Линда Милър
Съпругата янки (23)

23

Лидия не попадаше за първи път на място като Сетин Хемър, за нещастие. Като дете бе се осмелявала често да влиза в кръчми и публични домове, за да намери баща си и да го отведе в къщи, а в Сан Франциско, естествено, бе печелила средствата, с които да оцелее, свирейки на пиано за редовните им посетители.

Въпреки това, докато стоеше пред сградата отвън, точно до очертанията на светлината, хвърлена от фенерите, а звънката, джазова музика се виеше около нея като дим, тя усети решителността й да я напуска, така, сякаш просто започна да изтича през тялото, после през краката й, и да потъва в дървените стърготини на земята.

Винаги бе имало и следващ път, независимо колко горещо баща й се бе клел, че ще се откаже от бутилката, а тя трябваше да отива да го търси отново и отново, при което у нея се натрупваше невероятно унижение и болка.

Тя вирна брадичка и влажният нощен вятър заигра с косата й. Ако Бригъм беше решил да пие и да си търси проститутки, той щеше да си го прави, без значение от нейното присъствие, без значение колко чувствени, разумни и предизвикателни биха били думите й — те просто нямаше да могат да го спрат. Това само щеше да направи самата нея още по-нещастна.

Тя бавно се обърна и закрачи по обратния път за дома. Джоу Макколи вероятно я бе видял, когато бе минавала край къщата му, защото се затича и я настигна.

— Хубава нощ за разходки, — извика й той шеговито, опитвайки се да преодолее с гласа си воя на вятъра.

— Върви си — викна Лидия в отговор, но всъщност се зарадва, когато той не обърна внимание на думите й, защото именно в този момент се чувстваше по-самотна от когато и да било.

Джоу я придружи до стълбището на предната й веранда, после реши да влезе с нея в къщата. Той учтиво изчака, докато тя запали фенера и нежно взе в ръце Офелия, която мяукаше в краката им.

— Бригъм — каза Джоу, събирайки в това име причината за всичките й тревоги.

Лидия съблече палтото си и го закачи до вратата, без да изтръска дъжда от него. Протегна ръка да приглади косата си.

— Да — потвърди тя печално. — Бригъм. — Но не вдигна поглед към Джоу.

Джоу влезе в малката кухня и Лидия чу тракането, когато разпалваше огъня в печката и слагаше чайника да заври. Тя остана в хола, напрягайки силите си да успее да асимилира откритията, които току-що бе направила — не тези за Бригъм, за самата себе си.

Докторът се върна.

— Седни — каза й с братска обич той и я побутна към люлеещия се стол. После приклекна пред нея. — Ти ходи до Сетин Хемър, нали? — довърши той.

Лидия го изгледа намръщено:

— Започнал си да ме следиш ли?

Джоу само се ухили, очевидно невпечатлен от враждебността й.

— Отказах се от това, когато разбрах колко много обичаш този твой дървар — великан. Какво се е случило, Лидия? Искам да кажа, той там ли беше в локала?

Лидия присви рамене.

— Предполагам. В крайна сметка, не можах да събера смелост и да вляза да проверя.

Той повдигна едната си вежда.

— Ти си дори по-смела от това, което си мислех в началото, г-жо Куейд. Мисля, че никога не съм познавал друга жена — над известно социално положение, естествено, — която би се осмелила даже да реши да обмисля подобна идея.

Лидия въздъхна, поглеждайки за пръв път Джоу право в очите.

— През разни периоди на живота ми аз съм била във всякакъв вид локали или като пеех и свирех, за да изкарам пари за вечерята си, или да търся своя малодушен, но иначе добронамерен баща.

— За това, как си пяла за вечерята си, ще питам по-късно — каза Джоу като се изправи щом чу, че водата в чайника започна да свисти. — Сега искам първо да чуя за неверния ти съпруг.

Лидия въздъхна и започна да му разказва за пиянските наклонности на баща си, докато Джоу направи чая, наля го в порцеланови чаши, донесе го в хола и седна на единия от обърнатите сандъци, без да прекъсне разказа й нито веднъж, слушайки тъжният поток от думи, изливащ се от душата на Лидия — думи, които тя не бе споделяла с никое друго живо същество всъщност.

— Мисля, че вероятно е трябвало да оставя татко в онези барове — каза тя, когато дългото описание на падението му бе свършило. — Защото така, аз по-скоро улеснявах нещата за него и той намираше сили да отива там отново и отново, защото знаеше, че всеки път аз щях да го прибирам и в крайна сметка той пак би се събудил в собственото си легло. А и когато се събудеше, мръсотията от пиянството му винаги бе вече почистена, така че не се налагаше да вижда с очите си последиците от държанието си. Аз му осигурявах възможността да живее с измамата, че в нашия дом всичко бе наред.

Джоу замислено отпи от чая си.

— Той малтретираше ли те под някаква форма?

Лидия изтри една сълза от бузата си.

— Не по начина, който имаш предвид. Не ме биеше. И положително никога не ме е докосвал по непристоен начин. От друга страна, при нас никога нямаше достатъчно храна или достатъчно въглища за огъня и се налагаше да износвам дрехите си дълго след като ми биха умалели. Моят живот не беше по-лош от този на много други деца и положително бе по-добър от живота на друга голяма част от тях.

— Ти винаги си се грижила за баща си — заключи Джоу.

Лидия отново трябваше да се съгласи.

— Аз не само го измъквах от баровете, но трябваше и да лъжа пациентите му, бакалина, търговецът на въглища и всеки друг, който би ни създавал проблеми.

Той взе ръката й.

— Правила си най-доброто, което си можела, Лидия, с човека, с когото си живеела и с познанията, които си имала по онова време и освен това, си го правела от любов. Не обвинявай себе си за това.

Лидия бавно се залюля на стола си, но ритъмът на движението не я успокои.

— Бригъм не е като татко. Зная, че не е.

Джоу въздъхна и замислено разтърка тила си.

— Дано да е така, г-жо Куейд. Бригъм има вид на здрав мъж, който не се нуждае от грижите на някого и мисля, че точно това с една част от бедата, доколкото поне засяга теб.

Лидия впери широко отворени очи в приятеля си и в гърдите й започна да се надига гняв.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той не се смути и отговори незабавно:

— Ти си силна жена, Лидия. Винаги ти се е налагало да си справяш сама и идеята, че би могла да се облегнеш на някого другиго, дори за кратко, ти е напълно чужда. Мисля, че щеше да се чувстваш по-добре, ако Бригъм беше слаб, така че да можеше да се грижиш за него по начина, по който си се грижила за баща си.

— Това не е вярно — възрази разгорещено Лидия.

— Така ли? Бригъм е твой равен, силен е точно толкова, колкото и ти. И мога да се обзаложа, че точно това те плаши. Ти си контролирала положението, когато си се грижила за изплашени млади войници, за момчета, изгарящи от болка или на смъртно легло, а често и двете заедно, Бог да успокои душите им. Ти знаеш как да се справяш с малки деца или с жени в родилни болки. Но Бригъм се нуждае от партньор, наред със съпруга, а ти нямаш и най-бегла представа как да реагираш.

Лидия скочи на крака и седна обратно точно толкова бързо.

— Той не иска партньор — възрази тя, въпреки че вече не бе толкова убедена в мнението си. — Бригъм иска съпруга, която да може да командва.

Джоу се усмихна дяволски търпеливо.

— Така ли? Случвало се е двамата с него да поговорим над някоя чаша бренди и Бригъм намекна, въпреки че не го каза направо, че не е бил щастлив с първата си съпруга. Тя била от деликатния сорт, знаеш ли, от тези, които вечно припадат и се плашат дори от сенките си.

— От сенките? — Лидия изпита горещо желание да защити Изабел Куейд, може би просто защото без нея не би имало Шарлот и не би имало Мили. — Тази жена е трябвало да се сблъска с невероятни трудности — индиански нападения, болести, а също и това да живее практически на светлинни години далеч от всичко, което е познавала и обичала.

Джоу кимна, съгласен дотук.

— Но тя е реагирала, като просто се е скрила в страховете си, плачейки и кършейки ръце и молейки Бригъм да я върне в Мейн, у дома. Не мога да си представя ти да се държиш по този начин. Ти гледаш на живота като на предизвикателство и приключение, а не като на безкрайна заплаха.

— Аз съм си взела пая от плачене и кършене на ръце, Джоузеф.

— Да. Обзалагам се, че се е случвало зад стените на военната палатка, късно нощем, когато си била привършила с болничните си задължения и не е имало какво друго действие да предприемеш. Помисли, Лидия. Самата ти наподобяваш до голяма степен Бригъм, непреклонна в мненията си, непоклатима в решенията си. Ти разбираш как трябва да направляваш някого, но не знаеш нищичко за това, как да се съобразяваш с ръководната роля на някой друг.

Лидия пламна, но нещо я възпря от прибързан, погрешен отговор.

— Бих искала просто да си отидеш у дома — капризно каза тя, след дълга пауза на вътрешна борба.

Джоу само се усмихна, взе празните чаени чаши и спокойно се отправи към кухнята. Напълни отново чашата на Лидия и я остави пред нея, на път за предната врата.

— Истината може да бъде жесток противник г-жо Куейд — каза той, докосвайки с шеговит жест на довиждане въображаемата периферия на шапката си. — Бих те посъветвал да не похабяваш ценна енергия, опитвайки се да я отклониш от естествения й път.

Лидия остана на люлеещия се стол, след като той замина, галейки котето, сгушило се в скута й и отпивайки бавно от втората си чаша чай. Дори и да не беше спала непробудно почти през целия ден, сънят нямаше да дойде тази нощ.

 

 

Докато крачеше бързо по улицата към дома присвил рамене срещу напорите на вятъра, Джоу Макколи непрекъснато си задаваше въпроса, защо всъщност бе защитавал толкова усърдно Бригъм в разговора си с Лидия. Би могъл да спори, защитавайки собствените си интереси, би могъл да я убеждава да се обърне към съда и да разтрогне прибързания брак, след което сам да се ожени за нея.

Една лампа светеше на предния прозорец, когато стигна пред вратичката на двора си и той се спря независимо че вятърът пронизваше тялото му през тънката риза и ушите му замръзваха. Помисли за момичето, което бе открил в тоалетната и се усмихна.

Тя бе красавица, като се замислеше сега. Тръгна към верандата. Тя бе изпълнена с живот и боец точно като Лидия и очевидно беше страдала през краткото си съществуване. Но независимо от това, Фродин — Ета не разнасяше със себе си цялата си трагична собствена вътрешна война.

Вратата се отвори и тя изпълни рамката, а вятърът развя светлите й кичури коса.

— Помислих си, ще прекараш нощта в къщата й — каза тя. Думите й бяха пропити с болка, но наред с нея се усеща и едно неохотно примирение, че така си вървеше светът.

Джоу прекоси верандата и внимателно отмести Ета, за да влезе. Тя го последва и той ритна с крак врата, за да я затвори срещу вятъра.

— Г-жа Куейд е омъжена жена — каза той с примирена въздишка. През ума мина мисълта, че всъщност едва сега действително е успял да приеме този факт, независимо че си въобразяваше, че вече го бе надживял.

Тъмните очи на Ета го гледаха широко разтворени, а гърлото й видимо се размърда, когато преглътна.

— Бриг не е някой, който да се остави да се бъркат в работите му — каза тя едва ли не с благоговение. — Ако вземе да хване някой да се рови из градинката с петуниите на г-жа Куейд, сигурно ще нашиба с камшика си тъпия кучи син направо на улицата.

Потискайки усмивката си, Джоу се приближи до лампата и снижи фитила така, че стаята потъна в полумрак.

— На това ли те научиха в училище? — подхвърли предизвикателно той, обръщайки се към нея. — Да говориш като говедар, станал наопаки сутринта?

Дори на бледата светлина той забеляза смутеното й изчервяване. Тя приглади взетите си назаем дрехи и изпъна рамене.

— Ти… ти искаш да бъда дама? — попита тя с глас, малко по-висок от шепот.

Той я изгледа продължително и цялата самота на изминалите трудни години натежа върху раменете му, заплашвайки да го смаже. Той не обичаше Ета, но я харесваше, а много успешни бракове бяха изградени и на по-слаба основа.

— Да. Искам да бъдеш дама.

Тя сведе очи към пода, само за миг, после го погледна право в лицето, горда и отчаяна:

— Защо?

— Защото имам толкова голяма нужда от това — отвърна той с повече откровеност, отколкото бе смятал, че ще може да допусне. Отново въздъхна, разтри тила си с ръка. — Току-що разбрах, че просто съм оставял времето да си минава край мен от оня ден, когато се върнах от войната и разбрах, че цялото ми семейство е загинало от треската. В пасивно очакване на смъртта си, всъщност.

Въпросът на Ета прозвуча едва доловимо:

— А сега?

— Сега искам отново живота си. Искам жена в леглото си и цял орляк деца, които кой знае, може да направят едно много по-красиво място от този свят, когато пораснат. Ще останеш ли с мен, Ета? Ще позволиш ли да помоля баща ти за ръката ти, като моя законна съпруга?

Ета леко се олюля в тъмнината, пристъпи предпазливо една крачка към него:

— Ти искаш… мен?

Джоу премисли внимателно отговора си, защото не искаше новият му живот да започне с лъжа.

— О, да — развълнувано каза той.

— Но ти обичаш г-жа Куейд… Зная, че я обичаш.

— Не мога да отрека това — отговори той тихо, — и няма да го направя. Да, Господ да ми е на помощ, аз обичам Лидия и може би, с известна част от себе си, винаги ще я обичам. Но ми е ясно, че никога не мога да я имам, а не желая да жертвам дните си само в името на някакви спомени. Бих могъл да се науча да обичам теб, Ета и бих желал да ми дадеш възможност да опитам.

Ета направи още една предпазлива крачка към него, с нервно преплетени пред гърдите си пръсти.

— Има едно нещо, което трябва да научиш преди това — каза бързо тя с неестествено звънлив, напрегнат глас, изпълнен с нотка на надежда и страх. — Аз не съм… неопетнена. Имаше един мъж веднъж…

Сега вече Джоу пристъпи към нея, обхвана с длани нежната й талия и я притисна до себе си. Усети я стройна и жилава до тялото си, но също и с добре оформени извивки, и топла.

— Шшт. Това вече с минало.

Очите й, озарени от тайнствен и мек отблясък, се изпълниха със сълзи.

— Става точно както в някоя от онези истории, за които г-ца Шарлот непрекъснато бърбори, за принцове и пирати и дами, изпаднали в беда. Някак, не може да бъде реалност.

Джоу приведе глава, предизвиквайки безмълвно небето да го обрече на вечни мъки, но се възползваше нечестно от тази жена и докосна устните си до нейните.

— Шшт — каза той и я целуна.

Тя беше неопитна, независимо от уверенията й, че не бе „неопетнена“. Може би някой мъж наистина бе потърсил удовлетворение от тялото й, но беше ясно като слънчев ден, че никой, никога не бе я обладавал с любов.

Устните й потръпнаха под неговите, после се разтвориха и той почувства трепета на изненада, който разтърси тялото й, когато езикът му се плъзна, за да срещне нейния. За негово внезапно и пълно удивление, самият той почувства нещо при този интимен контакт, усещането, че в него се бе разтворила някаква скрита врата. Той грабна раменете й останал без дъх, и я отблъсна от себе си.

— Иди да спиш, Ета — измъчено промълви той. — Утре ще подготвим онова, което с нужно.

Тя отвори подпухналите си от целувката устни, за да възрази, после отстъпи назад.

— Ще намериш татко в горите — каза тя. — Работи за г-н Куейд. Но той няма да направи нещата лесни за теб.

Джоу посочи с нетърпелив жест към спалнята, борейки се срещу горещината и възбудата, обзела тялото му, срещу неутолимия глад, който тя бе събудила в душата му.

— Лека нощ! — каза той, обърна се и протегна ръка за лампата.

Когато отново я потърси с поглед само след миг, Ета бе изчезнала.

Той отиде в лекарския си кабинет, разсеяно съблече връхните си дрехи, докато остана само по бельо, опъна се върху покритата с тънко одеяло маса и се заслуша във вятъра. Той бе нищо, сравнение с воя на самотата и нуждата, развихрили се като буря в самата му душа.

Не можеше да заспи, защото въпреки физическото изтощение, тялото му току-що се пробуждаше от дълъг и дълбок сън. За пръв път в продължение на повече от десет години, Джоу Макколи наистина се радваше, че бе останал жив.

Не разбра колко време бе изминало, когато тя дойде при него, облечена само в меката светлина, разпръсквана от фенера в сенките на стаята, а богата й, прекрасна коса падаше свободно върху раменете и гърдите й, като пелерина, изтъкана от светлинни лъчи.

Тя докосна лицето му и той простена, безпомощен, зашеметен от дълбочината и силата на желанието.

Ета се наведе, целуна трапчинката в основата на шията му. Когато той понечи да проговори, тя сложи пръст на устните му и тихо го замоли.

— Не ме отпращай докторе. Моля те. За пръв път през всички си дни аз имам усещането, че се намирам точно където трябва.

С колеблива ръка тя погали гърдите му, описа бавни кръгове около зърната им, докосна корема. Твърдата му, дръзка мъжественост напираше към тънката материя на бельото и когато тя го докосна, той извика дрезгаво, като обхванат в пристъпа на треска.

Тя знаеше какво иска той, знаеше от какво имаше нужда и Джоу Макколи се закле тогава и там, никога да не я пита откъде бе придобила тези умения. Той твърде силно копнееше за удовлетворяването на страстта си и за необходимостта да принадлежи някому и поради това не можеше да се интересува от друго сега.

Ета докосна бельото му и той й позволи бавно да го свлече надолу по бедрата му. Тя премести краката му така, че ги остави да увиснат от двете страни на масата за прегледи и той вече бе изцяло уязвим и безпомощен пред нея. После се наведе и започна да целува корема му, докосвайки понякога с връхчето на езика си болезнено чувствителната му плът. Леко, извънредно леко, погали меката торбичка под мъжествеността му, а членът му набъбна и запулсира със свой собствен живот.

Ета се засмя прочувствено и обви ръката си около него, разтърквайки нежно с палец влажното връхче и усмихвайки се на меката светлина от фенера, процеждаща се от съседната стая. Той простена и леко изви гръб над масата.

— Още ли искаш дама, докторе? — подразни го тя, миг преди да се наведе отново над него и да го зажари безмилостно с езика си. — А не ти ли трябва по-скоро една проститутка тази нощ?

Джоу се обля в пот. Да се подчинява, под каквато и да е форма, беше нещо чуждо за него, но сега остави краката си да висят от двете страни на масата и позволи на Ета пълна свобода. Когато усети устните й да се стягат в обръч около мъжествеността му, горещи и ненаситни, той извика от сладостно опиянение и изпъна гръб високо над масата.

Без да го освобождава от устните си, Ета загали успокояващо бедрата му, нежно притискайки го отново към масата. Той остана да лежи треперещ, докато тя подхранваше мъчителната му жажда, а ръцете й се движеха леко по вътрешната страна на бедрата му, подчертавайки още по-силно факта, че той й бе предложил тялото си на пиршество.

Най-после, стигнал до границите на издръжливостта си, той хвана с две ръце главата й и се опита да я отдръпне, но тя не позволи. Всъщност усили натиска на устните си и го наказа за неподчинението му, захапвайки го шеговито със зъби, а в следващия миг здравият му разум го напусна, разлетял се на хиляди парченца, обхванат от езиците на огнени пламъци. Той несвързано завика на помощ небесата, но Ета още продължаваше безмилостно.

Едва когато бе напълно изразходван, тя го освободи, взе едната му ръка и я сложи на гръдта си.

Той я стисна нежно, почувства втвърдяващата се под дланта му пъпка, удивен все още на вселената, разкрила се така съвършено нова пред него. Обви другата си ръка около тила на Ета, под водопада от разкошни коси и я придърпа за целувката си.

Когато отново можеше да говори, когато дишането му бе малко по-нормално и сърцето му вече не биеше до пръсване в гърдите му, той я притисна до себе си и прошепна името й като молитва.

 

 

Бригъм не можеше да заспи тази нощ и крачеше безспирно пред камината в кабинета си, предчувствайки, че беше на път да се случи нещо ужасно. Влажното, яростно виене на вятъра никога не беше го тревожило преди — беше свикнал да живее край морето, тъй като бе израснал в Мейн, а после бе създавал с упорит труд империята си на бреговете на Паджет Саунд — но сега стомахът му бе просто свит от хладен страх. Този вой! Сякаш душите на мъртвите се бяха надигнали от гробовете си под земята и бяха обявили война на живите.

— Татко?

Обърна се при звука на тъничкото, разтревожено гласче и видя Шарлот, застанала до огромната врата с разбъркани по раменете й коси.

— Върни се в леглото — опита се да я успокои кратко и топло той. — Бурята ще премине.

Тя се промъкна по-близо, сви се на голямото кожено кресло до камината.

— Страх ме е, татко — призна си тя, без ни най-малка следа от обичайната си светска поза. — Онези огромни дървета пред прозореца ми се клатят.

— Основите на тази къща са стабилни, Шарлот — отвърна разумно той, не желаейки да й покаже собствената си тревога, за да не я изплаши още повече. — Покривът също е здрав. Обърнах особено внимание на това, когато строях къщата.

Шарлот сложи едната си ръка на креслото и подпря брадичка на дланта й. Очите й леко се присвиха и станаха замислени. Внезапната смяна на темата никак не изненада Бригъм, защото бе забелязал предварителните признаци.

— Ако Лидия е твоя съпруга, защо не живее тук, с нас?

Бригъм усети главоболието, започнало да се заражда в основата на тила му.

— Това е трудно да се обясни — започна той след няколко минути на неудобно мълчание. — Лидия и аз… ъ-ъ… имаме някои различия.

Шарлот въздъхна с раздразнение.

— И чичо Девън и Поли „имат различия“ — каза тя с тон, който при други обстоятелства Бригъм не би понесъл. — Какво е това нещо у мъжете на фамилия Куейд, което ги прави толкова лоши съпрузи?

Независимо от преплетените нервни възли на тила си и предчувствието си за наближаваща катастрофа Бригъм не можеше да не се усмихне.

— Кое те води до заключението, че мъжете са виновни? — отвърна с париращ удар той, отпускайки се на стола зад бюрото си. — Толкова ли е недопустима идеята, че може жените да създават затрудненията?

Момичето повдигна едната от перфектно оформените си вежди. Тя вече се превръщаше в жена и Бригъм изпита болка при перспективата за наближаващата загуба. Въпреки че копнееше за синове, той никога не си беше пожелавал някоя от дъщерите му да се беше родила момче. По прикрития си и малко недодялан начин, той обожаваше Шарлот и Мили.

— Да — дръзко отговори тя, като повдигна брадичката от дланта си. — Ти си много твърдоглав мъж, татко, а чичо Девън не е по-добър. И двамата притежавате толкова поетичност и чар, колкото имат воловете.

Бригъм се засмя и шеговито вдигна двете си ръце в знак, че се предава, но вътре в себе си усети жегването на нова болка. Кога се беше случило така, че тази млада жена пред него се бе промъкнала незабелязано, за да заеме мястото на малкото му момиченце?

— „Поетичност и чар“, така ли? Е, цяла утеха е, че имаш толкова високо мнение за баща си, Шарлот. Кажи ми, сестра ти по същия начин ли ме оценява?

Шарлот го изгледа с нетърпелива снизходителност.

— Не ставай глупав, татко. Ти знаеш много добре, че двете те обичаме силно, но това не означава, че сме слепи. Ако просто отидеш при Лидия и й признаеш, че я обожаваш, цял куп проблеми ще се решат незабавно.

Той се изправи, отиде до барчето с напитки и си наля бренди, но всичко това бе по-скоро в стремежа му да не срещне погледа на Шарлот. Тя вече бе забелязала прекалено много, тази жена — дете и той се боеше да не й разкрие още повече.

— Животът не е толкова прост, както в твоите романтични истории — отвърна й малко остро, докато си наливаше питието. — Докато продължаваш да растеш, Шарлот, ти ще научиш, че независимо какво пише в романите ти, любовта не стои непременно над всичко останало.

Клоните на едно дърво се блъснаха в прозореца, после задраскаха по стъклото подобно на гигантски пръсти и Шарлот се стресна силно.

— Сигурен ли си, че никое от дърветата няма да падне върху къщата? — попита тя плахо, с разширени от ужас очи върху бледото й, малко личице.

Бригъм се зарадва, че престанаха да обсъждат Лидия.

— Сигурен съм, че няма да пострадаш дори ако това се случи. Сега, иди пак да спиш, Шарлот. Късно е.

Шарлот се надигна от креслото, приближи се на пръсти до него с грациозността на котка и се наведе да го целуне по бузата.

— Не би трябвало да се страхуваш да разкриеш чувствата си пред Лидия, татко — добродушно го смъмри тя. — Тя те обича толкова много, колкото и ти нея.

Нещо подобно на надежда стопли тревожното сърце на Бригъм, поне за миг.

— Лека нощ! — подчертано каза той.

Въпреки че очевидно бе успял да успокои донякъде по-голямата си дъщеря, самият Бригъм бе не по-малко притеснен от преди. Оставяйки недопитата си чаша върху бюрото, той стана и отиде до едни от прозорците, опитвайки се да различи очертанията на къщата на Лидия в мрака.

 

 

До зората оставаше още много време, когато Лидия най-после се отказа от опитите си да заспи, облече си една чиста рокля и топло палто и се отправи към училището, независимо от развилнялата се буря. Щеше да запали огъня в блестящата нова тумбеста печка, да донесе вода за пиене от кладенеца навън, после да напише уроците за сутринта върху голямата черна дъска зад бюрото й. Времето — умолявам те, Господи! — щеше да мине бързо, щеше да дойде сутринта, а с нея мъничкият й орляк от палави и пълни с изненади деца. После тя щеше да успее да забрави личните си грижи, когато насочеше вниманието си към нуждите и проблемите на другите около себе си.

Когато най-после успя да стигне до убежището на неотдавна довършената училищна сграда, косата й беше мокра от дъжда, а палтото й бе залепнало за роклята. Тя запали само една лампа, въпреки че щеше да се чувства по-добре, ако бе осветила ярко цялата стая. Но като учителка, беше нейно задължение да се грижи да не се изразходват напразно скъпоценни запаси като керосин.

Тананикайки си, Лидия разпали буен огън в печката в ъгъла, после изтръска палтото си и го метна на един стол, за да се изсуши. Докато стенанията на вятъра ставаха все по-жаловити, а огромните дървета шумоляха неспокойно в отговор, Лидия се съсредоточи решително върху задачите за часа по аритметика.

 

 

Девън беше измокрен до кости, когато слезе от каруцата на Клайд Малкот и се спря на място, загледан в смесения магазин, който бе построил със собствените си две ръце. Беше избрал дяволска нощ за пътуването си по суша от Сиатъл, но когато той и Клайд бяха тръгнали на път предишния ден, времето бе хубаво.

Клайд докосна периферията на шапката си. Той превозваше някои специални доставки за един от дърварските лагери и все още му предстоеше известно трудно пътуване.

— Довиждане, г-н Куейд — извика той през воя на бурята.

— Благодаря отново — викна в отговор Девън, като издърпа от каруцата брезентовата си чанта точно преди Клайд и изморените му коне да затрополят по-нататък. Отново се спря, този път в основата на стълбището, отвеждащо към втория етаж на магазина и си позволи да допусне в душата си надежда.

Бе прекарал по-голямата част от пътуването — по дяволите, по-голямата част от последните няколко седмици! — планирайки какво би казал на Поли, когато двамата застанат лице в лице, но всичките му красиви, внимателно репетирани думи бяха просто отнесени от вятъра, докато стоеше чам.

Подпирайки се на бастуна, защото беше изморен, а и все още оздравяващите му мускули бяха схванати от неудобното положение и от ужасното тръскане в каруцата по междуселския път, Девън тръгна нагоре по стълбите. Когато стигна до площадката на втория етаж, той си пое дълбоко въздух, задържа го дълго в гърдите си и после почука.

Видя Поли да се взира към него през един от прозорците, после вратата рязко се отвори и тя застана там, а бурята зашиба тънката й бяла нощница и я прилепи към пищните форми на тялото й.

— Девън — прошепна тя, сякаш се боеше да повярва, че това бе наистина той.

Девън пусна чантата до краката си.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, жено? — малко дрезгаво попита той. — Или ще трябва да стоя тук на вятъра през цялата нощ?

С вик на несдържана радост тя се хвърли върху него като изстреляна от лък стрела и обви ръце около врата му. Той почувства леката закръгленост на корема й до талията си, когато я прегърна и гърлото му се сви. Пренесе я през прага и затвори вратата, оставяйки чантата си, наред с безкрайните си съмнения навън, на дъжда.

— Няма да е лесно да намерим отново пътя един към друг — предупреди я той, оставяйки я да стъпи на крака, но не отдръпна ръката си от ханша й. — Обаче аз няма да имам и миг покой, докато не се опитаме.

Тя протегна ръка и свали прогизналата му шапка с лъчезарно лице и блеснали от сълзи, прекрасни очи.

— Това е всичко, което искам от теб, Девън. — Хвана с две ръце ръката му и я притисна към корема си, където растеше детето. — А това е всичко, което иска и синът ти. Просто още една възможност.

С това, тя започна да съблича просмуканите от дъжда дрехи на Девън, а той остана неподвижен — нуждаеше се от топлината на огъня и на любовта й, за пръв път в живота си беше готов да се подчини на волята на някой друг.