Линда Милър
Съпругата янки (11)

11

На Лидия й се искаше веднага да се затича обратно към къщата, без да се бави дори, за да запали фенера си, или, за да сложи наметалото да я предпазва от дъжда, но Бригъм нямаше намерение да позволи бягството й. Той я накара да чака, като просто и препречи пътя към вратата, като застана с гръб към нея, докато бързо навличаше дрехите си, а сивите му очи я пронизваха с ядно предизвикателство: Само се опитай да минеш край мен. Опитай се само.

Лидия го изгледа смутена и объркана, а после се обърна и скръсти ръце. До сутринта, каза си тя, огорчението й щеше да е придобило такива размери, че тя изобщо нямаше да може да погледне Бригъм Куейд в очите.

Тя закри устата си с ръка и тихо, глухо изхлипа.

За нейна изненада Бригъм сложи ръце на раменете й, но не я обърна към себе си.

— Не се самонаказвай, каза той с тих, но властен глас, смекчен само леко от успокояващата нотка в него. — Естествено е за една жена да стене и реагира така, когато е обичана в леглото и в това няма нищо лошо.

От така директно казаните думи Лидия се изчерви отново, но същевременно се изненада, че той толкова ясно бе разчел мислите й. Как успя да разбере, че в момента тя не си мислеше за нещастието на Девън, или за някаква своя друга лична трагедия?

Тя вдигна глава и с усилие проговори:

— Хайде да се връщаме. Искам да видя как е Девън и да разбера дали лекарят вече е пристигнал.

Бригъм въздъхна. Отвърна само:

— Да. — После я обви с наметалото, запали медния фенер, който тя бе донесла със себе си по-рано, преди последвалото си падение и изгаси другия, който бе горял на масичката до прозореца.

Дъждът се бе усилил, сякаш подхранен от развихрилите се човешки страсти и Бригъм се измокри до кости, докато стигнат до кухнята в голямата къща. Косата му бе залепнала по челото и по лицето му се стичаха капки, когато той спря и продължително изгледа Лидия с измъчен и отчаян поглед.

После, все още, без да каже нито дума, той остави фенера в средата на масата, за да може тя да има светлина, а сам продължи в тъмнината към стълбището за втория етаж.

Лидия остана там няколко минути, за да овладее чувствата си, или поне да положи усилие да го направи. Свали наметалото си и го окачи на един от пироните на задната врата. То не беше я предпазило много и бе измокрена не по-малко от Бригъм.

Не би допринесла особена полза, помисли си тя, когато обичайната й практичност отново взе връх над нея, ако се разболееше от пневмония. Същото се отнасяше и за Бригъм.

Тя изпомпи вода в медния чайник, сложи го на печката и подкладе угасващия огън. Беше открила една кана с лимонов сок и буркан с мед, когато чу приближаващи се стъпки.

Бригъм, помисли си тя и сърцето и се сви в гърдите, в стремежа си да стане мъничко, твърдо и неуязвимо.

Но човекът, който пристъпи от мрака в основата на задното стълбище, не беше господарят на къщата. Беше капитан Макколи и Лидия така се и изненада, че остави каната и буркана да паднат с глух шум на масата и безсилна се отпусна на стола до себе си. Тя не беше виждала този човек от нощта, когато му бе помогнала да избяга от лагера на Съюзническата армия.

Не може да е той, каза си тя, поглеждайки плахо между пръстите на ръката, с която бе закрила лицето си.

— Здравей, Лидия — каза привидението с усмивка в гласа. Той се приближи бавно, един слаб мъж с очарователна усмивка и буйна кестенява коса.

Лидия опря длани на масата, с широко разперени пръсти, за да има по-добра опора.

— Как… — бе всичко, което успя да каже.

От присъствието му се излъчваше спокойствие, маниерите му бяха благородно южняшки. Той изглеждаше почти както тогава, когато лежеше в онази далечна болнична палатка и беше на път да загуби ръката си заради един алчен за хонорара си хирург, с тази само разлика, че сега, естествено, беше по-здрав.

— Непрекъснато се изненадвам — каза той, — колко малък е понякога светът.

Лидия преглътна с мъка. Капитан Макколи внезапно й напомни за ужасите, които бе видяла през войната, но и нещо друго — той бе живото олицетворение на това, как животът продължава, постоянен и непроменлив като сезоните.

— Какво правиш тук? — успя най-после да попита тя.

Капитанът въздъхна.

— Боя се, че последният конфликт промени Юга много, неузнаваемо много, и той вече не е онова, което си спомням за него — каза той, а в думите му прозвуча тъга и примирение. — Виждаш ли, съпругата ми и детето ми загинаха от треската и след това навсякъде, където бях, аз откривах следи от онези някогашни, по-благосклонни дни. Качих се като лекар на един кораб, който трябваше да заобиколи Кейп Хорн. Казваше се „Енчантрес“, отпътува от Южна Каролина. Поскитах се из Сиатъл няколко дни, после срещнах един мъж, който търсеше лекар, за да го отведе в Куейдс Харбър. — Той замълча, повдигна за момент слабите си рамене. — И ето ме тук. Но ти си се погрижила добре за младия човек там горе, Лидия, — добави той, посочвайки с поглед към тавана. — Предстоят му доста тежки дни и нощи, но мисля, че ще издържи.

Вълна от облекчение си проправи път през объркваното и изненадата, които вече биха обзели Лидия. Девън щеше да се оправи! Чайникът зад нея започна да свисти и да кипи.

— Ти никога не си споменавал, че си лекар — малко глуповато каза тя, вперила поглед в човека, който някога бе враг и чието бягство тя бе организирала, като се бе молила той да премине успешно пак в лагера на своите.

Макколи се засмя.

— Доколкото си спомням, почти през цялото време бях извън себе си от болката и треската — каза той. После, внимателно и едва ли не благоговейно, докосна с пръсти дясната си ръка.

— Задължен съм ти, Лидия Маккуайър. Сега имам чувството, че добрата съдба ми предостави именно възможност да ти се отблагодаря.

Лидия изпитателно загледа покритото му с бръчки, но все още красиво лице и се запита как някой бил той от Съюза или Конфедерацията, можеше да види в него враг!

— Смяташ ли да останеш тук, в Куейдс Харбър? — попита тя, изправяйки се на все още разтрепераните си крака, за да вземе чаши от шкафа и да сложи в тях мед и лимонов сок.

— Може би — отвърна капитанът. — Бог знае, градчето може да се възползва от един лекар, а аз да се възползвам от дом.

Той замислено сключи вежди.

— Какво разбъркваш в тези чаши?

Лъжицата й издрънча, докато наливаше гореща вода върху меда и лимона.

— Само едно обикновено лекарство против простуда. — Тя кихна и едва сега усети мократа си коса и влажните дрехи. — Виждаш ли, наложи се да изляза на дъжда и реших, че няма да е зле да взема някои превантивни мерки. Да направя ли чай, докато водата е гореща?

Капитан Макколи уморено се усмихна.

— Мисля, че това малко ще ме освежи — прие той и се изправи. — Очаква ме дълга нощ.

— Ще останеш в стаята на Девън ли?

Лекарят кимна. Дрехите му биха износени до крайност, но добре скроени и той все още се държеше с достойнство.

— Да.

— Ще ти донеса чая там, тогава — отговори Лидия и се обърна, преструвайки се на заета. Бе забравила, че капитан Макколи беше наблюдателен човек и се изплаши, че може да надникне в душата й и да се досети, че в характера й имаше и нещо диво, черта, която бе открила едва тази нощ, в прегръдките на Бригъм.

— Благодаря — отвърна той.

Лидия се забърза да запали още един фенер за него.

— Хубаво е, че си тук, капитане — каза тя, избягвайки очите му. — Куейдс Харбър има нужда от теб.

— Не трябва да ме наричаш вече капитан — каза той, а в ниския му глас отекна уморено добродушие, като далечен гръм. Или оръдейна канонада. — Не „капитане“, защото не ми се иска да се налага и аз да се обръщам към теб с „г-це Маккуайър“. Името ми в Джоузеф.

— Джоузеф — усмихната повтори Лидия.

Когато той излезе, Лидия направи чая, остави го да се запарва и се качи горе с напитките от мед и лимон, които беше приготвила.

Намери Бригъм в коридора до стаята на Девън, облегнал гръб до стената, загледан с празен поглед в пространството пред себе си. Не беше сменил дрехите си и косата му още бе влажна и разбъркана.

— Ще докараш смъртта си така — скара му се Лидия, като го побутна по лакътя, за да привлече вниманието му.

В очите му се появи учудване, когато я видя, сякаш някой внезапно го бе върнал от много далечно място.

— Какво искаш? — попита грубо, като че ли не беше лежал, изпълнен с нежност до нея, преди толкова кратко време.

Лидия можеше да се засегне, ако вътрешните й бариери не бяха се спуснали пак на мястото си. Тя вече бе решила, че единственият й възможен начин на поведение беше да се преструва, че в бунгалото на хълма не се бе случило нищо.

— Искам да изпиеш това — хладно каза тя, подавайки му все още димящата чаша. — И да смениш дрехите ако обичаш. Нямаме никаква нужда от още един инвалид в къщата!

Бригъм я изгледа слисан — несъмнено, твърде малко хора дръзваха да му говорят по този начин, при цялото му твърдоглавие и властност — после взе чашата и се намръщи на съдържанието й.

— Ако тук не си наляла и уиски, няма да го пия.

— Изобщо не се надявай — прошепна през стиснати зъби Лидия. С ъгълчето на окото си видя надолу по коридора да се отваря една врата и зад нея да наднича малко личице на Мили. — Даваш много лош пример на дъщерите си, г-н Куейд — довърши тя и се обърна, за да се отдалечи. После само с един поглед изпрати любопитната г-ца Милисънт обратно в леговището й…

Бригъм обаче спря Лидия, преди да е направила и две крачки, като здраво я хвана за лакътя и я извъртя към себе си.

— Двамата с теб няма да разиграваме театър, госпожице Маккуайър и да се преструваме, че тази нощ не се е случило нищо — каза той през зъби, — защото то се случи. Аз не съм от хората, които прикриват истината. А точно това, скъпа моя, би било лош пример за дъщерите ми.

От допира му, през тялото й премина сладка тръпка, която моментално я смути. Защото Девън лежеше само на няколко крачки от тях, ранен и изгарящ в жестока болка, каквато не би трябвало да изпитва никое живо същество. И защото се бе появил и Джоузеф Макколи и бе донесъл със себе си всичките съмнения за отминали битки, а тя стоеше изправена тук и отново мечтаеше да бъде сама с Бригъм. Копнееше да потъне в трескавата забрава на ласките му.

— Освен това — наруши заредената с взрив тишина той, — теб много те бива да изнасяш лекция, малка янки. А самата ти си още с мокрите си дрехи!

Думите му бяха съвсем невинни, но те избухнаха в Лидия като възпламенили се шрапнели и предизвикаха картини в мислите й, възбуждайки отново всичките й страсти.

Тя не откъсна погледа си от Бригъм, докато той не пусна ръката й, след това продължи към кухнята, без да каже нито дума.

Тя изпи и своя, все още топъл чай, подкладе огъня в готварската печка и се прибра и стаята си. Съблече бавно влажните си дрехи и сложи топла нощница. Щом приключи с това, на светлината на единствената лампа, поставена на масичката до леглото, разпусна косата си, изсуши я с розовата хавлия, метната на сушилката до умивалника, после среса заплелите се кичури.

При по-различна ситуация Лидия би облякла халата си и би отишла в стаята на Девън, да види как е пациентът й, но в случая знаеше, че Девън се намираше под вещите грижи на капитан Макколи — Джоузеф — а също и Поли, така че, изтощена до крайност, легна в леглото си.

За щастие, сънят я победи веднага и я отнесе до едно спокойно място с неземни мечти. Когато се събуди. Мили подскачаше на дюшека до нея.

— О, — каза детето, престорило се на изненадано, когато очите на Лидия се отвориха. — Ти си будна, г-це Маккуайър.

Лидия се усмихна.

— Интересно защо ли, г-це Куейд? — отвърна в същия стил. Тя разбираше, че Мили имаше нужда от успокояване, а другите възрастни хора в къщата бяха твърде заети, за да й го предложат. — А ти как си тази сутрин?

Мили театрално въздъхна.

— Ами сега, когато докторът е тук — а пък Шарлот го с чула да казва, че чичо Девън вероятно ще се оправи — се чувствам доста по-добре. — Тя се мушна под завивките и се притисна плътно до Лидия, като топло, пухкаво пуделче, изпълнено с едва сдържана енергия. — Много се радвам, че си тук — каза тя.

Лидия я прегърна.

— Аз също, — отвърна тя. — А къде, моля, е сестра ти тази сутрин? Или може би трябва да кажа, коя е сестра ти тази сутрин?

Мили весело се изкиска.

— Не вярвам да е някой друг, освен самата себе си, но все още е много рано.

Лидия въздъхна.

— Може би е рано. Все пак, вероятно ще е най-добре да станем от леглото и да се погрижим за закуската, не мислиш ли? Струва ми, че днес в тази къща ще има сериозно раздвижване.

Независимо от взетото решение, те останаха в леглото още малко, заслушани в тихото ромолене на дъжда по покрива и в обичайните сутрешни звуци: звъна на камбана, приканваща за храна някъде далеч, изсвирването на сирената на пристигащ или излизащ от пристанището кораб, приглушени проскърцвания и тропот от съседните стаи.

Най-после, Лидия отметна завивките.

— Обзалагам се, че мога да се облека и да пристигна в кухнята преди тебе — предизвикателно каза тя, присвила очи по посока към Мили.

Мили на свой ред присви шеговито очи, което така заприлича на гримасите на Бригъм, че накара в гърлото на Лидия да се надигне нещо твърдо и бодливо и й причини болка, когато се наложи да преглътне.

— Какво получавам, ако спечеля? — поиска да узнае г-ца Куейд.

Лидия се разсмя, прехвърляйки си бързо наум съдържанието на килера.

— Сладкиши?

— Сладкиши! — съгласи се тържествуваща Мили, скачайки от леглото и втурвайки се към вратата. — Ще трябва ли и да помагам, за да ги направим?

— Задължително! — отговори Лидия. После бавно, без да бърза, облече една от роклите, които Девън й бе поръчал да купи в Сан Франциско, изми лицето си, почисти зъбите и подреди косата си в обикновена, непретенциозна прическа.

Когато влезе в кухнята, Мили беше вече там, лъчезарна в триумфа си.

— Аз спечелих! — викна тя.

— Наистина спечели — призна Лидия.

Джейк вече бе приготвил закуската, оставяйки чиниите с бъркани яйца и наденички във фурната, на топло, и бе напълнил резервоара с вода. Лидия взе една чиния за себе си и една за Мили и двете се настаниха до масата.

Едва бяха започнали, когато Бригъм се спусна шумно по стълбите, все още в дрехите от предишната вечер. Той хвърли към Лидия предизвикателно виновен поглед, когато мина край масата, за да си вземе една чаша от шкафа и да си налее кафе.

— Виждам, че не си се вслушал в съвета ми — не се сдържа Лидия, но използва преднамерено любезен тон заради присъствието на Мили. Ако бяха обаче сами, щеше добре да скастри г-н Бригъм Куейд за това, че бе спал в мокрите си дрехи, след като го беше предупредила за опасността от простуда.

— Би ли искала да чуеш какъв съвет ще ти предложа аз, г-це Маккуайър? — отговори ледено учтиво той.

Лидия се изчерви, когато през мислите й светкавично преминаха известен брой възможности.

— Не — заядливо каза тя.

— Добро утро, татко, — изчурулика Мили, вероятно в старанието си да запази крехкия мир в стаята. — Ще бъде ли добре, ако сега отида да видя чичо Девън, моля? Много се тревожа за него и изядох от закуската си всичко, което можех.

Бригъм беше едър мъж, с властно излъчване и възможно най-студени маниери, но обезкуражителната прямота на детето явно смекчиха тези черти на характери му. Той приклекна до стола й, погали бузата й с мазолестата си длан.

— Да, скъпа — отговори й. Поколеба се за момент, после взе малките й ръце в своите. — Чичо Девън сега не прилича на себе си — добави с глас, който странно жегна сърцето на Лидия, — и няма да разбере, че си там. Разбираш това, нали?

Мили тържествено кимна.

— Да, татко.

Когато Бригъм се изправи, тя също стана от стола си, а на Лидия й се прииска да се втурне след нея и да изкрещи: „Не заминавай!“

Разбира се, не направи нищо подобно и детето излезе, а тя остана сама с Бригъм.

Той се обърна към нея преди тя да каже нещо, присви очи и заканително размаха пръст пред лицето й.

— Не се осмелявай да ми четеш лекции, жено! — каза той, точно когато тя се готвеше да му изтъкне какъв късмет е имал, че не се е събудил болен от пневмония. — Имам си достатъчно други грижи, за да ти позволя да ме тормозиш с лимоновите си напитки и разни топли вълнени дрехи!

Лидия се вцепени. За нищо на света не би му признала, че той беше прочел точните й мисли. Отново.

— Подобна мисъл въобще не ми е минавала през ум, — излъга тя с доста троснат тон. — Закусвал ли си?

— Не.

Ураган от чувства се развихри в Лидия. Тъй като не искаше да рискува да говори, тя бързо мина край него и се запъти към стълбите.

Не можеше да каже дали изпита облекчение или разочарование, когато той не направи опит да я спря. Вероятно по малко и от двете, прецени тя, когато продължи по коридора към стаята на Девън.

 

 

Болката се стоварваше върху Девън с методичността и силата на огромен чук. Той се намираше в някакво полусънно състояние, в което напразно протягаше ръка да докосне реалния свят и все не успяваше, но знаеше, че там беше тя. Усещаше прекрасната нежност на присъствието й дори когато докосването й означаваше още една пареща болка от иглата на спринцовката или наместване на счупената кост на ръката му.

Лидия.

Лидия бе тази, която бе събрала разкъсаните му части и го бе принудила да се почувства отново цял, тя беше стояла като страж до леглото му през ужасната нощ, Лидия бе тази, която непрекъснато му бе повтаряла, че го обича.

И той я обичаше: бе разбрал това сега. Най-много от всичко искаше да оздравее, за да се ожени за нея, да гледа как първородното му дете ще расте в топлия подслон на тялото й.

Опита се да каже името й.

— Шшт — прошепна нежен глас и нещо хладно и влажно докосна раненото му, възпалено лице. — Тихо сега, скъпи. Аз съм тук и нищо не може да ме макара да те оставя.

Скъпи. Думата и гласът, който я изрече, обгърнаха Девън като магическо одеяло, изтъкано от ефирните нишки на облака на богинята Атина и изпълнено с лечебна сила. Тя го обичаше. Щеше да остане с него, винаги.

Лидия.

 

 

— Трябва да хапнеш нещо и да си починеш малко, — прошепна Лидия на Поли, които седеше на един стол до леглото на Девън. Под хлътналите и очи имаше тъмни кръгове, част от косата й се беше измъквала от фибите и падаше по раменете, а обикновено идеалната кожа на лицето й сега бе придобила тревожен сивкав оттенък. — Моля те!

Поли само поклати глава, стягайки тялото си под допира на ръцете на Лидия, които сега лежаха върху раменете й и не откъсна нито за миг поглед от лицето Девън.

— Няма да го оставя — каза тя.

— Няма да бъдеш от помощ на Девън, ако рухнеш от изтощение — тихичко продължи да настоява Лидия. От другата страна на леглото върху едно ръчно тъкано килимче, седеше Мили и играеше кротко с парцалена си кукла, давайки своя детски принос за оздравяването на чичо си. — Моля те, Поли. Иди само да хапнеш нещо, а после поспи малко. Обещавам ти, че ще остана при Девън, докато се върнеш.

Поли вдигна неестествено заблестелите си очи към Лидия:

— Не можеш да ми го отнемеш. Той е мой.

Лидия преглътна сълзите на състрадание, появили се в очите й и леко стисна раменете на Поли.

— Разбира се, че е твой скъпа — каза тя.

Поли явно малко се успокои, но все още отказваше да напусне леглото на Девън. Накрая Лидия се принуди да слезе долу и да й приготви един поднос с храна.

Поли хапна, но разсеяно, като човек изпаднал в транс и създаваше впечатлението, че беше готова всеки момент да се строполи върху неподвижната фигура на Девън и да не се отдели вече оттам.

Когато Лидия се върна за подноса, тя донесе и една кофа с гореща вода и я изля в легена, поставен върху шкафа.

— Ела, Мили — каза тя на детето, играещо върху килима. — Време е да изпечем онези сладкиши.

Шарлот ги очакваше в кухнята и трите прекараха около час, заети със задачата да месят, оформят и пекат сладкото, вкусно тесто на малки, причудливи сладкиши. После, след като разчистиха следите от кулинарните си занимания, Шарлот изчезна замечтана нанякъде, а Мили отиде в хола с куклата си.

Лидия веднага се върна на втория етаж, очаквайки да срещне или Бригъм, или Джоузеф Макколи, но тях ги нямаше. В стаята на Девън видя, че Поли се беше възползвала от водата и след като се бе измила бе облякла една от меките домашни ризи на Девън вместо нощница, а после се бе свила до него на леглото. Дори в съня си, тя изглеждаше нащрек, сякаш всяко посегателство върху мъжа до нея щеше да я накара моментално да скочи и да го защитава със зъби и нокти като разярена тигрица.

Лидия свали едно леко вълнено одеяло от горния рафт на гардероба на Девън, нежно зави приятелката си, после взе легена и сапуна и излезе от стаята.

Навън продължаваше да вали.

Лидия потърси Шарлот и успя да я открие, седнала до прозореца в кабинета на Бригъм, със скицник в скута. Беше се загледала към замъгления от дъжда залив и тайнствено се усмихваше.

Лидия леко се прокашля, за да й покаже, че е влязла и попита:

— Може ли да погледна какво рисуваш?

Шарлот вдигна в ръката си една смайващо добра моливна скица на ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

— Името му с „Енчантрес“ — каза тя. — Не е ли прекрасно име за кораб?

— Да — с усмивка се съгласи Лидия. — Мисля, че д-р Макколи е пристигнал в Сиатъл точно на този кораб.

Насочвайки поглед отново към залива, Шарлот трагично въздъхна:

— Кога ще порасна, Лидия? Кога най-после ще започне истинският ми живот!

Лидия нежно погали косата на момичето, все още усмихната.

— Не бързай да живееш, Шарлот — посъветва я тя. — Не след дълго ще бъдеш голяма, ще заминеш, но ти обещавам, че ще чувстваш много силно липсата на баща ти, на Милисънт, на чичо Девън.

Шарлот се обърна и я погледна с ясните си, кехлибарени очи.

— Ще ми липсваш и ти — каза тя.

Трогната от откровението й, Лидия се наведе и я целуна по челото.

— О, ти също ще ми липсваш, моя красива, авантюристична Шарлот. Имам усещането, че твоят живот ще бъде наистина много вълнуваш.

— Наистина ли? — Шарлот изрече думите е молба и надежда. — О, Лидия, наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна Лидия и въпреки че не би могла да обясни защо бе стигнала до този извод, тя говореше съвсем откровено.

Отново сведе поглед към скицата на клипера и видя във въображението си едни красив капитан, а после, кой знае, защото и някакъв далечен рай, където растяха гигантски цветя, обагрени във фантастични цветове.

Фантазиите й, заключи тя, явно и бяха отнесли твърде далеч.

Късно следобед дъждът престана, показа се слънцето и надеждите на Лидия се възродиха. Тя отиде на разходка, като взе Шарлот и Мили със себе си и когато чуха изсвирването на сирената, трите забързаха към пристанището, за да погледат пристигането на кораба.

Джоузеф Макколи бе отишъл там преди тях и бе застанал неподвижен на края на кея, без шапка, с развяно от влажния бриз износено палто.

Сърцето на Лидия отново се сви. Той си отиваше.

Той се усмихна, обръщайки се и видя момичетата, които весело пищяха и се гонеха по тревата на върха на стръмния бряг, а смехът им ехтеше като музика в свежия въздух. Лидия се приближи грациозно и с достойнство и токчетата й самотно закънтяха, когато стъпи върху дъските на кея.

Зад тях пощенският кораб бавно приближаваше, сигнализирайки непрекъснато със сирената си.

Лидия успя да се усмихне, но гласът й прозвуча глухо и задавено, когато каза:

— Отиваш ли си?

Джоузеф Макколи въздъхна, отправи й изпълнен с топлина и нежност поглед и отвърна:

— Не. Дойдох тук, само, за да погледам дърветата, планините, водата. Красиво място, нали? Изглежда така, сякаш Бог току-що ни го е изпратил, съвсем ново, откъснато от райските му градини.

— Прекрасно е — потвърди тя, плъзвайки поглед по хоризонта. — Как е Девън тази сутрин? Виждал ли си го?

Джоузеф й отговор с подчертана загриженост към тревогата й.

— Разбира се, че го видях, той е единствения ми пациент. Все още е в безсъзнание и все още в ужасни болки сигурно, но у него се чувства вътрешна енергия, силна воля да се пребори. Не се съмнявам и за миг, че г-н Куейд ще се върне при нас в света на живите, въпреки че могат да останат известни… ограничения.

Лидия пребледня.

— Не искаш да кажеш, че ще остане… сакат? — прошепна тя, обхваната от страх, защото някак знаеше, че Девън би предпочел по-скоро да не живее.

Докторът докосна слепоочието си с показалец.

— Той трябва да вземе това решение сам, тук вътре.

Сирената се чу отново и Лидия, която не разбра какво имаше предвид Джоузеф, казвайки това, насочи мислите си към пристигащия кораб.

Когато завързаха въжето за пилона и спуснаха трапа, на кея слязоха няколко пасажери.

Първият беше мъж с остра, синкавобяла коса и гъста брада. Той носеше прости дрехи и кръгла черна шапка, но очите му го правеха да не изглежда обикновен. Те бяха ясни, светло зелени и горяха върху обветреното му лице като пламък. Зад него вървеше едра жена с груби черти и износени дрехи, а за полата се държаха две яки деца.

— Матю Профет е името ми — заяви беловласият мъж, сякаш очакваше, че Джоузеф или Лидия ще възразят на думите му. — Тук съм, за да разпространявам Божието слово.

— Добре дошъл, — каза Джоузеф с изпълнен с топлота и приятелска, но леко насмешлива нотка в гласа, когато пое обсипаната с изпъкнали вени ръка на проповедника.

Лидия пристъпи край тях, за да поздрави жената.

Новопристигналата вирна брадичка.

— Името ми е Ели Кулиър — каза тя на Лидия, пренебрегвайки протегнатата й ръка. — Тези са моите момчета, Джесъп и Самюъл. Мъжът ми избяга с една индианка и ни остави сами. Аз чух в Сиатъл, че тук можело да се намери работа.

Лидия веднага хареса прямата г-жа Кулиър, вероятно заради куража й и откритите маниери.

— Ще те заведа да се срещнеш с г-н Куейд — каза тя.

— Той ли наема работниците наоколо? — запита г-жа Кулиър, изправена гордо в средата на кея, очакваща отговора.

— Той е единственият собственик, — отвърна Лидия.

Джоузеф беше поел г-н Профет, а Шарлот и Мили бяха спечелили момчетата на своя страна, обещавайки им сладкиши. Лидия поведе групата към канцеларията на Бригъм и си помисли, че имаше особен смисъл в това, че той бе превърнал в сграда ствола на дървото, чиито корени все още се спускаха дълбоко в земята. Стабилни, непоклатими и силни. Като самия Бригъм.

Той се показа на вратата, когато Ели Кулиър и Лидия се приближиха и сивите му очи се впиха в лицето на Лидия е безмълвен въпрос.

— Брат ти е добре — успокои го бързо тя. После обхвана с две ръце солидното рамо на Ели и я избута напред. — Това е г-жа Кулиър. Иска работа. И ако имаш мозък в главата си, Бригъм Куейд ще я наемеш още тук и сега.