Линда Милър
Съпругата янки (5)

5

Бригъм се обливаше в пот, докато работеше ритмично от своя край на триона. Въпреки всичките години, прекарани в такъв вид труд, мускулите в долната чист на корема му и ниско отзад на гърба, го боляха от неимоверното усилие, а плътта под загрубелите му длани гореше от продължителния натиск върху дръжката. Той стисна зъби и продължи да подава и изтегля триона, но мислите му не можеха така лесно да се подчинят на контрола, който налагаше над тялото си. Всеки път, когато свалеше гарда си дори за момент, те се връщаха веднага към образа на Лидия Маккуайър.

Той вече бе огледал добре женствената й фигура, която, според него имаше нужда от още малко закръгляне, както и меката й, блестяща коса, но го преследваха най-вече тъмновиолетовите й очи. Тези очи бяха видели много страдания, и под тях все още се забелязваха следи от тъмни кръгове, сенки от горчивите гледки. И все пак, в дълбините им той бе зърнал и готовността им да изразяват радост, както и почти езическата им способност да изгарят в силни страсти.

Бригъм разтърси глава. Само си въобразяваше, разбира се. Лидия беше корава и силна, а всички прищевки, поетичност и жар, естествени за характера на една жена, у нея бяха стъпкани от грозотата, която животът й бе поднесъл.

Ако у себе си въобще имаше здрав разум, тъжно и заключи той, би й подписал един банков чек, би я натоварил на следващия пощенски кораб на пристанището и просто би забравил, че е съществувала.

Той се усмихна и прокара ръка по челото си, за да изтрие потта, която се стичаше по веждите и пареше в очите му. После отново стисна здраво дръжката на триона и се върна към грациозния ритъм на работата си. Дело точно в стила на Девън — да доведе в къщи най-апетитната малка янки, раждала се някога в Нова Англия и да му я поднесе като една от ония сувенирни картички с тъпите си картинки отпред.

Партньорът му внезапно изкрещя, а Бригъм беше толкова разсеян, че едва успя да се отдръпне навреме от падащото дърво. То изсвистя във въздуха и се сгромоляса с трясък на земята така, че тя за момент потръпна под корковите му ботуши.

— По дяволите, Бриг! — кресна другият мъж, ръкомахайки ожесточено към дървото. — Това беше личният ми късметлийски трион, а ти го остави да падне, както си беше забит в дънера!

Бригъм отново изтри челото си. Искаше му се да съблече ризата и да работи гол до кръста, но беше опасно: клоните на поваляните дървета можеха да разпорят гърдите му така, сякаш го посичаше сабя.

— Престани да мърмориш и се опитай да го извадиш — сряза го набързо той.

Обаче не беше ядосан на Зед, а на самия себе си, защото бе нарушил едно от правилата си — един мъж никога не трябваше да мисли за уиски, храна и жени, когато работеше в гората. Подобна прищявка можеше да означава смъртта му, но не само неговата, а и на някой от останалите.

Зеб, кльощав млад южнокаролинец с избухлив характер на каубой, се запровира между щръкнали клони, за да търси триона си.

Бригъм му обърна гръб, само за да се намери лице в лице с нервния си счетоводител, Джак Харингтън, който явно бе изчакал да му се обърне внимание. Кръглите очила на момчето се бяха свлекли на носа му и той ги бутна нагоре с привично движение на средния пръст. Зад едното му ухо сгърчеше молив, а към гърдите си притискаше куп книжа така, сякаш бяха самото Свето Писание.

— За Бога, Харингтън! Не се промъквай така за мен! Ако държах в ръката си брадва, можех да те посека направо като някоя сребърна ела.

Харингтън потрепери в евтиния си, поръчан по пощата костюм и Бриг се запита за кой ли пореден път, защо този малък плъх не можеше да носи импрегнирани брезентови панталони, работни ботуши, тиранти и памучни ризи като всеки друг.

— Става въпрос за г-ца Лидия Маккуайър — каза той. — Г-жа Чилкоут ми каза, че жената е била наета като гувернантка, но аз никъде не намирам ваше писмено разпореждане за това.

Един подобен пропуск бе в състояние да държи Харисън буден нощем, както предполагаше Бриг, но все пак го изгледа снизходително.

— Това е, защото още не съм решил дали да наема г-ца Маккуайър на заплата, или да й купя билет за връщане до Сан Франциско. Ще ти кажа, когато реша.

Бригъм се обърна пак към дървото, което със Зеб току-що бяха отсекли. По целия му ствол вече пъплеха мъже, подобно на двуноги хлебарки и енергично режеха клоните, като си подвикваха, а някои пееха неприлични песни в нестроен хор. После закрачи надолу по склона към канцеларията си, а Харингтън се запрепъва до него.

— Ами, не знам, господине — продължи глупавия си брътвеж той. — На мен не ми харесват много такива висящи въпроси. Струва ми се, че трябва да се вземе решение и да се действа съгласно с него.

Бригъм въздъхна.

— Ще трябва да разговарям с дамата, преди да ти дам отговор — разумно заключи той.

— Тя не желае ли да остане?

Сърцето на Бригъм леко трепна.

— Не знам — отговори той, както винаги, прецизен. — Доколкото бих могъл да зная, докато с теб си говорим сега, тя вече може и да плува през залива, за да пресрещне следващия кораб, който да я отведе.

Харисън бързо премигна няколко пъти, приглади с ръка зализаната си коса и каза:

— О! Вие се шегувахте господине. Това беше много смешно. Много смешно, наистина.

Бригъм извъртя очи.

— Нямаш ли си по-добро занимание от това да ме тормозиш? — попита той. — Върви и намери тази Маккуайър сам и я питай дали иска да остане като компаньонка на дъщерите ми. Кажи й, че ще й плащам по един долар на седмица и ще й осигурявам храна и легло.

Счетоводителят кимна и се забърза пред него. Харингтън се чувстваше просто нещастен, ако си нямаше някоя криза, около които да си блъска главата — без значение била тя измислена или истинска — обаче вършеше работата си достатъчно добре, а това беше всичко, което засягаше Бригъм.

Щом достигна до скамейката, където държаха кофите с вода — наредени една до друга и винаги препълнени, което бе грижа на един съвсем отраснал китаец, който бе не по-висок от Мили — Бриг загреба един черпак, наведе глава и изля леденото му съдържание отзад на врата си. Изпсува набързо студа и после разтърси глава, при което навсякъде се разлетяха пръски, като от козината на току-що извадено от ваната куче.

Още му беше горещо и се чувстваше изморен до смърт. За пръв път от времето, когато Изабел бе поела по пътя към собственото си разрушаване, практически изпита желание да се върне в онази величествена къща, която бе построил с толкова вяра. Отиде до канцеларията си, грабна няколко от струпаните папки и се отправи към къщи.

Мили се люлееше на едното крило на портата на оградата, когато той стигна до края на пътеката и радостната изненада, която разцъфна на малкото й личице, го накара да се засрами от себе си. Както и тревогата в очите й, която много бързо измести радостта.

— Болен ли си, татко? Ранен ли е някой в планината?

От въпросите й го заболя и му се прииска да я грабне в прегръдките си, но дрехите му бяха и изцапани с борова смола, а и целият миришеше на пот.

— Не, дете — каза той, разрошвайки косата й докато вратата се извъртя със скърцане назад, понесла и самата нея, за да му направи път да мине.

Мили бързо скочи от „люлката“ си и забърза след него, той намали крачка, за да я остани да го настигне.

— Можем да отидем да ловим риба — каза тя с такава невероятна дързост, че Бригъм се спря насред крачка и се наведе, за да я погледне в лицето. — Слънцето няма да залезе още известно време и се обзалагам, че пъстървите ще кълват отлично.

Бригъм се усмихна. Искаше му се баня, питие и малко време насаме, за да подреди мислите си, но нямаше сили да изгаси пламъчето в умолително заблестелите очи на дъщеря му.

— Дали имаме въдици тук някъде? — попита той.

Тя чак се надигна на пръсти от възбуда и Бригъм си спомни за всичките случаи, когато си казваше, че бе достатъчно да осигурява просто пари за дъщерите си. Колко глупаво, каза си той, че бе се надявал дъщерите му да разберат колко ги обича само от факта, че им доставяше необходимата храна и подслон.

— Да! — извика тя. — Те са вън под навеса, а освен това зная откъде мога да изровя червеи!

Бригъм целуна леко детето по челото и се изправи на крака.

— Ти иди и намери това, което ще ни трябва, а аз ще се поизмия. После ще наловим един кош пъстърва за вечеря.

С индиански вик Мили се стрелна към задната част на къщата, като светкавица от синя басма, прорязала поляната, а Бригъм я последна с по-бавна крачка. Изобщо не бе му минавало през ума, че малко внимание от негова страна можеше да достави такава огромна радост на детето.

Стигайки до задната веранда, той влезе в празната кухня, напълни един голям леген от резервоара с топла вода, окачен до печката и се върна навън. Беше съблякъл ризата си и се обливаше съвсем старателно, когато усети нейното присъствие, застина и бавно обърна глава.

Лидия стоеше точно зад него, притихнала като сърна, с куп разпалки, притиснати до гърдите й и лице, обвито като в облак от разкошната й, медено златна и разрошена коса. Гърдите й се надигаха и спускаха от учестеното дишане, а бузите й бяха така порозовели, като че ли той я бе уловил в скандална поза.

Усети как сърцето му заблъска лудо в гърдите, сякаш се опитваше да излети оттам и някак да се слее с нейното. Разтърси глава, за да прогони налудничавите си мисли, плисна останалата вода в боровинковия храсталак и се пресегна за хавлията, която беше метнал на перилата до стъпалото пред входа.

Тя закрачи решително към верандата, стараейки се да мине колкото може по-далеч от него, но в крайна сметка цялото й усилие се оказа безрезултатно, защото нито той отстъпи встрани, нито пък кухненската врата. Лидия се поколеба отново, измери с очи разстоянието от Бригъм до вратата, после от вратата до Бригъм, след което тръгна към стъпалата.

Той изчака докато тя се приближи толкова, че би могъл да я докосне само ако си поемеше дълбоко въздух, после отстъпи назад, за да я пусне да мине. Усети как полите й се докоснаха до бедрото му, независимо от дебелата материя на панталона му, и допира й предизвика гореща вълна, която се разля по слабините му. Във въздуха след нея остана ароматът на марсилски сапун и борова смола и Бригъм внезапно бе обхванат от такова желание, че челото му се обля от нови капчици пот.

След известно усилие над волята си, Бригъм влезе в къщата. За негово разочарование, но същевременно и облекчение, Лидия не се виждаше никъде. Изкачи се по задното стълбище, мина по коридора до спалнята си и взе една чиста риза. Когато се върна на задната веранда, Мили търпеливо го чакаше с дълъг дървен прът във всяка ръка, докато Шарлот стоеше малко встрани и наблюдаваше.

Бригъм подсвирна и потегли към езерото високо горе на хълма, зад старото бунгало и индианското гробище.

— Ела и ти, ако искаш. Шарлот — почти небрежно каза той и Шарлот моментално го последва, въпреки че брадичката й си остана вирната и не предложи никакъв коментар по събитието.

Когато стигнаха до брега на езерото, Мили се втурна да вади червеи, а Шарлот и Бригъм седнаха един до друг на тревата. Бригъм се зае да проверява дали всички въдички бяха вързани правилно, а Шарлот започна да сплита венец от орлови нокти.

— Ще се ожениш ли за г-ца Маккуайър? — попита след известно време тя, но без да го поглежда.

Бригъм се усмихна в себе си, но се постара това да не проличи в гласа му:

— Не, Шарлот, мисля, че не.

Момичето въздъхна и продължи заниманието си, мръщейки се замислено, докато работеше.

— Няма да е подходяща, — заяви тя. — Г-ца Маккуайър е била медицинска сестра по време на войната и е виждала голи мъже.

Този път Бригъм не можа да се сдържи и се изсмя:

— И това я прави неподходяща? — попита той, остави въдиците и се излегна на тревата, като подложи ръце под главата си.

Шарлот го изгледа с топлите си кафяви очи.

— Разбира се, че да, татко — каза тя, като произнасяше отчетливо думите, сякаш той или бе изгубил слуха си, или пък разума си през часовете след закуска. — Нито една добре възпитана жена не е виждала някога мъже без дрехите им!

Той се надигна на лакът.

— Донякъде, Шарлот, се радвам, че държиш точно на това мнение. Обаче има и изключения, а да се грижиш за болните и ранените е едно от тях. Едва ли може да се очаква г-ца Маккуайър да лекува само рани, които не са покрити от дрехите.

Високите, красиво оформени скули на Шарлот пламнаха и тя отмести поглед. Бригъм още веднъж укори в себе си Изабел, че си бе позволила да се предаде и да изостави така дъщерите си. Имаше някои въпроси, които той просто не знаеше как да обсъжда с тях.

— Г-ца Маккуайър ти харесва, нали?

Бригъм въздъхна, припомняйки си начинът, по който бе реагирал, когато Лидия бе минала край него на път за кухнята неотдавна.

— Мисля, че тя е твърдоглава малка тиранка, която цени високо собствените си виждания — честно отговори той. След което тъжно се усмихна: — Да, Шарлот, тя ми харесва.

Шарлот беше приключила с венеца си от цветя и сега го постави като корона на главата си.

— Е, аз реших да се държа на разстояние — каза тя, като направи физиономия, щом видя Мили, връщаща се на бегом при тях с пълна шепа гърчещи се розови и кафяви червеи. — Готова съм да се обзаложа, че г-ца Маккуайър ще реши, че голите мъже й липсват и ще се върне право там, където е войната.

— Войната свърши, Шарлот — отвърна Бригъм и се засмя, когато по-малката му дъщеря му протегна шепата си точно пред лицето му. Избра си един дебел червей и го закачи на въдицата. — А всички голи мъже вече са си облекли дрехите и са се прибрали в къщи.

Сивите очи на Мили се ококориха:

— Какви голи мъже?

Бригъм избухна в смях, изправи се на крака и хвърли въдицата в спокойните води на захранваното от потока езерце.

— Няма значение, — отвърна той.

Шарлот се просна по гръб с драматична въздишка и извика:

— О, живот, живот! Ти си агония от най-невъзможния сорт!

Мили въпросително изгледа сестра си, след като хвърли собствената си въдица до тази на баща си:

— О, Шарлот, Шарлот! — парира тя с висок, подигравателен глас. — Ти си тъпа като дънер!

— Достатъчно! — строго се намеси Бригъм, когато Шарлот скочи, готова да защити честта си, а Мили нададе писък на престорен ужас: — Ще ни изплашиш рибата!

Стана така, че след час и половина се върнаха в къщи с толкова прясна пъстърва, че щеше да стигне за една добра вечеря. Мили подскачаше от възбуда, бузите й бяха опърлени от слънцето и косата съвсем разбъркана, а Шарлот бе потънала в една от ролите, в които непрекъснато се превъплъщаваше. Изстрадалото сърце на Бригъм се чувстваше така, сякаш бе потопено за миг в светлина.

 

 

Вечерта си организираха истинско рибено пиршество, независимо че Джейк Фийни беше приготвил свинско печено и никой не се отказа от порцията си — с изключение на Поли, която бе бледа и разсеяна. Лидия забеляза как Девън непрекъснато поглеждаше партньорката си с тревога и изпита силно съжаление към двамата. Г-жа Чилкоут остана в стаята си, което обясни с киселини и стомаха, а Мили не спря да бърбори. Шарлот явно копнееше до болка по нещо, но то не се отразяваше на апетита й, а около Бригъм цареше някакъв покой, доволство и добро настроение, които тя не бе забелязала преди.

Сега, разбира се, той беше облечен с риза, но в съзнанието си Лидия все още го виждаше полугол в задния двор, енергично плискащ мускулестите си гърди с вода. Да, в живота си беше виждала много оголени, космати мъжки гърди, но гледката никога не бе й се отразявала по този начин.

Беше й се приискало да положи длани на тези грациозни, ясно очертани мускули, да почувства как се движат под пръстите й…

В този момент вълна от смущение заля Лидия и тя затвори очи, безсилна пред атаката й, усети нажежено пулсиране в бузите си. Когато отново ги отвори, Бригъм я наблюдаваше — със спокойно лице, но странно развеселен поглед.

Може би четеше мислите й? — бързо съобрази Лидия, но това беше невъзможно. Нямаше човек, способен наистина да чете мислите на другите.

Тя протегна ръка към купата със салатено цвекло и си сипа втора порция. Лъжицата за сервиране изтрака по чинията, когато я поставяше обратно, а погледът на Бригъм се задържа, като че ли точно върху трапчинката в основата на шията й, която, естествено, беше скрита под материята на роклята й.

Тъй като Лидия имаше навика да атакува, когато се наложеше да се защитава, тя заговори с ясен глас, насочвайки думите си към Бригъм:

— Бих желала да разговарям насаме с вас след вечеря, г-н Куейд.

Той се усмихна, все още развеселен и Лидия се запита какво толкова у нея предизвикваше веселото му настроение.

— Както обичате, г-це Маккуайър — отговори той.

Погледът на Поли буквално се плъзна през масата, за да се спре на Лидия. Лицето й беше пребледняло от страх — явно си беше помислила, че Лидия имаш намерение да предаде доверието й, като разкаже на Бригъм. Едва забележимото поклащане на главата на Лидия трябваше да й послужи за успокоение.

Когато вечерята свърши, Лидия стана и почисти масата пред себе си. Вратите на кабинета бяха отворени, когато тя приближи, а Бригъм стоеше до камината с крак, опрян на металната й решетка и наблюдаваше съсредоточено пламъците така, сякаш те разказваха много интересна история.

Лидия скръсти ръце и се спря с леко разтворени крака, защото около този мъж имаше нещо, което я караше да изтръпва от слабост точно тогава, кога най-много се нуждаеше от силата си.

— Аз ще искам от вас заплата шест долара месечно, вместо четирите, които ми предложихте чрез г-н Харингтън — обяви тя, — и трябва да построите училище. Разбира се, няма причина същата постройка да не може да служи едновременно за църква и обществена зала.

Бригъм бавно обърна глава, за да я погледне и тя се намери в по-неизгодна позиция, защото отблясъците от огъня играеха по лицето му и прикриваха изражението му.

— Искате цяла сграда само за две деца.

Лидия се опита да изпрани още повече тялото си.

— Да, г-н Куейд — търпеливо каза тя, но с остро усещане за леко треперещия си глас. — Принципът е почти същият като този, да окачите къщичка за птици в градината си. В началото начинанието може да изглежда безплодно, но след време се появява първата птичка, после следващата. Скоро навсякъде се изпълва с лястовички, сипки или червеношийки. — Тя спря и широко разтвори ръце, докато обобщаваше мисълта си. — Ако осигурите място за деца, г-н Куейд, вие ще осигурите място за семейства.

Той скръсти ръце и се обърна към нея, подпрял едното си мощно рамо на лавицата над камината.

— Аз построих шест хубави къщи с изглед към залива изтъкна той — а те още стоят празни. Имате ли теория, с която да обясните и това?

Лидия въздъхна.

— Ще имате нужда от тях, ще ви трябват и още, стига да оформите сърцето на града. Ще го постигнете, като построите една обществена зала.

Бригъм замълча замислен. Един-два пъти потърка брадичката си с пръстите на дясната ръка.

— Шест долара на месец е твърде много — след доста време каза той. — Откъде знаете, че ще заслужите такава заплата?

Тя продължи да отстоява своето:

— Вие вероятно плащате толкова или повече на мъжете, които се грижат за воловете и мулетата ви горе в лагерите на работниците в планината. Грижата за дъщерите ви по-малко важна ли е?

Той не сваляше поглед от очите й, почти изумен от невероятната й дързост, после тихо се засмя:

— Пет долара и петдесет цента. Дъщерите ми положително са по-важни от добитъка, но и се контролират по-лесно. Поне в повечето случаи.

Сделката прозвуча приемливо за Лидия. В крайна сметка, в началото й бяха предложени четири долара, а сега щеше да получава пет и половина.

— А сградата — настоя тя.

— Ще имате обществената си зала до есента — склони той.

Лидия се усмихна.

— Добре. Ще ни трябва точно тогава. А междувременно, Шарлот, Мили и аз ще изследваме горите и ще свържем откритията си с науката.

Бригъм свали крака си от решетката на камината.

— Наука, повтори малко намусен той. — Научете дъщерите ми да бродират красиво, г-це Маккуайър. Научете ги да готвят. Това са неща, които те ще трябва да знаят.

Търпението на Лидия вече се беше изчерпило, само момент преди това тя триумфираше от победата си.

— Струва ми се, г-н Куейд, — монотонно каза тя — че съществуват известен брой неща, които вие ще трябва да научите. Светът се променя. Жените искат ново място в този свят и те ще го получат.

Той наведе главата си толкова близо до нейната, че челата им почти се докосваха и тя отново усети онази странна, примитивна нужда, която прониза тялото й, накара главата й да се замае и коленете й да омекнат така, сякаш бяха направени от гума.

— Толкова ли сте сигурна, че знаете какво искат жените? — бавно, тихо и предизвикателно произнесе той, след което внезапно, без каквото и да е предупреждение я целуна.

Беше й се случвало неведнъж преди, някой войник, благодарен за грижите й и въобразил си, че е влюбен в нея, да я целуне сковано и несръчно за сбогом, но никога с целувка като тази. Контактът с него сам по себе си беше насилствен и все пак, тя усет устните на Бригъм меки като кадифе върху своите, и настойчиви, като аромат на люляци в лятна нощ. Обхванал главата й отзад с ръка, с нежни и умели движения на устните си, той я накара да се подчини и да разтвори своите. Нахлуването на езика му бе едновременно буйно и сладко и нейният собствен се втурна да го посрещне, да се вплете в предложената битка, да го приветства, да се подчини. Гърдите й бяха притиснати плътно до неговите, дъхът и болезнено бе спрял в гърлото, а той продължаваше да я целува. Не спираше да я завладява.

Когато Бригъм най-после се отдръпна, тя щеше да се свлече безсилна до него — чувстваше се така замаяна и безплътна — но той здраво стисна раменете й и я задържа на крака. После, за един безкраен, силно смущаваш момент, тя не можеше да откъсне очите си от неговите, опиянена и напълно объркана.

Той леко докосна с показалеца си треперещите й устни и разби магията с тихия си смях:

— Лека нощ г-це Лидия Маккуайър. Приятни сънища!

В думите му имаше лека арогантност, твърде смътна, за да я приеме като предизвикателство, но въпреки това, Лидия се разтревожи. Искаше й се да повярва, че позволявайки на г-н Куейд да я целуне по този начин, не означаваше, че му е дала основание да го направи пак.

„Позволявайки“? — помисли си тя, когато се обърна, залитайки, за да излезе от тази стая, да се махне от обсега на въздействието на Бригъм. Тя не само че бе позволила на г-н Куейд една недопустима волност, но Господ да й е на помощ, бе искала още! Пулсиращите горещи вълни, които той бе предизвикал у нея, още не бяха се укротили.

Все още погълната от мислите си, Лидия се сепна, когато, влизайки няколко минути по-късно в спалнята си видя Поли, изправена до камината.

— Каза ли на Бригъм за мен? — попита тя и думите и прозвучаха отчаяно, но и малко сърдито.

— Не — въздъхна Лидия. — И нямам подобно намерение. Но ти не можеш да пазиш такова нещо в тайна, Поли. Трябва да отидеш при Девън и да му разкажеш истината — сега.

— Това ще го вбеси.

— Изобщо не се съмнявам. Но Девън не е неразумен човек. Ако му дадеш време да обмисли нещата, той вероятно ще те разбере.

— Вероятно — думата прозвуча тъжно, безнадеждно. Поли тежко се отпусна в един от столовете до камината. — Татко винаги ми казваше, че някой ден ще платя за греховете си и изглежда е бил прав. Той проповядваше Евангелието и твърдеше, че знае Божието мнение за всичко, като се започне от звездите и планетите, та се стигне до вратовръзките на президента Линкълн.

Лидия седна на раклата до леглото, все още малко объркана от целувката, която току-що бяха преживяли с Бригъм и се опита да съсредоточи мислите си върху настоящия момент.

— Аз обичах татко — продължи със спомените си Поли, загледана в танца на ниските пламъци на огъня в камината на Лидия. — О, той в повечето случаи се държеше кисело като индианец със зъбобол, такъв си беше, но аз бях готова да направя почти всичко, за да заслужа един ласкав поглед от него.

Лидия търпеливо изчакваше.

— Израснах в Канзас, щата на индианците — продължи Поли. Имахме една отдалечена отвсякъде къща и малко добитък и когато татко яхваше мулето си, за да се отправи на някоя от проповедническите си обиколки, аз трябваше да оставам там сама. Казвах на татко, че тогава могат да дойдат лоши индианци, или избягали от закона престъпници, но той вечно ми отвръщаше, че Бог ще ме пази. — Тя направи кратка пауза. — Вместо това, Бог ми изпрати Нат Малахи.

Лидия се увлече от разказа й, представяйки си самотната къща, бродещият наоколо добитък и особено силните, изпълнени с фантазия страхове на едно младо момиче.

— Мъжът, който ти помогна да измамиш Девън — каза, без да обвинява тя.

— Да — отговори Поли и разсеяно кимна. Изглеждаше почти забравила за присъствието на Лидия, когато продължи: — казах на Нат, че не може да остане, че няма да е удобно, защото татко го нима, а той ми отвърна, че видял половин дузина индианци точно зад съседния хълм и че ще ми трябва някой да ме закриля.

— Нат умее да използва една от ония злонамерени; усмивки, които изкушават жените към порочни мисли, въпреки че не е така хубав, както моят Девън. Докато измине една седмица, той ме беше накарал да повярвам, че го обичам и че няма да мога да продължа да живея без него.

— Той ме съблазни сред тревата на прерията, където завивка ни беше само небето и след първия път на мен започнаха да ми харесват нещата, които вършеше с тялото ми, начинът, по който ме докосваше. Започнах да го желая, да изпитвам нужда от това.

— После татко се върна от обиколката си, на старото муле, което беше лошо и инато като самия него и ме хвана, когато бях с Нат. Нарече ме развратница и каза, че никога повече няма да иска да погледне жена като мен.

— На следващия ден, заминах с Нат. — Очите на Поли заблестяха от сълзи и тя замълча. След дълго време разказа края на историята си: — Нат не е добър човек, но в леглото може да обича една жена, докато тя изпадне в транс и е готова да направи почти всичко, което той поиска от нея. Когато възникна вероятността да получи повиквателна за войските на Съюза, той купи два билета за Сан Франциско и заминахме за там. Намери си работа на доковете, но това му омръзна твърде скоро. После ни се стори като песен — точно толкова лесно и безболезнено като начин да се правят пари — когато двамата започнахме да мамим миньори, моряци и всякакви други, карайки ги да вярват, че са се оженили за мен. А сега бих дала всичко, за да върна времето назад и да променя живота си.

Лидия преглътна.

— Ти и г-н Малахи женени ли сте? — попита тя, страхувайки се за най-лошото.

Девън можеше и да съумее да преживее факта, че всъщност се беше оказал ерген, а не съпруг, но двубрачието можеше да се окаже повече, отколкото би могъл да понесе.

Поли се изсмя тихо и горчиво.

— Не, слава Богу! А като си спомня как само молих този мъж за брачната халка!

Лидия затвори за миг очи, но облекчението й почти веднага бе изместено на заден план от горчива логика:

— Нат ще дойде ли тук да те търси?

— Беше пиян, когато отидох да му разкажа за Девън — отговори Поли. — Не съм убедена, че ме е чул.

— А ако допуснем, че е чул? — настоя Лидия. — Да допуснем, че пристигне тук, в Куейдс Харбър и те намери. Представи си какво би причинило това на Девън!

Поли покри лицето си с ръце.

— Може да се стигне дори до насилие — продължи Лидия. — Помисли как би се почувствала ти, Поли, ако нещо се случи на Девън. Помисли си колко ще съжаляваш, че не си го предупредила за Нат.

Поли бавно отпусна ръцете си в скута и кимна:

— Права си. По-добре да видя как Девън ми обръща гръб с омраза, отколкото да допусна да му се случи нещо лошо. А Пат може да бъде зъл като баща ми, стига да реши. — Тя се изправи вдървено от стола си и тъжно кача: — Аз не съм лош човек, Лидия. Двете с теб бихме могли да бъдем добри приятелки.

Лидия докосна ръката й.

— Все още можем да бъдем приятелки, — каза тя. — Ще видиш.

Поли отново кимна и напусна стаята. Лидия съблече роклята и фустата си и седна до огъня да почете. От време на време от долния край ни коридора се дочуваха спорещи гласове, на мъж и жена, но нямаше повишен тон и крясъци. Тъкмо беше започнала да се надява, че Девън е изслушал разказа на Поли и е могъл да я разбере, когато една недалечна врата се затръшна с оглушителен трясък.

Когато Лидия надникна в коридора, неспособна да се спре, без да провери, видя огромния гръб на Девън, понесен като вихър към централното стълбище. Самото положение на раменете му беше достатъчно доказателство за това, че душата на този кротък мъж бушуваше от ярост, която той едва успяваше да въздържи.