Линда Милър
Съпругата янки (19)

19

Лидия лежеше до топлото и твърдо тяло на съпруга си, вперила поглед в тавана, в очакване да се възвърнат нормалните й чувства. Бригъм я бе накарал да излезе извън себе си по време на любовта им, беше й показал други светове и измерения и тя все още се чувстваше зашеметена от нещата, които бе видяла и изпитала.

Той потупа голото й дупе, лекичко, а после удостои меката, закръглена плът там с едно прочувствено и някак собственическо стисване.

— Значи всичко е уредено — каза след дълга въздишка той.

В съзнанието на Лидия се прокрадна тревога, една змия, плъзнала се в Райската градина. Тя се надигна на лакът:

— Какво е уредено?

Бригъм я притисна още повече към себе си, обвил талията й с една ръка. Другата ръка подпираше главата му, а на лицето му бе изписано блаженство.

— Нашето разногласие, разбира се — отвърна той абсолютно необезпокоен. — Ти ще си гледаш твоята работа на съпруга и стопанка на къщата ми, а аз ще се грижа за управлението на моя дърводобивен бизнес и на града.

С една част от разума си Лидия искаше да остави това непредумишлено предизвикателство да премине незабелязано. В крайна сметка Бригъм не й предлагаше чак толкова лош начин на живот. Тя го обичаше и въпреки че неговите чувства към нея не бяха толкова нежни, той поне й предлагаше една сигурност, каквато тя никога не бе познавала преди. Като негова съпруга тя щеше да живее и хубав дом, щеше да има две прекрасни доведени дъщери, красиви дрехи и цялата храна, от която би имала нужда. Да не говорим за невероятните преживявания от непрекъснатия контакт с него, телом и духом.

Но тя бе видяла твърде много, направила твърде много, научила твърде много. Трудностите и горчивата реалност на войната бяха прекършили много хора, но Лидия беше останала силна. И не можеше да бъде друга, бе разбрала тя, но ако бе възможно, би избрала да е слаба и да може да си почине до силното рамо на някой друг.

Тя загледа самоуверения мъж до себе си. Той някак изглеждаше повече от човек, сякаш по-скоро принадлежеше към планината Олимп, при Зевс и Аполон и останалите гръцки богове.

— Страхувам се, че е станало недоразумение! — храбро каза ти, седна на леглото и обви коленете си с ръце. — Аз… аз признавам, че проявявам известна слабост, когато… когато се касае до интимните отношения. Щом ме докоснеш, като че ли губя целия си здрав разум… — Гласът й замря.

Бригъм повдигна едната си вежда:

— Накъде биеш?

— В случай че нямаш намерение да затвориш публичния дом, г-н Куейд, а аз оставам с ясното впечатление, че изобщо не мислиш да го правиш, тогава аз все пак не мога и няма да живея с теб като твоя съпруга.

Сега дойде ред на Бригъм да седне рязко на леглото.

— Но ти току-що…

— Зная — каза Лидия с тиха въздишка. — Аз току-що отвърнах на ласките ти без никакви задръжки. Изглежда, че не съм в състояние да контролирам това без значение какви високомерни решения вземам, но на този конфликт аз просто не мога да обърна гръб Бригъм. Не разбираш ли, че това ще бъде предателство и то не само спрямо жените, които живеят и ще живеят в този град, но също и спрямо Шарлот и Мили?

Бригъм явно не разбираше и не споделяше съчувствието й към тези жени. Той отметна завивките, протегна ръка за панталона си и започна да ги навлича с резки, забързани движения.

— Това е точно налудничавата логика, които може да се очаква от една жена — измърмори той. Грабна ризата си от пода и напъха ръцете си в ръкавите. — Без кръчма, това място ще се превърне след пет години в един призрачен град! — Той започна да закопчава ризата, разменяйки местата на копчетата и илиците. — И доколко добре ще бъде това за Шарлот и Мили?

Лидия застана на колене върху леглото, стиснала чаршафа около себе си в някак позакъснял опит за свенливост.

— Разсъждаваш абсолютно нелогично, г-н Куейд! — външно спокойно възрази тя. Усещаше долната си устна да трепери, но онази сила бе още там у нея, и не позволяваше да бъде пренебрегната. — Това е твоят град. Ти притежаваш забележителната способност да създадеш нещо наистина красиво и добро.

— Аз не правя опит да създавам ново общество — прекъсна я рязко той, седна на ръба на леглото и го разтърси цялото, с дюшека, рамката и съпругата си върху него, когато нахлузи свирепо единия си ботуш, после другия. Изправи се, а стоманените му очи блестяха с леденостудена искреност, когато я погледна. — Аз искам да изсичам, обработвам и продава дървен материал и да отгледам синове, които да изсичат, обработват и продават дървен материал, когато вече няма да ме има. За да направя това, трябва да мога да задържа работниците, които наемам, а честно, те не са щастливи, когато няма уиски и жени.

— Но ти би могъл да доведеш добри жени — възрази Лидия, грабвайки своите дрехи и се опита да се облече, без да изпуска чаршафа от ръцете си. — Бригъм! Току-що имаше война! Изтокът е пълен с жени, които искат да се омъжат, но не могат да си намерят съпрузи!

Той заканително размаха пръста си към нея.

— Не започвай да ми бърбориш за тази проклета война! — предупреди я той, без изобщо да е разбрал смисъла на думите й. — Що се отнася до мен, това беше глупава война и от двете страни!

Лицето на Лидия пламна от нахлулата в бузите й кръв.

— Само глупаци биха отишли да се бият, за да спасят Съюза? Това ли искаш да кажеш?

Бригъм въздъхна.

— Вие Съюза ли спасявахте, янки? — попита дрезгаво той вече от вратата на спалнята. Вдигна тирантите си на раменете, една по една с отмерени, ядни движения. — Или просто се държахте със зъби и нокти за огромната си и много ценна собственост?

С това той й обърна гръб. В очите на Лидия напираха сълзи.

Неговите възгледи за войната бяха само още една причина, защо тя в никакъв случаи не трябваше да се надява на хармоничен брак с този мъж. А да не говорим за кавалерските му маниери — да направи дадено изявление и после просто да си замине.

Тя не можеше да го пусне да си отиде и въпреки че знаеше, че думите й са глупави още преди да ги изговори, извика след него:

— Ти дърводобивна династия ли създаваше? Или просто се стараеше да стоиш далеч от фронтовата линия?

Бригъм се върна до вратата и ръцете му здраво стиснаха рамката й. Изражението му бе мрачно и застрашително. С всяка фибра на съществуването си Лидия усещаше живо и ясно силата на безмълвното му предизвикателство, и знаеше, че той не би и причинил телесна болка.

Дълго време той просто я гледа вбесен. После повдигна едната си вежда и каза с опасно ръмжене:

— Да не би да се опитваш да кажеш, че не взех участие в тази идиотска война, защото съм страхливец?

Лидия преглътна, протягайки ръка за бельото си, без да изпуска чаршафа.

— Това е твоята родина — каза тя с равен и както се надяваше, разумен тон. — Ти трябваше да застанеш на едната или на другата страна.

Бригъм бе отправил поглед към някакво далечно невидимо за Лидия пространство.

— Щеше да бъде като все едно да взема пушката и да тръгна да преследвам Девън. — Каза той, когато Лидия вече започваше да се пита дали изобщо смяташе да отговори.

— Нация срещу нация, брат срещу брата.

Тя беше облякла бельото си и леко се преместваше към мястото, където Бригъм бе захвърлил роклята й по-рано. Грабна я възмутена от себе си за това, че не можеше да измисли нищо, с което да му възрази.

Той остана, дори след като тя му бе обърнала гръб, за да среши и да вдигне над тила заплетената си от любовта им коса, а отражението му трепкаше като буреносен облак в огледалото.

— Не е нужно да си въобразяваш, г-жо Куейд, че ще постигнеш своето с твърдоглавието и ината си. Що се отнася до мен, можеш да продължиш да живееш в тази къща до края на живота си ако искаш, но когато те пожелая, аз ще идвам при теб и ти няма да ми отказваш.

Лидия едва не се задави.

— Значи, няма да отпратиш онези жени от нощния локал?

Бригъм поклати глава:

— Не. — Отговори с дрезгав и абсолютно решителен глас.

Тя се завъртя като вихър и размаха четката си за коса като сабя срещу него.

— Да не си посмял да посещаваш това ужасно място. Бригъм Куейд! — избухна тя, изненадана сама от невероятния си кураж, докато изричаше думите. — Ако го направиш, бъди сигурен, че ще стигне до ушите ми и кълна се в Бога, ще те намеря и ще те нашибам с камшика!

Представата за това накара Бригъм да се изсмее, което я вбеси още повече.

— Значи, все пак изпитваш известни чувства, г-жо Куейд? — тихичко парира той. Ръката му се отпусна от рамката на вратата в жест на пълно изтощение и пълно безсилие. — Можеш да бъдеш напълно сигурна, че ще внимавам особено много какво достига до ушите ти.

След като каза това, Бригъм се обърна и закрачи, стъпките му отекнаха, когато прекосяваше малкия хол, отвори предната врата и излезе.

 

 

Лидия беше сигурна, че той щеше да се върне, щеше да оцени смисъла в думите й и да се съгласи, поне от хуманитарни съображения, ако не поради нещо друго, да затвори локала.

Бригъм не се появи на следващия ден, нито на по-следващия. Лидия го виждаше понякога отдалеч и той я гледаше от дълбините на разтревожените очи на Мили по време на ежедневните уроци, но не се върна в леглото й.

Мина още един ден, после седмица, после невероятно, но още една седмица. Комбинацията от лекарски кабинет и къща на Джоу бе завършена отвън и обитаема отвътре, а за магазина на Поли пристигна един натоварен със стоки кораб. Пристигнаха още семейства и в покрайнините на града започнаха да изникват нови къщички, а счетоводителят на Бригъм г-н Харингтън, избяга в Сиатъл с Естър, където двамата се ожениха.

Работата продължаваше в планината и в дъскорезницата разположена в подножието й. Локалът — публичен дом, сега вече наречен „Сетин Хемър“, процъфтяваше недалеч от дъскорезницата, сред праха от стърготини. През вратите и прозорците му денонощно се лееше музика от пианото, чуваха се неприлични песни и понякога, късно нощем, Лидия лежеше в леглото си и се измъчваше, когато си представяше Бригъм, гуляещ там с някоя от проститутките.

Но тя продължаваше да чака.

 

 

Като лекар, Джоу Макколи знаеше, че трябва да използва нощите си за пълноценен сън винаги, когато му се отдадеше възможност за това, но мислите му бяха прекалено заети с Лидия и той дълго лежеше под грубото си войнишко одеяло. Къщата му беше малка и все още я усещаше като прекалено нова около себе си, напоена с миризмата на прясно боядисани дърво.

Беше изминал месец, откакто Лидия бе напуснала съпруга си и дори загрубелите, непрестанно дъвчещи тютюн дървосекачи започваха да си шушукат и да се питат дали би било безопасно да се заемат с повторното ухажване на дамата. Имаше такива, които казваха, че Бригъм Куейд вече бе направил посещение на някакъв съдия и бе анулирал цялата тази работа, докато други твърдяха, че се бил захванал с Клара О’Кийфи, матроната на публичния дом, но смятал да задържи и Лидия между другото.

Джоу седна на ръба на кушетката си. Натъпканият със слама дюшек лежеше върху мрежа от нови, скърцащи въжета, а дървената рамка още не бе изгладени и драскаше ръцете му.

— По дяволите! — каза той и се протегна за панталона си. Облече го, намести тирантите върху голите си рамене и тръгна през тъмната къща към задната врата. Тоалетната на двора се очертаваше на лунната светлина, но пътеката към нея все още изглеждаше като сянка във високата трева.

Мина му през ум, че би могъл да се изправи на задната веранда и да облекчи нуждите си там, но през периода, последвал благородното му възпитание в детството и през годините, прекарани в кавалерията, а после в оня затвор на янките, на Джоу Макколи му бе омръзнало да живее като скот. Така че, тръгна по пътеката, а измамната трева изстуди босите му крака.

Стигайки до целта си, той хвана грубата дървена дръжка и рязко отвори вратата. Сребристата лунна светлина заля мъничкото помещение, разкривайки пред погледа му някаква фигура, сгушена на пейката в ъгъла, притисната плътно до стената, в опит да се скрие от него.

— По дяволите! — измърмори Джоу, въпреки че не беше от мъжете, които псуват. Вече бе разкопчал панталона си и се смути, че го хванаха в такава не джентълменска поза.

Фигурата изскимтя и се сви още повече към стената.

Джоу успя да различи, че нарушителят на личната му собственост бе момиче. Бе облечено в изпокъсана рокля, а русата й коса висеше разбъркана край мършавото й, изплашено и съвсем мръсно лице.

— Излез оттам — заповяда Джоу.

Момичето се поколеба, а после се подчини и се изправи на пътеката пред Джоу. Оказа се по-възрастна, отколкото си мислеше, поне на осемнадесет, и бе висока почти колкото него. Челюстта й трепереше, когато го погледна право в очите, но изражението на лицето й бе твърдо и непоколебимо като на войник — янки, застанал на пост на собствената си територия.

— Ще трябва да ми помогнеш, мистър — каза тя, но прозвуча като хвърлено предизвикателство, не като молба. — Баща ми иска да ме продаде на ония хора там, в Сетин Хемър. Той казва, че само ще трябва да пея от време на време и да нося бирата на мъжете, обаче аз не му вярвам.

Южняшката галантност на Джоу се размърда. Той хвана момичето за лакътя и го поведе към къщата, забравил съвсем за нуждата да изпразни мехура си.

— Как се казваш?

— Фродин Хърн — отвърна с готовност младата жена. — Ти не си правиш сметката да ме използваш или нещо такова, нали? Защото не съм дошла тук, за да ме използват, така да знаеш.

Джоу се усмихна, когато сложи ръката си на тънката талия на Фродин и я побутна да прекрачи прага. Тя се спря, щом влезе през вратата, трепереща и боса, докато Джоу палеше керосинената лампа в центъра на огромната празна макара за тел, която му служеше като маса.

— Няма да ти направя нищо лошо — каза той.

Фродин скръсти ръце. Милостиви Боже, тя наистина имаше нужда от баня, а тези нейни дрехи не можеха да послужат вече и за парцали.

— Ще пробия дупка в стомаха ти, ако се опиташ — каза тя.

Джоу се засмя.

— Седни! — каза той, като посочи към единия от двата обърнати сандъци, които му служеха за столове.

Недоверчиво, момичето седна, а Джоу се зае да разпали огъня в малката готварска печка, после сложи чайника да се стопли вода. В ухаещия на борова смола килер намери няколко консерви и един хляб, който бе купил по-рано от г-жа Холмез.

— Гладна ли си? — попита той.

Фродин откъсна голям залък хляб и го натъпка в устата си. Издаде някакви нечленоразделни звуци.

Джоу отвори бурканче с малиново сладко, което му бе подарък от готвача на Бригъм и го сложи на масата заедно с един нож.

— Не трябва да говориш с пълна уста — каза той.

Черните очи на Фродин го изгледаха с насмешка.

— Е, извинявай, г-н Тежкар. Не ми стана ясно, че съм попаднала в една от ония господарски къщи с дантелени пердета!

Джоу поклати глава, изумен от безочието й и от невероятното количество мръсотия, което бе успяла да натрупа по себе си.

— Аз съм д-р Джоузеф Макколи, но можеш да ме наричаш Джоу.

Тя откъсна второ парче хляб, намаза го дебело с конфитюр и успя да сдъвче всичко това само на три хапки.

— Мерси — каза тя.

Водата в чайника бе започнала да ври и Джоу извади кутийката с чай и евтината глинена кана, която бе купил от Поли. По рафтовете в магазина й още нямаше много стока, но всеки ден пристигаше по нещо ново с пощенския кораб.

— Познавам ли баща ти? — попита той.

Фродин отговори отново с пълна уста.

— Не вярвам да го знаеш. Той обича да се мести наоколо и идваме тук, само когато му свършат парите за пиене. Той е резач на дърва, но навремето се е занимавал и с говеда, а пък г-н Куейд, винаги му дава работа. Татко казва, че Бриг познава добрия работник, когато го види, но аз мисля, че го взема само защото там в планината никога не му достигат работници.

Джоу й хвърли един поглед през рамо, като си помисли, че всеки, който имаше безочието да нарече едно беззащитно бебе с името Фродин, вероятно би бил готов и да продаде тази същата дъщеря на някой публичен дом, когато решеше, че е узряла за това.

— Би могла да се омъжиш, знаеш ли? — замислено каза той.

Фродин въздъхна театрално.

— Сигурно. По този начин ще трябва да проституирам само за един мъж, вместо за сто.

— Фродин!

— Е, това е истината! — изплака тя, поглеждайки го жално с тези свои черни, черни очи. — Не е ли тъй?

— Не е ли така? — коригира я автоматично той, взе чайника и наля вряла вода в каната. — И не, не е така. Има много приятни млади мъже в планината, които ще бъдат очаровани да си имат една красива съпруга като теб. При условие, че първо се измиеш, разбира се.

Фродин въздъхна и прие печален вид.

— Ти се опитай да се къпеш в езеро или в нечие корито за поене на конете, предизвикателно отвърна тя.

— Имало е периоди в живота ми, когато бих се радвал, ако можех да направя точно това — каза той, позволявайки си да си припомни само за миг затворническия лагер, преди да го изхвърли от съзнанието си. Джоу беше практичен човек и не изпитваше самосъжаление; бе виждал страдания, които далеч надхвърляха преживяното от самия него. Някои от ония нещастници положително биха завидели на късмета му.

— Искаш да ме върнеш на татко?

— Няма да имам голям избор, ако дойде тук да те търси — каза Джоу. — Според закона един мъж се ползва дотолкова с правото да конфискува нечия дъщеря, колкото би имал, ако отнемеше коня му, или например кесията му с тютюн.

Сълзи заблестяха в огромните й, тъмни очи и тя отмахна с мръсната си ръка един сплъстен кичур коса.

— Моля те — каза тя. — Трябва да ми помогнеш.

Джоу въздъхна. Съвсем забравил за чая, той стана от масата и излезе под навеса в задния двор, за да вземе ваната, закачена на гвоздей на стената. Върна се, пусна я шумно в средата на кухнята и се пресегна за двете кофи, оставени до печката.

— Добре — каза той. — Но първо ще трябва да се изкъпеш, защото иначе не мога да понасям да стоя в една стая с теб.

Той ходи между помпата в двора и кухнята, докато почти напълни ваната, а последните две кофи сложи на печката, Фродин нямаше да се изкъпе с гореща вода, но поне можеше малко да я затопли.

Тя потопи мръсния си пръст във водата и направи гримаса.

— По дяволите, Джоу, толкова е замръзнала, че мога да напиша името си върху нея и то да си остане там.

Джоу тъкмо изваждаше калъпа си жълт сапун, който използваше, за да се измие основно, преди да акушира при раждане на бебе, или да зашие някаква рана.

— Можеш ли да пишеш името си, Фродин? — попита, без да се заяжда той.

Очите й го изгледаха тъжно:

— Не. Не мога и да чета.

— Тогава мисля, че ще трябва да ходиш и на училище. Познавам точно една такава дама, която може да те научи.

Фродин нададе ужасен вик:

— Училище? Училище? Ти сляп ли си докторе, или що? Ами аз съм почти на двайсет години! Освен това, за какво ми е да пиша, чета и да смятам?

Джоу намери една чиста хавлия, купена също от магазина на Поли.

— Всеки трябва да знае тези неща. Те ти помагат да се грижиш за себе си.

Тя стисна едната си ръка в юмрук.

— Аз мога да се грижа за себе си, колкото ми трябва, но благодаря все пак.

Той кимна.

— И точно затова се криеше в тоалетната ми като избягала престъпничка, няма съмнение.

Очите на Фродин се разшириха, после се присвиха.

— Беше ме страх, че баща ми ще изпрати кучето по мен. Помислих си, че това ще накара стария Хоумбру да загуби следата, ако се скриех в тоалетната, искам да кажа, но се оказа, че твоята е съвсем нова и не смърди много.

— Мерси — каза Джоу, прикривайки усмивката си. Той беше виждал кокошарници, по-чисти от това момиче, а въпреки това тя носеше със себе си известна свежест, беше като хладен бриз, повял от залива.

Тя се огледа любопитно и беше явно, че невзрачното му жилище й се струваше доста луксозно.

— Къде е жена ти?

— Нямам — каза той.

После се изкашля, защото думите му бяха прозвучали много дрезгаво.

— О — каза Фродин, — тогава си нямаш никой, който да се грижи за къщата ти и други такива.

Той опита с пръст водата, топлеща се върху печката.

— Добре ми е, като се грижа и сам за себе си — отвърна той.

Фродин възкликна недоверчиво:

— Никой мъж не обича да се грижи за себе си. Не е естествено.

Джоу извади джобния си часовник и видя, че беше станало единадесет и четвърт. Запита се дали Лидия вече спеше, или развличаше съпруга си. И в двата случая не би искал да я безпокои, но имаше нужда от помощ все пак.

— Ти влизай във ваната веднага щом изляза и се изтъркай хубаво, а аз ще се опитам да ти намеря някоя прилична рокля и дрехи за спане.

Фродин погледна към водата, сега вдигаща пара на печката и преглътна.

— Ти не ме караш да се къпя, само, за да се възползваш от мен после, нали?

— Не — тихо каза Джоу, обзет от болезнено състрадание, което се постара да прикрие добре. — Няма да те безпокоя, Фродин. Искам само да помогна.

Когато Джоу се отправи към задната врата, тя вече развързваше връзките, които придържаха предната част на роклята й. Той заобиколи къщата и закрачи решително към края на улицата, където беше домът на Лидия. За негово облекчение предният прозорец светеше и когато той тръгна по пътеката, я видя седнала в люлеещия се стол с книга в ръце.

Той се изкачи преднамерено шумно на верандата, за да не я изплаши.

— Аз съм, Джоу — каза, след като почука на вратата.

Вратата се отвори незабавно. Джоу забеляза следи от напрегнатост в очите на Лидия и също в ъгълчетата на устата й и му се прииска да я вземе в прегръдките си и да я притисне до себе си.

— Наред ли е всичко? — попита тя, след като отстъпи, за да му направи път да мине.

— Никой не е болен и не ражда в момента, ако това имаш предвид — отвърна той, прокарвайки пръсти през разрошената си коса. И едва тогава осъзна, че още беше бос и само по панталон и тиранти на голо. Той се изчерви, по-смутен от оня миг, когато баща му беше довел първата му любовница, като подарък за четиринадесетия му рожден ден.

Лидия се престори, че не забелязва външния му вид.

— Тогава какво се е случило?

— Намерих една жена в тоалетната си — бързо каза той, — и не зная какво да правя с нея.

Лидия го изгледа продължително, после се разсмя:

— Намерил си жена в тоалетната си?

— Едно момиче, по-точно, въпреки че твърди, че е на двадесет години. — Говори грубо като моряците, а образованието й е точно колкото на някой от трюмните плъхове, но е попаднала в беда и не мога просто да й обърна гръб.

— Разбира се, че не можеш — разумно каза Лидия, — но какво смяташ да правиш с нея?

Той въздъхна.

— Не знам. Тя обаче казва, че баща й искал да я продаде на онези хора от Остин Хемър, а не мога да допусна това да се случи.

Бузите на Лидия станаха алени.

— Е, в този град има поне един мъж, спазващ известно приличие.

За да бъде честен, той би трябвало да обори забележката й, тъй като няколко пъти бе ходил в локала, за да намери телесна утеха в леглата на различни жени там, но нямаше сърце да я разочарова. Всички знаеха, че въпросът със Сетин Хемър беше особено чувствителна тема за Лидия.

— Тя има нужда от някакви дрехи — глухо каза той след неудобната пауза. — А освен това й казах, че може да идва и при теб на училище. Тя не може нито да пише, нито да чете.

Лидия въздъхна.

— Тук има доста голям пазар на съпруги. Може би просто ще трябва да се омъжи за някой от хората на Бригъм. Така поне ще има дом.

— Предложих й това, но тя каза… — Джоу замлъкна, отново смутен. Не можеше да повтори какво бе казала Фродин по идеята да се омъжи. — Тя не искаше такова нещо.

— Какви чудеса! — измърмори Лидия, но се запъти към стаята си и излезе след няколко минути, натоварена с грижливо сгънати дрехи. Джоу видя в купчината две памучни рокли, една нощница и бельо. — По-добре я изпрати да живее при мен, иначе целият град ще приказва още утре сутринта.

Джоу разбираше, че би трябвало да изпита облекчение от великодушното предложение на Лидия да го освободи от Фродин, но странно, не беше така. През тези няколко минути, които бе прекарал с парцаливото момиче, скрило се тоалетната му, откри, че бе успял да се освободи от смазващата самота, която го бе обзела от момента, в който се наложи да замине на война. Дори Лидия, с цялата си нежна практичност, не бе съумяла да докосне това кътче у него.

— Ще видим — каза той. После благодари на Лидия за дрехите и излезе. Знаеше, че Фродин още нямаше да е приключила с банята си, затова седна на стъпалото на задната си веранда и огрян от лунната светлина, се заслуша във веселото плискане на водата във ваната.

Щом шумът отвътре затихна, той изчака малко, после тихичко извика името й.

— Можеш да влезеш, ако държиш главата си обърната — великодушно му извика тя.

Джоу се изправи, пое дълбоко въздух и отвори вратата. Внимаваше да не поглежда към Фродин, но въпреки това усещаше прекрасно голотата й. Долови свежият аромат на косата и тялото й и слабините му се стегнаха.

Той остави дрехите на единия от обърнатите сандъци и премина край ваната като слепец.

— Още съм гладна — викна след него тя, когато той вече бе намерил убежище в стаята, където преглеждаше пациентите си. — Имаш ли тук и нещо друго за ядене, освен хляб?

Джоу тихичко се изсмя и кой знае защо, очите му се премрежиха от тънка пелена от сълзи.

— Има малко студено месо, ще ти го донеса, когато се облечеш.

— Готова съм да изям и северната част на запътил се на юг скункс — зачуди се сама на себе си тя.

Джоу облегна гръб на вратата на операционната си и се усмихна в тъмнината.

— Това няма да се наложи — отвърна той.

Чу разплискването на вода, когато тя се изправи във ваната.

— Вероятно нима да ти е зле да имаш жена тук наоколо — каза тя. — Виждаш ли, някой да ти готви, да чисти, да кърпи и така нататък.

— Нещо като съпруга? — не се въздържа да не я подразни той.

— Ами да, само че без онази част, където двамата да лягаме в едно и също легло и всичко останало.

— За тази нощ можеш да спиш в леглото ми — каза той, в бързината си да успокои тревогите й. — Аз мога да спя на пода.

Тя мълча дълго, толкова дълго, че той се усъмни дали не се бе прокраднала тихичко през задната врата и изчезнала в нощта. Тази мисъл го изпълни с чувството на невероятна самота.

— Ти си доста добър… за един мъж. Можеш да излезеш сега.

Джоу се изненада на пламенността си. В края на краищата, Фродин бе пълната противоположност на всичко онова, на което се бе възхищавал у жените досега. Тя не говореше възпитано, Бог да му е свидетел, а маниерите й биха засрамили даже един Чингис Хан. Не можеше дори да чете, а да не говорим да обсъжда литература с него и познанията й по музика стигаха вероятно само до уличните оркестри, устните хармоники и цигулки.

Въпреки това, когато излезе от кабинета си и я видя застанала там с мократа си коса и разширени очи, облечена в бялата нощница на Лидия, нещо в него оживя, нещо отдавна загинало.