Валери Лорд
Розите на страстта (26)

Глава 25

Пътниците от имението Хоукстоун, които пристигнаха в Глостър под проливния дъжд, бяха между многото други, които се стичаха в кралския двор от всички части на страната. За разлика от по-малко щастливите обаче им бе оказана честта да получат квартира в кралския замък. Лилиана де Камбремер надзираваше лично разтоварването на колите и само след няколко часа подреди просторните, но не особено елегантно мебелирани помещения, които им бяха отредени, с донесените от Хоукстоун килими, възглавници и столове.

София седеше пред мангала, напълнен с дървени въглища, и масажираше вледенените си пръсти. Без да говори, тя наблюдаваше майка си, която беше потопила нажежена желязна пръчка в стомничка с подправено вино, за да го затопли, фин аромат на чуждоземни билки се издигна от стомната и изпълни помещението. Пътуването до Глостър й се беше сторило безкрайно и тя все още не можеше да повярва, че беше свършило. Сетивата й реагираха забавено и като упоени на новата обстановка.

За разлика от сестра си, Розалин, която за първи път беше получила позволение да придружи родителите си в кралския двор, си бе възвърнала почти изцяло радостта от живота, която бе загубила с отпътуването на Джъстин д’Амонсек. Тя беше обсипвала София с обвинения и бе хвърлила в ужас родителите си с пламенното желание да постъпи в манастир, защото била убедена, че никога, никога вече няма да изпита дори мъничко любов към някой мъж.

Сега обаче тя се носеше като вихър от един прозорец към друг, шумолеше с полите си и се опитваше да различи нещо през дебелите зелени и бели стъкла. Замъкът беше построен на високо и в ясни дни гледката беше прекрасна. Но дори днешният студен и дъждовен ден не беше в състояние да угаси въодушевлението й.

— Не би ли могла да седнеш, вместо да хвърчиш из стаята като подплашен врабец? — попита укорително майката.

— Твърде съм развълнувана — призна обезоръжаващо Розалин. — Не мога да разбера как можеш да седиш толкова спокойно, София! Сигурна съм, че на света няма друг толкова разкошен замък. Как мислите, маман, дали принцовете ще присъстват на тазвечерния банкет?

— Дано господ ме дари с търпение. — Майката извъртя очи. — Колко пъти ми зададе този въпрос през последния половин час? Отговорът е същият като преди: не знам. Хайде, пийни малко от виното, за да се успокоиш най-после. Вземи пример от София!

— Наистина ли ме съветваш да го направя?

Думите бяха произнесени с такава подигравка, че господарката на Хоукстоун се отпусна уморено на най-близката пейка и огледа двете си големи дъщери с неприкрито изумление. Гитра беше останала в Хоукстоун с Брайън и двете по-малки момичета и лейди Лилиана неволно се запита какво ли щеше да каже в този момент енергичната й бавачка. Как да се справи с едно момиче, което беше реагирало невъзпитано и дразнещо, но в същото време обезоръжаващо честно?

— По-добре да не взема пример от мен — обади се в това време София и спаси майка си от неприятното положение. — Ела с мен, Розалин. Трябва да разопаковаме багажа. Ако се появиш довечера с измачкана рокля, със сигурност няма да направиш добро впечатление на принц Руфъс и принц Хенри.

Двете млади жени изчезнаха в съседната стаичка, където щяха да спят заедно в голямото легло. Докато отваряха сандъците, Розалин забеляза, че сестра й често масажираше слепоочията си, а в средата на челото й се беше вдълбала отвесна бръчица.

— Глава ли те боли?

— Страх ме е — призна София. — Не ме питай защо, но имам неясното чувство, че много скоро ще се случи нещо страшно.

— Какво още може да се случи? Не беше ли достатъчно страшно, че трябваше да изгорим купите сено и да унищожим реколтата…

— Млъкни! Намираш се в кралския палат. Има неща, за които е по-добре да не се говори. Дори в Хоукстоун пазим тайната, или искаш татко да си има неприятности?

Розалин изкриви лице.

— Естествено не, как можеш дори да си помислиш подобно нещо? Макар всички да смятат, че съм още дете, аз не съм нито безчувствена, нито глупава, нито…

София потисна един стон. И постоянното повторение не я правеше неуязвима срещу скритите обвинения на Розалин. Всеки спор със сестра й рано или късно завършваше с обвинения, че тя бе отхвърлила норманския рицар, когото малката продължаваше да обожава с моминска пламенност.

— Не се съмнявам нито в способностите ти да чувстваш, нито в здравия ти разум. Но някой ден сама ще установиш, че пътищата на сърцето невинаги са разумни и почтени. — София отчаяно се опитваше да запази търпение. — Желая ти никога да не ти са налага да избираш между сърцето и гордостта.

— Някой ден! — възмути се момичето. — Не е нужно да чакам този незнаен ден. Още сега мога да вярвам на сърцето си.

София погледна сестра си с болка.

— Щеше ли да бъдеш по-доволна, ако Джъстин беше останал с мен? Твърдиш, че той означава много за теб, а искаш да го виждаш с мен! По-скоро би трябвало да се радваш, че го освободих.

— Щях да се радвам повече, ако беше престанала постоянно да ми навираш под носа благородството си — отговори сухо Розалин. — Щеше да ми бъде достатъчно поне веднъж да признаеш, че не си голямата, умна сестра, за каквато се мислиш.

София се почувства победена. Сестра й защитаваше интересите на Джъстин като опитен адвокат. Но с каква цел? Той беше изчезнал от живота й и двамата никога вече нямаше да се срещнат. Колкото по-скоро го забравеше, толкова по-бързо щеше да се върне отново към предишната си веселост и безгрижие.

Едва доловимото потръпване, което от няколко дни усещаше в леко заобления си корем, й напомни с безмилостна увереност, че Розалин имаше право. Тя отдавна не беше съвършената София-Роуз де Камбремер, която можеше да ходи с гордо изправена глава и да дава съвети на другите как да живеят. Първо трябваше да се опита да прикрие последствията от собствените си грешки. Подозираше, че баща й иска да използва посещението в двора, за да свърши своята част от работата. Боеше се, че той ще й избере подходящ жених, без дори да я попита за мнението й, за да избегне скандала.

Колкото и да се бунтуваше срещу тази възможност, дълбоко в душата си тя се боеше, че енергичният й баща щеше да я победи в момент на слабост. Откъде да вземе сили, за да се бори за себе си и за новия живот в утробата си, като постоянно изпитваше желание да се скрие и да плаче за нещастната си любов? За Райън, който упорито отказваше да я обикне.

— Извинявай! — Бурната прегръдка на Розалин едва не я събори на пода. — Знам, че съм едно зверче. Ти си имаш достатъчно тревоги и без моите глупави обвинения. Сигурно се боиш, че мъжът, който спаси живота ти, е непознатият обвинител, който предизвика Хуго де Броуард да излезе срещу него в този драматичен двубой? Казват, че шерифът имал повече врагове, отколкото живеели по брега на Хайт. Всеки от тях би могъл да загуби търпение, защото кралят досега не е предприел нищо срещу коварството му.

— Защо пак ме питаш за неща, които и аз самата не знам? — оплака се София и енергично се зае да разопакова багажа си.

Розалин вдигна рамене и позволи на сестра си кратка почивка. С това обаче само й даде време да се замисли за събитията, които бяха довели семейството им в Глостър. След като посланията от двора, които баща й беше получил само преди няколко седмици, донесоха първите слухове за така наречената божия присъда, София не спираше да размишлява върху загадката.

Някакъв безименен рицар отишъл при краля и обвинил Хуго де Броуард в най-страшни престъпления, но не могъл да даде доказателства за твърденията си. Вместо това предложил собствения си живот, за да докаже правотата си. Затова поискал от краля да обяви двубой на живот и смърт.

В посланията не се споменаваше нито името на рицаря, нито се даваха подробности за личността му. Въпреки това София още от първия миг беше убедена, че го познава. Тя знаеше с абсолютна сигурност, че Райън Фицджордж изпитваше към Ейлсбъри и нещастния си баща много по-дълбоки чувства, отколкото признаваше. Въпросът беше само какво го бе накарало да промени плановете си, да остане в страната и да рискува живота си.

— Божия присъда! Цялата тази история е една голяма глупост. Можеш да бъдеш сигурна, че двубоят няма да се състои! — беше казал баща й с необичайна рязкост. — Нито един разумен човек няма да повярва, че Хуго де Броуард ще приеме да се бие. Ако храни и най-малкото съмнение в победата си, той предварително ще се погрижи предизвикалият го да изчезне!

— Не бива да оценяваш Райън Фицджордж с обикновените критерии — възрази спокойно София. — Той не мисли като другите хора, защото не се влияе от чувствата си. Животът не означава нищо за него.

Двамата не стигнаха до съгласие. Въпреки това още от първия момент беше ясно, че София ще придружи родителите си в двора. Изричната покана на краля дойде тъкмо навреме. Вилхелм беше чул за чудното й спасение, защото особеното благоразположение, което кралят хранеше към лорд Хоукстоун, се простираше и върху членовете на семейството му. И сега той много държеше да се убеди, че София не е пострадала сериозно.

Докато семейството потегли на път, и без това опънатите нерви на София я доведоха почти до прага на нервен срив. Преди родителите й да решат задоволително въпроса с унищожаването на запасите и изгарянето на купите сено, минаха няколко седмици, а и самото пътуване протече изнервящо мудно. Лейди Лилиана настояваше да пътуват бавно и да правят чести почивки, защото София страдаше от напредващата си бременност повече, отколкото признаваше.

Кралят ги прие в Глостър с обичайната си намръщеност. Той огледа София от главата до петите, като се спря подробно върху кремавата туника със златно избродирани ръбове, и едва накрая закова поглед върху бледото, трогателно красиво лице.

— Гръм и мълния, това ли е малкото дяволче, което лудуваше със синовете ми в оборите на Хоукстоун? Вие сте вече възрастна, София де Камбремер, и аз виждам с радост, че преживяното през последните месеци не е навредило на красотата ви.

София едва не се задуши в мечешката му прегръдка, но това й помогна да скрие уплахата си от промяната във вида на краля. Вилхелм беше едър, силен мъж, но сега беше ужасно напълнял. Резките черти на лицето му се бяха размазали, бузите висяха. Само пронизващите тъмни очи не бяха загубили нищо от властта си върху поданиците му.

Въпреки това София откри в тях нещо ново: трайната меланхолия, която се беше настанила там след смъртта на любимата му съпруга. Но откри и стоически фатализъм, който й каза, че владетелят очевидно съзнаваше краткостта на човешкия живот. Въпросът беше кой щеше да се възкачи на трона след него и какво щеше да донесе на родината й!

Едва си бе задала този въпрос, когато един силен млад рицар в елегантен жакет от тъмнозелено кадифе с червени коси се сведе над ръката й. Той я погледна с усмивка, в която имаше нещо много познато.

— Възможно ли е да сте ме забравили, скъпа София? — попита шеговито той. — Бяхте ми обещали да се омъжите за мен. Вярно, тогава бяхте едва седемгодишна и се споразумяхме да отложим малко сватбата.

— Принц Руфъс! — предпазливата усмивка на София отстъпи място на искрена радост.

Тя си припомни някогашното посещение на краля в Хоукстоун заедно с малките му синове. Поради някаква незнайна причина мълчаливият, упорит Вилхелм, когото всички наричаха Руфъс заради червените му коси, за да го различават от баща му, й беше харесал най-много. След смъртта на нещастния си брат Ричард и измяната на Робърт той изведнъж бе заел мястото на престолонаследника.

Руфъс носеше чертите на младия си баща, но фламандската красота на майката ги беше омекотила и одухотворила. Когато се усмихваше искрено както сега, той беше изключително красив млад мъж. Не сияйно красив като Джъстин д’Амонсек, нито предизвикателно мъжествен като Райън Фицджордж, но — обграден от аурата на престолонаследник — той беше напълно в състояние да завладее множество женски сърца.

— София-Роуз де Камбремер — проговори с възхищение той. — Възхитителната пъпка е разцъфнала в прекрасна роза. Много се радвам, че злощастното ви приключение приключи, без да ви навреди!

София остави ръката си в неговата и отново усети прилива на приятелство и симпатия, който я беше привлякъл към намусеното момче и сега я свързваше с възрастния мъж. Говореше се, че той живее в постоянен конфликт с властния си баща и рядко успява да му угоди. В момента обаче Вилхелм наблюдаваше двойката с много доволно лице.

— Ще ми окажете ли честта да седнете до мен на банкета? — помоли принцът.

София хвърли въпросителен поглед към краля и бе удостоена с окуражаваща усмивка. Не можеше да отклони тази добронамерена покана, но се надяваше, че Руфъс няма да си извади грешни заключения от съгласието й. Той беше вече в средата на двадесетте, но не бързаше да си избере съпруга. Дали защото очакваше да носи короната и не можеше да се задоволи с никоя от красивите благородни дами в кралството, а търсеше принцеса с кралска кръв?

— Това е голямо отличие за мен, сеньор — София прие поканата подчертано официално.

Тя отговори на загрижения поглед на майка си с мека усмивка и се постара да пренебрегне завистливата физиономия на Розалин. Сигурно сестра й щеше да започне да я обвинява, че се е намесила ненавреме и е попречила на принц Руфъс да сложи в краката й сърцето си и кралството. Безгрижната малка Розалин, която гореше от нетърпение да стане възрастна. С какво удоволствие би се сменила с нея…

Банкетът, който София благодарение на поканата на принца имаше възможност да наблюдава от най-високото място в грамадната зала, беше внушителна демонстрация на кралската власт и богатство. Докато по крайбрежията на страната хората горяха реколтата си, за да възпрат датчаните от грабителски походи, масите в Глостър се огъваха от скъпи, разкошно украсени ястия, сребърни чаши и златни прибори.

София си вземаше по малко от вкусните хапки, които й предлагаше принцът, и разреди тъмночервеното бургундско с толкова много вода, че стана розово. Руфъс я наблюдаваше с типичната си проницателност.

— Лъжа ли се или по-рано вие се радвахте повече на великолепието и лукса? — осведоми се той с грижливо понижен глас.

— Каква е целта на баща ви? — София си спести дипломатичните увъртания. — Всеки знае, че страната страда жестоко от ужасните данъци, които е наложил, за да плаща на наемниците. Чужди хора ядат храната ни, вместо да ни защитават. Селата по крайбрежието се боят от гладна зима!

— Кралят трябва да демонстрира сила, защото много държи и приятелите, и неприятелите му да не хранят глупави помисли — обясни също така открито принцът. — Робърт има на своя страна крал Филип във Франция, херцозите на Фландрия и не на последно място значителна част от благородниците, които притежават имения и замъци от двете страни на морето. Да не говорим за открития му съюз с Кнут. А какво имаме ние?

— Дано някой ден най-сетне се възцари мир — отговори трезво София. — Каква полза от всичките тези имения и титли, като зад тях се крият разрушени стени и изгорени села?

— Най-добре попитайте уважаемия ми брат в Нормандия — отвърна горчиво Руфъс. — Той ще се усмири едва когато наложи английската корона на дебелата си глава.

— Това означава, че войната ще трае вечно — отговори унило София. — Не мога да си представя, че баща ви ще му прости последното предателство.

— И аз бих искал да стане така, но не вярвам. Даже след битката при Герберой Робърт намери начин да се извини и още през лятото се помири с татко. А всички знаят, че щеше да го убие, ако в последния момент не се беше намесил един от рицарите му. И какво направи господин баща ни? Прие го с отворени обятия. Понякога ми се иска поне веднъж да се отнесе и към мен с благосклонността на истински баща…

София спонтанно помилва ръката на принца, после го ощипа и го дари с такава сияйна, разбираща усмивка, че мрачното му лице се разведри.

— Той често е несправедлив към вас, мой принце, но въпреки това ви обича. Обича всички деца, които му роди кралицата, и вие го знаете. Това е признак на благороден характер, който за съжаление често пречи на владетеля да вземе правилното решение.

Руфъс посегна към тясната й ръка и я поднесе към устните си.

— Благородникът, който един ден ще спечели сърцето и умната ви главица, ще бъде най-щастливият човек на света, госпожице София!

Той вдигна глава и прочете в очите й такава меланхолия, че намери само едно обяснение.

— О, той вече съществува! И… възможно ли е да не ви оценява, както заслужавате?

София направи опит да се усмихне.

— О, не… — отвърна с треперещ глас тя. — Само дето… — Тя млъкна безпомощно.

— Явно съм отгатнал истината — заключи безмилостно Руфъс. — Кой е негодникът? Искате ли да го предизвикам на дуел? Щом ви причинява мъка, заслужава да го намушкам с меча си!

— Боя се, че баща ми ще ви изпревари. — София напразно се опитваше да обърне разговора на шега. — При това рицарят на моето сърце няма нужда от чужда помощ, за да рискува живота си. Справя се с тази задача съвсем сам, и то блестящо.

— Но вие се нуждаете от помощ?

— Най-много от помощта на небето — отклони София. Мислите й отново се насочиха към новия живот, който широката одежда и мълчанието на семейството й все още криеха от придворните клюкари. Но истината много скоро щеше да излезе наяве и тогава…

— Обещавате ли да се обърнете към мен, когато имате нужда не само от молитви? — попита настойчиво принцът.

— Вие сте твърде добър, но не се чувствайте обвързан с детската ни клетва. Тогава бяхте още момче, принце — отказа предпазливо тя.

— Напротив, аз продължавам да държа на клетвата си. Това е израз на почит към една благородна дама, която ме дари с приятелството си още когато за другите бях само нещастният малък Руфъс.

София се усмихна с искрена топлота и въпреки новопридобитата си зрелост не се досети, че с това даде храна за най-новия придворен слух, който щеше да се разпространи много бързо.