Линда Милър
Съпругата янки (22)

22

Един лист хартия прелетя край Лидия като хвърчило, докато вървеше забързана след момчето на Холмез и тя притисна с две ръце полите си, за да не ги подеме засилващият се с всяка минута вятър. Небето над тях бе придобило застрашителен сив цвят пристанището стенеше неспокойно в очакване на някакво монументално събитие, а дърветата в гората, които извиваха клони над града като гигантска защитна ръка, се люлееха тревожно.

Когато Лидия и придружителят й се втурнаха в къщата на Холмез, тя ги посрещна чиста и подредена, сякаш обитателите й нарочно се бяха подготвили за гости. От всички страни на малкия преден салон бяха подредени матраци, върху които спяха децата, наред с малкото на брой окаяни вещи на семейството. Г-жа Холмез лежеше и стенеше върху напълнения със слама дюшек в малката спалня отвъд, а Джоу вече беше при нея.

Ръкавите на ризата му бяха навити високо над лактите, а мускулестите му ръце още блестяха от енергичното миене на доктора. Докато го гледаше, Лидия усети как сърцето й се сви, пожелавайки си отново да бе се влюбила в Джоу, вместо в Бригъм. Тя разбираше този човек, независимо че през войната бяха попаднали във вражески армии и знаеше, че между нея и него имаше много общи неща.

Тя отиде в кухнята, без да каже нито дума, грабна една кофа и забърза към помпата в задния двор. След като напълни големия чайник и го сложи да се стопли на печката, изми ръцете си в малкото останала вода, която Джоу не беше използвал и се върна бързо в спалнята.

Децата се бяха наредили от долната страна на леглото на родителите си, малките им ръчички стискаха здраво металната рамка, а очите им гледаха широко разтворени, изплашени и тревожни от опасността, в които чувстваха, че се намира майка им.

— Вървете на училище — каза им Лидия тихо, но твърдо. — Кажете на Шарлот да работи над географията си. Мили трябва да упражнява таблиците за умножение, като обърне особено внимание на произведенията със седем, Фродин да се занимава с азбуката си, а всеки от вас да чете от буквара си. И гледайте деня, да мине тихо и спокойно, независимо че аз няма да съм с вас.

Децата си отдъхнаха с видимо облекчение и като изгледаха съчувствено майка си, се втурнаха да изпълняват нарежданията на Лидия. Останаха само Ханс, който и без това имаше пълното право да остане, но не би могъл да допринесе с каквато и да било.

— Иди в голямата къща и кажи на Джейк Фийни, че ти трябват всички тенджери и чайници, които двамата с него можете да носите, както и няколко чисти чаршафи, — каза Лидия на г-н Холмез.

Магна прекъсна разговора със сърцераздирателен писък, при което Ханс изгледа недоволно Джоу.

— Никой мъж няма право да пипа жена ми по този начин — каза Ханс.

— Той е лекар — възрази Лидия, избутвайки едрия мъж към вратата.

Ханс обаче не се успокояваше и загрубялото му лице съвсем се бе зачервило.

— На Магна никога преди не са й трябвали доктори. Стига й една жена да помага.

Лидия хвърли поглед към Джоу, който преглеждаше Магна, без да обръща внимание на Ханс, но положително чуваше забележките му.

— Не и този път — тихо отговори Лидия. — Магна е в беда, Ханс. Тя може да умре, а също и детето. Ти не трябва да пречиш на доктора и на мен. Сега иди и изпълни това, което ти казах. Моля те.

Едрият мъж продължи да се колебае до вратата. Вперил поглед в жена си, гърчеща се и изгаряща от треска на леглото и Лидия едва се сдържа да не изкрещи от раздразнение. Тя разбра сега, че Ханс не се тревожеше за здравето на Магна, а за честта й, което при дадените обстоятелства беше просто отвратително.

Джоу вдигна очи от страдащата си пациентка и спокойно ги спря на лицето на Ханс. Не каза нищо. Но въпреки това, предупреждението му се оказа достатъчно ясно.

Ханс се обърна и излезе от стаята.

— Ще трябва да извадим бебето — каза Джоу на Лидия и отмахна кичура овлажнила коса от челото на Магна. — Бедното малко създание нима да се справи, без да му помогнем.

Лидия затвори за миг очи и въздъхна дълбоко.

— Добре. Има ли етер?

— В чантата ми — отвърна Джоу. — Постой при г-жа Холмез, докато аз се измия отново, моля те.

Лидия знаеше, че „моля“ бе само формалност. Тя вече се бе приближила до леглото и бе взела между дланите си загрубялата от работа ръка на г-жа Холмез.

— Болките скоро ще престанат — каза тя на изпадналата почти в безсъзнание жена, надявайки се обещанието й да не се окажеше лъжа.

— Моето детенце — изхлипа Магна. — Моля ви, не давайте на моето детенце да умре!

Лидия възпря сълзите, които пареха пол клепачите й — сега не беше време да се плаче.

— Ще направим всичко, което можем — каза тя.

Джоу се върна с чайника с гореща вода, напълни легена, поставен върху охлузения шкаф и се изми отново е острия си жълт сапун, от който стаята се изпълни с миризмата на дезинфекциращо средство. После извади парче нагъната марля от чантата си и я постави върху възглавницата на Магна. След това подаде на Лидия една кафява бутилка.

— Подавала ли си някога етер преди? — попита той.

В съзнанието на Лидия отново изплуваха ужасяващите картини от оная далечна болнична палатка по време на Гражданската война.

— Когато имахме запаси, да — отговори тя и издърпа внимателно тапата на бутилката. През повечето време сестрите и лекарите трябваше да се справят без медикаментите, от които имаха нужда; конфликтът между Севера и Юга се бе оказал много по-дълъг и много по-брутален от прогнозите и на най-песимистично настроените гадатели.

Лидия насочи вниманието си към Магна, напои леко марлята и я положи върху устата и носа на пациентката. Джоу междувременно бе махнал завивките и бе вдигнал нощницата й до кръста. Издутият й корем се мърдаше от живота вътре в него, който бореше да се роди.

Моля те, отправи безмълвна молитва Лидия. Когато се грижеше за пациент, тя никога не си позволяваше да моли Бога за нещо по-конкретно; според нейните разбирания, Бог сам знаеше кой би трябвало да живее и кой да умре.

Когато Магна започна да вдишва етера и да се отпуска, Джоу почисти стомаха й със спиртен разтвор и извади един скалпел от чантата си. Лидия кимна одобрително, когато той дезинфекцира скалпела.

До времето, когато Ханс се върна с поръчаните му съдове и чаршафи, Лидия бе приключила с упояването на пациентката с етер и бе сменила прогизналите от кръв одеяла на леглото с чисти.

На рамката на вратата се появи фигура, която изпълни цялото пространство и Лидия въздъхна от облекчение, когато фигурата се оказа Бригъм, а не Ханс.

Джоу започна с разреза, след като хвърли бегъл поглед към посетителя.

— За Бога, дръж щастливия съпруг далеч оттук, докато свършим — спокойно каза той.

Бригъм кимна, задържа погледа си за миг върху Лидия, после се обърна и излезе от стаята.

Лидия поднесе към носа на Магна нова марля е етер. Въздухът в стаята беше напоен с тежката, задушаваща миризма на кръв и тя се олюля леко замаяна, но продължи работата си.

Джоу приключи външния разрез и започна с вътрешния, като работеше с точни и умели движения.

— Как е дишането й? — попита той.

— Равномерно и малко плитко — докладва Лидия.

Тя чуваше как Бригъм говореше спокойно на Ханс в другата стая, а звукът от гласа му бе придружаван от тракането на съдовете, пълнени и поставяни върху печката. Самата близост на съпруга й, независимо от разногласията помежду им, действаше успокоително на Лидия.

Джоу пъхна ръка в корема на Магна и издърпа малкото, синкаво на цвят бебе, покрито с кръв и прахообразно лепкаво вещество.

— Здравей, бебчо! — каза тихо той, почиствайки мъничката уста с пръста си.

Момиченцето издаде слаб, мяукащ звук, подобно на новородено коте и Лидия затаи дъх. Миг по-късно детето заплака.

Джоу завърза и отряза пъпната връв, после предаде бебето на грижите на Лидия и извика на Бригъм да донесе гореща вола и чисти чаршафи.

Бригъм се появи незабавно с поръчаните неща, но когато погледна към Магна, лицето му стана съвсем бяло под силния слънчев загар и Лидия наистина помисли, че щеше да го види да се свлича в безсъзнание на земята. Той обаче успя да се овладее и напусна стаята без думи.

Докато Лидия щастливо къпеше и повиваше бебето — момиченце на Холмез, Джоу бързо затвори разрезите на Магна с чисти, фини шевове. Тя занесе бебето в кухнята, където Ханс нетърпеливо чакаше. За нейно разочарование, Бригъм не се виждаше наоколо.

— Бих искала да ти представя една много красива млада дама — каза Лидия и повдигна внимателно одеялото, за да може Ханс да види лицето на бебето. — Това е дъщеря ти, г-н Холмез.

Грубите черти на Ханс се разнежиха, докато наблюдаваше детето си.

— А Магна? — попита той с прегракнал глас.

— Тя оживя — каза Лидия предпазливо, защото знаеше прекрасно колко много неща можеха да не станат както трябва в следващите няколко часа. — Но знаеш ли, тя ще има нужда от специални грижи, защото се наложи да извадим бебето по оперативен път.

Ханс изгледа разярено Лидия:

— Какво?

Джоу излезе от малката спалня и се изправи на вратата в опръсканите си с кръв дрехи. С няколко точни, подбрани по същество думи, той обясни какво точно е било извършено и по какви причини.

Лидия доста се изненада, но в крайна сметка Ханс се успокои, въпреки че беше много по-едър и силен от Джоу Макколи. Той седна на направения от подръчни материали стол и протегна огромните си ръце.

— Аз ще държа бебето. Вие се погрижете за Магна, моля.

Лидия му подаде бебето и вдигна поглед към Джоу, който й кимна едва забележимо.

Връщайки се в спалнята, Лидия внимателно изми все още изпадналата в безсъзнание жена и застла леглото с чистите чаршафи, донесени от Бригъм. Споменът за пребледнялото му, шокирано лице не я напускаше дори за момент.

Ханс влезе, положи нежно бебето в ръцете на Лидия, наведе се и целуна Магна по челото. Лидия му прости за първоначалното му нежелание да позволи на лекаря да прегледа съпругата му и да присъства на раждането.

— Това бебе ще го задържим — прошепна той на Магна.

Гърлото на Лидия болезнено се сви. Тя знаеше, че семейство Холмез бяха загубили няколко бебета в последните години. Тя притисна заспалото дете до гърдите си, опитвайки се да му влее частица от собствената си сила.

Джоу се появи на вратата, където по-рано беше стоял Бригъм и въпреки че изглеждаше много изморен, от него струеше и видимо задоволство от добре свършената работа.

— Ще изпратя Фродин да се грижи за г-жа Холмез и бебето, а ти по-добре иди да си починеш.

Лидия въздъхна. Видът й вероятно бе ужасен, защото не бе спала предната нощ, а асистирането при това раждане бе физическо и морално изпитание. Тя кимна.

— Да, докторе — каза тихо и леко се усмихна.

Той я изгледа за момент, после се обърна и замина.

След около петнадесет минути пристигна Фродин, зачервена и явно силно възбудена. Тъмните й очи искряха, когато показа на Лидия плочката си, на която внимателно, с главни букви, бе изписала името „ЕТА“.

— Това е новото ми име — прошепна трескаво тя, остави плочката и протегна ръце за бебето. — От сега нататък аз съм Ета, Фродин изчезва завинаги.

Лидия се усмихна:

— Добре, да бъде Ета.

Тъй като скоро стана ясно, че Джоу беше дал подробни инструкции на Ета, Лидия бавно и изморено се върна в къщата си, съблече дрехите си в спалнята, изми се, облече нощница, пъхна се в леглото и заспа веднага.

 

 

Поли стоеше на верандата пред смесения магазин с развявани от влажния вятър коси и наблюдаваше неподвижно пощенския кораб, който навлизаше в пристанището.

Видя как спуснаха трапа и по него на кея стъпиха двама мъже в груби работни дрехи и с преметнати през рамо брезентови сакове. Носеха шапки, така че Поли не можеше да различи чертите на лицата им, но това нямаше значение. Никой от двамата нямаше фигурата на Девън. Тя се обърна, избърса ръце в престилката си и влезе в магазина.

Търговията й бе започнала да се разраства. Поли бе успяла да се снабди с мелничка за кафе, имаше запаси от сирене, книги, и памучни платове, както и много други стоки за продаване и с всяко иззвъняване на звънчето на модерния касов апарат надеждата й нарастваше. Дори ако Девън не се върнеше никога — а Поли се молеше да се върне — тя сътворяваше едно добро бъдеще за себе си и за детето.

Скрита от чужди погледи в магазина си, тя застана до щанда и се обърна с гръб към вратата, като се престори на заета с разглеждането на кутиите с бисквити, боб, миди и какво ли не още, като често се налагаше да повдига края на престилката си, за да избърше сълзите. Вятърът виеше все по-застрашително край яките дървени стени на още небоядисаната сграда и скоро по покрива забарабаниха първите капки дъжд.

Поли се овладя, отиде до кръглата печка в ъгъла и добави една цепеница в замиращия огън. Беше студено, а бе обхваната и от някаква неясна тревога.

Когато в магазина буйно се втурнаха две заливащи се от смях и кипящи от енергия фигурки, настроението й значително се повиши. От Шарлот и Мили се стичаше вода, когато затвориха вратата и се спряха почти до прага.

— Какво, по дяволите, правите вие двете в това ужасно време? — попита строго Поли. — Елате тук и застанете веднага до печката, преди да сте замръзнали до смърт!

Дъщерите на Бригъм се подчиниха, защото косите, роклите и чорапите им бяха съвсем мокри.

— Татко каза, че можем да си купим по една ментова близалка — обяви Мили и пъхна ръка в джоба си, за да извади оттам двете медни монети.

Поли се усмихна. Тя обичаше тези деца не по-малко отколкото ги обичаше Девън и винаги й беше приятно да ги види. Знаеше също, че Бригъм никога не пропускаше възможност да увеличи оборота й в магазина, въпреки че в известен смисъл тя му беше конкурент. Тя извади две ментолови пръчки от стъкленицата върху щанда и ги занесе на измокрените си клиентки, като прие с нужното уважение гордо предложените й монети.

Мили се приближи до прозореца, оставяйки след себе си мокра следа по наръсения със стърготини под и след като успя да отвори и отхапе парче от бонбона си, отбеляза:

— Пощенският кораб пристана. Може би ще има писмо от чичо Девън?

Споменаването на името на съпруга й веднага пречупи настроението на Поли. Тя погледна през замъгленото и обляно в дъждовни ручейчета стъкло и въздъхна. После положи усилия, за да разведри изражението на лицето си.

— Изобщо няма да се изненадам, ако е писал до вас двете или до баща ви.

Тя всеки ден си позволяваше да подхранва глупавата надежда, че Девън ще слезе този път от пощенския кораб и всеки ден бе горчиво разочарована.

— Има двама мъже, които вървят нагоре по хълма и се приближават към магазина — съобщи Мили, докато Шарлот стоеше още до печката и се опитваше да изсуши мократа си пола, а ментоловата пръчка стърчеше от единия край между устните й, като пурата на някой политик. — Предполагам, че ще искат баща ми да ги наеме в предприятието си.

Шарлот въздъхна с такава тежка въздишка, че почти граничеше с мъченическа.

— И за какво друго би могъл да дойде някой тук? — попита тя, приближи се още повече към печката и направи опит да среше косата си с пръсти.

Поли тъжно се усмихна на приключенските мечтания на Шарлот. Тя непрекъснато се удивяваше на факта, че момичето не можеше да види онова, което го имаше тук, в самия Куейдс Харбър — семейство, което я обичаше, прекрасен дом, много и красиви дрехи, както и всичко, което би пожелала да яде.

— О, аз мисля, че в този град има много привлекателни неща — каза тя, забърсвайки праха от щанда, въпреки че съвсем неотдавна го бе излъскала с пчелен восък.

— Като например кое? — попита Шарлот. Тя не вложи лош смисъл във въпроса си, защото въпреки че беше с боен дух като сестра си, бе добродушна и добре възпитана.

Преди Поли да успее да намери отговор, отговори Мили.

— Попитай Ана Холмез кога за последен път са й купували нови обувки — предизвикателно каза тя. Попитай я за двете седмици, когато семейството и е трябвало да преживява само на прясно мляко, защото са нямали пари да си купят храна. Попитай и…

Шарлот се изчерви, вероятно зърнала поне за миг грешките на разсъжденията си.

— В живота трябва да има нещо повече от обувки и храна, Милисънт Куейд. Ти не разбираш това, защото нямаш душа на поет като мен.

— Уф! — каза Мили, с което повече от всякога напомни на Поли за Бригъм. Въпреки че естествено, Бригъм едва ли би използвал толкова учтив език. — Имало една млада жена, която се казвала Пак… — започна тя.

— Престанете! — извика Поли.

Мъничкото звънче, окачено над входната врата, леко звънна, когато влезе някакъв мъж с нахлупена над лицето шапка и пусна вързопа си на пода до варела с брашно. Беше явно един от новите работници, слезли от пощенския кораб неотдавна и вероятно бе дошъл да си купи тютюн и да попита къде да отиде да се запише в някоя от дърводобивните бригади на Бригъм, но около него имаше и нещо тревожно познато.

Тогава той свали шапката си и Поли видя гъстата му, светлокестенява коса, непочтителните зелени очи и онази усмивка, изкривила ъгълчетата на устата му по толкова измамно очарователен начин.

Тя почувства как пребледнява.

— Здравей, Поли — каза той.

Поли стисна ръба на щанда. Беше Нат Малахи, мъжът, който така я беше запленил в невинните й, глупави девичи години. Мъжът, който я бе отвел в Сан Франциско, за да я научи да мами добри мъже като Девън. Мъжът, когото не бе очаквала да види повече, освен в кошмарните си сънища.

Шарлот и Мили, и двете достатъчно умни и прозорливи деца, не откъсваха погледите си от новодошлия. Явно бяха забелязали, че появяването му бе сепнало леля им, независимо че тя полагаше усилия да запази спокойствие.

— По-добре да бягате обратно в къщи, момичета — каза тя с глас, доста по-тънък и по-висок от нормалния й тон. — Изглежда дъждът е малко позатихнал, а кой знае колко ще продължи после.

— Правилно — каза Мили, въпреки че тя и сестра и явно изгаряха от любопитство. — Лидия ще ни одере кожите, ако не сме подготвили уроците си за утре.

А Нат просто си стоеше с шапката в ръце и се усмихваше с кривата си усмивка.

Децата си заминаха и веднага след това топлият, уютен магазин като че ли зейна застрашително около Поли, опасен и студен, сякаш се превърна в пещера дълбоко под земята.

— Какво искаш? — попита остро тя, протегна ръка и взе от мястото й под тезгяха пушката, която Бригъм й бе дал. Освободи решително предпазителя.

Нат се изсмя.

— Е хайде, що за посрещане е това, след като ти и аз бяхме разделени толкова дълго? — провлачено каза той и тръгна към нея, като се опита да заобиколи щанда.

Поли опря дулото във вдлъбнатината под брадичката му.

— Не се приближавай, Нат, предупреждавам те! — процеди през зъби ти. — Сега съм омъжена, този път наистина, и смятам да спазя клетвата си пред олтара.

Той отстъпи грациозно, вдигнал двете си ръце на височината на раменете си, с извити в снизходителна усмивка устни. После огледа изложените по рафтовете консервирани хранителни стоки, работни ботуши, топове с практични платове и още и още.

— Намерила си доста приятно гнезденце, както виждам. Не те виня, че си станала малко кибритлия.

Ръцете и краката й вече трепереха по-слабо и Поли прокара език по пресъхналите си устни.

— Пощенският кораб ще остане тук около час. Когато отплава за Сиатъл, бих искала ти да си борда му.

— Ние невинаги получаваме онова, което искаме в живота, Поли — каза той с престорена загриженост. — И ти положително трябва да си го разбрала досега.

Поли загледа изумена мъжа, когото си бе въобразявала, че обича, мъжът, който я бе използвал толкова безсрамно в Сан Франциско.

— За теб няма нищо подходящо тук — каза тя, стиснала здраво приклада в запотените си длани. — Животът в този град тече твърде бавно и е прекалено благоприличен, за да допадне на хора като теб.

Той отново се разсмя, когато по стъклата на прозорците забарабаниха капките на нов пороен дъжд. Няколко се плъзнаха през комина и изсъскаха върху жаравата в огнището.

— Къде е той? — попита скръстил ръце. — Къде е този твой изтънчен и разбиращ те прекрасно съпруг?

Тя преглътна.

— Не е твоя работа къде е Девън. Но ако те хване да се мотаеш тук наоколо — а бъди сигурен, че ще му разкажа точно кой си — ще те окачи, на някое дърво навън и ще те остави на птичките, да те изкълват като парче лой.

— Лъжкиня — отвърна й спокойно той. Дори мило и любезно. — Чух цялата история в Сиатъл. Ти си му казала, че той не ти е първият и човекът си заминал в пристъп на благороден гняв. Не е ли вярно, скъпа.

Поли трябваше да употреби цялата си воля, за не се нахвърли върху него с нокти и зъби като диво животно, защитаващо леговището си.

— Ще се върне — каза тя, удивена сама на сигурността, която така явно прозвуча в гласа й. Защото никога не се бе чувствала по-несигурна в живота си, отколкото сега.

— И когато той прекрачи през тази врата, ти ще си тук и ще го чакаш. — Той произнесе думите с влудяваща, подигравателна сладост. — Забрави за това, защото е само една празна фантазия. Ти принадлежиш на мен и сега съм на път да те заведа горе в леглото, което твоят префинен съпруг изостави и да ти покажа колко е вярно.

Поли не би имала сили да се отдаде на ласките на никой друг мъж, освен на Девън, но мисълта да легне именно с този, направо предизвика буря в стомаха й.

— Направи само една крачка към мен — прошепна тя, — и аз се заклевам във всички ангели на небето, че ще те убия!

Той за първи път показа раздразнението си. Хвърли яростно шапката си на пода.

— Ставаш просто глупава, Поли! — кресна той. — Забрави ли, че аз бих човекът, който те спаси от оня твой проклет баща. Че аз бях този, които те научи да изпитваш истинско удоволствие?

Бузите на Поли пламнаха от смущение и тя подпря приклала на пушката върху щанда, с насочено дуло към гърдите на Нат.

— Махай се! — каза тя.

Той повдигна едната си вежда и се наведе да вдигне шапката си. Точно когато се изправяше, звънчето обяви пристигането на нов посетител. Беше Джоу Макколи. Поли се надяваше да е успяла да скрие пушката, преди да я е забелязал.

— Благодаря ви, че ми казахте къде да намеря шефа, — весело каза Нат, грабна торбата си, мина край доктора и излезе на дъжда.

Д-р Макколи свали кръглата си шапка, изтръска дъждовните капки от периферията й, но изражението му остана замислено.

— Искаш да купиш нещо ли? — попита Поли, но приятелската й усмивка лекичко потрепваше.

Докторът се усмихна изморено.

— Около три седмици необезпокояван сън — отговори той, докато се приближаваше към щанда. — Г-жо Куейд, наред ли е всичко?

— Всичко е наред — излъга Поли. — С какво мога да ти услужа? Фродин ли те изпрати за нещо?

Макколи избра една кутия с компот от праскови от рафта, добави торбичка тютюн и парче карамел.

— Тя сега се казва Ета — отвърна той. — И, за да е щастлива, се надявам името да се запази.

— О — отговори Поли. Тя харесваше хубавото протеже на д-р Макколи, но се питаше колко ли дълго можеше да продължи това положение — един неженен мъж да държи в къщата си младо и красиво момиче, без да предизвиква клюки дори и в един толкова недодялан град като този.

— Мисля, че тя предпочита сиропирани бонбони. — Каза той, оставяйки малкото си покупки на щанда, за да бръкне в джоба на панталона си. — Мисля, че ще взема и от тях.

Поли взе бонбоните от стъкленицата и ги уви грижливо в кафявата хартия, в която пристигаха опакованите й стоки и която тя пазеше като амбалаж. — Предполагам, че г-н Харингтън е посрещнал кораба и е получил пощата, както всеки ден? — попита тя.

Джоу се усмихна, събра покупките си и сложи шапката си.

— Предполагам, че да — съгласи се мило той. — Значи, все още няма вести от Девън?

Поли тъжно поклати глава. Може би трябва да се радва, че Девън го нямаше сега, когато бе пристигнал Нат Малахи. Малахи можеше да бъде подъл и отмъстителен, независимо от любезните си маниери и можеше просто да реши, че наистина имаше лична причина да отмъсти на Девън.

Джоу се протегна през щанда и я потупа по ръката.

— Няма да отсъства вечно — увери я той, после се сбогува и си замина.

Поли се втурна бързо към вратата, готова да затвори с резето, но видя по стълбите да се изкачва г-н Харингтън, понесъл голям пакет в ръце. Явно, с кораба бяха пристигнали нови стоки за рафтовете й, но Поли беше твърде разтревожена, за да почувства обичайната за такива случаи възбуда.

Нат я бе открил и за добро или за лошо, тя трябваше да се справи с него. Беше си обещала, а сега това обещание засягаше и бебето й, че нямаше да има повече бягства.

 

 

— Ами, той реши да отиде да пийне нещо в Сетни Хемър — каза същата вечер Джейк Фийни на Лидия, когато тя влезе през задната врата на къщата на Куейд и попита за Бригъм. Дъждът беше спрял, но вятърът все още висше свирепо и начинът, по който клатеше вековните дървета около къщата, я правеше нервна.

Изминаха няколко секунди, преди Лидия да схване значението на думите на Джейк. Но когато разбра, вътре в тялото й се разля като отрова вълна на гореща, безпомощна ярост.

— Разбирам — студено каза тя и се обърна, за да си отиде.

Джейк я хвана за палтото.

— Няма ли да останеш, г-жо Куейд и да хапнеш нещо за вечеря? Замесих хубави бисквити и имаме едно чудесно пиле, оваляно в брашно и изпържено с хрупкав бекон.

Храната беше последното нещо, което интересуваше Лидия в този момент, въпреки че цял ден не беше яла нищо. Можеше да мисли единствено за Бригъм и за това, че вече бе нарушил обещанието си, когато едва предишната нощ й се беше клел, че ще й бъде верен.

— Не — отвърна тя толкова тихо, че гласът й едва се чуваше сред воя на вятъра. — Благодаря, но не съм… гладна. — И отново понечи да си тръгне.

— Ами онова малко котенце? — продължи да настоява Джейк. — То няма ли да иска малко хубава сметана?

Лидия не можеше да си позволи да лиши Офелия от любимото й лакомство; просто нямаше да бъде честно.

— Да, това ще бъде прекрасно, благодаря.

Джейк я върна обратно в кухнята, докато извади бурканчето със сметана от модерната дъбова хладилна кутия. Топлината на огъня беше примамлива, а храната ухаеше приятно — имаше дори и плътен, хубав крем, който да се полеят бисквитите — но Лидия не можеше да остане.

Беше отишла там, само, за да успокои Бригъм; мислеше си тя изумена и ядосана на себе си, когато след няколко минути бързаше през спускащия се дъждовен мрак, притиснала до гърдите си бурканчето със сметана. Беше видяла ужаса в очите му, когато бе спрял поглед върху кървавото раждане на дъщерята на семейство Холмез и беше сигурна, че той в този момент се изплаши, че раждането и на неговото дете щеше да бъде такова. И тъй като обичаше Бригъм, независимо от политическите им и всякакви други различия, бе искала само да му напомни, че тя бе здрава и силна, да го убеди, че няма причина да се страхува.

Добре тогава, обеща си Лидия, в такъв случай просто щеше да се изправи срещу него в онова гнездо на разврата и щеше да изслуша на място това, което той имаше да й каже в своя защита.

Тя спря в къщата си, само, за да даде на мяукащата Офелия купичка сметана, после взе един фенер и се отправи към Сетин Хемър. Настроението й, размисли тя, сигурно много приличаше на онова, което трябва да е имал Генерал Шърман, пресичайки границата на Джорджия.