Валери Лорд
Розите на страстта (24)

Глава 23

— Това е невъзможно!

Лилиана Хоукстоун изгледа втренчено съпруга си и радостта, че го вижда отново, отстъпи място на внезапен ужас. Рейнал де Камбремер също беше намръщен. И за него беше трудно да изпълни заповедта на своя крал и да наложи волята му в имението си.

Кралят беше разположил огромната наемническа войска във всички имения по крайбрежието. Там войниците непрестанно се тъпчеха и притесняваха местните хора, докато чакаха нападение на датчаните, които не пристигнаха и през август — не стига всичко ами и това сега. Лейди Лилиана изрече тази светотатствена мисъл с пределна яснота — разбира се, едва в усамотението на нощните покои, които споделяше с любимия си съпруг.

— Това ще предизвика бунт!

— Забравяш, че кралската войска се е разпростряла като язва по цялото крайбрежие — отговори кратко лордът. — Войниците са достатъчно, за да наложат кралските заповеди навсякъде. Той няма да търпи изключения. Знаеш, че приема всяко възражение като призив за бунт.

— Аз обаче няма да допусна реколтата ни да бъде изгорена, а купите сено — разпилени! — извика възбудено дамата. — И това само заради вероятността Кнут и датските му бандити да нападнат откъм Кукмер! Това е смешно! Ние сме добре укрепени и лесно ще се справим с датското нападение. Няма да позволя хората ни да умрат от глад през зимата. Те са англичани!

— Знам, знам…

Рейнал де Камбремер прокара ръка по челото си и отвори кожените каишки на ризницата си. Макар и изключително фино изработена, тя го притесняваше. Беше препускал към дома си като бесен и навсякъде го бяха посрещали със същите обвинения.

Както обикновено, жена му не се разпростря в приказки за кралската заповед. Бързият й ум потърси и намери решение.

— След смъртта на съпругата си Вилхелм е станал още по-упорит отпреди. Ще се наложи да му замажем очите с няколко купи сено. Най-добре да разрушим старите плевни край реката и склада на селото. Те и без това са изгнили и следващата пролет трябваше да бъдат изградени наново. След това ще приберем останалата реколта на сигурно място, и то колкото се може по-бързо. Старите пещери на саксонските бунтовници най-после ще ни свършат работа.

Съпругът й с усмивка се освободи от другите части на снаряжението си — обикновено при тази работа му помагаше паж, но поверителният разговор с дамата на сърцето му не позволяваше присъствието на трети човек. Макар че хората в Хоукстоун бяха лоялни и му се подчиняваха безпрекословно.

— Бях сигурен, че ще намериш решение — проговори сухо той. — Къде всъщност изчезна София? Едва успях да я прегърна и тя се скри някъде. Надявам се, че не я пускаш да се разхожда без компаньонка с онзи нормански красавец?

Спонтанната враждебност на лорда срещу Джъстин д’Амонсек не се беше уталожила и след завръщането на София. Норманският рицар беше станал жертва на гнева, който на първо място беше насочен срещу бабата на София. Старата дама все още не се беше примирила, че най-младият й син бе напуснал Нормандия, и правеше всичко да си възвърне поне децата му. Рейнал де Камбремер веднага беше открил почерка на майка си зад тайнствения годеж и засега упорито отказваше да даде съгласие.

Лейди Лилиана познаваше чувствата му, затова избра следващите си думи крайно предпазливо.

— София не флиртува с никого.

— Толкова по-добре. Този д’Амонсек не е за нея, казах ти го още щом го видях. Той я следи като кученце, а такава връзка не може да завърши добре.

— Ти ми обеща, че ще се съобразиш с желанието на София и няма да се проявиш като тираничен баща — напомни му меко Лилиана.

— Щом вече не флиртува с него, надявам се, че няма да има истински годеж — предположи оптимистично сеньорът и прегърна жена си, за да целуне красивия й тил. — Знаеш ли колко ми липсваше…

— Рейнал… — Лейди Лилиана се опита да върне мислите на съпруга си в правилната посока. — София е много променена. Не желае да напуска стаята си и откакто е отново в Хоукстоун, нито веднъж не съм я видяла да се засмее.

— Вероятно е проумяла, че е направила ужасна грешка. Знаеш колко е трудно за нея да признае собствения си провал.

— Ако нещата бяха толкова прости, нямаше да говоря с теб по този въпрос — въздъхна съпругата му. — Тя се е затворила в себе си. Опитах се да говоря с нея, но тя се направи, че не ме разбира. Има тайни и ги пази като съкровище.

— София? — Лордът не можеше да повярва. — Нима говориш за дивачето, което познавам? Преди можеше да четеш по върха на нослето й какво мисли!

Лейди Лилиана вдигна ръце в безпомощен жест и бързо ги отпусна.

— Това беше преди…

— Може би просто иска да се отърве от норманина? — предположи с надежда лордът.

— Не. Ако питаш мен, бедничкият й е напълно безразличен. Той я обожава, но тя не го забелязва.

— Подобно поведение не отговаря на характера й — изръмжа съпругът й с нарастващо безпокойство.

— Най-добре е сам да прецениш — посъветва го примирено лейди Лилиана.

Тя реши засега да не споменава името на мъжа, който беше спасил София. Дъщеря й никога не говореше за Райън Фицджордж, нито за обстоятелствата около спасението си. Сякаш искаше да го изличи от съзнанието си, да забрави, че някога е съществувал. Лейди Лилиана изпитваше дълбок подсъзнателен страх, който я караше да желае същото.

 

 

Още по време на първата вечеря със семейството си графът на Хоукстоун стигна до извода, че съпругата му по-скоро беше разкрасила положението. Джъстин д’Амонсек, седнал сред четирите му дъщери, бъбреше приятелски с Розалин и Мари-Роуз. Отговаряше на шегите на плахата малка Розалин и описваше на любопитния Брайън предимствата на бойния си кон. Само със София не можеше да намери обща тема за разговор.

Красивата му дъщеря седеше до баща си бледа, необичайно тиха и затворена в себе си. Само ровеше в яденето, не хапна почти нищо и не каза нито думичка. Семейството вече беше свикнало с необичайното й поведение и шегите прелитаха покрай нея, като че беше статуя. Даже когато единственият син на лорда отмъкна под носа й любимите й малинови тортички, за които по-рано щеше да се води война, тя не се възпротиви. Изобщо не излезе от дълбокия си унес.

Едновременно с това изглеждаше толкова неземно красива, почти прозрачна, че лордът за миг сподели съчувствието на жена си към влюбения нормански рицар. Кожата й блещукаше като прозрачен алабастър, меко извитите тъмни ресници хвърляха дантелени сенки върху високите скули. Детската закръгленост от последната година беше заменена от изкусителна женственост. Да, тя излъчваше такава силна чувственост, че баща й не знаеше дали да се гордее или да се ядоса.

— Искаш ли да се разходим малко навън? — покани я той след вечерята.

София кимна мълчаливо и се подготви за предстоящия разпит. Бащата я преведе, без да бърза, през облените от лунна светлина алеи на вътрешния двор, който с многобройните пейки, скулптури и фонтани все още носеше следите на римските предци на съпругата му. София без усилия изтълкува това като опит да спечели време и да подреди мислите си. Тя вдъхваше дълбоко аромата на меката лятна нощ и наблюдаваше баща си отстрани. Той я познаваше, но и тя четеше мислите му. Той беше говорил с майка й и сега искаше да чуе от нея ясни отговори, които да разсеят съмненията му.

Е, и без това беше време да вземе решение. След онази сутрин преди два дни тя знаеше, че периодът на привидно спокойствие е отминал. Изумена от собствената си страхливост, тя беше направила всичко, за да избяга от действителността, но сега трябваше да се изправи лице в лице с фактите, колкото и да не й се искаше.

Въпреки това й беше трудно да се реши. Фактът, че Райън Фицджордж я беше използвал и изоставил с такова равнодушие и пренебрежение, й причиняваше неописуема болка. Грижовното присъствие на Ауди, постоянните й самообвинения и преданото й послушание бяха допълнителни фактори, които не й позволяваха да забрави.

Тя беше страдала толкова дълго от мисълта, че е причинила смъртта на придружителите си, та сега самото им съществуване представляваше постоянно напомняне за безсърдечното мълчание на Райън. Той изобщо не се интересуваше какво мислеше и чувстваше тя. Всеки път, когато тя беше готова да забрави всичко, мисълта за това последно, най-страшно предателство не й даваше мира.

Мълчанието между бащата и дъщерята се проточи безкрайно. Накрая лордът взе думата.

— Благодарен съм на небето, че се върна при нас жива и здрава, София-Роуз. Не виждам смисъл да ти отправям укори, защото ти и сама знаеш, че с това прибързано пътуване извърши ужасна грешка… Въпреки това намирам, че трябва най-сетне да поговорим за някои неща…

София го прекъсна с решителен жест.

— Вие не можете да ме укорите повече, отколкото аз сама се укорявам, папа — отговори учтиво тя. — С непростимото си лекомислие изложих на опасност живота на хората, които ми служеха.

— Нима обвиняваш себе си за падането на мачтата? — попита смаяно бащата. — Каква глупост! Ти не си капитан. Той трябваше да прецени по-добре какво рискува, като тръгва на път в такова време.

— Капитанът посмя да прекоси Ламанша само защото баба отстъпи на настояванията ми и му даде много пари.

— Мъж, който позволява да купят отговорността и ума му, не заслужава да бъде защитаван! — изръмжа раздразнено бащата. — Ако те обвинявам в нещо, мое дете, то се отнася до младия мъж, когото ни доведе от Нормандия.

— Джъстин? О, божичко! — София не можеше да повярва в бързата смяна на темата.

— Точно за него говоря — каза още по-рязко лордът. — Сигурно си наясно, че уважаваната ми майка няма никакво право да ти избере съпруг. Ти ни разочарова горчиво, като не си направи труда да обсъдиш предварително с родителите си на кого ще дадеш ръката си.

София се изчерви. Обвинението беше много тежко. Най-вече защото междувременно самата тя беше разбрала колко незрели и повърхностни са чувствата, които в Нормандия беше смятала за любов.

— Аз не съм дала ръката си, папа. — Тя се опита да заглади малко грешката си. — Още в самото начало обясних на сеньора, че трябва да поиска вашето съгласие, а не само бабиното. Иска ми се да си беше останал в Нормандия.

— Нима му отричаш правото да научи нещо повече за съдбата на жената, на която е оказал честта да я избере за майка на синовете си? — учуди се бащата.

— Помолих го да изчака писмото ми и очаквах той да уважи молбата ми дори да бях намерила смъртта си — отговори почти сърдито София. — Като е дошъл тук, той само ви е причинил допълнителна мъка, без да е в състояние да ме върне.

— Много си строга към мъжа, който те обича.

Изведнъж лордът се озова в учудващата ситуация да защитава младия рицар, когото не одобряваше.

— Вероятно си прав — призна изненадващо дъщерята. — Той заслужава нещо по-добро от едно непостоянно момиче, което зад гърба му говори лошо за него. Аз съм виновна, че всичко стана толкова сложно. Аз съм своенравна и глупава.

Рейнал де Камбремер вдигна изненадано вежди. Колкото и да обичаше най-голямата си дъщеря, знаеше, че самопознанието не беше от силните й страни.

— Не би било зле да ми обясниш това малко по-точно, мила — помоли меко той.

София притисна длани в корема си и пое дълбоко въздух. След това вдигна лице и бащата видя върху него спокойствие и решителност на благородна дама.

— Аз не мога и няма да се омъжа за Джъстин д’Амонсек, татко. Защото чакам дете.

Думите й бяха последвани от тишина, в която всеки шум на нощта отекваше с пронизваща яснота: тихото шумолене на някакви насекоми в грижливо подрязаните букови дръвчета, плясъкът от крилете на нощна птица, далечният смях на сестрите й и равномерното плискане на мраморния фонтан. Времето спря и тя не можеше да прави нищо друго, освен да наблюдава бурите, които бушуваха по лицето на баща й и стягаха все по-силно челюстните му мускули.

— Кажи, че това не е вярно! — извика той и в гласа му имаше такава мъка, че тя изпита съжаление към него. — Не бива да си правиш с мен такива злокобни шеги!

— Защо смяташ, че искам да удължа списъка на греховете си с такава грозна лъжа? — попита едва чуто София. — Не съм чак толкова безсърдечна, че да се шегувам с подобно нещо. Знам какво причинявам на родителите си, но вече няма съмнение. Вече минаха два месеца, откакто не кървя.

— Кой?

София потръпна. Авторитетът на баща й, който досега беше изпитвала на гърба си твърде рядко, беше много силен. Дали щеше да разбере какво беше преживяла дъщеря му? Какво беше извършила?

Да, родителите й бяха нежно привързани един към друг, но щяха ли да разберат онази съдбоносна, страстна привлекателна сила, която я беше тласнала в обятията на предопределения за нея мъж въпреки строгите правила на приличието? Неустоимия водовъртеж от физическа привлекателност и предопределена съдба, който я бе хвърлил в краката на Райън Фицджордж!

— София-Роуз де Камбремер, ти ще ми отговориш веднага кой е безчестният негодник, който те е насилил, или…

— Не, не! — Тя сложи нежната си ръка върху стиснатия юмрук на баща си и със страх усети колко силен беше гневът под трудно овладяната повърхност. — Вие ме разбрахте погрешно, папа. Никой не ме е насилил.

Простото обяснение окончателно извади от равновесие лорд Хоукстоун. Едновременно с това той започна да преодолява шока и умът му заработи трескаво.

— Как се казваше мъжът, който те е спасил след корабокрушението и те е закрилял, докато си възвърнала паметта си?

София се поколеба. Но тъй като майка й вече познаваше този мъж, нямаше смисъл да го крие.

— Казва се Райън Фицджордж, но всъщност е…

Тя не успя да принизи Райън до онази привидна незначителност, в която много искаше баща й да повярва. С чувствителността, която проявяваше към хората, които обичаше, Рейнал де Камбремер беше разбрал още при първата случайна среща с Райън Фицджордж в Уинчестър, че трябва да запомни името и лицето на младия мъж. Зад думите му беше усетил настойчивост, която сега беше получила логичното си обяснение.

— Тази безсъвестна свиня! Ще го науча аз него! Как е посмял да се докосне до дъщеря ми…

— Велики боже, какво става? Виковете ти се чуват чак в къщата!

Лейди Лилиана дотича по алеята и още първият поглед към бащата и дъщерята й показа, че разговорът не беше изяснил нещата. София изглеждаше неочаквано развълнувана, загрижена, и в същото време войнствена, агресивна. За разлика от нея баща й имаше вид, като че беше препускал в луд галоп и се беше блъснал в неочаквано препятствие.

— Не е редно да употребяваш тези думи по адрес на един гост в дома ни — майката се опита да заглади напрежението между двамата.

— Какъв гост? — изръмжа сърдито лордът. — Колко съжалявам, че не си бях тук, когато онзи нещастник се е осмелил лично да доведе дъщеря ни…

— Сеньор, умолявам ви!

София изпита съжаление към майка си и тихо изясни недоразумението.

— Виж, татко не говори за Джъстин д’Амонсек…

— Така ли? — Търпението на лейди Лилиана беше подложено на жестоко изпитание. — Кой тогава си е навлякъл гнева на баща ти? Кой е заслужил тези грозни думи?

— Фицджордж! — ревна мъжът й с увереност, която вземаше незнайно откъде. — Негодникът е направил дете на дъщеря ни!

— Не, това не е… О, божичко!

София наблюдаваше смазаните си родители и се бореше с абсурдното желание да избухне в истеричен смях. Като дете често се беше питала дали има нещо на този свят, което би могло да извади от равновесие тези два монумента. Сега вече знаеше. Знаеше също, че на света има един-единствен човек, който в този момент би могъл да вразуми баща й, за да не извърши нещо, за което по-късно ще съжалява.

— Няма да допусна Райън Фицджордж да бъде въвлечен в тази бъркотия, мамо — обърна се тя към лейди Лилиана с такава категоричност, че дамата се смая още повече. — Каквото и да се е случило, то е единствено моя работа.

— Ще го изправя пред съда на краля! — изрева лордът, макар и значително по-тихо отпреди. В гласа му имаше студена решителност, която уплаши София. Тя знаеше, че влиятелният й баща притежаваше достатъчно власт, за да навреди на Райън. Това трябваше да бъде предотвратено на всяка цена.

— Ако непременно трябва да укротите гнева си, като изправите някого пред кралския съд, заемете се с Хуго де Броуард — предложи тя и сама се учуди как можеше да говори толкова спокойно.

— Как смееш да… — започна лордът, но София не му позволи, да я прекъсне.

— Де Броуард е много по-добра цел за поход срещу несправедливостта и коварството! Райън Фицджордж е най-младият син на починалия барон Ейлсбъри. Де Броуард е отстранил баща му с отровено вино, за да си присвои имението на брега на Солент и пристанището на Хайт, макар че няма никакви права върху тях.

— Джордж Одсток, барон Ейлсбъри? — В гневния поглед на лорда се появи замисленост, но той все още не можеше да се овладее. — Знаех си, че съм виждал някъде това лице. Той беше един от саксонските заложници в Руан. Мрачен момък, който се отличаваше с достойни за съжаление маниери и лошо настроение. Доколкото си спомням, кралят го обезщети с богата наследница.

— Хубаво обезщетение — с норманка! — изсъска София. — Възможно ли е след толкова години на острова все още да не познавате саксонските благородници, папа?

Лилиана де Камбремер се отпусна на най-близката мраморна пейка и реши, че бащата и дъщерята трябва да продължат с премерването на силите, докато бурята поутихне. Първо, защото в много отношения София имаше право, и второ, защото дъщеря й най-сетне беше възвърнала старата си жизненост и сила.

— Не си ти тази, която ще ми каже какво се върши в тази страна, момиче! — изръмжа лордът. — Фицджордж! Защо, за бога, не носи името на баща си? И къде е бил през цялото това време? Защо предоставя наследството си на Уинчестърския шериф, вместо да потърси правата си? Какво го е накарало да се нарече Фицджордж?

София се опита да отговори задоволително поне на част от въпросите.

— Напуснал е Ейлсбъри като младеж и се е отказал от името си, защото е мразил и презирал баща си. След като норманската му майка избягала с най-големия син, безпомощното кърмаче останало във властта на човек, решен да заличи всяка капка от чуждата му кръв. Баронът се опитал да направи момчето саксонец с насилие и побоища. Щом синът се научил да се отбранява, избягал от бащиния дом, но злото вече било станало. Баща му се погрижил младият мъж да намрази всяка проява на човешко чувство. Ако Райън притежава нещо като чувства, това е единствено някаква изкривена форма на чест. Тя му забранява да иска нещо, което не е завоювал със собствени сили. Той отрича всяка връзка с Ейлсбъри.

— Защо, по дяволите, се е върнал отново в родния си дом?

— Нима мама още не ти е разказала подробностите около приключението ми? Шерифът го постави пред избор: или да влезе в отряда му, или да бъде обесен. Направи го капитан на крепостта, след като Райън уби предшественика си в честен двубой. Когато де Броуард и хората му ни заловиха, нямахме представа накъде са тръгнали.

— Значи той е и убиец…

София не можеше да позволи това.

— Той се би заради мен.

Лорд Хоукстоун излая като някое от ловните си кучета.

— И това ти хареса, нали? А след това възнагради победителя!

При тези обидни думи и майката, и дъщерята извикаха възмутено.

— Ще видим дали негодникът умее да се бие! Ще се наложи да му поискам сметка. — Лордът изобщо не обърна внимание на двойния протест. Той посегна неволно към колана си, където висеше скъпоценният му меч, но не намери нищо. Пък и как би могъл — по това време на деня и в собствената си градина! София видя движението и застана плътно пред него, като го обгърна в аромата на рози, на който ухаеха одеждите и къдриците й.

— Ако посмееш да го предизвикаш — проговори тя с острота, която му направи дълбоко впечатление и го обърка, — аз ще замина за Камбремер и никога вече няма да се върна в тази къща.

Тя се завъртя рязко и се отдалечи. Изправена, горда, всяко движение изпълнено с омагьосваща грация, непоколебима.

— Няма да го направиш! — изохка Рейнал де Камбремер и се отпусна смазан до съпругата си на мраморната пейка.

— Съмняваш ли се, че е способна на това? — Лейди Лилиана нежно помилва устните му с върха на пръста си. — Би трябвало да я познаваш по-добре. Тя е своенравна и дебелоглава също като баща си.

— Защо не задържа негодника, когато я доведе? Защо не го хвърли в най-черното подземие? — В отчаяно търсене на виновник лордът се обърна към най-близката жертва.

Лилиана не можа да понесе подобно отношение и отговори със справедливо възмущение:

— Да го хвърля в затвора от благодарност за това, че е спасил дъщеря ни? Нали всички щяха да ми се смеят!

— Какво я е прихванало? Дали причината е в корабокрушението? В удара по главата? Имаш ли впечатление, че не е съвсем здрава?

— Тя е нещастна, но това не е болест, скъпи мой!

Лилиана уморено облегна глава на силното рамо на мъжа си. И тя полагаше огромни усилия да подреди мислите в главата си. Всъщност поведението на София допускаше само едно заключение — но то беше смайващо!

— Веднъж ти ми каза, че трябва да й намерим мъж, който има нерви от стомана и ще съумее да изправи срещу нея волята на цяла армия — припомни си тя един отдавнашен разговор. — Боя се, че тя е намерила този рицар без наша помощ.

— Нима мислиш, че тя обича този негодник? Господи, каква бъркотия! Ами ако сега започне на всеки два месеца да ни изпраща в къщата по един рицар, който да се прави на глупак заради нея?

Лейди Лилиана въздъхна угрижено.

— Не съм сигурна. Знам само, че трябва да стане чудо, за да се справим с тази бъркотия.

Лордът на Хоукстоун не намери какво да отговори.