Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Куейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yankee Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Линда Леъл Милър. Съпругата-янки

ИК „Алекс Принт“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

2

Девън Куейд вече имаше съпруга!

— Ще трябва да ме извините за погрешното ми убеждение, г-н Куейд, — каза, след овладян с огромно усилие глас тя, — но наистина бях останала с впечатлението, че аз… че ние… — Тя усети, че се изчервява и замлъкна, с ужасното чувство на унижение, но също и облекчение.

Девън се превърна в самото олицетворение на огорчението. Той погледна към прекрасната Поли, която наблюдаваше развиващата се драма нито със задоволство, нито със загриженост. Загорелите му от слънцето бузи с високи, подчертани скули побледняха и той едва чуто промърмори:

— Велики Зевсе! Аз наистина ви накарах да останете с такова впечатление, нали?

Лидия си позволи за миг да си представи приятната наслада, която щеше да изпита, ако просто му зашлевеше една плесница през лицето. Но каза само:

— Да.

Хвана се по-здраво за перилата. Следваха ги чайки, които пищяха и се стрелкаха над спокойната, прозрачно синя вода и Лидия се запита дали капитанът не би се съгласил да обърне кораба пак към брега, ако бъде помолен за това.

Едва ли щеше да поиска.

Девън въздъхна, внимателно освободи ръката си от тази на истинската си съпруга и леко я постави на раменете на Лидия. Кой знае защо, тя не трепна, нито се опита да се отдръпне.

— Мислех, че съм обяснил всичко както трябва — каза той с дрезгав и съвсем откровен глас. — Мъжът, когото имах предвид в обявата, е Бригъм, брат ми. Той ще ви бъде добър съпруг, Лидия, след като свикне с мисълта отново да има съпруга…

Лидия, която беше асистирала при ампутирането на човешки крайници без дори да извърне поглед, сега почти припадна на палубата.

След като свикне с мисълта? — пошепна тя, като ужасът и се трупаше като лихвата върху парите на богат човек. Беше достатъчно лошо да научи, че бе поверила цялото си бъдеше на човек, когото дори не бе срещала, но откритието, че Бригъм Куейд дори не я очакваше, я накара да преосмисли отново дали да не скочи зад борда.

— Как можете да направите нещо толкова… толкова недобросъвестно и подло?

— Това бих искала да зная и аз — вмъкна Поли.

Лидия разсеяно отбеляза, че другата жена беше проявила невероятна въздържаност, като чака толкова дълго, преди да се намеси в разговора.

— Как можа, Девън?

Г-н Девън свали ръка от рамото на Лидия и прокара пръсти през разрошената си, златиста коса, след което печално въздъхна:

— Мислех, че съм изяснил нещата точно — каза той и за своя изненада Лидия му повярва. — Съжалявам. Вие ще бъдете подходяща компаньонка за децата на Бригъм, освен това сте красива жена. Убеден съм, че ще бъде само въпрос на време преди брат ми да осъзнае многото ви положителни качества и да ви предложи да се омъжите за него.

Лидия сковано кимна, обърна се и направи няколко несигурни крачки. Мислите й се щураха объркани като полета на кресливите чайки над нея и й трябваше малко време, докато успее да ги подреди.

Скоро, тъй като кризите за нея не бяха нещо ново, тя беше в състояние да обмисли новата обстановка трезво. Не беше влюбена в Девън Куейд, въпреки че не можеше да му се отрече факта, че той беше изключително красив и много перспективен мъж. От нея сега нямаше да се иска да му се закълне във вярност и подчинение докрай, нито пък да споделя леглото му.

Още повече, тъй като братът на Девън не очакваше пред прага на вратата му да се достави бъдеща съпруга, той нямаше да ги посрещне на кея наред с църковния служител и букетче диви цветя. Значи, Лидия беше получила отсрочка, колкото и несигурна да беше тя и вероятно г-н Бригъм Куейд щеше да я наеме като гувернантка на децата си и да не очаква нищо повече от нея.

Значително по-спокойна, Лидия пое дълбоко въздух и загледа бавно отдалечаващия се Сан Франциско, усещайки как морето се надигаше и спадаше като някакво огромно, запъхтяно чудовище.

Лидия беше станала експерт в нагаждането към действителността, независимо колко сурова й се предлагаше тя. Предпочете да прекара следващите няколко дни сама, за да може да разсъждава за приключението, което й предстоеше. Хранеше се редовно, въпреки че ядеше много малко, разхождаше се по палубата и се държеше много учтиво към Девън, когато той се осмеляваше да я заговори, но то не се случваше често.

Сиатъл се оказа малко, разнебитено градче, което всъщност се състоеше само от няколко набързо построени сгради, накацали върху невероятно стръмните хълмове и обградени от гъста, девствена гора. Тук-там, в средата на някоя кална улица стърчеше прастаро, вечно зелено дърво, а купищата от примесени с глина отпадъци, дървени стърготини и отломки от дъски свидетелстваха за голямата, собствена промишлена дейност на една част от жителите. Докато бирариите, заети със задачата по пробуждането на града в тези ранни, прогизнали от влага часове на деня, говореха красноречиво за навиците на друга част от населението. Чуваше се вой от триони в дъскорезниците и мъгливият утринен въздух беше напоен с мириса на прясно разрязано дърво, борова смола, дим и конска тор.

Лидия усети смътно вълнение в дълбините на сърцето си — сърце, което тя се бе погрижила отдавна да затвори за чувствата, още когато видя пред себе си първия ранен войник.

Върху бузата й потрепваше кичур изплъзнала се коса, а до устните и стигна капка солена морска вода, може би леко примесена със сълза? Тя не си спомняше кога наистина беше плакала за последен път; може би на погребението на майка си, като съвсем малко дете.

Тя застана малко по-изправена на обичайното си място на кърмата на парахода „Сан Франциско“ и дори съумя да се усмихне на Поли, която наблюдаваше толкова очарована провинциалното градче, сякаш то беше самият Париж.

Очевидно женитбата на Поли със съвършено непознат мъж се бе оказала отговорът на мечтите й. Тя беше придобила навика да си тананика тихичко весели песнички, бузите й гориха приятно розови, а очите й вечно сияеха.

Малката им групичка се прехвърли на друг кораб на оживеното пристанище на Сиатъл, с което започна последната част на пътуването им. След час, както им беше казал Девън, щяха да пристигнат в Куейдс Харбър, от другата страна на устието на залива Саунд.

 

 

— Ти си ми довел какво? — Бригъм Куейд имаше намерение да изкрещи думите, но невероятният шок беше отнел дъха му и успя да постигне само вбесено изръмжаване. Беше вперил поглед в брат си в пълно недоумение, молейки се да не е разбрал добре.

Девън се беше подпрял на ръба на огромното черешово бюро на Бригъм, една наистина много ценна придобивка, купена от търговски кораб, пристигнал от Китай.

— Доведох ти съпруга — помирително каза той. — Повярвай ми, Бриг, Лидия ще ти хареса. — Той протегна едната си ръка, обърната с дланта надолу. — Тя е ето толкова висока, с дълбоки сини очи, златна коса и при това е напълно здрава.

— Сега ще започнеш да ми разправяш, че има и хубави зъби! — избухна Бригъм, като едва не събори стола, когато се изправи. — За Бога, Девън! Говориш за тази жена, сякаш тя е чистокръвна кобила за разплод!

По-малкият брат, лесно опрощаващ грешки, но често сам склонен към неразумни постъпки, сви рамене.

— Лидия не е породиста кобила, разбира се — подчерта смирено той, но тя наистина би родила здрави деца. Въобще не се съмнявам в това.

Бригъм заобиколи бюрото.

— Аз вече имам деца, Девън — посочи той. — Две. Или си забравил този факт?

В очите на Девън не се таеше нито вина, нито лукавство.

— Шарлот и Мили са момичета — изтъкна той. — Те ще се омъжат и всяка ще си създаде свой нов дом. Ти имаш нужда от синове, които да поемат дърводобивния ти бизнес, когато остарееш и…

— Девън — тихо го прекъсна Бригъм. Струваше му се цяло чудо, че още не беше удушил брат си. — Все още ми остават няколко години напред, колкото и да не ти се вярва. — Зад прозорците на кабинета му тих летен дъжд закриваше гледката на заснежените планини, тъмносинята дълбока вода, плътният, почти безкраен килим от вечно зелени дървета, простиращи се чак до хоризонта. Той остана загледан в пейзажа, който му харесваше, независимо от мрачното време. — Ние създадохме компанията заедно, ти и аз, — каза най-после той. — И ще управляваме заедно.

Чу как Девън въздъхна зад него и знаеше какво ще последва.

— Не ние създадохме тази компания, Бригъм. Направи го сам ти. Моят единствен принос беше да търся и нося, което и двамата знаем добре. Искам да направя нещо свое.

Разочарованието на Бригъм прозвуча като раздразнение:

— Смесен магазин — каза той с подигравателна нотка в гласа си, когато се извърна, за да погледне свирепо брат си.

Девън беше единственият човек, когото никога не беше успявал да сплаши и явно в това отношение промяна нямаше да настъпи.

— Да, смесен магазин — потвърди Девън, повдигайки едната си вежда.

— По дяволите! Куейд Харбър няма нужда от такъв магазин — продължи да настоява Бригъм и ядосано прокара пръсти през косата си. — Имаме си магазина на компанията!

— Страх те е от малко конкуренция ли? — попита Девън, вече усмихнат.

Мили Боже, на тоя не му липсваше дързост, помисли си Бригъм — да се откаже от петдесетпроцентовия си дял в една от най-големите дърводобивни компании в областта, да започне свой бизнес, който никой нямаше да спонсорира, да си доведе в къщи една непозната жена за съпруга, че и още една, която да пробута на нищо неподозиращия си брат.

Бригъм изпсува, ядно закрачи към барчето от тиково дърво, което му бяха доставили специално от Сан Франциско преди няколко месеца и си наля чаша бренди.

— Конкуренция! — процеди през зъби той. — Магазинът на компанията разполага с всичко, което един мъж може да си пожелае. Какво ще продаваш, Девън? Я ми кажи това?

— Може би някои неща, които една жена може да поиска — отговори, все още невъзмутим Девън и посочи с широк жест планината, където дори и в този момент работниците на Бригъм сечаха дървета. — Северозападът е самотно място, Бриг. Тези твои работници имат нужда от съпруги. Ще започнат да прииждат жени от Изток, защото, както знаеш, там заради войната има недостиг на мъже за женене. Ще идват и от Сан Франциско. Те ще искат дрехи и семена за цветята си и боя за оградите на къщите си.

Бригъм въздъхна. Не можеше да възрази на логиката на брат си, въпреки че му се искаше да направи точно това. Областта Паджет Саунд се променяше ден след ден, а малкото сърцати мъже, които проявяваха желание да работят в планините, копнееха за комфорта на женското присъствие. Самият Девън беше прекарал зимата в нервно крачене и непрекъснато пиене, неспокоен като котарак, затворен в сандък и ето че сега на горния етаж го чакаше жена, съпруга от търговска сделка.

Тази Поли горе, обаче, изобщо не засягаше Бриг, тези неща си оставаха лична работа на брат му и след като Девън искаше да даде името си на тази непозната, нека си го дава. Но другата, така предвидливо доброжелателно доведена за самия него, като някакъв ценен сувенир с екзотична стойност, това вече го засягаше, при това много.

Изабел, първата му съпруга и майката на дъщерите му, беше го излекувала завинаги от илюзиите му по отношение на брачната благодат. Това, че почина от пневмония преди девет години, беше трагедия и независимо че между двамата не беше съществувала любов, той дълго скърби за нея. А дори и след цялото това време, когато си спомнеше за Изабел, той пак изпитваше гняв, защото тя съвсем целенасочено беше искала да умре. Беше се отказала от живота, беше го захвърлила просто така, както се захвърля ненужна вече дреха, както бе постъпила към съпруга и децата си, без дори да направи опит да оцелее.

Той прогони бързо нежеланите си спомени и отпи отново от брендито.

— Тази другата, Лидия, струва ми се, че я нарече, ще трябва да си замине. По-точно, в случай че не си решил да си правиш харем.

Девън най-после се надигна от ръба на бюрото и отиде да налее питие и за себе си. Движенията му бяха целенасочени, защото държеше да подчертае невежливостта на брат си, когато наля чаша само за себе си.

— Лидия е достатъчно красива, така че може много лесно да изтрие подобни мисли от главата на един мъж, — заяви той. Държейки чашата в дясната си ръка, той се извърна, за да погледне Бриг със сините си очи през леко присвити клепачи: — Отвори очи и виж живота си, Бриг. Ти имаш крещяща нужда от съпруга, а децата ти от майка.

Бригъм се беше върнал до бюрото. Той остави чашата си с трясък и протегна ръка към купчината документи:

— Леля Персефона осигурява цялото си присъствие и предлага всичките женски напътствия, от които дъщерите ми се нуждаят.

Девън завъртя чашата си, загледан в кехлибарената течност в нея така съсредоточено, сякаш там се криеше загадката на някаква лична мистерия, която много силно го тревожеше.

— Това все още оставя открит проблема за твоите нужди. И не ми казвай, че проститутките в Сиатъл ти стигат, защото ще е куп измислици, което и двамата знаем добре. Лидия е красива и много женствена жена, — бавно каза той след период на продължително обмисляне.

— Щом тя е такъв стокаратов диамант, — изръмжа Бригъм, стиснал здраво ръба на бюрото с двете си ръце, — защо, по дяволите, не се ожени ти за нея?

Брат му се замисли, съвсем невпечатлен, както винаги, от яростта на Бригъм.

— Тя е много смела, както физически, така и психически. Да ти кажа истината, аз исках да си намеря жена, която поне малко да се обляга на мен. Мисля, че Лидия се е грижила сама за себе си почти през целия си живот.

Въздъхвайки пак, Бригъм събра попадналите в ръцете му документи и ги плесна върху лъскавата повърхност на бюрото. Как беше възможно един мъж да иска до себе си някаква увехнала виолетка, която да се обеси вкопчена на врата му, той въобще не можеше да си обясни. За Бригъм една съпруга по-скоро би трябвало да е нещо като партньор в живота, естествено и в леглото. Което от своя страна не означаваше, че му харесваха чак толкова много другият тип жени, войнствените, съвсем самостоятелните. Ако имаше нещо, което изобщо не би могъл да понесе, то това бяха мухлясалите „интелектуалки“ с конски мутри, които не спираха да приказват за зачитането на женските им права.

Той реши, че Лидия Маккуайър вероятно спадаше към войнствения тип и потръпна. Бе готов по-скоро да се срещне с призрака на Хамлетовия баща в някой от таванските коридори.

Девън, който умееше да разчита мислите на Бригъм още от времето, когато и двамата бяха момчета, или поне понякога изглеждаше така, силно се разсмя.

— Ще бъдеш приятно изненадан, когато най-после я видиш — каза той.

После остави празната си чаша на барчето и излезе от кабинета.

Бригъм щеше щастливо да продължи да работи над папките си през останалата част от следобеда, ако не беше срещата с брат му и обезпокоителната новина, че на горния етаж имаше жена, които без съмнение очакваше да стане г-жа Бригъм Куейд преди даже да е изтекла седмицата.

Мастиленосиният му поглед непрекъснато се плъзгаше към тавана, тъй като резервните спални бяха точно отгоре. В крайна сметка той се отказа от опитите си да работи, избърса писалката си и я върна на поставката до мастилницата, затваряйки внимателно капачето.

Прекоси стаята, запътен към двойните врати на кабинета си, отвори ги и се сепна, когато се оказа лице в лице с една дребна, феерична руса жена, изправена там с леко вдигната, готова да почука ръка. Очите й имаха цвят на тъмносиньо, почти пурпурно кадифе, по високите й скули се разливаше бледа, трогателна руменина. Брадичката й бе изправена под силен, волеви ъгъл и противно на целия си здрав разум Бригъм се улови, че вътрешно се молеше тя да не се окаже Поли, жената, която брат му си беше избрал за съпруга.

Виолетовите очи се разшириха и малкото юмруче бавно се отпусна. Тя беше облечена в скромна сива рокля с яка и без широки ръкави.

— Г-н Бригъм Куейд? — попита тя с цялото достойнство на принцеса, изгубила се сред тълпа от селяни.

Бригъм беше спрял да диша и имаше усещането, че е попаднал върху лудо въртящ се ствол на дърво, плаващо в коварна река. Все пак той владееше изкуството да се държи строго и сурово, дори когато в себе си се смееше. Беше сигурен, че от хладното му кимване малката уличница не можеше да се досети колко го беше развълнувала.

— Аз съм г-ца Лидия Маккуайър — съобщи тя и вирна още по-високо брадичка, като че ли очакваше някой да възрази по въпроса.

Със скоростта на прериен вятър в гърдите на Бригъм нахлу чувство на такова облекчение, което той никога не би си признал.

— Вярвам ви напълно, — отговори той.

Прекрасните очи се разшириха, после отново се присвиха, но руменината по лицето й не изчезна. Беше известна утеха за Бригъм, че тя също чувстваше странните и опасни сили, които се биха развихрили край тях, че той не беше единственият, подложен на действието им.

— Желаете ли нещо? — попита с преувеличена любезност той и скръсти ръце на хълбоците си, защото се страхуваше, че в противен случай би положил длани на меките й бузи, или на невероятното облаче от руса коса.

Въпросът като че ли я обърка за момент. После, напъвайки всеки инч от съвсем средното си на височина тяло, тя го удостои с още един царствен поглед.

— Няма да се оженя за вас, г-н Куейд, при никакви обстоятелства, — информира го тя. — Но бих желала, все пак, да обсъдя с вас условията, касаещи образованието на дъщерите ви.

Бригъм се усмихна снизходително.

— Не си спомням да съм ви правил предложение, г-це Маккуайър, — отвърна той.

Отново плътна руменина заля лицето й.

— Чудесно, — каза тя, след момент, през който успя да овладее поведението си. — Значи, по този въпрос приключихме. Можем да обсъдим какво трябва да се направи по обучението на децата ви.

Господарят на дома небрежно се облегна на вратата, но сега скръсти ръце пред гърдите си. Вече се чувстваше по-добре, защото знаеше, че този път надмощие имаше той.

— Леля Персефона ги е научила да четат, да пишат и говорят доста правилно. Да говорим направо, г-це Маккуайър, нито Мили, нито Шарлот притежават някакви особени дарби, които да ги отличават от останалите млади дами. Според мен, най-практичното нещо ще бъде да ги научите как да се справят с едно домакинство.

За един прекрасен момент Бригъм всъщност си помисли, че очарователната му гостенка може да го ритне по кокалчетата. Мъдро, тя преосмисли:

— Естествено, вашите деца не биха могли да проявяват особени дарби, г-н Куейд. Децата считат себе си за такива, каквито ги считат родителите им, което означава, че Шарлот и Мили се чувстват общо взето толкова способни, колкото двойка пудели с дълга козина.

Силно ядосан, Бригъм се наведе към нея толкова много, че носът му почти докосна този на Лидия и изръмжа:

— Няма да позволя дъщерите ми да бъдат възпитавани така, че да проявяват амбициозност! Нямам никакво намерение да ги видя да преследват политиците, за да се борят за право на глас и изборни права, или пък да произнасят речи на обществени места!

Тя не се отдръпна, въпреки че той буквално се беше облегнал върху нея, принуждавайки я да направи крачка назад. Но, остана твърдо на мястото си, като малък войник, само че не можеше да каже нищо поради обзелата я ярост. Брадичката й потрепери, а в очите й блеснаха сълзи и в този миг Бригъм можеше да се закълне, че някъде далеч, далеч от планината се дочу бойният зов на войнишка тръба, приканваща в атака.