Валери Лорд
Розите на страстта (23)

Глава 22

Хоукстоун ухаеше на рози. Където и да отидеше човек през тези юлски дни, навсякъде го придружаваше фин аромат, който се примесваше дори в силните миризми от оборите и на мазнината, с която лъскаха оръжията, и им придаваше специфична лятна мекота. За София това беше въздухът на родината, който за първи път й направи впечатление със своята интензивност. За Райън той беше по-скоро предупреждение, че не бива да се бави. Колкото по-скоро обърнеше гръб на тази добре управлявана, богата къща, която от всеки ъгъл му крещеше „Натрапник!“, „Лъжец!“ и „Прелъстител!“, толкова по-добре щеше да бъде за душевния му мир.

Лейди Лилиана за пореден път отказа да приеме настояванията му, че трябва да отпътува колкото се може по-скоро. Виолетовите й очи го гледаха замислено.

— Ние сме ви много благодарни, Райън Фицджордж. Няма ли да почакате, докато се върне съпругът ми? Той ще ви възнагради за благородното ви дело.

София чу тези думи, когато излезе между аркадите на вътрешния двор. Спря зад първата колона и проследи как майка й, застанала до една статуя на оскъдно облечена римска богиня, омагьосваше Райън с чара си. Въпреки това той устоя на нападението с безизразно лице. От кой източник черпеше това свръхчовешко самообладание?

От дрехите, които бяха предоставили на негово разположение, той беше избрал най-скромния жакет и най-простия панталон. Въпреки това, щом го видя, по вените й пропълзя добре познатият силен копнеж и дъхът й спря. Но, за бога, той не биваше да го забележи! Тя беше решена да подхранва новото чувство на омраза с надеждата, че един ден тя ще задуши нежността и любовта, която я обвързваха с него. Той трябваше да разбере, че не може току-така да си играе със София-Роуз де Камбремер.

— Оставете го да се върне към обичайния си начин на живот, маман! — изчурулика тя с подчертано безгрижие и Райън потръпна въпреки силата на волята си. — Оставете го да си върви. А що се отнася до възнаграждението, най-добре му подарете силен боен кон, броня и остър меч. Така ще има всичко необходимо, за да се прехвърли най-сетне на континента.

— София-Роуз!

Възмутеният вик на майката накара Райън да изкриви лице в нещо като усмивка, докато безизразният му поглед се устреми към София.

— Дамата обича да се шегува, лейди Лилиана — обясни хладно той.

— Естествено.

София се усмихна, макар че изпитваше болка. Излезе между колоните в разкошната си одежда от зелена коприна и застана под светлината на следобедното слънце. Платът беше също като онзи, който беше привлякъл вниманието на Райън в Уинчестър. Може би дрехата беше твърде официална за един обикновен летен следобед, но тя оказа необходимото опустошително въздействие.

Райън я гледаше втренчено, изцяло зает да държи под контрол бурята от чувства, която бушуваше в гърдите му. Дълбокото деколте разкриваше възбуждащата закръгленост на гърдите й до границата на приличието и оголваше дори елегантните й бели рамене. Тясната талия беше пристегната с тежък златен колан, който подчертаваше крехкостта й. Под избродираните със злато поли се подаваше нервно потропващо краче, скрито в луксозна пантофка, също избродирана със златни орнаменти. На ръката, която придържаше тежката пола, блестеше огромен смарагд.

Цялата тази скъпа елегантност обаче се губеше пред великолепната мантия на разпуснатата коса, придържана само от златна диадема на челото. Очите на София искряха по-силно от скъпоценния камък на пръста й. Очи, студени като зимно утро. Очи, които го разтърсиха до дън душа и показаха, че тактиката й е успяла.

— Естествено — повтори тя с тъмен, подчертано възбуждащ глас. — Аз обичам да се шегувам. Мисля, че имам всички основания за това. Вече знам, че животът на верните ни слуги не тежи на съвестта ми, и отново се намирам сред хората, които обичам. Годеникът ми също е тук и вече не се налага да понасям присъствието ви, Райън Фицджордж.

Рядко се случваше лейди Лилиана де Камбремер, властната господарка на Хоукстоун, да не знае какво да каже, но това явно беше един от тези мигове. Онемяла от смайване, тя местеше поглед между дъщеря си и рицаря. Никога не беше виждала София да се държи по този начин.

— Уплашихте майка си, госпожице София-Роуз. — Райън беше олицетворение на безупречна учтивост и естествен авторитет. Той огледа видението в зелено със смелостта на воин, който вече няма какво да губи. — Спомнете си за възпитанието, което сте получили, и не се дръжте като дете. Не е особено прилично да изливате лошото си настроение върху възрастните, малката.

Лейди Лилиана не помнеше някой някога да е укорявал дъщеря й толкова строго, едва ли не безцеремонно. Но тъй като познаваше много добре момичето си и умееше да наблюдава, тя откри следите, които й причини острата критика. Всеки друг би помислил, че дъщеря й е понесла войнствения огън от очите на Райън, без дори да трепне. Незнайно откъде, София се беше сдобила с вътрешна сила, която учуди безкрайно майката.

Райън моментално схвана в каква опасна посока вървяха мислите на господарката на Хоукстоун. Само това липсваше, тази забележителна дама да открие горчиво-сладката тайна между него и София! Още една причина да ускори заминаването си.

— Моето лошо настроение, сеньор — отговори с най-изискания си тон София, — произхожда от един-единствен източник. Но аз съм съгласна с вас, няма смисъл да се опитвам да вникна в интриги, твърде коварни, за да бъдат разбрани от прост ум като моя. Приемете дълбоката ми благодарност за всичко, което сторихте за мен, сеньор. Аз научих много от вас.

— Достатъчно, София! — Възмутената майка най-сетне събра сили да върне този странен разговор в нормалните рамки. — Не знам какво те е прихванало, но ти нарушаваш законите и на учтивостта, и на гостоприемството.

— Простете! — Краткото извинение беше отправено единствено към лейди Лилиана.

София направи величествен реверанс и се отдалечи, грациозно прихванала полите си. Трепереше от гняв, възбуда, отчаяние и толкова дълбока мъка, че се отдалечи слепешком — и за нещастие попадна право в очакващите я обятия на Джъстин д’Амонсек, който отчаяно търсеше възможност да говори насаме със своята любима, без доминиращото присъствие на майката и досадно любопитните сестри.

Под нежно загрижения му поглед гневът й веднага отлетя.

Не беше прилично да причини болка на този мъж само защото другият я беше наранил смъртоносно. Ако искаше да оцелее, тя трябваше да забрави.

— Джъстин! — София сведе очи и сложи ледените си пръсти в протегнатата му ръка.

— О, София, все още не мога да повярвам, че небето чу молитвите ни! — Графът притисна хладните пръсти до гърдите си и я принуди да застане толкова близо до него, че разкошната пола се уви около краката й. — Вие сте отново при мен, по-красива от всякога!

Сърцето на София биеше неравномерно, но не заради вълнението от непосредствената близост на Джъстин, а заради току-що отминалата караница. При това близостта на годеника й беше пленителна. Той беше безупречно облечен и широките рамене, макар скрити под придворна елегантност, обещаваха сила и уют. Ароматът на сандалово дърво и лавандула й припомни миналото. Прясно избръснатите му бузи блестяха примамливо. Само до преди няколко месеца тя го считаше за съвършеното олицетворение на благородна мъжественост и рицарство.

Защо сега изпитваше единствено желанието да освободи ръката си и да застане по-далече от красивия си кавалер? Къде останаха единствените по рода си чувства, които той беше събудил у нея още от първата им среща? София се опита да заговори нормално и да си възвърне поне част от онзи шеговит тон, който беше възникнал между тях в Нормандия.

— Май съм ви липсвала, сеньор!

— София! Как можете да се шегувате с ужаса, който преживяхме? Вашата баба се състари с години, щом пристигна вестта, че в нощта на бурята сте била изхвърлена през борда. Имате ли представа колко много хора ви обичат?

За съжаление те не й бяха достатъчни! София простена задавено и прехапа с все сила долната си устна, за да не заплаче. Колко жестоко и несправедливо беше, че тя бе проиграла тази скъпоценна любов и привързаност заради лъжите на един мъж, който нямаше чест и сърце!

— Простете! — Младият норманин видя мъката й и обвини себе си. — Не исках да ви укорявам. Разбирам, че дълго време не сте знаели какво точно се е случило. Преживяхте страшни неща и ви трябва време, за да ги забравите. Ще позволите ли да ви изведа в градината?

— Не, не! — София се мъчеше да се пребори с надигащата се паника. — Там е мама с Райън Фицджордж. Не искам да го виждам!

Джъстин д’Амонсек погледна красивата главица на гърдите си и отново се запита защо София упорито избягваше да го погледне в очите. Нещо в нея се беше променило. Когато се запозна с пристигналата от Англия внучка на лейди Елизабет, тя беше прелестна млада красавица, сигурна в себе си и в поведението си, винаги готова да кокетничи. И днес беше горда и прелестна, и по-красива отпреди. Но вместо предишното възхитително безгрижие тя излъчваше необяснима меланхолия, която го отчуждаваше от нея.

Защо не беше щастлива? Къде остана радостта й, че се е върнала след близките си? Къде остана привързаността, която се четеше в красивите й очи в Нормандия? Без съмнение преживяното я беше научило да се владее по-добре и да крие мислите си. Когато бяха заедно в Камбремер, тя също се отдръпваше от него, но днес не го правеше, с цел да го предизвика. Точно обратното, тя като че ли се боеше от него. Само от него или от всички мъже?

— Какво имате против Фицджордж? — Джъстин направи предпазлив опит да си изясни ситуацията. — Според мен той е способен рицар, отличава се с остър ум. Бих казал, че ми напомня за някого. Може би е незаконен син на благородник, когото съм срещал…

— Бих казала, че копелето е баща му — отговори София с толкова брутална яснота, че Джъстин вдигна вежди. — Простете… Не знам какво говоря. Не приемайте сериозно думите ми. Работата е там, че… аз съм отново вкъщи, но умът ми отказва да го приеме.

Последните думи бяха произнесени с такова отчаяние, че Джъстин д’Амонсек отново се укори за настойчивостта си. Понесен от чувствата си, той я заключи в прегръдката си и забрави придворната учтивост.

— Ти си си вкъщи, ангеле мой! Вече не е нужно да се бориш и да се отбраняваш. Имаш семейството си, имаш и мен — напомни й настойчиво той.

Красиви думи, изречени с впечатляваща искреност, но София изпита само раздразнение. Тя извърна глава и избягна целувката на Джъстин. Направи го толкова сръчно, че той объркано се запита дали жестът беше случаен или нарочен.

Норманинът я освободи от прегръдката си, но начинът, по който тя моментално отстъпи няколко крачки назад, би предизвикал подозренията и на най-големия глупак. Очите му незабележимо се присвиха.

— Имам чувството, че не държите особено на компанията ми…

София отбеляза връщането към скованата придворна учтивост и разбра, че му бе причинила болка. Трябваше да намали силата на удара. В крайна сметка той не беше виновен, че тя му е изневерила.

— Простете ми, Джъстин, исках да се изкача на Розовата кула. Трябва отново да намеря себе си, а това ми се удава най-добре горе, при розовия храст. Правех го още като малко момиче. Дайте ми време, моля ви!

Щом се качи на кулата, София видя ездача, който излезе от главната порта, мина покрай наблюдателниците, подмина и последния пост и зави към пъти, който водеше към селото Хоукстоун и после по течението на реката към падините на крайбрежието. Не беше нужно да напрегне очи, за да го познае. Сърцето веднага й подсказа кой си отиваше.

— Проклет да си, Райън Фицджордж! — изплака тихо тя и стисна ръце в юмруци. — Никога не те е било грижа какво чувствам, нали? За теб бях само средство за приятно прекарване на времето! Ще те мразя, докато умра! Можеш да бъдеш сигурен в омразата ми!

Лейди Лилиана чу дрезгавия шепот, но не разбра думите. Тя изкачи с лека стъпка последните стъпала към площадката на кулата и погледна дъщеря си, който стоеше до зъбера и се взираше в отдалечаващия се рицар. Майката не беше успяла да го задържи още поне няколко дни. Той прие само отпочинал кон и малко храна за из път.

— Не ми трябват скъпите неща, с които ме затрупвате — беше отговорил на предложенията й той. — Те само ще ме затруднят и ще ограничат свободата ми.

— Нима оценявате благодарността на семейство Хоукстоун като излишен товар? — бе попитала учудено тя.

— Споменавайте ме в молитвите си, когато се сетите — гласеше сериозният му отговор. — И помогнете на дъщеря си да загърби миналото. Предполагам, че ще я омъжите за норманския рицар?

— Досега съпругът ми отлагаше окончателното си съгласие — незнайно защо, лейди Лилиана му каза нещо, което беше премълчала дори пред София. — Той обича много най-голямата ни дъщеря, но не е сляп за грешките й. Освен това ние не сме кралско семейство, за да бързаме да омъжим дъщерите си. София вече е прехвърлила осемнадесетата си година, но според нас има достатъчно време, за да стане съпруга и майка.

— Убеден съм, че дъщеря ви ще бъде съвършената съпруга и майка, мадам — беше отговорил сдържано Райън. — Можете да се гордеете с нея.

В момента обаче лейди Лилиана нямаше основания да се гордее с прехвалената си дъщеря. Разкривеното от болка женско лице, което се обърна към нея, издаваше дълбоко наранена душа.

— Оставете ме сама, мамо! — помоли задавено София и бързо й обърна гръб.

— Защо си толкова тъжна? — попита нежно лейди Лилиана, като че не бе чула молбата й. — Не се върна щастлива в родния дом, детето ми.

— Така е — откровеният отговор я уплаши още повече.

— Не ми разказа всичко…

— Няма какво да ви казвам!

София изпъна рамене и се запъти към розовия храст. Ездачът вече беше само малка точица на хоризонта, следвана от облак прах, вдигнат от копитата на коня. Тя преплете пръсти и ги стисна с все сила. Иначе щеше да протегне ръце, за да го задържи.

— Тъгата ти има ли нещо общо с рицаря, когото отпрати толкова неучтиво? — попита проницателната майка. — Защо отказа дори да се сбогуваш с него?

— Той не държи да ме вижда… — пошепна София.

— Боя се, че ми дължиш обяснение.

— Чухте ли неговото обяснение?

— Той те извинява, както правят всички мъже, откакто си се родила. Но аз не съм мъж, детето ми!

София се изсмя истерично. Райън Фицджордж й бе показал, че тя далеч не е в състояние да омагьоса всички мъже на тази земя. Беше я изоставил с празни ръце и празно сърце.

Без да съзнава какво прави, тя протегна ръце и огледа дланите си. Те бяха загрубели от дългата езда без ръкавици и носеха следите от живота й в Ейлсбъри. Това бяха ръце на жена, която се беше трудила неуморно, и нямаха нищо общо с ръцете на благородната девица, която по цял ден бродираше и свиреше на лютня. Пръстенът стоеше като чужд на пръста й. Майката видя изражението на дъщеря си и тревогата й се усили, вместо да се разсее.

— Вече не съм малкото момиче, което не знае какво прави. Дайте ми време! За това помолих и Джъстин д’Амонсек. За бога, дайте ми време да стана отново предишната, мамо!

— Както искаш!

Макар и неохотно, господарката на Хоукстоун слезе от Розовата кула. Не защото беше победена, а защото знаеше, че нямаше смисъл да настоява. Засега София беше недостъпна.

Може би не биваше да позволи на Райън Фицджордж да си отиде. Макар че нямаше никакви доказателства, тя не можеше да се отърве от усещането, че проблемът на София можеше да бъде разрешен само с помощта на рицаря.