Линда Милър
Съпругата янки (24)

24

Острието на нож се притисна леко към гърлото на Девън, докато той лежеше до Поли в разкъсвания от бурята мрак преди зората. Завладя го мигновено спокойствие; без да се мръдне, дори без да промени ритъма на дишането си, той предпазливо погледна през полуспуснатите си клепачи.

Над него се очертаваше сянката на някакъв мъж, а Поли леко се размърда до Девън, задоволена и необезпокоявана в съня си. Завладя го дивият инстинкт да защити нея и нероденото им дете; той вля енергия във вените му.

— И ако това не е нещастният младоженец — провлачено промърмори нашественикът, а белите му зъби блеснаха в сумрака, когато се усмихна.

Девън не изпитваше страх; нямаше време да си позволи подобен лукс. С движение толкова бързо, че никога после не успя да си спомни как то бе извършил, той стисна китката на непознатия, за да възпре ножа и мигновено се изправи.

Поли се събуди с вик:

— Нат!

Въпреки че нямаше време да мисли върху това, Девън свърза името с нещо изплувало в съзнанието му и разбра, че този беше мъжът, когото Поли бе познавала в Сан Франциско. Осъзнаването на това вля нов, още по-мощен прилив на енергия у Девън и нощният посетител се намери захвърлен срещу най-близката стена.

Все пак, битката далеч не беше приключила.

Нат измуча като вол и се хвърли към Девън, а на първите дрезгави лъчи дневна светлина в ръцете му проблесна острието на ножа.

Девън беше гол и все още малко бавен от удовлетворяването на страстите си през нощта и от съня. Все още не беше и напълно възстановен от почти фаталния инцидент в горите, а нападателят му беше силен. Въпреки всички тези факти не в негова полза, Девън дори за миг не допусна, че би могъл да загуби.

Той усети ножът да прорязва долната част на брадичката му точно в момента, преди да го запрати шумно на пода, нанасяйки остър удар малко под рамото на другия мъж. Незабавно след това, един юмрук се стовари мощно в слънчевия сплит на Девън и изкара рязко въздуха от дробовете му.

Болката го направи само още по-решителен.

Една маса се срути на пода и нещо се разби. Девън чу стъпки, затичани по вътрешното стълбище и тихичко възтържествува. Защото, каквото и да се случеше с него, Поли щеше да избяга; тя и детето щяха да бъдат в безопасност.

Ръцете на непознатия се стегнаха в обръч около гърлото на Девън, спирайки съвсем въздуха му и той усети в гърба му да се забиват парчета стъкло, когато се извъртя в опит да се освободи. Тъй като с това не успя, той стовари силно коляното си между бедрата на нападателя си. Копелето изрева от яростна болка, а Девън го сграбчи за ушите и блъсна здраво главата му в пода. Най-после, противникът на Девън се отпусна безсилен.

Секунда по-късно, Девън усети в гърба му да се опира студеното дуло на пушка и в гърдите му избухна вълна от безсилие, ярост и любов.

Поли не беше избягала в крайна сметка.

— Вдигни ръцете си над главата, Нат! — каза, а гласът й трепереше в тъмнината. — Кълна се, че ще те застрелям, ако не го направиш.

Измина миг преди Девън да успее да си поеме дъх.

— По дяволите, Поли — раздразнено изригна той, — това е моят гръб, дето пронизваш с това нещо, и бих предпочел просто да не натискаш спусъка, ако нямаш нищо против.

— Д-Девън?

Той се изправи и взе пушката от ръцете й и докато правеше това, усети разтрепераното й от шока тяло.

— Запали лампа — нежно каза той. — Тук е тъмно като в гроба на миньор.

Поли се подчини и когато Девън успя да я разгледа по-добре, сърцето му се смекчи. Косата й все още беше разбъркана от любовните им страсти по-рано и бе облякла една от ризите му, но само едно копче бе закопчано. Тя бе свела поглед към мъжа на пода, в ужас и облекчение.

— Мъртъв ли е?

Навсякъде наоколо бе посипано с натрошени парченца стъкло; в суматохата се бе разбила една малка китайска статуетка.

— Не — отвърна Девън, стъпвайки внимателно през стъклата, за да вдигне на ръце босоногата си съпруга и да я отнесе до леглото, където нямаше опасност да се пореже. — Ще го завържа и ще го отнеса в склада, а сутринта Бриг и аз ще решим какво да правим с него.

Поли докосна гърба на Девън и ръката й се изцапа с кръв. Тя пребледня.

— Ранен си. Може би трябва да извикам лекаря?

Девън се протегна за панталоните, чорапите и ботушите си.

— Няма да ходиш никъде — отговори той. — Просто остани на мястото си, г-жо Куейд, докато аз се погрижа за твоя обожател тук.

Той полуиздърпа, полуизбута Нат на крака, поведе го надолу по стълбите и го блъсна в склада. Намери здраво въже и върза ръцете му зад гърба.

— Имаш дяволско дясно кроше за един магазинер, — измърмори Нат.

Девън не отговори. Просто заключи вратата и се върна при жена си.

Поли се беше свила в средата на леглото и изглеждаше малка и ужасена, а Девън си каза мислено една благодарствена молитва за това, че се бе върнал в Куейдс Харбър именно сега.

— Това е той, мъжът, когото си познавала преди мен — каза той без злоба, оставяйки пушката в единия ъгъл на стаята.

Поли кратко кимна и потупа с една ръка дюшека до себе си.

— Ела тук, за да извадя стъклата от гърба ти.

Девън се подчини.

— Имаш ли още някакви чувства към него? — попита спокойно той. От тона му никой не би могъл да се досети колко важен бе отговорът за него.

— Разбира се, че имам, Девън — сряза го Поли, застанала на колене зад него и, доколкото можеше да прецени Девън, без да влага особено старание, когато измъкваше стъкълцата от тялото му. — Мразя го!

— Но някога си го обичала.

— Мислех, че го обичам — отвърна Поли, не толкова разгорещено вече. Но тогава бях просто едно празноглаво момиче. Не знаех какво е любовта, преди да срещна теб.

Девън замълча за момент. Той изпитваше силни чувства към Поли, не би се върнал в Куейдс Харбър в противен случай, но още не беше готов да й каже, че я обича. Във всеки случай не веднага.

— Ако това бебе, което носиш, е момче, ще искам да го наречем на брат ми.

Тя се спря за миг, положила ръце върху раменете му, после целуна тила му. Девън не беше много сигурен, но му се стори, че усети сълзите й да капват на рамото му.

— Бригъм е хубаво име — дрезгаво прошепна тя.

 

 

Лидия беше заета на дъската, пишеше задачите по аритметика, когато, сред безкрайния вой на вятъра, чу заплашителен, скърцащ звук. Точно в момента, в който покривът се разцепи и пропадна, тя се хвърли под тежкото си дъбово бюро и инстинктивно закри главата си е двете си ръце.

Когато вдигна поглед, сградата на училището беше пълна с клони и със свежия дъх на борова смола. И с дим.

Тя захапа долната си устна и се опита да запази спокойствие. Върху училището беше паднало дърво, това поне бе абсолютно очевидно, но освен няколкото драскотини, тя не беше пострадала. Не, заплахата сега представляваше огънят; беше се счупила лампата, а вероятно се бе преобърнала и печката.

Лидия се опита да изпълзи от скривалището си, но пречупените клони бяха прекалено гъсти; тя се намираше в капан.

Чу пращенето на пламъците и миризмата на дим се усили. Очите започнаха да я смъдят, а гърлото й се задави и тя притисна ръце към корема си, разтревожена за бебето там, вътре в нея. Което очакваше живот и обич.

Миглите и натежаха от сълзи.

— Бригъм — прошепна тя, удивена колко дребни и маловажни й изглеждаха разногласията им сега. Тя беше сгрешила, когато изискваше така упорито той да затвори локала Сетин Хемър, без значение какво би означавало това за бизнеса му; обаче можеше да си запази правото да му извие врата, ако посещаваше някога това място. А колкото до политическата им кавга, е, след като една разбита държава можеше отново да се обедини в съюз, положително двама души, които се обичаха, също биха могли.

Лидия сведе глава към свитите си колене. Странно, помисли си унила и отчаяна тя, колко бързо можеше човек да погледне нещата в перспектива, когато всички други възможности бяха отрязани.

 

 

Бригъм беше задрямал, но някакъв звук го пробуди внезапно и той скочи от стола си. Спусна се инстинктивно към прозореца и първата колеблива светлина на дъждовната зора, видя огромното дърво, което бе паднало върху училищната сграда и я бе превърнало в купчина трески.

Каза си, че Лидия няма да е вътре, не би могла да бъде вътре, че беше в безопасност в леглото си у дома, но докато си мислеше всичко това, вече бе изминал разстоянието до външната врата.

Той я отвори рязко, остави я зейнала зад себе си, когато се затича по алеята и прескочи оградата на двора. Сред клоните на падналото дърво се извиваха огнени езици и вече се простираха към срутените стени на сградата. Девън пристигна с брадва в ръка почти едновременно с Бригъм, а в нощта около тях бяха започнали да се появяват и други мъже.

Бригъм не обърна внимание на никого от тях. Тя беше там вътре. Проклета да е гордостта й на янки, Лидия беше вътре в това училище и ако вече не беше пронизана от някой от клоните на това огромно дърво, то тя положително щеше за изгори в пожара.

— Лидия! — изкрещя той, пробивайки си път към вековния, възлест ствол на падналата ела, опитваш се да се изкачи по керемидите на покрива само с помощта на двете си голи ръце. — Лидия!

Девън беше до него и му пъхаше брадвата в ръцете. Бригъм беше толкова разтревожен за положението на Лидия, че само леко му кимна.

— Вземи! — изкрещя Девън, надниквайки рева на издигащите се високо пламъци. Докато Бригъм разсичаше покрива с точните и ефикасни движения, присъщи на отчаяните, Девън остана до него, независимо от горещината и опасността и влагаше всичките си сили да разчиства дъските и клоните.

Нейният глас стигна до тях, приглушен и скъпоценен като звъна на църковния звънец в деня след Страшния съд.

— Бригъм? Знаех, че ще дойдеш да ме спасиш.

Бригъм беше прогизнал от пот и от сипещата влажна мъгла и всеки мускул на тялото му бе опънат до краен предел, но той продължаваше да нанася удари с брадвата. От гърлото му се изтръгна болезнен звук — отчасти вик, отчасти стон. Стори му се, че в този миг отново изкрещя името й, но не можеше да бъде сигурен дали го е направил.

Мъжете бяха образували верига и си подава кофи с вода нагоре към горящия покрив, а Девън и някои други се бореха с пламъците, когато Бригъм започна да се спуска надолу по гредите и острите клони.

— За бога, Лидия — изкрещя обзет от ужасен страх той, едва успяващ да си поеме дъх в дима — къде си?

— Тук Бригъм, под бюрото.

Закашляй, пробиваш си е мъка път през завесата от остри борови игли и гъсти клони, той намери бюрото, издърпа я оттам. Лицето й бе съвсем пребледняло на отблясъците на огъня, само изцапано на някои места със сажди и тя обви ръце около шията му с кратък вик.

Той я притисна до себе си за миг, после изкрещя:

— Дръж се за мен! Каквото и да се случи, не се пускай!

Тя кимна, а Бригъм започна опасното изкачване обратно през препятствията наоколо. Горещината беше адска, а пламъците свистяха, докато опустошаваха останките на сградата.

Девън чакаше на бързо разпадащия се покрив, въпреки че останалите вече бяха потърсили по-безопасно място на земята. Той пое Лидия от ръцете на Бригъм и заслиза с нея надолу по ствола на гигантското дърво. Бригъм ги последва само секунди преди огънят да избухне като факел и да обхване окончателно цялата сграда и дървото до нея.

На безопасно разстояние от целия този ад Девън леко положи Лидия върху влажната трева. Джоу Макколи коленичи от лявата й страна, Бригъм се хвърли на земята отдясно. Ръцете и лицето му бяха издраскани и обгорени, дрехите изпокъсани и той не можеше да вдиша достатъчно въздух, колкото и усилия да полагаха белите му дробове. Но нищо от това нямаше значение сега, защото Лидия лежеше твърде неподвижно, а очите й бяха затворени.

Джоу Макколи се наведе и долепи глава до гърдите й.

— Сърцето й още бие — каза той, изправяйки се, за да погледне Бригъм право в очите, — но тя не диша.

Паника обхвана Бригъм; той хвана отпуснатите рамене на Лидия и я надигна, така че устните й се допряха до неговите. Щом тя не можеше да си поеме въздух, той щеше да й даде от своя. Ако беше възможно, би й дал и силния, стабилен ритъм на сърцето си, също и кръвта, подхранваща живота в тялото му. Той би й дал, наистина, собствения си живот, за да я спаси.

Никой не проговори, когато Бригъм пое дълбоко въздух и го вдъхна у Лидия. Никой не се осмели да го докосне, въпреки че той разбираше, че всички считаха усилията му за напразни.

Сълзи се размесиха с капчиците пот по челото му; той я разтърси силно от безсилен гняв и отчаянието, после отново започна да й подава въздух. И през цялото време в съзнанието му безмълвно се нижеха молитви на надежда в отчаяние, преплитаха се, криволичеха, удвояваха се многократно.

— Не умирай — моля те, Лидия, не ме оставяй.

Накрая, Бригъм усети две силни ръце върху ритмично повдигащите му се рамене, чу гласа на Девън сред хаоса от бурни звуци на това трагично утро:

— Тя си отиде, Бриг. Пусни я вече.

Бригъм отхвърли назад глава и изкрещя към и небето, като ранено животно.

— Неееее! — А после, като Господ, вдъхващ живот на Адам, той отново притисна устните си до нейните.

Тогава започна да се сипе лек дъждец, като мъглява благословия и внезапно, като по чудо, Лидия се стегна в ръцете на Бригъм, после потръпна. Той се отдръпна, видя и да отваря очи, загледа я, когато опита да прошепне името му.

От множеството наоколо се надигна вълна от радостни възгласи, въпреки че по-късно Бригъм не можеше да си спомни дали някой от тях бе издал и най-слабия звук. Джоу Макколи разтърка очите си с пръсти и каза дрезгаво:

— Нека да не държим съпругата ти вън на дъжда, Бриг.

Бригъм я понесе към дома си, а хората от града ги последваха в светлината на ранното утро, докато той я притискаше толкова силно до гърдите си, че вече сам не би могъл да каже къде завършваше нейното тяло и откъде започваше неговото. Тя лежеше доверчиво в прегръдката му, все още в полусъзнание, облегнала глава на рамото му.

Когато Бригъм стигна до входната врата, някой изтича напред да я отвори пред него. Той понесе съпругата си през коридора, нагоре по стълбите, без да забави крачка, спря едва когато стигна до своята стая. Там я положи внимателно върху леглото.

Поли изпрати Девън да донесе леген с чиста вода, докато Джоу Макколи практично се зае да развързва обувките й. Бригъм му помагаше, безмълвно, почти без да усеща раните и изгарянията по собственото си тяло.

Лидия му се усмихна в полусънното си състояние.

— Ти беше прав, Бригъм — каза тя, докато той и докторът сваляха последните й дрехи, а Поли я зави с одеялото.

Бригъм направи свръхусилие да й отговори с нормален глас.

— Не може да бъде, янки. За какво съм бил прав?

Тя въздъхна.

— Не мога да си спомня добре, точно сега.

Той тихо се засмя, изненадан, че смехът му прозвуча по-скоро като хлип.

— Запомни това тогава, янки — обичам те. Чуваш ли ме? Обичам те и никога няма да ти позволя да го забравиш, никога. Няма да има повече разминавания, няма да живеем разделени. Разбрахме ли се?

Лидия навлажни пресъхналите си, изцапани със сажди устни.

— Да, г-н Куейд — сладко му отвърна тя, но Бригъм знаеше, че това нейно покорство нямаше да продължи дълго. — Напълно ми е ясно.

Джоу му подаде чаша вода и Бригъм нежно надигна главата й и допря ръба до устните й.

На вратата се почука и влезе Девън, натоварен с легена с чиста вода и няколко хавлии. Когато той отново излезе, Поли и докторът свалиха одеялото от Лидия и внимателно измиха тялото й и почистиха раните и изгарянията. Бригъм остана до нея през цялото време, хванал здраво едната й ръка и замислен за това, колко малко оставаше да я загуби.

Едва когато Лидия заспа, Бригъм позволи да се погрижат за собствените му рани, но независимо че чувстваше остро парещата болка, тя оставаше само в повърхността на съзнанието му. След като Поли и Джоу най-после ги оставиха сами в стаята, той легна до съпругата си и я взе в прегръдката на бинтованите си ръце.

— Не ме напускай.

Тя прошепна молбата си като въздишка, без да се събуди, когато устните му докоснаха челото и.

Сълзите на Бригъм запариха под клепачите му и чувствата, които го разтърсиха, бяха толкова мощни, че той потръпна под силата им. Притисна я още по-плътно.

— Тук съм — увери я нежно. — Винаги ще бъда тук.