.

Треперейки, София плъзна ръце по хълбоците си, после обхвана гърдите си и усети колко чувствителни и необичайно жизнени бяха зърната им.

Тя вече не беше скъпоценният бисер, който трябваше да бъде предаден на благородния рицар недокоснат и в пълния си блясък пред брачния олтар. Бъдещата майка на наследника му, нежната съпруга, съвършената домакиня. Вече не беше достойна да се нарича дъщеря на Розовата кула. По-добре близките й да я смятат за мъртва и да я запомнят с любов, вместо да узнаят, че тя не заслужаваше топлите им чувства.

Тя се самообвиняваше все по-горчиво, дори за миг се запита дали пък не беше най-добре да сложи край на този достоен за презрение живот. О, не, тя може би беше загубила честта си, но това не я правеше страхливка. Искра от неукротимия й темперамент пламна под пепелта на самообвиненията и я изпълни с нова сила.

— Кълна се в бога — проговори тя с част от онзи сарказъм, който баща й често влагаше в думите си. — Ти ще се научиш да живееш с греха си, мила моя, щом не ти стига смелост да скочиш от кулата. Затова се захващай за работа, София-Роуз!

Последствията от това смело решение бяха усетени на първо място от Бриди и слугините. Саксонката, тайната господарка на къщата, все още не беше решила дали да изпълни заповедта за баня, когато София лично нахлу в царството й. Опряла стройните си ръце на хълбоците, със зелен лед в погледа, тя сякаш се беше преобразила по тайнствен начин. Бриди се слиса, а племенниците й и останалите слуги видяха олицетворението на надменна норманка, която най-сетне беше свалила любезната си маска.

София усети стената от враждебност, нямата съпротива, презрението. Ала не си направи труда да се пребори с тях. Колкото по-скоро се научеше да се справя с чувствата, които проявяваха към личности като нея, толкова по-добре.

— Капитанът ми даде пълномощия да превърна тази къща в достойно място за живеене и вие ще ми помогнете да го сторя — оповести тя с тон, който се различаваше рязко от любезното равнодушие, с което беше говорила досега.

— Ами ако не го направим? — осведоми се Изолт, като видя, че Бриди не се обажда, и измери София с предизвикателен поглед.

— Тогава ще се върнеш в селската колиба, от която си дошла, и никога повече няма да влезеш в този замък — отвърна спокойно София.

— Ще видим! — изсъска Изолт и застана в една редица с Нати и Бриди. — Няма да позволим да ни командва една норманска уличница — прибави тя, като нарочно заговори на саксонски, предполагайки, че София няма да разбере нито дума.

Младата жена стисна устни и отметна гордо глава. Удостои Изолт с унищожителен поглед, след което заплашително направи крачка към нея и слугинята се отдръпна.

— Нищо няма да видиш, Изолт! Още сега ще изчистите боклуците от дамските покои, от кабинета на капитана и от останалите помещения на къщата. След това ще измиете стените и подовете със сапунена пяна. Ще търкате, докато подът стане толкова чист, че дори самият крал да може седне на него и да яде, ако някой ден благоволи да пристъпи прага на тази къща. Разбрахте ли ме? А ти… — София протегна ръка и спря само на сантиметри от големия нос на Бриди. — Ти ще се погрижиш да наемеш от селото още половин дузина работливи жени. Най-добре такива, които разбират от тъкане и правене на бира, защото бирата, която поднасят в тази къща вони на помия, а по леглата няма чаршафи!

Бриди дори не мигна. Докато Изолт и Нати чакаха напрегнато да чуят как София ще бъде поставена на мястото й, тя се стараеше да прецени правилно новата, енергична жена, която даваше заповеди и явно знаеше много добре за какво говори.

— Ако наемеш хора, ще трябва да им плащаш — проговори най-сетне тя. — След смъртта на барона в тази къща не са останали никакви пари.

— Пристанището дължи на господаря на крепостта законния дял от доходите си — отговори невъзмутимо София. — Жените и дъщерите на гражданите могат да поработят тук, за да издължат част от сумата. Това е обичай в кралските васални имения и не виждам защо да не го приложим тук. Да не мислиш, че не забелязах как част от старата прислуга се върна в замъка с надеждата да намери хляб и работа?

Бриди за пореден път изтри ръце в престилката си.

— Те няма да ти се подчиняват. Все още мразят норманите и няма да изпълняват заповедите на една чужденка. Още повече на жена, която си играе на господарка… след като е завоювала това право в леглото на крепостния капитан.

София прие обидата с безупречно самообладание. Само челото й бе забулено от лека червенина. И тя самата не знаеше откъде вземаше силата да издържи.

— Според мен ти имаш достатъчно аргументи, за да ги убедиш, че е в техен интерес да се подчиняват — обясни все така спокойно тя. — Или ще ми кажеш, че не си в състояние да се справиш с дузината слуги, които поддържат реда в домакинството? В такъв случай ще трябва да потърся друга икономка, която да…

— Моето място е в тази къща! — Бриди изведнъж загуби спокойствието си. — Аз бях млечна сестра на барона и никой не може да ме изгони. Имам право да живея тук до смъртта си!

— Толкова по-добре! — София умело апелира към чувството за чест на Бриди. — Тогава се погрижи всички да живеем като нормални хора, а не да вегетираме в мръсотия и небрежност. Мъжете да намерят вар. Когато почистите стените и таваните, искам да ги варосате. Децата да отидат с кошници в гората и да съберат ароматни треви, за да ги смесим с новата слама за подовете. Предполагам, че ключовете са у теб, Бриди?

Показалецът се стрелна заповеднически към гърдите на икономката. От София струеше такъв авторитет, че едрата саксонка сведе глава и откачи връзката ключове за килерите и складовете, която постоянно висеше на колана й. Този жест подпечата поражението й и Нати и Изолт се спогледаха безпомощно и загрижено.

— Благодаря. — София кимна величествено и претегли ключовете на ръката си. — Мисля, че казах всичко. На работа!

Ако тайно се бяха надявали, че ще им бъде дадено време да обсъдят изненадващите събития, трите жени останаха излъгани. София не търпеше безделие, тя бе открила в постоянната заетост най-доброто средство да забрави тъгата си.

Тя се хвърли в работа с такова усърдие, като че от това зависеше животът й. Беше на сто места едновременно. Гонеше Нати, Изолт и Айлийн, които изнасяха от помещенията кошници с изгнила слама и боклуци. Намери един от ратаите в обора, достатъчно слаб, за да изчисти комините. С неохотната помощ на Бриди изготви списък на запасите и разбърка собственоръчно сапунената пяна за подовете и стените по рецепта на майка си.

Голямата зала и околните помещения бръмчаха като кошер, фактът, че София работеше наравно с другите и не се плашеше от мръсотията, заслужи неохотното уважение на прислугата. До обед Бриди беше довела половин дузина жени, които се заеха да разчистват купищата боклуци.

Ожесточението, с което работеше София, се прояви в тънката бръчица на челото й. Гласът й, обикновено мелодичен и тъмен, ставаше с всяка заповед по-студен и метален. Накрая Бриди я улови за ръката й я задържа, защото се олюляваше от изтощение и изобщо не забелязваше, че денят клони към своя край.

— Всичко ще стане, както го искаш, но няма смисъл да се строполиш в боклука и да те изнесат от къщата в някоя кошница — заговори й тя необичайно майчински. — Банята е затоплена, приготвила съм чисти чаршафи и дрехи. Върви! Днес не можем да направим нищо повече.

— Ти?

Смаяният въпрос извика смях в очите на едрата саксонка.

— Да, аз! Както изглежда, ти се грижиш за всичко, само не за себе си! Аз те подозирах, че искаш да си играеш на господарка, но ти се отнасяш към себе си много по-лошо, отколкото към последната слугиня. Може би си дошла тук точно навреме.

— За какво? За да превърна тази дупка в нормална къща? — София избухна в безрадостен смях.

— За да излекуваш раните на този дом и да отвориш вратите на подземията — отвърна загадъчно Бриди. — Тичай в банята, малка норманке! За днес си работила достатъчно.

Тя бутна София към вратата и изтощеното момиче за малко не се строполи на пода. В последния момент тя успя да се задържи на крака и се запъти към банята изправена и овладяна. Изтощена, но непобедена.