Линда Милър
Съпругата янки (8)

8

След като постоя известно време на палубата, шокирана от целувката на Бригъм, която още гореше на устните й, Лидия се наведе, за да търси пръсналите се фиби. Когато събра толкова, колкото можеше да се очаква да намери, тя се обърна с гръб към малката групичка зрители, струпани около капитанската рубка — леля Персефона, Шарлот и Мили, всъщност — и бързо прибра буйната си, светлоруса коса в приличен кок на тила. После сложи отново шапката си и остана да стои там, поемайки бавни, дълбоки глътки въздух, за да изчака докато ураганът, извил се в душата й заради Бригъм, затихне до нивото на студена, тиха ярост.

В продължение на два часа пътуваха край изумителни гледки — богати зелени дървета, залели обилно планините и изправени като стражи по каменисти брегове, надзиравани отвисоко от заснежените върхове, които даваха по-добро доказателство за магическата Божия сила, отколкото би могъл да даде всеки проповедник. От време навреме Лидия мярваше наклякали тъмни индианци, ловящи миди по брега, или риба от грациозните си тънки канута.

А през цялото това време Бригъм предвидливо са държеше на разстояние.

Когато пристигнаха в Сиатъл обаче, той незабавно зае ръководния си пост. Леля Персефона, Шарлот, Мили и Лидия бяха натоварени в една изкаляна карета много далеч от разцвета на младостта си, а чантите трябваше да ги последват по-късно. Той остави каретата да ги отведе до хотел Империал, подскачайки по неравните, осеяни с пънове улици, но не ги придружи, което бе облекчение за Лидия.

Или почти.

— И накъде ще се запъти той? — унесе се в гласни размишления тя, като думите й се отрониха от устата, преди да успее да претегли и измери както трябва значението им.

Леля Персефона се усмихна всезнаещо, но в крайна сметка не се изискваше гениален мозък, за да се разгадаят чувствата на Лидия към Бригъм. Колкото и да се бореше срещу тях, колкото и да се стараеше да ги прикрива, те бяха ясни за всеки, освен за най-тъпия наблюдател.

— Бригъм има бизнес партньори тук в Сиатъл, — каза по-възрастната жена. — Банкери и други подобни.

Шарлот замечтано въздъхна:

— Сигурно се среща и с някоя мистериозна жена с дълга, развята коса и бяла рокля.

Въздишката на Мили разкри коренно различно виждане.

— Глупости и безумия — каза тя, скръствайки ръце и забарабани с петите си по дървената седалка, която споделяше със сестра си. — Той се среща с жена, вярно е, но около нея няма никаква мистерия. Тя е една опетнена гълъбица, която го целува за пари.

Леля Персефона извърна глава, вероятно, за да прикрие усмивката си, както предположи Лидия. Бе твърде поразена от проницателната забележка на Мили, и твърде изплашена, че може да е вярна, за да обръща внимание на реакцията на другите.

Гласът й малко трепереше, когато каза:

— Честно, Милисънт, понякога ми се струва, че си, четиридесетгодишно джудже, което само се преструва на дете. Откъде, по дяволите, ти хрумна тази щура идея?

— Знам достатъчно по тези въпроси, наистина — каза Мили. Непокорството в гласа и позата й напомняха остро за тези на Бригъм. Тя насочи несломимия си поглед към поруменялата си гувернантка. — Татко те целуна на кораба — отбеляза тя. — Ще ти даде ли пари?

Шарлот се изхили, а Лидия се изчерви още повече. Лицето и вратът й сякаш пламнаха в треска. Усети да плъзва дори под корсажа на скромната памучна рокля, които бе избрала за пътуването.

— Положително не — намусено отвърна тя.

Персефона се разсмя.

— Почти съжалявам, че заминавам — каза тя, без да адресира думите си определено към някого. — Май съм на път да пропусна най-великия спектакъл на века ни.

Лидия положително не възнамеряваше да става част от никакъв спектакъл, бил той велик или не.

— Въобще не ми е ясно какво имаш предвид — й отвърна тя с учтив, но подчертано изразителен тон.

— Помисли си по-добре, тогава — каза Персефона, дори без миг колебание.

До пристигането им в хотела Лидия не каза нищо повече и не погледна никого. Питър и Юстейшия Олъс, приятели на семейство Куейд, ги очакваха във фоайето, за да вземат със себе си Шарлот и Мили и да ги отведат у дома си, при дъщеря си Бърта, да прекарат заедно следобеда и вечерта.

Лидия и Персефона се регистрираха и се оттеглиха в самостоятелните си стаи. Лидия незабавно наля прясна вода в предвидливо подготвения за целта красив леген и се освежи, измивайки ръцете и лицето си. После извади четка, разпусна косата си, разресва я, докато започна да пращи, сплете я отново и старателно я закрепи с фибите.

Но през цялото време мислеше за начина, по който Бригъм я беше целунал на палубата, за езика му, вплел се в огнена битка с нейния. Когато си го представи да върши това с друга жена, срещу пари или не, една с нищо неоправдана ревност накара кръвта й да закипи. Тя здраво стисна челюсти и принуди мислите си да поемат в друга посока.

Беше решила да прекара останалата част от следобеда в издирване на Поли и възнамеряваше да го направи без отлагане.

Нямаше представа откъде да започне, но въпреки това излезе от хотела, спря се на дървения тротоар отпред и се огледа първо в едната посока, после в другата.

Сиатъл, с цялата си суетня, не беше голям град. Лидия скоро откри, че гората граничеше с Трета улица, а гъстите дебри отвъд бяха вероятно почти непроменени от векове. В центъра на градчето имаше църква, а приятният й хлад приканваше, предлагаше утеха.

Лидия поседя известно време на една скамейка в дъното на тихото убежище със скръстени ръце, замислена. До олтара имаше дървена плочка и красиво изписаните тебеширени числа и букви съобщаваха:

22 от редовните богомолци, 5 посетители, дарения от 1.78 долара.

След информацията бе изписан номерът на химна и главите и строфите от няколко библейски цитати.

Поли не би дошла на това място, прецени Лидия. Чувството й на вина заради нейното минало, както и за начина, по който бе измамила Девън, не биха й позволили да получи изкупление за греховете и покоя, който би могла да потърси тук в друг случай.

Лидия се намръщи, като се размърда върху твърдата и грубо рендосана седалка. От друга страна, Поли би могла да бъде изкушена да влезе през тази врата именно по същите причини, или пък тласната вътре заради собственото си покаяние.

— Мога ли да ви помогна?

Тя се стресна и извърна глава, за да види доста закръглена жена, с мила усмивка и белязано от шарка лице, застанала до амвона.

— Името ми е Лидия Маккуайър, — каза, преодоляла смущението си тя и се изправи, за да подаде ръка. — Търся приятелката си, Поли… — Тя замлъкна, тъй като не знаеше истинското й фамилно име и реши да използва единственото, което й беше известно. — Поли Куейд. Познавате ли я?

Жената поклати глава, а по сивата й коса, опъната силно назад в строга прическа, заиграха разсеяни слънчеви лъчи, проникнали през отворената врата и тесните, прашни прозорци.

— Съжалявам, не. — Дори и да бе чувала името Куейд, а вероятно беше, тя не спомена нищо за това. — Приятелката ви пътува ли за някъде? За Сан Франциско, може би, или за Ориента?

Лидия въздъхна.

— Да можех да зная…

— Сама ли е?

Лидия се натъжи, припомнила си мъката на Поли и пустият израз в очите на Девън, когато го бе видяла за последен път.

— Да, мисля, че да. Вероятно би се опитала да си намери евтина квартира, както и работа, стига да може.

Другата жена леко се оживи.

— Ами тя може да е отишла в горите, да готви в лагера на някоя от дърводобивните компании, или да чисти стаите в хотел „Империал“. А може да се е омъжила, но не в тази църква, сигурна съм. Всеки път, когато в Сиатъл пристигне сама жена, даже да е грозна иди лоша, че и двете заедно, мъжете се нареждат на опашка, за да й предложат свещен брак.

Лидия малко се притесни. Още от момента, в който напусна хотела, за да търси Поли, бе започнала да усеща отправените към нея любопитни мъжки погледи, а бе чула и няколко подсвирквания и изпълнени с надежда котешки мяукания.

— „Империал“ вероятно ще е прекалено скъп за нея. Тук има ли пансион?

— Един. Но никоя християнка няма да отседне там. Той се намира зад кръчмата „Правата на Щатите“ и съм чувала да се говори, че дюшеците му врат от гадинки.

Лидия потръпна и изключи кръчмата като вероятност. Тя нито за миг не се съмняваше, че Поли разполагаше с известна сума пари и въпреки че не познаваше добре мнимата съпруга на Девън, беше убедена, че навиците на приятелката и бяха прекалено претенциозна, та да се задоволи с подобно място. Самата Лидия би предпочела да спи в някой сеновал, вместо да наеме стая в съмнително заведение и й оставаше само да се надява, че Поли би постъпила по същия начин.

Тя благодари на госпожата, която бе положила толкова старание да бъде полезна и напусна църквата. Все още силното следобедно слънце малко повдигна духа й, и тя тръгна с бодра, леко пружинираща стъпка, въпреки че не знаеше точно накъде отива.

Мина край рецепцията на хотел „Империал“, но те не познаваха Поли Куейд, нито като гост, нито като наета за работа готвачка или камериерка.

Жените са рядкост в Сингъл, раздразнена си помисли Лидия. Някой като Поли не би могъл да остане незабелязан.

Тя прекоси улицата и застана на тротоара пред кръчмата „Правата на Щатите“, разколебана, спомняйки си за недалечното минало, когато свиреше на пиано точно в едно такова заведение в Сан Франциско. Помисли си за Джим, добродушния барман, които бе единственият й приятел в оня град и как познаваше всички на мили наоколо, лично или по репутация. Съдържателите на заведения чуваха всяка мълва или клюка, всяка тайна.

Лидия надникна над въртящите се врати. Вътре нямаше никой. С изключение на плещестия, червенокос мъж зад бара, полиращ чаши със захабената си престилка и един безопасен на вид гуляйджия, подпрял глава на масата си.

— Извинете ме — извика плахо Лидия. Тя не обичаше да влиза в баровете в Сан Франциско, не й харесваха и тук. — Търся г-н Съдържателя на заведението.

Мъжът зад бара вдигна поглед. Ирландско сините му очи се разшириха, после се свиха.

— Стаи ли търсите? — с надежда попита той.

Лидия погледна вдясно и вляво по тротоара. Мъже и няколко жени с каменни лица от местното население биха вперили в нея скандализирани погледи.

— Не — нервно каза тя. — Не бихте ли могли да излезете тук, само за момент?

— Имам си работа, госпожо. Ако искате да приказвате с Брендън О’Шонеси така, че да не ви слуша целил град, ще трябва просто да прекрачите прага.

Лидия пое дълбоко въздух, изпусна го с въздишка, блъсна вратите и влезе. Старателно заобиколи пияницата, който бе изпаднал в безсъзнание на масата си, но ръката му все още стискаше празната бутилка от ръжено уиски и се приближи към грубо скования бар. За разлика от красиво резбованите конструкции от тиково дърво в заведенията, където бе изпълнявала неприлични мелодии и които се наливаше пръстите й вече никога да не изтръгнат от клавишите, барплотът тук беше направен от стари варели и наредени отгоре дъски.

— Търся една жена на име Поли Куейд — каза тя.

Брендън О’Шонеси остави чашата, която беше полирал — и която още изглеждаше мръсна според Лидия — и попита с театрален шепот:

— Това ще трябва да е избягалата булка ни Девън Куейд?

Лидия не се изненада, че мълвата бе плъзнала толкова бързо; новините пътуваха бързо в тези нови селища, където нямаше какво да се прави, освен да се работи и да се рови из живота на останалите.

— Да — промърмори тя и изричането на думата бе като свалянето на превръзка от прясна рана.

— Тя готви в един от лагерите на дърварите — каза г-н О’Шонеси. Прекалено ярките му очи се плъзнаха убийствено по тялото на Лидия. — И вие ли търсите работа, лейди? А може би съпруг?

Преди да отвърне. Лидия благоразумно отстъпи крачка назад. Подът беше посипан с дървени стърготини, което затрудняваше стъпките й, но тя не сведе поглед. Това би означавало да признае страха си.

— Не — каза тя. — Имам много добра работа и никакво желание за съпруг. — Гордо изправи тялото си. — Благодаря ви за съдействието — довърши тя и се обърна, забързана да излезе оттам.

Що за късмет, помисли си тя, че на вратата трябваше непременно да се сблъска с Бригъм Куейд. Той скръсти ръце, повдигна едната си вежда и я изгледа с неразгадаемо изражение.

— Не знаех, че страдаш от толкова ужасна жажда — каза той.

Лидия обаче можеше да си мисли само за начина, по който се бе чувствала, притисната до него сутринта, за това, как я беше покорил с устните си. Проклет да е! Той бе събудил вълнения в нея, които още не се бяха укротили!

— Не страдам от жажда, — каза тя, извиквайки на помощ цялата си гордост, за да вдигне брадичка и изпъне рамене. — Търси Поли.

— Предполагала си, че е редовен посетител на кръчмата „Правата на Щатите“? — запита Бригъм.

Лидия нямаше намерение да му обяснява теорията си, че барманите знаеха почти всичко за събитията в един град.

— Може би — потвърди тя, изричайки думата колкото може по-кратко. — Сега, ако ме пуснеш да мина…

Бригъм отстъпи встрани, покани я с любезен жест и тя се плъзна край него, едва удържайки желанието си да повдигне полите си и да хукне по улицата. Обаче едва беше успяла да стигне до платното, когато той я сграбчи за лакътя и я завъртя с лице към себе си.

Г-н Куейд изглеждаше дяволски хубав дори в дочените си панталони, протрити ботуши, тиранти и разкопчана на врата работна риза и за един прекрасен, непристоен и абсолютно ужасяваш момент, Лидия си помисли, че той отново щеше да я целуне. Вместо това, той освободи ръката й и изпусна дълбока въздишка.

— Не трябва да се забъркваш в това — каза през стиснати зъби той. — Девън и Поли трябва да се оправят сами.

Лидия се наклони към него с болезненото усещане за нахалните погледи на минаващите край тях мъже и се изправи на пръстите на краката си, за да изсъска:

— Аз не се бъркам. Поли е моя приятелка и искам да видя как е.

Бригъм пъхна ръка в джоба на панталона си, извади пачка банкноти и намери една от двадесет долара.

— Дай й това и й кажи, че ще уредя да получава редовна месечна издръжка, докато успее да стъпи на крака.

Лидия изненадана загледа банкнотата в ръката му, после вдигна поглед към лицето му, без да знае как да прецени постъпката му.

Преглътна с мъка. Искаше й се да мрази Бригъм Куейд, всъщност отчаяно й се искаше да го мрази, но не можеше да пренебрегне малко недодяланото му благородство, нито чувството му за чест и приличие. Тя кимна, обърна се и се отдалечи.

Упоритостта на Лидия скоро бе възнаградена. Намери Поли в палатката — столова близо до една от фабриките, трескаво разливаща кафе поне за две дузини мъже. Тя нави ръкавите си, грабна втория чайник и започна да помага при сервирането.

— Довечера ще има танци, — каза някой. — Искаш ли да танцуваш с мен, хубаво момиче?

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита друг мъж, разкрил потъмнелите си, редки зъби в широка, доверчива усмивка. Той вонеше, посивялата му коса стърчеше на мръсни кичури на всички страни, но очевидно беше убеден, че самият му вид ще накара Лидия да полудее от страст.

— Някой друг път — лаконично му отвърна тя, напълни чашата му и продължи към следващия мъж. Поли се беше вцепенила на мястото си, втренчена в нея и не се помръдна, докато един от мъжете не тресна сърдито чашата си върху грубите дъски на масата.

През следващия час, докато работниците ядяха вечерята си от бисквити, печено месо и грах, явно доставен от някоя от съседните градини, Лидия съсредоточи вниманието си в това, да се предпазва от пощипванията и потупванията и продължи да разлива кафето. Когато в палатката най-после останаха само двете, Поли се приближи.

— Какво правиш тук, Лидия?

Лидия извади парите на Бригъм от джоба на блузата си и ги подаде.

— Ето — каза тя. — Бриг… г-н Куейд ме помоли да ти предам това и да взема адреса ти. Той ще нареди на счетоводителя си да ти изпраща редовно парични записи, докато отново се омъжиш.

Поли дълго гледа парите, прехапала долната си устна, после неохотно прие и ги скъта в пазвата си.

— Как е Девън?

Лидия седна до една от грубите маси и подпря с ръка брадичката си.

— Мисля, че вече знаеш отговора — каза, без да обвинява тя.

Лешниковокафявите очи на Поли плувнаха в сълзи.

— Той ухажва ли те?

— Да — отвърна Лидия. — Но не мисля, че влага чувства в това.

Поли вдигна края на престилката си и го притисна към очите си.

— Липсва ми толкова много!

Лидия потупа ръката на приятелката си, вече загрубяла и зачервена от грубата работа. — Защо тогава не се върнеш при него? Просто се качи на пощенския кораб и тръгни за Куейдс Харбър.

След още едно подсмърчане и изтриване на сълзите с престилката, Поли поклати глава:

— Не мога. Той ще ме изгони, а не бих могла да понеса това.

Точно както жената в църквата по-рано. Лидия бе вдъхновена от идея.

— Ти въпреки това можеш да се върнеш — настои тя. — Бригъм положително ще те наеме да вършиш същата работа, която извършваш тук. Само преди един ден го чух да казва, че готвачите му в лагерите непрекъснато напускали.

Поли се ужаси.

— Лидия, не бих могла да живея в планините сред всичките тези ужасни мъже! Те непрекъснато ще ме преследват, за да… — В очите й проблесна светлина и внезапно, колебливо, тя започна да се усмихва. — Ще ме преследват, за да се омъжа за тях.

Лидия кимна. Устните й също се бяха разтегнали в радостна усмивка:

— И ако това не накара Девън съвсем да побеснее, тогава нищо друго няма да е в състояние.

— Наистина ли си мислиш, че може да има ефект?

Сега гласът на Поли прозвуча малко неуверено, недоверчиво.

Лидия сви рамене.

— Кой знае? Но както готвиш тук, така можеш и там.

Поли помисли за момент, после кимна.

— Ще използвам тези пари, за да си купя работни дрехи и билет за кораба — каза тя. Потупвайки пазвата си. — И останалите ще спестя, в случай че не мога да си върна Девън.

Лидия я притисна за момент до себе си, после стана от пейката.

— Най-добре да се върна в хотела сега — каза тя. — Леля Персефона ще се събуди от дрямката си и ще има нужда от компании.

Когато излезе от палатката — трапезария, следвана от Поли, до ушите и достигнаха звуците от струни на цигулка и ниските, неразбираеми звуци от някакъв друг инструмент.

— Довечера ще има танци — обясни Поли и Лидия си спомни за безбройните покани, отправени и към двете им.

Лидия се замисли за момент, заслушана в нестройната, весела музика, заинтригувана от нея. Дори не беше сигурна дали знае да танцува, защото никога не бе имала тази възможност, освен с въображаемите партньори в моминската си стая, у дома, във Фол Ривър.

— Отседнали сме в хотел „Империал“ — каза тя, чувствайки в краката й да се натрупва странна, нетърпелива енергия. — Добре е да наминеш сутринта и да поговориш с Бригъм, преди да се върнеш в Куейдс Харбър.

— Ще дойда — обеща Поли. А сега искаш ли да те изпратя до хотела?

— После ще трябва да се връщаш сама — размисли Лидия и поклати отрицателно глава. — Не, Поли, ще се оправя. И те очаквам утре.

С това, двете жени се разделиха. Имаше луна. Светлина, заливаше улицата от отворената врата на „Правата на Щатите“, както и от една скована с дъски гостилница, а и от едно заведение със съмнителна репутация, така че Лидия не се нуждаеше от фенер.

Тя се постара да не обръща внимание на музиката, когато преминаваше край обществената зала, в която бяха танците, но не беше лесно, защото тя докосваше странни струни в сърцето й като с невидима ръка. Душата й се изпълни с болезнена носталгия по отминали, по-лесни времена, когато войната беше просто нещо, споменавано в историческите справки, а тя все още вярваше в мистерии и чудеса.

Пристигайки до хотел „Империал“. Лидия се забърза към горния етаж и почука на вратата на леля Персефона, която бе точно срещу нейната.

Персефона се наслаждаваше на вечерята, сервирана й в стаята на малка масичка до прозореца.

— Мил Боже, Лидия, помислих, че си била отвлечена от търговци на бели робини или нещо от този род. Къде беше, за Бога?

Лидия издърпа един стол и седна, поклащайки отрицателно глава, когато Персефона и предложи част от вечерята си.

— Помагах на Поли да сервира на дървосекачите и вечерях при нея.

Персефона изглеждаше разсеяна, но и някак лукава.

— Дървосекачите?

— Работи като готвачка — поясни Лидия.

Възрастната жена отмести чинията си и доволно въздъхна, явно решила да прекрати по-нататъшните дискусии относно Поли.

— Какви са плановете ти за тази вечер, Лидия?

Тя си помисли за музиката, за танците и за самото безгрижие там, но бързо обузда порива си.

— Мисля да се оттегля рано — каза тя. — Шарлот и Мили ще се върнат рано сутринта, а твоят кораб отплава следобед…

Персефона се изправи, приглаждайки с привичен жест копринените си поли и докосна сивия кок с кокетството на млада девойка.

— Твърдо заявявам, Лидия, понякога ти страшно ме разочароваш. Очите ти буквално излъчват музика, а краката ти потропват в ритъма й още от мига, който влезе в стаята. Ще отидеш на танците, даже ако трябва да те влача дотам!

Лидия занемя.

— Но…

Персефона не я остави да довърши, а плесна бързо няколко пъти с ръце.

— Без повече протести! Ще ти се отрази добре да потанцуваш, а вероятно ще подейства отрезвително и на Бригъм.

Напълно объркана. Лидия се остави да бъде изблъскана към вратата. В коридора, Персефона я огледа критично.

— Една розова бална рокля би свършила чудесна работа, при този прекрасен цвят на косата ти, но Бог знае, ти си достатъчно хубава даже с басмената. Ония мъже там ще си изпотрошат краката да бързат да се доберат до теб.

Лидия се обиди. Още от самото начало на краткото им запознанство тя бе останала с ясното впечатление, че леля Персефона я подтикваше към близост с Бригъм. Сега изглеждаше, че старата жена нямаше търпение да я ожени за първия представителен кандидат.

Персефона хвана Лидия под ръка и я поведе към стълбището. Непрекъснат поток от думи се изливаше от устата й.

— Смея да кажа, че и за мен може да се намерят един-двама ухажори. Тя се разсмя весело и младежки, докато се спускаха бързо към партера. — А как ще се забавляваме със сестра Корделия, когато разказваме тази история из Брайт Харбър. Мейн!

Когато наближиха обществената зала само няколко минути по-късно, през разтворените й врати още се лееше светлина и музика и Лидия не можа да възпре усмивката, която бавно се разля по устните й.

В единия край на залата, върху импровизирана сцена от дъски, наредени върху купчина тухли, един дебел, усмихнат мъж с протрити панталони, прихванати само с една тиранта, свиреше на цигулка. До него, върху обърнат сандък от цигари, седеше рус гигант с един обикновен трион, трептящ между дебелите му пръст, от който се разнасяха жалните, странно приятни звуци, които Лидия бе чула по-рано, когато се връщаш към хотела.

На дансинга, всъщност отъпкана земя, посипана тук-там със стърготини, се поклащаха без всякаква грация други мъже, прегърнали индианки. Но имаше и двойки само от мъже, които танцуваха уж на шега и това почти накара Лидия да се усмихне. Щеше веднага да избяга от залата, ако леля Персефона не стискаше така здраво ръката й.

Почти веднага ги обгради тълпа и Лидия се изчерви смутена, когато ордата край тях ги заоглежда двете с леля Персефона така, сякаш биха двуглави пилета, изнесени за показ на панаира. После напред пристъпи висок, мускулест и много красив млад човек с рижа, блеснала на светлината на фенерите коса. Той се поклони ниско, предизвиквайки одобрителните възклицания на останалите и безмълвно предложи ръката си на Лидия.

Тя не я отказа. Никога преди не бе танцувала с действителен партньор, защото беше прекарала младите си години в грижи по безразсъдния си баща, а после бе дошла войната, но нетренираните й крика изглежда сами успяваха да се справят с такта и музиката.

С ъгълчето на окото си видя леля Персефона, носеща се леко в прегръдката на плешив мъж с ръце, наподобяващи стволове на дървета, а скулите й бяха обагрени в приятно розов цвят.

След първия партньор се появи друг, после още един. Лидия вече оставаше без дъх и се чувстваше замаяна, но й се искаше танците да не свършват никога.

Когато внезапно се намери в прегръдките на Бригъм, понесена във вихъра на танца така плавно, че краката и почти не докосваха пода, тя помисли, че сигурно си го бе въобразила. После видя извивката на строго стиснатите му челюсти, сърдития блясък в очите и разбра, че уви, е самата реалност.

— Ти си просто пълна с изненади, не е ли така. Г-це Маккуайър? — попита той. Точно тогава се опита да ги прекъсне друг мъж, но Бригъм го прониза с поглед, който би могъл да пресуши Паджет Саунд. — Какво, по дяволите, мислиш, че правиш, излагайки се на показ пред всички тези мъже?

Лидия се разсмя, възбудена от тълпата, от непривичното щастие на танца, от музиката, от вниманието към нея и от прекрасното чувство, че бе кралицата на бала.

— Това ли правя, Бригъм? Излагам се на показ?

— Да! — изсъска той свирепо, а топлият му дъх погали бузата й, силното му тяло се притискаше плътно до нейните меки и покорни форми. — Връщам те в хотела! Още сега!

Другите в голямата зала се превърнаха в подвижни цветни петна, тя чувстваше само Бригъм и ужасната му близост, усещаше само нещата, които я караше да желае.

— Няма да ходя никъде! — заяви тя.

Красивите черти на лицето му застинаха в решителна гримаса и без всякакво предупреждение той я вдигна от земята, метна я на рамото си като най-обикновен чувал с ечемик и закрачи към вратата.

Лидия започна да рита и да се бори, но той бе прекалено силен и тя разбираше добре безнадеждността на усилията си. Понесе я по дървения тротоар през осеяната с конска тор улица и я стовари на стълбите пред хотела с такава сила, че костите й изпукаха. Тя беше възмутена като кокошка, потопена в ледените води на кладенец през зимата и за момент не бе в състояние да направи нищо, освен да стои неподвижна там, вперила поглед в него и разтреперана, от безсилна ярост.

Обаче Бригъм изглеждаше по-ядосан и от нея.

— Имаш късмет, че приключението ти не свърши в трюма на някой от закотвените в пристанището кораби — грубо каза той, изпепеляващ я с очи — на път за някой вертеп в Южна Америка!

Лидия моментално пребледня.

— Казваш това, само, за да ме изплашиш! — яростно прошепна тя. — Освен това, през цялото време бях в абсолютна безопасност. Леля Персефона беше там и никои от тези мъже не е възнамерявал да ми стори нещо лошо. Тя млъкна. — Леля Персефона! — извика тя ужасени и светкавично се обърна, за да прекоси отново улицата и да се притече на помощ на авантюристичната стара дама, преди да я е сполетяла незавидна участ.

Бригъм я улови за рамото и я издърпа отново до себе си.

— Леля ми чете книга в стаята си през цялата вечер! — каза той.

За миг Лидия занемя от изненада. После разбра, че е била измамена. Персефона явно я беше примамила на танците, за да може Бригъм да я намери по-късно там, но дали това бе постъпка на приятел, или враг?

От една страна, Бригъм изглеждаше разяждан от ревност, а тази мисъл й беше много приятна и я изпълваше с прекрасна възбуда. Персефона може би бе целяла точно това?

От друга страна обаче, хитрата старица вероятно се бе старала да се отърве от нежелана гостенка в къщи и бе преценила, че Бригъм би я изгонил, ако я намери да се радва на вниманието на други мъже. Точно както Девън бе изгонил Поли.

Обзе я истинска мъка, когато си представи живота без момичетата и Куейдс Харбър, да, Господ да й е на помощ без Бригъм! Все пак, гордостта не й позволи да сведе глава.

Обаче, преди да намери време да му съобщи решението си, че се оттегля от поста на гувернантки, за да не му даде възможност да я отпрати самият той, Бригъм я поведе по стълбите на хотела и после по коридора към стаята й.

— Изглежда, че има само един начин да те държа в безопасност, г-це Маккуайър — каза той. Вероятно ще е най-добре да те направя моя съпруга и да приключим въпроса.